Във втория брой на вестник „Строго секретно“ от
1995 г. е публикувана статия на бившия генерал от КГБ Михаил Любимов, озаглавена
„Операция Голгота“. Статията разказва за „тайния план на перестройката“,
одобрен от Ю. В. Андропов през 1983 г. Статията веднага предизвиква обществен
протест в медиите и реакциите на известни политици. Един от протестите е на
Галина Старовойтова [1]. В писмо до редакцията от 22 февруари 1995 г. тя пише,
цитирам:
„Уважаеми колеги!
Като читател (а преди и като автор) на вестник
„СС“, бях изненадана, когато открих, в брой 2 за 1995 хлестаковските налудничави
брътвежи на М. Любимов който ми е дал „задача (както и на Попов и Бунич) да
разработим проект за възраждане в СССР на частната собственост ”(?!) Въпреки
това, „в последния момент ние сме се отказали, опасявайки се от изключване от
партията.”
Уведомявам редакцията, че не познавам М.
Любимов, в неговата партия (Комунистическата партия на Съветския съюз + КГБ)
никога не съм членувала и тъй като нямам време да се съдя, е по-добре да
публикувам опровержението си в следващия ви брой. В съответствие със закона за
медиите.“
Следва отговор на Любимов, озаглавен „Към
въпроса за мозъците“ (текстът и на двете писма и по сайта http://apocalypse.orthodoxy.ru/review/1995.htm)
„Съдейки по писмото до редакцията, Галина
Старовойтова е прочела Гогол и това ме
удолетворява. Това означава, че тя знае, че нашият голям сатирик е обичал да се
смее и с право е вярвал, че смехът прочиства душата на човек и му помага да
живее. Способността да се смееш над себе си е една от отличителните черти на
руския национален характер, което вероятно е познато и на бившия съветник на
президента по национални въпроси, по-специално по Чечения. Що се отнася до
съда, с който с груб тон заплашва „майката“ на руската демокрация, това е все
едно Пушкин съди Гогол, защото Хлестаков е казал, че е бил приятел с Пушкин [2].
Между другото на обществеността обаче вече и е скучно от произведенията на
изкуството, а новите поколения, израснали в нашата слънчева демокрация, не
помнят процеса над Даниел и Синявски [3],
когато са им приписвани мислите на техните литературни герои, да не говорим за
преследването на Зошченко [4] за лицемерното прочитане на думите му, че
„Гоголевци и Шчедриновци са ни нужни.“
По
ирония на съдбата, че много видни чекисти бяха в една и съща лодка с Галина
Старовойтова, възмутени от факта, че съм клеветял „органите“, че в КГБ е нямало
такива планове, въпреки че те честно са сигнализирали за предстоящи вълнения. Подчертаваха,
че КГБ има други, не по-малко важни планове, но аз съм нямал нищо общо с тях.
Бившият секретар на секретариата на Ю. Андропов директно признава, че планът „Голгота“
не е минавал през него. Някои редакторите на вестници, също започнаха мъчително
да мислят, дали това е вярно или е измислица, но за всеки случай решиха да не
изразяват официално протеста си.
Дори опитни бизнесмени се уплашиха, и веднага
решиха да спрат да закупуване собствени къщи в Русия и да изнесат капиталите си
на Запад преди да започне експроприация, предвидена в последния етап на „Голгота“.
Появиха се обществени личности, които неистово започнаха да търсят „ръката“,
която е подтикнала автора към тази злобна-сатира предупреждение, , а една
известна и много хубава актриса ме нарече Карабас-Барабас, който дърпа конците
на куклите.
Какво стана с мозъците ви, господа-другари? Може
ли глава с подобно съмнително качество да се занимава с политика и със сигурността
на страната? Какво да кажа? Вероятно са подходящи думите на Хамлет: „Отивай в
манастира, Офелия!"
