Защо СССР понесе най-големи загуби във Втората световна война?

Част от изследването „Цената на войната: човешките загуби на СССР и Германия 1939-1945 г.“ публикувано в The Journal of Slavic Military Studies, vol. 9. No 1, March, 1996.

Автор: Б. В. Соколов, източник: https://www.infran.ru/vovenko/60years_ww2/demogr8_1.htm

Фактът, че загубите на Съветските въоръжени сили са десет пъти по-високи от загубите на Вермахта, изисква обяснение (таблица 1).

Таблица 1

Човешки загуби на СССР и Германия през Втората световна война

В крайна сметка съветско-германската война по същество беше грандиозна битка между две тоталитарни държави, завършила с много различни, дори парадоксални резултати. Очевидно е, че при всички прилики между двата тоталитарни режима, съществуват значителни разлики между тях, които се отразяват както върху количеството на военните загуби, така и върху резултата от войната. Хитлер и неговата партия наследиха много по-индустриализирана, по-капиталистическа и по-цивилизована страна от Ленин и болшевишката партия през 1917 г. Трябва да се им предвид и фактът, Германия e страна с най-старите и най-развити военни традиции, които Хитлер, подготвяйки се за война, не само не ги унищожи, а се стремеше да ги запази и увеличи. Нацисткият тоталитаризъм и неговото монополното господство започна от средата на 1934 г. и продължи само шест години до началото на Втората световна война. Да се унищожи военната машина и военната традиция през военните години беше невъзможно.  При това германският тоталитаризъм беше в много отношения по-мек от съветския – запазена бе не само частната собственост, но въпреки всички уродливи расови и човеконенавистни прояви, в голяма  част от населението беше запазено чувството за ценността на човешката индивидуалност. Както правилно отбелязва В. Штрик-Штрикфелт: „И нацисткият режим се стремеше към тотална, всеобхватна власт, но така и така не успя да достигне дяволското съвършенство на сталинизма. В Третият райх се запазиха някои от основите на старата държавна и обществена структура – не бяха задушени напълно частната инициатива и частната собственост и все още беше възможно да се работи и живее, без да зависиш напълно от държавата. Германците все още можеха да изразяват своето мнение, даже ако то не съвпадаше с официалната догма, те дори можеха, до известна степен, да действат така, както считаха за най-добре. Въпреки че партийният натиск се увеличава все по-осезаемо ... тази форма на несвобода в Германия се оценяваше от преобладаващото мнозинство от бившите съветски граждани според мерките на сталинския режим на насилие и затова все се възприемаше като свобода. И това беше голямата разлика между нас "(1) ,

Съветският тоталитаризъм се роди много по-рано от немския – през ноември 1917 г., а от средата на 1918 г. той вече притежаваше еднопартиен монопол върху властта. Тази власт трябваше да се защитава в кървава гражданска война. По време на социалистическата революция и гражданската война комунистите бяха принудени основно да унищожат старата руска военна традиция, която освен това, както показва опитът от Първата световна война, се намираше в упадък. Значителна част от професионалните военни загинаха в Гражданската война или от червения терор, а много от тях емигрираха. Останалите в страната постепенно бяха отстранени от армията или бяха подложени на репресии по време на чистките от 20-те и 30-те години на миналия век. До 1939 г. дореволюционната военна интелигенция почти изчезна. Само няколко от офицерите, участвали в Първата световна война, заемаха висши постове в Червената армия (най-известният от тях беше бившият царски полковник Б. М. Шапошников, който стана маршал и началник на Генералния щаб). Нова, значима военна традиция така и не беше създадена.

Съветският тоталитаризъм беше много по-всеобхватен от нацисткия. Той премахва не само частната собственост, но практически всяка възможност за индивидуална инициатива, която не е разрешена отгоре. Човекът се превърна в безправно винтче на държавната машина, която поддържаше стабилността си чрез терор. Животът на поданиците от гледна точка на господстващата номенклатура не струваше нищо. М. С. Восленски, отбелязвайки сходството на съветската система с източните деспотства, базирани на „всеобщото робство“, споменава за „гигантските армии на източните деспоти“, които се състоели от мобилизирани „псевдо-свободни“ поданици (2).

