ПРЕВРАТЪТ В МИАНМАР: ЗАЩО СЕГА?

 

Филип Орчард

Авторът е анализатор в Geopolitical Futures. Преди да се присъедини към компанията, той прекарва близо шест години в Stratfor, като редактор и пише за геополитиката в Източна Азия. Прекарал е повече от шест години в чужбина, предимно в Югоизточна Азия и Латинска Америка, където придобива опит по проблемите на масовите политически катаклизми, гражданските конфликти и човешката миграция. Г-н Орчард има бакалавърска степен по журналистика от Тексаския университет, а в Lyndon B. Johnson School of Public Affairs към същия университет е защитил  магистратура по „Сигурност, право и дипломация“. По време на магистратурата се фокусира върху проблемите на енергетиката и националната сигурност, китайската външна политика и разузнавателните анализи. Говори испански и малко тайландски и лаоски.

За Мианмар, държава, в която военните са доминирали по-голяма част от съвременната й история, пучът от тази седмица не би трябвало да е изненада Военните хунти и марионетни правителства ефективно управляват Мианмар около 40 години след като страната придобива независимост. И когато най-накрая се съгласиха за постепенен преход към демокрация, започвайки през 2008 г., въоръжените сили не забравиха, че никому и никога не трябва да имат вяра, освен на себе си. Дори след като подкрепяната от военните партия прие поражението си на изборите през 2015 г., беше трудно да се отърсиш от усещането, че часовникът тиктака за Дау Аун Сан Су Чи (дъщеря на ген. Аун Сан, политик, революционер и популярен герой на движението за национална независимост на Мианмар, убит през 1947 г. – бел. моя)

И когато генерал Мин Аунг Хлайнг (род.1956 г., четиризвезден генерал – бел.моя) обяви поредното вземане на властта в понеделник (02.02.2021 г.), отменяйки втората поредна победа на Националната лига за демокрация (НЛД), водена от Су Чи на изборите през ноември, въвеждайки, най-малко за една година извънредно положение, учудването не беше голямо, но беше смущаващо. Това е отчасти защото военните всъщност никога не са отстъпвали пълна власт на цивилното правителство и е трудно да се разбере как основните им интереси могат да бъдат застрашени от втори мандат на НЛД. Още по-объркващо е, че първоначалната мотивация на военните да отслабят властта си се дължи донякъде на промени, които все още са в ход. Накратко, изглеждаше, че страната най-накрая е намерила вътрешна структура на властта и стратегическа обосновка, необходима за процъфтяването на нещо подобие на демокрация. И така, какво се промени?

Създадена за нестабилност

Мианмар е дом на различни елементи, които пораждат вечна нестабилност. Управлявана е от британците, а след това за кратко, до 1948 г. и от японците. Нейната планинска, покрита с джунгла топография поражда дълбоки етнически, религиозни и социално-икономически различия. Това затруднява разширяването на централизираното управление в цялата страна за всяко правителство. Всъщност голяма част от отдалечените планински райони са, ако не напълно, неуправляеми. В тях властват добре въоръжение групи (милиции) от различните етноси.

Някои от тези милиции водят война помежду си, с включването или изключването на централното правителство в продължение на почти век.

Мианмар има общи граници с далеч по-мощни съседи – съседи, които са подозрителни един към друг и по този начин са склонни да се конкурират за влияние в своите буферни зони – подлагайки Мианмар на кръстосан огън. Страната разполага с изобилие от природни ресурси, но липсват институционалните структури, необходими за избягване на така нареченото „проклятие на ресурсите“, което подклаждат конфликти, корупция и намеса от чужбина.

В резултат на това страната по същество воюва със самата  себе си от независимостта си насам, като властта се взема от по-силния главно с цевите на оръжията. Следователно националното правителство е било или военно (по-често), или номинално цивилно, подкрепяно от военните. Това започва със свалянето на последното избрано правителство през 1962 г. с мотива, че властите трябва да са с развързани ръце в кампаниите им за борба с бунтовниците.  

Малко след това режимът национализира по-голямата част от промишлеността на страната, изселва индийските търговци и налага забрани за повечето форми на чужда помощ и търговия. И в продължение на около половин век оттогава, военните смятаха международната изолация или за неизбежна, или по някакъв начин необходима за предпазване на страната от вредни външни влияния и това им даваше пространство да правят всичко, което сметнат за необходимо, за да управляват, както намерят за добре.

