ЗАЩО НЕ СИ ТРЪГНАХА?

 

От блога на Тамара Ейделман, 28.11.2020

Тамара Натановна, род. 1959 г., е учител, историк, писател, преводач, блогър и радиоводещ.

Наскоро разказвах за Първата световна война пред деца от началните класове, при това живеещи в Америка. Повечето от тях явно за първи път чуваха за тези събития. Но затова пък реакциите им бяха много интерестни. И изведнъж едно момиче зададе въпроса: „Защо, ако тази война е била толкова ужасна, всички войници не решиха и не взеха да си тръгнат?"

А аз си помислих, наистина, защо? Преди войната различните леви партии се договаряха, че никога няма да подкрепят предстоящия „сблъсък на империалистически държави“, но след това, щом гръмна изстрелът в Сараево и всички държави започнаха да обявяват мобилизация, някаква вълна обхвана всички ... Каква? Можем да кажем – шовинизъм, защото французите викаха „бошите (презрително наименование на германците – бел.моя) ще платят за всичко", германците тръгнаха да избиват „жабарите“ (презрително наименование на французите – бел.моя), а руснаците разбиваха магазините на собственици с немски фамилни имена. А можем да кажем – искаха да защитят родината си – бяха нападнати. И почти всички левичари от парламентите на цяла Европа гласуваха за „военните кредити“, тоест отпуснаха пари за войната и подкрепиха правителствата си.

А Ленин си седеше в неутрална Швейцария, драскаше статии за необходимостта „да се превърне империалистическата война в гражданска“ и желаеше поражение за собственото си правителство. И на всички изглеждаше просто неотстъпчив радикал. Защо изглеждаше? Той беше неотстъпчив радикал ...

Минаха само две години и половина и всички вече разбраха, че няма да се приберат у дома „до Коледа“ и може би изобщо няма да се приберат. Вече знаеха какво е газова атака, разбраха, че зловещите бронирани кутии се наричат ​​танкове, научиха какво е окопна треска. И в тази ситуация Ленин престана да изглежда неотстъпчив радикал и започна да се възприема като спасител на Русия, а може би и на целия свят. Искал да спре войната! Ами, нищо подобно! Той не искаше нищо подобно, той пишеше в прав текст: „да превърнем империалистическата война в гражданска". Не-е-е! Той е против войната! И земята на селяните ... И се започна една, и гражданска война, и още много други неща.

Продължавам да мисля – а нямаше ли вариант, при който Временното правителство през 1917 г. да вземе решение и да прекрати войната. Да каже: „ние не се интересуваме от окупираните от германците земи, от задълженията към съюзниците. У нас, граждани, извинете, започна революция, и някой си Улянов се е довлякъл от Швейцария и иска да завземе властта. И не ни е до война.“ И да изтегли всички войски от фронтовата линия ...

Да, знам, знам, че това не се случи. Как да изтеглите войските си? През 1918 г. Троцки казва: „Не мир и не война, а разпускане на армията“ – смятайки, че ако Русия спре да воюва, тогава и германските войници няма да тръгнат в атака – но те, миличките тръгнаха. Как така – никакви задължения към съюзниците? Ами така! Приличното правителство, идващо на власт, остава лоялно към предишните си задължения – как би могло да бъде иначе? И всичко беше логично – и на капиталистическите, и на социалистическите министри ... Но как свърши всичко това? С това, че постоянния посетител на швейцарските кафенета се озовава начело на държавата – и я заля с кръв – много преди всякакви ГУЛАГ.

Вероятно е било необходимо, Първата световна война изобщо да не започва  – тогава, може би, царят и царицата и децата нямаше да бъдат разстреляни, още милиони животи щяха да бъдат спасени и империята щеше да се развива еволюционно. Ама как да не я започнем, след като дипломатите са работили толкова години, сключени са споразумения, подписани са военни споразумения ...

Всичко беше абсолютно логично и обмислено. Но едва през 1917 г. получихме това, което получихме ...

ДА СИ СПОМНИМ КАКВО НИ КАЗВАШЕ ПРОФЕСОРА ....

 

„Храним неуки депутати, даже ги возим в лимузини. В България нищо не се прави както трябва. Политиците ни само се показват като факири в празни риторики. И докато са изпълнени единствено със завист, омраза и стръв за отмъщение, нищо няма да мръдне напред.