Червената армия беше такава гигантска армия от „източен деспотичен тип“, основната част от войниците се състоеше от безправни, насилствено натикани в колхозите селяни и от също толкова безправни, крепостни работници, привързани към фабрики и заводите, които е трудно да наречем даже „псевдо-свободни“. В такава система органична беше военната традиция, основана на шаблона и на копиране на остарели тактически принципи от Първата световна война (по-специално на настъплението на „непрекъснати вълни от пехотни вериги“) и предварително ориентирана към възможността за неограничено жертване на живота на собствените войници. Към това се прибавя и по-ниското образователно ниво на съветското население и общата индустриална изостаналост на СССР в сравнение с Германия и западните съюзници. Тази изостаналост бе призната и от съветското ръководство.

 Заместникът на Сталин по време на войната, маршал Г.К. Жуков след войната казва, че „не трябва да забравяме, че влязохме във войната, продължавайки да сме индустриална изостанала в сравнение с Германия“ и че в Германия „военният потенциал, индустриалното равнище, нивото на промишлена култура, общото равнище на готовност за война бяха по-високи“(3).

Хитлер, противно на общоприетото схващане, се стремеше да сведе до минимум човешките загуби на Вермахта, съзнавайки ограничените човешки ресурси на Германия в сравнение с противниците си, а също така се опасяваше от недоволството на населението от големи загуби (беше обещал „светкавична война“ с малко кръв). В „разговорите около масата“ в неговия щаб той акцентираше на необходимостта да се изтеглят квалифицирани работници от армията, за да се увеличи производството на оръжие и оборудване и по този начин да се намалят загубите на армията, тъй като „квалифицираният работник може да работи всички 360 дни в годината, за да създаде най-съвършеното за времето си оръжие и по този начин да спаси живота на стотици войници “(4). Сталин също понякога призоваваше своите подчинени да щадят живота на войниците, както например в телеграма до ръководството на Югозападния фронт от 27 май 1942 г.:

 „Не е ли време да се научите как да воювате с малко кръв, както правят немците? Трябва да воювате не с числеността, а с умения ... Помислете за всичко това, ако искате някога да се научите как да побеждавате врага и да не му давате лесна победа. В противен случай оръжията, която ще получите от Ставката (Щаб на върховното главно командване – бел. моя) ще преминат в ръцете на врага, както се случва досега“. Въпреки това, много по-често в заповедите на Сталин звучи настойчивото „не се съобразявайте жертвите“ (5).

Съотношението на съветските и германски загуби, което остава изключително неблагоприятна за съветската страна през цялата война, доказва, че за Червената армия на практика само призивите на Сталин да побеждават, независимо от загубите, са имали смисъл. Във Вермахта загубите се увеличават през последните години на войната, но това се дължи на обективни причини – увеличаване на превъзходството на съюзниците във въоръжението и военната техника, намаляване на дела на опитен военен персонал в редиците на германската армия и неистовото желание на Хитлер да запази територии дори в неблагоприятна оперативна обстановка, за да продължи съпротивата ,

В Червената армия през цялата война военната техника не се използваше като средство за минимизиране на човешките загуби, а като някаква самостоятелна ценност, заради която не е жалко да се жертват човешки животи. Можем да си припомним разказа на Г. Жуков на Д. Айзенхауер за това как съветските войски са преодолявали минни полета. Първо пускали пехотинците, които с цената на собствения си живот взривявали противопехотните мини, след това в образувания проход влизали сапьорите, за да премахнат противотанковите мини, за да могат танковете да преодолеят минно поле без загуби (6).

Относителната военна слабост на СССР в сравнение с Германия, парадоксално, но помага на Сталин да спечели войната. При избора между двата тоталитарни режима западните демокрации неминуемо е трябвало да бъдат на страната на по-слабия, който представлява най-малката заплаха за тях и по този начин да му осигурят победата. Западните съюзници не само отклониха значителна част от германските сухопътни сили към себе си (до 40% през последната година на войната), почти целият флот и повече от 2/3 от германската авиация (7), но също така чрез ленд- лиза осигуриха на Съветския съюз възможността да воюва. Западните доставки осигуриха по-голямата част от високооктановия бензин за съветската авиация, повече от половината от целия алуминий и мед, консумирани в СССР по време на войната, почти напълно покриха нуждите на съветския железопътен транспорт (8). От САЩ постъпиха най-сложните машини и оборудване и значителен дял от експлозивите, консумирани от съветската индустрия.