Страховете на хунтата от външни заплахи бяха достатъчно основателни. Исторически погледнато, Мианмар е била използвана от външни сили за собствените им цели – от британската колонизация през японската експанзия през Втората световна война до Гоминдана (консервативна политическа партия в Китай, основана през 1912 г. от Сун Дзяожън и Сун Ятсен, ръководена от Чан Кайшъ, партията управлява по-голямата част от Китай от 1928 г. до оттеглянето си на Тайван през 1949 г. след загубата от Китайската комунистическа партия – бел.моя), организирал бунт срещу Мао. Много от нейните етнически милиции са получавали подкрепа от външни сили по различно време, включително от САЩ и Китай. По време на Студената война САЩ имаха голямо военно влияние в Тайланд, историческият противник на Мианмар. Съвсем наскоро западните военни интервенции в Сърбия, Ирак и другаде потвърдиха страха на хунтата от международна намеса, особено в светлината на широко разпространената реторика за смяна на режима, насочена към хунтата. Парадоксално е, че създаването на Международния наказателен съд и други международни трибунали е допринесло за факта, че хунтата едва ли доброволно ще се откаже от властта от страх, че може да се окаже съдена в Хага. Накратко, режимът знаеше историческите рискове и от тази гледна точка управляваше с железен юмрук.

Но към средата на 2000-те години проблемите на изолацията станаха очевидни. Икономиката отдавна бе рухнала, превръщайки Мианмар, страна, намираща се в най-бързо развиващия се регион беше една от най-бедните страни в света. Въпреки че китайската подкрепа обогати и укрепи режима, тя създаде стратегически дисбаланс и на практика превърна Мианмар в държава-придатък. Китай е исторически противник на Мианмар, а редовната подкрепа на Пекин за мощни етнически бунтовни армии, властващи над практически автономни региони на страната и произвеждащи мак по китайската граница, само задълбочи враждебността сред мианмарските висши чиновници. Освен това Китай ставаше все по-мощен. В резултат на това страхът от Китай измести страха от Запада. Възможността да се използва скритият потенциал на Мианмар като енергиен и природен ресурсен център, свързващ Китай, Индия и Югоизточна Азия – и по този начин де се превърне в незаменим съюзник на всички свои съседи – нарасна. За да стане възможно това, трябваше да се привлекат чуждестранни инвестиции,  което означаваше да се накара Европейския съюз и САЩ да премахнат санкциите.

И така към края на 2000-те генералите започнаха постепенен процес на отваряне. Мианмар направи опит да премине към номинално цивилно управление по пътя на избори през 2010 г. Те бяха бойкотирани от НЛД, а новото правителство, ръководено от президента Тейн Сейн, беше изпълнено с наскоро пенсионирани генерали. Но това беше ключов момент, тъй като Тейн Сейн направи успешен опит за сближаване със Запада, особено със САЩ. Правителството освободи Аунг Сан Су Чи, която водеше опозицията през последните две десетилетия, намирайки се под домашен арест. До 2012 г. тя беше член на парламента.

Преобладаващи предположения

Военните не анулираха резултатите от изборите, както в миналото, отчасти защото все още биха притежавали значителна власт в системата, която създадоха, независимо от техните резултати. Конституцията от 2008 г. например запазва 25 процента от местата в парламента за военните (достатъчно, за да блокира всеки опит за замяна на конституцията). Те също така запазиха за себе си почти пълна власт по въпросите на сигурността, особено в безкрайните си битки с етнически бунтовническите милиции. Техните доходоносни бизнес интереси бяха осигурени по различни начини.

Това попречи на Су Чи да стане президент (макар че като „държавен съветник“ тя все още е фактически ръководител на правителството). Доказателствата, че нещо в дейността на правителството е било непоносимо за военните са малко.

Разбира се, имаше много проблеми с тази двойствена система. Всъщност Мианмар имаше две отделни правителства, които действаха паралелно, често с противоречащи си цели и интереси. Това усложняваше решаването на рутинните задачи на управлението, да не говорим за по-сложни проблеми като преговори за мир и/или водене на война срещу различни бунтовнически групи. Това усложняваше и дипломатическите мисии на Мианмар, като често позволяваше на чужди сили и търговски интереси да се опитват да отблъснат една от двете страни. (Например Пекин беше инвестирал твърде много в прикоткването на Су Чи, която се нуждаеше от близки отношения с китайците, за да осигури на правителството си някакво влияние над армията).  В страна, която е изключително трудна за управление като Мианмар, това би имало някакъв смисъл само ако се премине към по-централизирана, единна система за държавно управление с ясна йерархия на властта. Това, между другото е импулс за авторитарните правителства в цяла Югоизточна Азия.

