.....Историята е пълна с примери, когато обществото
се разделя на враждуващи помежду си групи, причините, за което са абсурдни. Във
Византия хората са се делили на политически партии в зависимост от това кой
отбор подържат на хиподрума, „сините“ или „зелените“. А партиите редовно са
устройвали кървави боеве помежду си. Това, разбира се, не е нито по-лошо, нито
по-добро от религиозните групи, които са се унищожавали една-друга, само за
това, че са се придържали към различни теологии. Всичко това е дълбоко
закодирано в човешката природа. Но ако има такава поляризация и на планетарно
ниво, това вече е много опасно. Очевидно е обаче, че това противопоставяне до
голяма степен е продукт на средствата за масова информация.
.....Защото те създават ситуация, при която хората
живеят в два различни свята. Например всичко, което CNN излъчва за конфликта в
Сирия, е лъжа. Видях това, когато бях в Алепо. Със собствените си очи виждаш
едно, а в новините съвършено друго. Кой лъже в този случай, очите ти или
телевизията? Бедата е в това, че сега между западните журналисти вече има
формирана интелектуална монокултура. Ако се опиташ да покажеш какво се случва в
действителност, веднага ще ти лепнат етикета „путинист“**, което означава, че
никога няма да получиш работа в големите американски телевизионни канали. Това
е съвременна инквизиция, която те наказва за това, че имаш мнение, различно от
официалното.
.....Аз наричам нейните зрители „интелектуални
идиоти“. В същото време е невероятно сложно да успееш да заблудиш
„бачкаторите“. Ако все пак искаш да излъжеш някого, най-подходящата кандидатура
затова е по-скоро човек, от рода на читателите на „Ню Йоркър“. Този
тип хора разсъждават така: ако аз съм интелектуалец, а аз без съмнение съм
такъв, значи разбирам какво става в света. Този читател презира „бачкаторите“,
приемайки, че са неспособни да мислят критично. При това той не осъзнава
простия факт, че всеки човек, който не изкарва прехраната си с интелектуален
труд, по подразбиране е експерт, защото неговата професия е свързана
непосредствено с реалния свят. Например водопроводчикът е експерт в това как се
монтира санитарната арматура. Неговият опит е базиран на взаимодействие с
ежедневието и затова той е много критичен към теоретичните догми. Напротив,
образованите хора често са необяснимо склонни да се мотивират от безумни идеи,
които нямат никакво отношение към действителността. И колкото повече време и
сили посвещават за изучаване на макровъпроси, било то макроикономика или
глобална политика, толкова по-високи са шансовете в крайна сметка да се окажат
в „макролайна“.
.....Защото образованият човек получава основно
информация не от обкръжаващия го свят, а от други хора, от списания, социални
мрежи и различни авторитети. Най-страшната патология на нашето време е загубата
на връзка с реалността. Когато се прехранвах с търговия на борсата, много често
се сблъсквах с един особен тип трейдъри, които симулираха определен борсов
сценарий на компютъра си, и след това бяха уверени, че и в реалността ще бъде
същото. Най-добрият въпрос, с който им натривах носа беше: „А, колко пари имаш
в сметката си“? Защото теоретиците много рядко стават богати. Човек е способен
да взема добри решения, само ако живее в реалноста. Днес съществува цяла класа
некомпетентни псевдоексперти, които си мислят, че са компетентни.
......хората оперират с лозунги. Например едни
от тях казват, че са феминистки, а след това виждаш, че предпочитат да наемат
на работа мъже. Други издигат лозунги, че са против расизма и социалното неравенство.
Но попитайте ги, кога за последен път са поканили на обяд пакистански шофьор на
такси? Честният отговор ще бъде: никога. Това е
живот в два различни свята. В разговор с други интелектуалци ние не сме
расисти, а в реалния свят се страхуваме от мигрантите. И всичко става още
по-зле, когато тази двойственост се налага в политиката.
......
Бележки:
**-Отношението на милионера Талеб към Русия не ме учудва. Подобно отношение са имали и други интелектуалци и богаташи. Не само граждани на САЩ. Ще спомена покойния Арманд Хамър (прочетете книгата му „Срещи с историята“, Партиздат, 1989 г.). Списъкът е дълъг. Един Facebook приятел ги нарича „лимузинни социалисти“. Темата е твърде широка и е извън целта на тази публикация.
Няма коментари:
Публикуване на коментар