ДИЛЕМАТА НА БАЙДЪН

Джордж Фридман,10 ноември 2020 г.

Изборите приключиха и ако приемем, че не съществуват големи измами или грешки, Джо Байдън ще бъде следващият президент на САЩ. Той започва като слаб лидер. Страната на практика е разделена – почти половината от страната гласува против него. Омразата към личността му ще бъде подобна на тази, с която се сблъскваше Доналд Тръмп през последните четири години.

Конгресът е дълбоко разделен. В Сенатът може да има равенство, при което избраният вицепрезидент Камала Харис ще има решаващ вот. В Камарата на представителите мнозинството на демократите се сви до едва 14 места. По време на администрацията на Тръмп те гласуваха с единодушие. След като Тръмп си отиде, единомислието може да отпадне, а след като еуфорията от победата отмине, Байдън ще има малко пространство за маневриране.

Байдън трябва бързо да създаде здрава основа за президентството си. Когато Барак Обама стана президент, доминиращият въпрос беше войната в Ирак. Той незабавно се обърна към ислямския свят, за да препроектира влиянието си там и въпреки че това имаше само ограничен ефект, то оказа значително влияние в Съединените щати, които бяха уморени след десетилетие на война в региона. Представляваше нещо ново в момент, в който мнозина виждаха, че старата политика не функционира.

Пред Байдън няма такъв предизвикателен външнополитически въпрос. Разбира се, има два големи вътрешни проблема – кризата с COVID-19 и икономиката. До известна степен тук също има предизвикателство – отсъства ваксина, а колкото по-агресивни мерки се използват за борба с вируса, толкова по-голям е стресът върху икономиката. И обратното – колкото по-голяма е загрижеността за икономиката, толкова по-малка е грижата за преодоляване на епидемията. Това е несъвършен поглед върху ситуацията, но далеч не е абсурден.

Тръмп разглеждаше вируса като вторичен за икономиката. Правилният подход е да се вземат еднакво сериозно и двете предизвикателства и да се намерят решения и за двете – разумни, но трудни, когато решенията за едното влияят отрицателно върху другото и обратното. (Очевидно се очаква всеки президент да измисли невъзможното и всеки президент обещава да го направи.) Лозунгът „кръв, пот, труд и сълзи“, който призовава страната да се жертва и на двата фронта, няма да сработи. В борбата с вируса вие не искате от нацията да направи нещо изключително трудно, вие я молите да не прави обикновени неща. Във всеки случай Байдън може да има много добродетели, но това, че не е Чърчил, изглежда не е една от тях.

Обещанието на Байдън да обедини страната е малко вероятно, тъй като той е попаднал в дилемата на своя предшественик. При сегашните обстоятелства Байдън има ограничени икономически възможности. И ограничени възможности да се справи с епидемията, в борбата с която няма достатъчно опит, но за която се очаква той да вземе решения. Някои от тях ще бъдат предложени от лекарите, които са нечувствителни към икономическите последици от това, което предлагат. Други ще дойдат от Федералния резерв и бизнеса, които очакват медицинската система да реши проблем. Подобно на Тръмп, Байдън ще разполага с меню, което изключва верен избор. Подобно на Тръмп, той ще плати политическата цена за всяко свое решение. Тръмп избра това, което смяташе за политически целесъобразно. И сгреши. Но и да беше избрал различно, също би сгрешил.

Вече писах за това, как има тенденция външната политика в определен исторически период да се следва от всеки следващ президент. Председателството на Обама съвпадна с прекратяването на войната в Близкия Изток. Политиката му във външната политика включваше максимално изтегляне на военните сили на САЩ от Близкия изток, преструктуриране на американско-китайските отношения и предотвратяване на доминирането на Русия в Украйна и някои други страни. Външната политика на Тръмп трябваше да продължи тази на Обама – да намалява присъствието на американските сили в Близкия Изток, като същевременно надзирава новата геополитическа ситуация, която обвързва Израел с арабския свят, силно да увеличи натиска върху Китай, за да да промени икономическата си политика и умерено да увеличи присъствие на САЩ в Полша и Румъния, за да бъде блокирана Русия.

Байдън ще започне с няколко лесни външнополитически хода – например повторното присъединяване към Парижкото споразумение. Между другото споразумението изисква държавата да има стратегия за постигане на целите на договора, да има планове за изпълнение на стратегията и най-важното да ги изпълнява. За Байдън е трудно да създаде такива планове, които да прекара чрез Конгреса, а изпълнението им ще е още по-трудно. Много държави, подписали споразумението, не са изпълнили своите планове и задължения. Но повторното присъединяване е лесно и ще изглежда добре за имиджа на Байдън.

Той ще съживи и атлантическите отношения, което звучи разумно на фона на безкрайните срещи на Тръмп, които не постигнаха нищо. Освен Полша и Румъния – самите те продължение на руския въпрос – и постоянния въпрос за разходите за отбрана, Вашингтон има няколко реални проблема с Европа.

За Байдън ще има значение това, което имаше значение за Обама и Тръмп – Китай и икономическите му отношения със САЩ, заедно със защитата на западната част на Тихия океан от малко вероятно китайско нападение; продължаващото изтегляне на войските от Близкия изток и подкрепа на израелско-арабската Антанта (съглашение – бел.моя); и продължаващите опити за ограничаване на руската експанзия в Европа чрез разполагане на войски и увеличаване на санкциите.

Това са въпроси, които изискват приемственост но, което е важно, няма да намалят основните вътрешни предизвикателства, с които Байдън трябва да се справи. Има и други проблеми, но решаването им изисква съгласието на съюзници, които са дълбоко въвлечени в тях. Например промяна на политиката по отношение на Иран е възможна, но това би създало огромно напрежение с Израел и сунитския арабски свят. По подобен начин е и промяната в политиката спрямо Северна Корея, която би създала проблеми с Япония и Южна Корея.

Така че целта на бъдещата администрация на Байдън ще бъде да се съсредоточи върху въпроса, който унищожи Тръмп – COVID-19 и икономиката. За целта е необходимо да се ограничат или избегнат външнополитически инициативи, които биха могли да отслабят позицията на Байдън в Конгреса и страната. Това не означава, че американската дипломация няма да се промени. Ще бъдем свидетели на безбройни срещи и ще бъде постигнат нов тон, но той много ще прилича на стария.

Този модел, разбира се, зависи от действията на другите. Джими Картър не очакваше въстанието в Иран (бунтове, които през 1978/1979 свалиха режима на шахин-шаха Мохамед Реза Пахлави, а по-късно установиха ислямистка република в страната – бел.моя), а Джордж Х.У. Буш – разпадането на Съветския съюз. Синът му не предвиди, че ще се наложи администрацията му да се бори с Ал Кайда. Останалият свят може да предефинира кое е важно и кое не. Предвид фокуса на САЩ върху вътрешната политика, възможността другите страни да се възползват от това, има значителен потенциал. Изглежда че в момента инициативата се измества извън Съединените щати.