Аз доведох хора от Бремен, те изготвиха концепция за 200 000 евро за модерна „Бърза помощ”. Но не взеха нито стотинка за труда си. Ние още не бяхме членове на ЕС, но аз намерих спонсори от Австралия и Швеция, които ни подаряваха 85 млн. евро да си направим съвременна спешна помощ.

Само че тук ми казаха: „Чирков, това е сън в лятна нощ…” И толкова… Основната причина е слабата ни мисловна култура. Просто цивилизацията е минала покрай нас, българите, но не ни е закачила.

Нашите политици са алчни циници. Те мислят единствено за себе си и за партията си, която пълни гушите им. Партиите у нас се превърнаха в мафия, страшна и неконтролируема. В политическата ни система е пълен хаос, който доведе държавата ни до дъното. Назначават се само некадърници. Стига да са близки и приятели на властимащите. 

Това, че тези хора нанасят непоправими щети и се стига до невероятни разриви в обществото, никого не интересува. Те не отиват зад решетките, защото нямаме съдебна система.“

 Към тези думи на професора мога да добавя само, че самоуверената безотговорност и некомпетентност на управляващите ги прави не само глупави, но и опасни!

Светла ти памет, Докторе!

ДВА ТЕКСТА

 Следващите два текста са писани преди дванадесет и нещо години. От различни автори. Открих ги на диск със записи на мои драскулки и свалени материали от Интернет от 2008 г. Година, сакрална за мен, в която благодарение на Господ и персонала на Клиниката по неврология на ВМА прескочих трапа, а с помощта на няколко медицински специалисти от военния санаториум в Банкя и семейството си се възстанових и се върнах към обичайния живот. Нямам спомен, какво съм правил тогава с двата текста. Вероятно след прочитането им съм ги архивирал. Днес си позволявам да ги кача в блога си, с незначителни редакции и обяснения, не само заради тяхната актуалност по отношение на Русия, но и поради мислите които ми навяват за съвременна България, особено в последните десетина години.

„ДУЛОКРАЦИЯ” [1]

Яков Кротов, 24.02.2008

Яков Гаврилович (род. 1957 г., Москва, СССР) — по националност евреин, завършил история в Московския държавен университет „Ломоносов”, религиозен деец и публицист, свещеник Харковско-Полтавската епархия на Украинската автокефална православна църква.

Твърде резките и понамирисващи обрати на речта, към които президентът на Русия прибягва подчертано редовно, очевидно преследват няколко цели. Изпращане на сигнал – „Аз съм един от вас“ към хора, които много добре могат да се бият, но не ги бива в четенето. Обругаване на тези, които четат повече книги, отколкото доноси. Има и друг, вероятно страничен ефект – да се отклони вниманието от главното. Разбира се, че изразите „ще ги трепем там, където ги намерим без следствие и съд“ [2] или „ще им отнемем правата“ никак не са приятни. Много по-опасен обаче е често използвания израз - „демокрацията е власт на народа“.

Не, демокрацията не е власт на народа.

Ако под народ разбираме етнос, нация, тогава „власт на народа“ означа „етнокрация“ или, казано на руски, националсоциализъм, нацизъм.

Точно такава е властта в нацистка Германия. За Хитлер гласуваха, не защото той е антисемит и войнолюбец. Тези му възгледи са много внимателно скривани от избирателите, докато не се превръща в абсолютен диктатор. И по-късно той не ги афишира открито – неслучайно толкова дълго не се знае за нищо Аушвиц [3]. За Хитлер гласуваха, защото той се застъпваше за народа. Фюрерът се наричаше „войник на германския народ". „Народът е „volk“. На руски, очевидно, трябва да се каже „фолкокрация“. Народът е единен организъм. Той може да бъде заплашен от бацили. Затова Хитлер унищожава евреите – „бацилоносителите“. Точно същия образ се използва от кремълската пропагандата от началото на 90-те години (на миналия век – бел.моя). Чуждестранните проповедници са „колорадски бръмбари“.

Същността на всеки народ е различна, следователно той има „свои, собствени" ценности, но има и „други" ценности.

Има руска демокрация, но има и неруска и дори антируска демокрация.