Честно
казано, знаейки за още една особеност на нашия национален характер – доверие,
особено към напечатаното слово, нарочно въведох в текста изключително абсурдни
пасажи, а в допълнение художникът съзнателно извърши работата си, така че
фотомонтажът да се вижда. Но това не беше достатъчно. Беше използвана снимка от
Музея на восъчните фигури, която показва как през Средновековието измъчват еретик
е с вода от чайник и надпис: „Подготовка на агенти за влияние в КГБ“. Къде от
това по-нататък? Според старата съветска традиция и презастраховка, решихме пак
решихме да обозначим жанра – рома-мемоар, мистериозна дума, която все пак
намеква, че става дума за фикция. Като че ли това беше достатъчно? Независимо
от това мнозина от редакцията ме уверяваха, че не познавам собствения си народ,
подценявам суетата и нахалството на много партийни лидери и индивиди, които
гледат на себе си като на богове, че не съм наясно колко са обидчиви цели
организации, да не говорим за доверчивостта на отделните граждани , И така се
случи! Дори официалният представител на ФСК (федерална служба за контраразузнаване)
С. Богданов в радио интервю отбеляза, че авторът има нужда от психиатър
(очевидно имаше предвид „психиатрична болница“ [5]). Няма нужда да се отказвате от тях,
другари! Между другото, всички имаме нужда от психиатър и няма нищо лошо в това,
но ако нашите правоохранителни органи не могат да защитят страната от престъпен
произвол, тогава и психиатърът няма да помогне.
Най-невероятното е, че кълват на „Голгота“
клъвнаха журналисти. Програмата на руския телевизионен канал „Не унищожавай“
коментира статията напълно сериозно (о, Боже!), А „Московская правда“ изглежда нищо
не можа да разбере, даже след като стигна до пасажа за „най-красивата жена на
Русия“ – Сажи Умалатова. Благодаря на разкрепостеното „Времечко“ (руска телевизионна програма, излъчвана от
1993 до 2008 г. – бел.моя) за предоставената трибуна за обсъждане на „Голгота“
и се надявам, че отсега нататък всички страдащи граждани ще обвинят за своите нещастия
– от проблеми с канализацията до обедняването и хемороидите, автора, който е
главният изпълнител на „Голгота ". Най-накрая се намери виновника за
всички беди в Русия. Вдъхновителите на настоящата външна и вътрешна политика на
страна могат спокойно да лежат на лаврите си – не тях, а мен ще ме водят към
мястото за екзекуция!
О времена! О нрави! „От всички страни го ругаят
и само когато видят трупа му, ще разберат колко е много направил, и как е обичал,
мразейки.“
Нима написах всичко това, за да развеселя
читателите и себе си? Разбира се, че не! Ще се опитам да обясня.
Аз от все сърце подкрепях перестройката, и
Горбачов, и Елцин, вярвах, че август 1991 г. и пълният крах на тоталитаризма ще
станат отправна точка за нова, свободна Русия. Все още вярвам, че без свобода и
демокрация животът на нашата държава е немислим. Зависи каква демокрация, каква
свобода? Уви, след августовските събития, илюзиите ми бяха напълно разсеяни. Бях
поразен от царящия произвол и несправедливост. Потискаше ме обедняването на
повечето мои сънародници. Намразих куп мафиоти и мошеници, които станаха
господари на живота ни.
Целият политически живот в страната ми се
струва огромен цирк, където няма място за хората и където всеки е зает само със
себе си. Някой „укрепва“ политическото си положение, някой в митични анкети и
рейтинги се движи от пето на десето място и обратно, и кой, интересно, се
интересува от всичко това, с изключение на самите тях?
Моралното начало изчезна от политиката, което някога
имаше важна роля и при Горбачов, и при Елцин, всичко се превърна в театър, в
борба на паяци, затворени в буркан, които не знаят компромис. Почти не виждам
честни политици, рядко виждам достойни хора – само жадни зурли край коритото, които
се стремят към заплати, апартаменти, вили. Всичко това е като сън, като брътвежи
на луд!!
