Чудомир
Баща му
беше в положение човек, имотен беше и гледаше съответно на живота, а то какво
прави, какво струва, не зная, ама замина момче младо и хубаво, като цъфнал гюл,
наука да учи в София, стоя колкото стоя, току се върна един ден смачкано,
рошаво, мършаво, гаче ли като свети Ивана се е хранило със скакалци и див мед
само. Заряза и наука, и всичко и започна със земята да се бори като нас. Питам
го веднъж:
-Стефко бе, че какво, такова, си отпаднал в телосложението и
бузите ти залесени тук-там на участъци?
-Аз - кай,
- бай Димо, тъй си живея, такова ми е - кай - убеждението. По природата се водя
- кай.
-Ама не се ли храниш - думам, - не похапнуваш ли си повечко,
та си се източил като бобена вейка?
-Храня се, похапвам си, ама месо не ям и каквото взема -
сурово го вземам. С плодове - кай, - със зеленчуци, с ядки и
сокове поддържам живота. Орехи ям - казва — много, защото те са четири пъти
по-хранителни от месото, четири пъти - от яйцата и повече от десет пъти - от
млякото. Имат си – кай и тлъстините, и захарите,
и белтъците.
Ха сега де!
Орех с белтък!
-Е, хубаво - казвам, - сурови ги ядеш, ама боб суров може ли
да се яде? Картофи ядат ли се? Сурови тикви, да речем, само прасетата, да
прощаваш, такова...
-Тъй - казва, - сурови си ги ям, защото огънят -ж кай - ги
разваля. Променя им - кай - химическия и енергическия състав и ги прави - кай -
по-мъчно смилаеми.
И това не бях чувал, и това
научих! Бря, пуста наука, бря! Побърка ни хубавите момчета и вер селям!
Питам после
поп Еня вярно ли е, дето го разправя.
-Вярно
е - кай. - Не му знам - кай - каква вяра изповядва, съботник ли е, от жълтото
братство ли е, ама и хляб не яде, а кълве житото като мисирек. Леля му Райна
разправяла на попадията. Сурово го кълвял, или пък го топял в студена вода и го
джвакал като дъвка, песоглавецът му с песоглавец! Сохрани боже!
Кръсти се
попът и разправя, а аз се пуля насреща му и се чудя и мая.
-А бе какво се чудиш - обажда се Лъжлив Съби, - и бъзуняк
яде момъкът, и млечък, и капикоса, и каквото му попадне. На моята нива - кай, -
до гробищата, синора го е опасал като магаре до дъно. Ами! И тръне имаше
тук-там, и тях ги няма. Един ден - кай, - като
гледал как сладко пасат конете люцерната в хаджи Дончовата ливада, да вземе да
се намъкне и той, че да нагъва люцерна, да нагъва, додето му се издул коремът
като на малко циганче, кога яде варени тикви. Щял да се пукне момъкът и да
експлодира без малко.
Разтривали
го, церили го, хеле му преминало.
-А бре, майка - думала му кака Деля, - ами че може ли тъй
като добитъка?... Ами че хайде, да речем, прияло ти се е
люцерна, ами че посоли си я малко, полей си я с оцет
отгоре, че тогава! А то тъй на какво прилича? Оттогава -
кай - не е хапвал вече люцерна. Кощрава почна да нагъва и по- добре му е на
момчето, заглади му се косъмът и брадата му по-честа стана.
-Ех, Събко
- думам му, - смеем се ние и се подиграваме, ама знам ли? Както ми е тръгнало и
на мене толкова време без работа, дали няма да се пиша и аз в неговата партия,
че да тръгнем кооперативно да пасем по синорите. А?!
Няма коментари:
Публикуване на коментар