Приликата между „властта на народа“ в хитлеристка Германия и в съвременна Русия е очевидна. Нейният основен белег е прославянето на личния живот, на семейните ценности. Концентрационните лагери не бяха основен белег на нацизма. Не, основният белег бяха лъскавите списания и телевизионните канали, възхваляващи вкусната храна, здравото семейство и здравите деца. Защитниците на „властта на народа“ ги представят като триумф на „личния живот“. Това е или лъжа, или лукавство. „Личният живот“ не означава целия народ да яде, пие и се забавлява, докато грижовното правителство елиминира отделни нарушители на спокойствието – от Сократ до леля Фани от Краков, от Гумильов до Ходорковски. Това не е личен живот, това е глобална подлост. Това не е автономия на личността, а нейният егоизъм. Демокрацията не е управление на народа, а управление от свободни хора. По тази причина робите и жените в Атина не гласуват. По тази причина в най-демократичните страни не гласуват децата. Днес в Русия, ако наистина използваме гръцкия език, съществува дулокрация. „Дулос“ на гръцки е „роб“. До 1917 г. е имало автокрация, а след това – дулокрация. Защото бунтуващият се роб все още е роб. Робът в Кремъл е роб на квадрат, роб на куб. Той е лишен от онова малко, което може да оправдае робовладелецът – самочувствие (поради което си спомня „клозети“ и „сополи“), щедрост, великодушие. Той губи дори онези добродетели, които робът има като роб, робът като страдащо същество – „мъдрост, смирение, състрадание към другите“. Освен това да не забравяме, че това е Русия – огромна военна империя. Тук дулокрацията е и власт на дулата и тези дула лесно се обръщат срещу собствения си народ и народът много добре помни това. А ако забрави, ще му бъде напомнено. Дулокрацията е подобна на аристокрацията – има разрив между върховете и низините, между номенклатурата и голтаците. Но морално дулократите не стоят по-високо, а дори са по-ниско от собствените си поданици, защото са се лишили от външните си ограничители и са загубили вътрешните си. Те са щастливи да покажат огромните си дула на онези, за които са „загрижени“, и те им отговарят с дула, само че джобни. А трябва да им отговорят със свобода. Не да изтръгват си капка по капка робското от себе, а като не допускат дори сянката на робството в душите си, в живота си, в обкръжението си.

С лице към Русия – за едно здравно бедствие [4]

Fabrice Nodé-Langlois, кореспондент на Le Figaro в Москва, 25.02. 2008 г.

Системата на здравеопазване, някога гордост на СССР, се срина. Путин иска да превърне здравеопазването в приоритетна задача за следващото президентство.

Разбит път, пълен с кал и сняг. Срещу малките приземни къщурки са разположени две, неголеми триетажни сгради от бели, ронещи се тухли – това е таруската болница. Москва е само на няколко десетки километра (130 км. – бел.моя), но от Таруса, град с по-малко от 10 000 жители, лъха на дълбока руска провинция. На партерната площадка с олющени стени, възрастен мъж по пантофи запалва цигара. Препълнена консервна кутия му служи за пепелник. В коридорите, боядисани в бадемово-зелен цвят, миризмата на супа се смесва с миризмата на дезинфектант. В стаите с по пет легла няма тоалетни и душове. Медицинска сестра срамежливо казва, че на всеки етаж има тоалетни.

Системата на здравеопазване, която беше гордостта на Съветския съюз, се срина. И заедно с това беше разрушено здравето на нацията. Най-шокиращото число е това за продължителността на живота на мъжете. От европейското ниво през 1970 г. тя спадна до 59 години. В речта си на 8 февруари относно перспективите за развитие на Русия до 2020 г. Владимир Путин, с безапелационност, подобна на тази на Саркози, заяви, че трябва да се направи всичко възможно, за да се увеличи до 2020 г. продължителността на живота до 75 години. Това е колосална задача.

Според Джерард Саймънс от лондонския Imperial College, цитиран от списание Russia Profile, тютюнът, хипертонията и холестеролът са причина за три четвърти от смъртните случаи. Профилактика практически не се провежда. А алкохолизмът, както преди продължава да коси хората. Страната е изправена пред епидемия от СПИН (данните за броя на заразените с ХИВ са подценени) и туберкулоза., Здравеопазването е основната грижа на руснаците, наред с проблема с жилищата. Съвсем логично е, че това е една от приоритетните задачи на кандидата за президент Дмитрий Медведев, който гарантирано ще бъде избран след осем дни. От 2006 г. Медведев, в битността му на вицепремиер отговаря за четири „национални проекта“ – жилищно строителство, образование, земеделие и здравеопазване. В рамките на тези програми държавата е отпуснала през 2007 г. около 3,7 милиарда евро за здравеопазване.

