ТЕОРИЯ НА ИГРИТЕ В АРАБСКО-ИЗРАЕЛСКИЯ КОНФЛИКТ

 

Интервю на Ури Цви Гринберг

През 2005 г. лауреат на Нобелова награда за икономика („За разширяване на разбирането на проблемите на конфликтите и сътрудничеството чрез анализ в рамките на теорията на игрите“), става осмият израелец- математик, професор в Еврейския университет в Йерусалим, президент на израелския Съюз на математиците, лауреат на Държавната награда на Израел и наградата „Харви“ Израел Робърт Джон Ауман (на снимката). Роден в Германия, а родителите бягат в Америка от нацисткия режим две седмици преди „Кристалната нощ“, Ауман израства в Ню Йорк, завършва Масачузетския технологичен институт и защитава там докторската си дисертация. През 1956 г. той имигрира в Израел и оттогава живее в Йерусалим и работи в Еврейския университет.

Ауман е православен евреин и религиозен ционист, автор на редица коментари за икономическите и правните аспекти на Талмуда. Според професор Ауман конфликтите на различни нива и с различни характеристики се вписват в определени математически модели, а пренебрегването им води до фиаско. „Резултатите от всевъзможни съревнования и спорове между народи или държави могат да бъдат подложени на математически анализ", – е убеден  той.  Методиката му се е доказала отлично в голямата политика. По време на Студената война Ауман е поканен като консултант в една от американските агенции (за контрол на въоръженията – бел. авт).Професор Ауман не крие загрижеността си за бъдещето на страната ни. На конференцията в Херцлия (град в централното крайбрежие на Израел, носещ името на Теодор Херцл, основателят на съвременния ционизъм – бел. моя), той предупреждава политиците, генералите и дипломатите, които присъстват на конференцията: „Споменахме две смъртоносни ядрени заплахи за Израел: преки и непреки. Но има и трета, много по-опасна заплаха. Тя не произхожда от терористични групи или не е външна. Нейният източник сме самите ние. Парадоксът е в това, че политиката на Хамас е напълно рационална, докато политиката на Израел е напълно ирационална. Изгубихме ориентацията си и сме в плен на илюзии“. В същото време, според нобеловия лауреат," руските „репатрианти“ са по-реалистични от тези, които са родени и израснали в тази страна.  „Думите на Либерман (Авигдор Либерман, род 1058 г. в Кишинев, Молдовска ССР, израелски политик, председател на крайнодясната партия „Нашия дом Израел“, смята, че израелските селища на Западния бряг трябва да бъдат анексирани, а малките крайгранични арабски поселения да бъдат предадени към Палестинската автономия на Западния бряг на р. Йордан – бел.моя).  за това, че трябва да направим промяна на модела на отношенията ни с палестинците, основан на постоянни отстъпки бяха приети с възмущение в медиите. Той обаче е прав“, – заявява Ауман.

- Професоре,  обяснете как теорията на игрите е свързана с политиката и държавните конфликти.

- Теорията на игрите е анализ на стратегията във взаимоотношенията на две взаимодействащи си страни. Тези взаимоотношения могат да се проявят в най-различни качества, от сътрудничество до конфликт и в най-различни области, от шах до бизнес и войни между държавите. Моделът обаче винаги е един и същ. Съществува набор от правила, които определят развитието на конфликта при сблъсък на две системи. Съществува и набор от определени техники, необходими, за да накарате противника, врага или състезателя да приеме вашата позиция. Вземете различни конфликти, от локални до глобални, и ще видите, че моделите, върху които е изградено противопоставянето, са еднакви. Религия, идеология, национален характер и др. са от второстепенно значение.

- Писали сте, че войната не е ирационална. Но в основата на повечето конфликти, от религиозните войни през Средновековието до наши дни, са именно ирационалните мотиви.

- Говорейки за рационалния характер на всеки конфликт, нямам предвид мотивите, а методите за постигане на целта. Целта може да бъде напълно ирационална, най-безобидна или най-чудовищна. Някой може да иска да танцува денем и нощем, а някой може да мечтае да хвърли всички евреи в морето. Но и двамата неизбежно ще зависят от партньор, състезател или враг и ще се държат съвсем рационално – така че да постигнат максимума, подлагайки се на най-малък риск. В ситуация, в която шахидите искат да унищожат евреите, всичко зависи от това доколко самите евреи са съгласни с тяхното желание. Поведението на мъчениците ще зависи от реакцията на евреите и техните методи за противодействие. Ако се абстрахираме от емоции, идеология и политика, тогава това е игра и играта има свои правила.

- Постигат ли целите си?