За това писах, придавайки му форма „ръката на
КГБ“ и плана „Голгота“ по причината, защото органично не мога да понасям теорията
за „нечии ръце“ – било то на КГБ, Мосад или ЦРУ. Работил съм в разузнаването
повече от двадесет години, знам силата и слабостта както на нашето, така и на чуждите
разузнавания, и съм убеден в едно: ние не сме остров Фиджи, а най-голямата
държава в света и нито една разузнавателна служба за шпионаж, включително
нашата собствена, е в състояние да насочи хода на историята на страната ни.
Откъде идва тази проклета сляпа вяра в конспирации и „ръце“ в Русия? Защо не
искаме да опростим нещата? Защо забравяме, че животът ни е в наши ръце, че
самите ние, на първо място, сме отговорни за себе си?
Защо у
нас всичко тръгна според класическия израз на В. Черномирдин, „ние искахме да
стане както трябва, но се получи както винаги“? Какво е това? Божие провидение?
Неизбежното възмездие за миналото могъщество, изградено до голяма степен върху
насилието? Отплата за окупацията на балтийските държави и Източна Европа?
За това че мълчахме, когато Сталин унищожаваше
селяните и организираше процеси? Или просто за всеки народ рано или късно идва
залез?
Ако мога да дам отговори на тези въпроси! Ако
... Аз просто гледам нашия политически цирк, и търся на арената онези синове на
Отечеството, които се стремят към властта не заради пари или заради самата
власт, а са готови да пожертват макар и нещичко в името на хората. Гледам този
цирк, гледам как клоуните се втурват на арената и викат нещо, чувам изстрелите и
виждам Влад Листев [7] се свлича окървавен на мръсното стълбище, виждам млади
момчета, разкъсани от осколки в Чечения – не, това не е игра, това не е сок от
червена боровинка, а истинска човешка кръв!
Благодаря на огромното мнозинство от нашите
читатели, които възприеха сатирата ми с омировски смях. Благодаря ви, че
поддържате чувство си за хумор!
Извинявам се на онези честни хора, които бяха
подведени от моята антиутопия, моля ви – внимавайте! Не бъдете лековерни!
Изборите не са зад планини, те са точно зад ъгъла – научете се да различавате
демагозите от моралните хора! Дано честността да надделее в политиката!
И циркът все още се хили, и клоуните танцуват,
и кръвта се лее, и краят не се вижда ...“
Бележки:
[1] Галина Василевна (род. 1946-убита в Санкт-Петербург
на 20.11.1998,) — политик и общественик, специалист в областта на
междунационалните отношения правозащитник, кандидат на историческите науки,
народен депутат на СССР (1989—1991) НАРОДЕН ДЕПУТАТ НА Русия (1990-1993),
депутат в Държавната дума на РФ (1993-1998).
[2] Хлестаков е главния герой от комедията на
Гогол „Ревизор“. Пушкин подсказва сюжета на автора.
[3] Андрей Синявски и Юли Даниел са писатели,
осъдени през 1966 г. в СССР за това, че са написали и предали за отпечатване на Запад
произведения, в които „клеветят съветския държавен и обществен строй“, смята
се, че присъдата срещу тях поставя началото на дисидентското движение в СССР.
[4] Михаил Михайлович (18941958), руски писател
класик, драматург, сценарист, преводач, след Втората световна война е преследван
заради романа „Пред изгрева на слънцето“ (пълният текст е публикуван в САЩ през
1973 г., а в родината му – през 1987 г.) и макар да е реабилитиран след смъртта
на Сталин, завършва живота си в нищета. Сатиричните му произведения са насочени
срещу невежеството, еснафското самолюбие и други човешки пороци.
[5] По времето на СССР в психиатричните болници
са настанявани противници на властта.
[6] Сажи Зайндиновна (род.1953 г.)е съветски и
руски политически деец, председател на „Партията на мира и единството“, член на
Централния съвет но Общоруското движение „Поддържаме политиката на Президента
на Руската федерация (става дума за Владимир Путин – бел.моя)
[7] Владислав Николаевич (р.1956-разстрелян в
Москва на 01.03.1995), журналист, телевизионен водещ, първият генерален
директор на ОРТ, автор на предаванията „Взгляд“, „Час пик“, „Поле чудес“, „Тема“.
Няма коментари:
Публикуване на коментар