Подобно на останалата част от Русия, таруската болница със 135 легла, за които отговарят 25 лекари и 150 души обслужващ персонал, се променя. Единият етаж се ремонтира. За сметка на „националния проект" е закупен нов флуорограф, който позволява да се подобри диагностика на туберкулозата при 150 пъти по-малко облъчване. Публичните средства обаче са недостатъчни, затова енергичният кардиолог на болницата Максим Осипов търси външна, частна, а понякога и чуждестранна помощ за финансиране на закупуването на ново оборудване. Апаратът за изкуствено дишане, направен според последната дума на медицинската техника, е закупен със средства от Асоциацията на приятелите на Таруса (Общество за помощ на таруската болница  - бел. ред.). Вече е спасило много животи.

Д-р Осипов, който сега е на 45 години, е необичаен случай за руски лекар –  учил е една година в Сан Франциско. Два пъти седмично той провежда консултации в Таруса, градът на неговото детството, а през останалото време ръководи издателство, специализирано в издаването на преводна медицинска литература. Той публикува литературни хроники в традициите на хуманитарната медицина. В записки си, изпълнени със съчувствие и отчаяние, Осипов описва своите пациенти-фаталисти, с тяхното „пренебрежение към живота“, описва широко разпространеното схващане, че след 60 години е „безполезно да се лекуваш“, описва гнета на „парите и алкохола“. „Здравен проблем номер едно в Русия – пише лекарят – е липсата на лекари, образовани лекари. Синът ми е студент четвърта година в медицинския институт. Учи от същите учебници, както преди 20 години!" Освен това, „за да влезете в медицинския институт, трябва да дадете подкуп“, добавя Владимир Алексеев – друг лекар от Таруса.

Въпреки липсата на средства, тази малка болница е остров на човечността. Тук се лекуват московските старци, които идват на вилите си през лятото. Задължителната застраховка (аналогична на нашето здравно осигуряване – бел.моя) покрива заплатите на здравните служители и основните лекарства. И дори храна за 21 рубли (60 цента) на ден. „В Москва няма безплатно лечение“, казва Марина, хирург в болницата. Например, Галина – спешно е хоспитализирана в Москва и е казано, че за диагностиката е необходимо да ѝ се направи ядрено-магнитен резонанс. Но може да го направи само срещу 2000 рубли. Друга московчанка, Маша, трябва да похарчи цяло състояние –  1,5 милиона рубли (43 хиляди евро), за да оперира своевременно стомаха си“.

В големите градове частните стоматологични и гинекологични клиники растат като гъби след дъжд. В същото време за качеството на предоставяните услуги може много да се желае, защото всичко се купува, дори дипломи. В тази санитарна джунгла безплатните лекарства са оскъдни, а лекарствените фалшификати продължават да бъдат истинско бедствие. Добре е, че националният проект позволи поне да се повишат заплатите на лекарите. В процентно изражение увеличението е значително, толкова малки бяха те първоначално. Но за портфейлите увеличението е нищожно. Медицинските сестри бягат от Таруса в големите градове в търсене на по-високи доходи. Марина, която е работила като хирург десет години, печели само 12 хиляди рубли на месец (345 евро)! По-малко от обикновен московски работник. За да свърже двата края, тя се възползва от дуализма на нова Русия – лечението на мнозинството е лукс, но малцинството може да си позволи луксозна ваканция в санаториум. Така че втората работа на Марина е козметичка в частната фирма на съпруга ѝ.

Бележки:

[1] – Източник:

http://yakov.works/1/knigi/Voyennaya_Rossiya/000302_svoboda.htm

[2] – в руския текст е употребен идиомът „мочить в сортире“, използван от Владимир Путин, по това време министър-председател на РФ, отговаряйки на въпрос на журналист от ОРТ по време на пресконференция в Астана на 24.09.1999 г., по повод събития от предния ден, когато руската авиация бомбардира Грозни. Буквалните му думи са: „Мы будем преследовать террористов везде. В аэропорту — в аэропорту. Значит, вы уж меня извините, в туалете поймаем, мы и в сортире их замочим, в конце концов. Всё, вопрос закрыт окончательно!“

[3] – (Освиенцим), комплекс от концентрационни лагери на нацистка Германия в окупирана Полша по време на Втората световна война.

[4] – Източници:

https://www.lefigaro.fr/international/2008/02/23/01003-20080223ARTFIG00153-la-russie-confrontee-a-une-catastrophe-sanitaire.php и

https://www.newsru.com/russia/25feb2008/med_ved.html