- Несъмнено! Евакуацията на населените места от Газа е пряка последица от ужасяващи самоубийствени атаки. Отстъпвайки назад, ние показахме, че използваните от тях методи са ефективни. Освобождавайки стотици терористи в замяна на останките на двама войници, ние предоставих стимул за повече отвличания. Ако освободим Гилад Шалит (израелски войник, отвлечен от Хамас и освободен след 5 години и 4 месеца срещу свободата на  1027 палестински затворници – бел. моя) за хиляда терористи, сред които са организаторите на най-кървавите терористични актове, по този начин ще дадем стимул на врага си да продължи да отвлича военнослужещи. Те ни обвързват със своите правила на играта, а ние ги приемаме. (на всеки, който се изкуши да обвини Исраел Ауман в жестокост, ще припомня, че синът му Шломо загива през 1982 г. в Ливанската война, в битката под Султан-Якуб – бел. авт).

- Смятате, че миротворчеството води до война? Тогава то е безсмислено.

- Не винаги. Но човек трябва ясно да разбира целите на врага. Ако целта му е да разреши конфликта, миротворчеството е полезно и целесъобразно. Но ако целта на врага е агресия и завладяване, миротворчеството става опасно и вредно.

Нито Наполеон, нито Хитлер се интересуваха от мир със съседите си и следователно опитите да ги умиротворят доведоха до обратния резултат. През Втората световна война Хитлер не е по-виновен от Чембърлейн, който след Мюнхен заявява на своите съграждани, че е донесъл мир и вярва в него. Това създава убеждението у Хитлер, че Англия отказва да се бие. Парадоксът е, че на първите етапи той се страхува от пряк сблъсък с Великобритания и Франция и напада Полша само когато е убеден, че няма да срещне съпротива. Когато агресорът види, че методите му работят, той продължава да ги следва и налага все нови и нови изисквания. Ако агресорът срещне силна съпротива, той преосмисля подхода си. Пацифизмът води до война, тъй като страната, в която се превръща в идеология, започва да играе по правилата на агресора. Това се случва с Израел.

- Как да си обясним факта, че колкото повече отстъпваме, на толкова по-голям натиск сме подложени от останалия свят?

- Това е естествено. Международната общност е третият играч. Третият играч, като правило, винаги се интересува да отклони агресията от себе си и да я насочи в удобна за него посока. Тъй като арабите действат като атакуваща страна, светът около тях е доволен, че има постоянен обект, който става жертва на тяхната агресия. Затова е безсмислено да се надяваме на разбиране и съчувствие. Светът вече е забравил, че напуснахме Газа. Светът не иска да забележи ракетните атаки. Светът вижда само това, което иска да види: палестинците са пострадали по време на операция на нашата армия в ивицата Газа през 2008 г.

- Възможно ли е като цяло да се постигне мир с арабите, като се вземат предвид разликите в ценностите и мирогледите?

- Можем да съжителстваме с арабите, ако осъзнаят, че войната, терорът и насилието ще имат по-сериозни последици за тях, отколкото за нас. Например, мечтаейки да ни унищожат, те трябва да са наясно, че това ще доведе до пагубни резултати за тях. По принципа на повтарящите се игри, дългосрочното взаимодействие, дори в конфликт, създава баланс на силите, който отваря възможността за сътрудничество. Ако дадена страна почувства опасност от наказание за определени екстремни стъпки, тя ще се откаже от тези стъпки и ще предпочете статуквото. Това е, което ще направи света реален. При това работата не е само текущият конфликт. Примирихме се с факта, че палестинците по дефиниция са араби. Всъщност истинските палестинци са евреи. През 1912 г. в Йерусалим евреите съставляват две трети от населението (64%). Повечето от останалите жители са били християни. Палестина никога не е била арабска. Около 500 души са живели в Газа в края на 17 век, половината от тях евреи, останалите –  християни. През 20-те години на миналия век, а след това отново от 1948 до 1967 г., евреите са прогонени от Хеброн (най-големият град в областта Западен бряг на Палестинската автономия, административен център на провинция Хеброн – бел. моя) и от много други места. Но това не означава, че не сме били там. И фактът, че забравихме за този основен момент, е ужасна грешка! Подкопаваме правото си върху тази земя.

- Как тогава да си обясним, че упорито повтаряме едни и същи грешки?

- Това е наистина ирационално поведение. Мисля, че причината се корени в липсата на мотивация. Хората не разбират защо са тук, кои са най-висшите им цели и идеали. Еврейската държава е празна фраза за тях. Но защо тогава са необходими жертви? Необходимо е търпение, за да се постигне мир. Нямаме търпение, но арабите го имат. Изненадващо, „руските“ израелтяни имат онова усещане за реалност, което липсва на коренното население. Горчивият им опит и образованието, което са получили, им казват, че само желанието не е достатъчно, за да превърне мечтата в реалност. Те познават римската формула „Ако искаш мир, готви се за война“. Спомням си как медиите се нахвърлиха върху Либерман, когато той каза, че ако старата схема за отстъпки и стъпки за добра воля не работи, схемата трябва да бъде променена. Но това е моментът на истината!