Преобладаващите предположения  изглежда са свързани с личните амбиции на генерал Мин Аунг Хлайнг и са основния фактор за преврата. Генералът ще стигне пенсионна възраст през юли. С подкрепяната от военните партия „Солидарност и развитие“, която се разпръсна на изборите, неговият път да остане на власт, ставайки президент, е затворен. Така той намери по-директен начин да се задържи на власт, или поне на теория е така. Генералът и неговите поддръжници, които са мощни фигури наистина могат да бъдат мотивирани преди всичко от лична амбиция. Но като се имат предвид рисковете, свързани с метежа, изглежда е малко вероятно това да се е случило без по-широка институционална подкрепа в армията. Разпространено е и схващането, че факторите, които принудиха военните да започнат демократизират страната преди десетилетие, биха могли да бъдат управлявани, дори ако метежът обърне курса .

С други думи, военните може да са повярвали, че потокът от чуждестранни инвестиции, превърнал Мианмар в една от най-бързо развиващите се икономики в света през последното десетилетие, няма внезапно да приключи, само заради безкръвния пуч. Чуждестранните фирми ценят стабилността и сигурността повече от демокрацията, а преместването на фабрики освен това е скъпо. Те също оценяват средата, в която не са изложени на риск да се сблъскат със западните санкции, разбира се, но тук военните може да повярват, че Западът наистина няма да има интерес да изолира Мианмар толкова много, колкото някога. САЩ не искат да видят тази стратегически важна страна отново изтеглена в орбитата на Китай. Вашингтон рутинно пренебрегва преврати в страни, които обслужват интересите му. И във всеки случай, причината за демокрацията в Мианмар едва ли ще има толкова политически резонанс на Запад, колкото през 90-те и 2000-те, днес, когато уважението към Су Чи, носителки на Нобелова награда за мир, намаля заради нейното, предполагаемо безразличие за тежкото положение на етническите рохинги (рохинджа, наричани още рохиня или рохинги, са народ без собствена държава с численост около 2 млн. души, половината от които. живеят в щата Ракхайн в Мианмар, а останалата – Бангладеш, Пакистан, Индия, Тайланд, Малайзия, Индонезия, Непал и др., разселването на рохинджа в различни държави се дължи на британското колониално присъствие, от една страна, и на непрекъснатите конфликти с будисткото население на Мианмар, от друга – бел.моя). Мианмар има всички основания да вярва, че важните съседи също няма да предизвикат суматоха заради преврата. Както каза в понеделник министър-председателят на Тайланд Прают Чан-оча (род. 1954 г., генерал, командващ на Кралските въоръжени сили на страната – бел.моя), ръководител на преврата през 2014 г .: „Това е вътрешна работа“. Такова е настроението в повечето регионални столици.

Въпреки това превратът е рискован ход. Мианмар все още се нуждае от много инвестиции, за да модернизира икономиката си и да отговори на нарастващите изисквания на своето младо население, поколение от които е навършило пълнолетие сред безпрецедентно материално изобилие. Компаниите вероятно няма да избягат – дори тези, които вече са обявили спиране на местни операции – но несигурността вероятно ще затрудни много привличането на нови и поддържането на траекторията от последното десетилетие. Изключването на Интернет и въздушния трафик не поражда голямо доверие на инвеститорите. Военните могат да обещаят стабилност, но могат ли да продължат без кръвопролитие, ако друга социална революция избухне наравно с Шафрановата революция от 2008 г.?

Междувременно мнозина във Вашингтон наистина стигнаха до извода, че санкциите обикновено са контрапродуктивни и стратегически рискови. Но администрацията на Байдън заяви, че предстоят някои целенасочени санкции. Възобновяването на двустранното военно сътрудничество и сътрудничеството в областта на сигурността сега вероятно не е на дневен ред. Китай от своя страна намира начини да задълбочи икономическото си влияние в Мианмар и все още разполага със значителен лост за различните инициативи с етническите бунтовнически групи. Нуждата на Мианмар от външна помощ за балансиране срещу Пекин както винаги е много голяма.

Така или иначе, военните очевидно са направили своя избор – да се опитат да управляват Мианмар, както управляват много от съседите й (така или иначе, повече или по-малко приети от Запада), успявайки да хеджират своите залози (в смисъл да намаляват рисковете – бел. моя) и да установяват стратегически баланс с големите сили по периферията си. Единствената разлика с Мианмар е, че тя беше пълен парий преди около десетилетия , която по някакъв начин успя да повиши очакванията към себе си, свързани с невероятната й поява.