Ролята на ленд-лиза след войната е призната и от маршал Г. Жуков в откровени лични разговори, записани от КГБ: „... Американците ни изпратиха толкова много материали, без който не бихме могли да натрупаме резерви и да продължим войната ... Получихме 350 хиляди автомобил, и то какви автомобили! .. Нямахме взривни вещества, барут. Нямаше какво да снарядяваме патроните за винтовки. Американците наистина ни помогнаха с барут, взривни вещества. И колко листова стомана ни предоставиха! Бихме ли могли да произвеждаме танкове, ако не бяха американските доставки на стомана? А сега представят нещата така, като че ли всичко тома е било наше и то в изобилие“ (9). За индустриална изостаналост, за неспособност умело да се използва военната техника на Червената армия, също трябваше да се заплаща с кръв.

Съветският съюз и Германия претърпяха най-големите загуби във Втората световна война, понесоха ги главно в борбата един срещу друг. Сега, половин век по-късно, това вече не може, не бива да трови отношенията между германския и руския народ. Някога финландският маршал К. Г. Манерхайм пише в заповед до армията от 13 март 1940 г., в деня, в който завършва съветско-финландската война: „Повече от 15 хиляди от вас, които излязохте на бойното поле, никога повече няма да видят своите домашни огнища, а колко много от вас загубиха способността си да работят завинаги! Но вие също нанесохте тежки удари на враговете и ако 200 хиляди от тях лежат в снежните преспи и гледат с невиждащи очи в нашето мрачно небе, и за това вината не е ваша“ (10).

Тези думи на пълководеца могат да бъдат отнесени както за съветските, така и за германските войници от Втората световна война. Милиони войници от двете страни не са отговорни нито за желанието на Хитлер за световно господство, нито за изпълнението на програмата му за изтребване на „расово по-низшите“ народи, нито за експанзионистичната политика на Сталин, както и за факта, че народите на СССР и Източна Европа едва освободили се от германския тоталитаризъм веднага попадна в ръцете на съветския тоталитаризъм.

Бившият германски генерал 3. Вестфалия в средата на 50-те години заявява: „Днес сме длъжни да се борим само за спечелване на любовта и уважението на бившите си врагове. Ако всички цивилизовани нации завоюват мира, тогава, и в това ще е нашето утешение, че 6-те милиона германци, които паднаха на бойното поле или намериха смъртта си под бомбите, които паднаха върху нашите градове, не напразно са се жертвали за родината си“ (11). Днес, в средата на 90-те, има надежда, че на смяна на старата омраза между германския и руския народ най-после са дошли на уважението и любовта.

Литература:

(1) Штрик-Штрикфелъдт В. Против Сталина и Гитлера. Генерал Власов и Русское освободительное движение. Пер. с нем., 3-е изд. М., 1993. С.158.

(2) Вселенский М. С. Номенклатура. Господствующий класс Советского Союза. М., 1991. С.577.

(3) Симонов К. М. Глазами человека моего поколения. М., 1989. С.353-354.

(4) Пикер Г. Застольные разговоры Гитлера. Пер. с нем. Смоленск, 1993. С. 480. Запись от 28.7.1942, полдень.

(5) Волкогонов Д.А. Триумф и трагедия // Октябрь. 1989. No 8. С.62.

(6) См.: Eisenhower D. Op. cit. P.465-468.

(7) Так, например, в июле и августе 1943 г., в дни Курской битвы, когда значительная часть германской авиации была брошена на советско-германский фронт, на него пришлось лишь 1030 из 3213 потерянных в бою боевых самолетов, или 32% ( Murray W. Luftwaffe. Baltimore, 1985. P.154). Примерно такова была, вероятно, и доля Восточного фронта в боевых потерях германской авиации за войну в целом.

(8) Оценка по: Jones R.H. The Roads to Russia: United States Lend-Lease to the Soviet Union. Norman, 1969. P.220-224, 280-289; Народное хозяйство СССР в Великой Отечественной войне 1941-1945 гг.: Статистический сборник. М., 1990. С.55-56; См. также: Ванников Б.Л. Записки наркома // Знамя. 1988. No 2. С.155.

(9) Военные архивы России. Вып. 1. М., 1993. С.234.

(10) Цит. по: Coates W.P. and Z. Soviet-Finnish Campaign 1939-1940. L., 1941. Р.91.

(11) Роковые решения. Пер. с англ. М., 1958. С.306-307.