Напоследък препрочетох или
за първи път изчетох доста текстове. Част от тях посветени на едни и същи
исторически или обществени събития и
процеси. Ще ги спомена, не за да се хваля (какво друго му остава на един
пенсионер в августовските горещини освен да стои на хладно и да чете), а за да
бъде разбрано това, което искам да кажа. Сред препрочетените неща са „Начало на
българското възраждане” на Боян ПЕНЕВ и „Антикапиталистическото мислене” на Лудвиг
фон МИЗЕС. За първи път се срещнах с текстове от и за Раймонд ДЕТРЕЗ (интервю на българиста за DW по повод излизане
на български на книгата му „Не търсят гърци, а ромеи да бъдат. Православната
културна общност в Османската империя XV - XIX в.”и рецензии за посочената
книга от Елена НАЛБАНТОВА и Мартин ТАБАКОВ), достъпния в Интернет текст на
Георги ОНЧЕВ от книгата „Култура и психопатология” (глава ІІІ, Културен контекст у нас: българският Одисей), автобиографията на Григор
ПЪРЛИЧЕВ, предговора на Златко Енев към книгата „Васил Левски и неговите
сподвижници пред турския съд”, статията на Аспарух ПАНОВ „Политическите пороци
на обществото преди 100 години и днес“ (по
повод книгата на А.С.Цанов „Партиите в България. Напомняне на някои уроци из
народната ни история и посочване на няколко вредителни пороци“, 1887 г.) и
избрани текстове от Карл МАРКС („Човекът и бъдещето”, Избрано, съставители –
Бернард МУНТЯН, Петър-Емил МИТЕВ и Борис ПОПИВАНОВ).
Тематично групирано, прочетеното и препрочетеното
отразява: 1.Историческите процеси на Балканите и българската народопсихология и
2. Обществено-икономически учения.
В допълнение към това ще прибавя и ежедневния информационен поток, който ме залива от телевизионния
екран и електронните медии. Следя го
целенасочено, защото съм установил, че СМИ са благодатно поле за изява на избрани политици,
икономисти, философи, социолози, политолози и прочие.
Няма да си позволя да
коментирам посочените автори и любимците на българските медии по причина, че
съм от поколението, „дресирано по време на следването си при социализма” (Валери
Димитров, бивш шеф на Сметната палата, в предговора към книгата на Мизес – бел.моя) и
вероятно съм „калъпиран” от продължителното си пребиваване в армията – почти 40
години.
Сядайки да напиша този текст имам чувството,
че прочетеното и видяното предизвикват в мен усещане за déjà-vu**. Може би
защото фактите
са едни и същи, само интерпретацията им е различна, макар че по темата за
национализма, не съм съгласен нито с Детрез, нито с Налбантова, Табаков, Мизес.
Или че под „слънцето няма нищо ново” - например описанието на статусното общество
от Мизес поразително ми прилича на българското общество след 09.09.1944 г. и
след 10.11.1989 г., а защо не и в момента. Маркс пише, че „философията
само по различен начин обяснява света”. Изречението щеше да бъде гениално, ако точката беше
сложена след „света”, а не беше добавена фразата: „но цялата работа се заключава в това той да бъде променен” („Тезиси за Фойербах”, 1845 г.).
Общественото инженерство е доказало своята несъстоятелност. Към
философите-обяснители ще добавя политиците,
икономистите, социолозите, политолозите и прочие, които не по зле от Маркс и
Ленин се опитват да инженерстват. Впрочем, тълкуването на отделни учения не е
от вчера. Както пише Петър-Емил Митев, учението на Аристотел „е имало странна
съдба. Аристотел, този
най-могъщ творчески гений на античността, станал през средните векове кумир на
схоластите. Великият учен бил цитиран най-много от богослови” („Приключенията
на средновековен схоласий в XX век“, в-к „Народна младеж“, 01.06.1966 г.). В
момента ТV Европа излъчва повторение на интервю с историка и писател Йордан
Велчев (р.1948 г., гр.Пловдив), автор на книгите „Градът, или между Изтока и Запада ХІV–ХVІІ век“ (2005
г.) и тритомника „Балканският човек ХIV–ХVII век“ – за историята на
народите на Балканите в глобалния контекст на световните цивилизации през
последните две хилядолетия до съвременната епоха от началото на ХХІ век. Велчев
е привърженик на професор Атанас Иширков***. Не се съмнявам, че и неговото
обяснение за историческите факти, подобно на тези, с които се запознах е
обективно и научно обосновано.
Дали познанието ни прави по-щастливи?
Преди време публикувах в блога си и във Facebook
пародия на „Визия за България”. Зададох и въпрос: „Кой ми е помагал при
писането й?” До момента не съм получил отговор, само един приятел се усъмни, че
може би е Волен Сидеров. Съгласих се с него, ако споменатия политик е преписвал,
като мен, от Програмата на NSDAP от 1920 г.
Дами и господа,
Споделих тези мисли, защото имам чувството,
че покрай нашенската мания да сме информирани за всичко и най-вече, да
интерпретираме всичко, ние забравяме да живеем. А животът ни напуска толкова
бързо, сякаш не му е интересно с нас. И сигурно е прав! Питам се, не е ли
по-добре да живеем днес, защото вчерашният живот вече си е отишъл, а утрешен
може и да няма? Струва ми се, че днешният ден е най-добрия ден в живота ни.
Ще завърша обърканите си мисли със стих:
На грани выдоха и вдоха есть волна,
где жизнь от видимости освобождена,
упразднены тела и внешние черты,
и наши сути там свободно разлиты.
*
Там нет сосудов для скопления пустот,
Там нет сосудов для скопления пустот,
и знак присутствия иной, чем здесь, и счет
не лицевой, не именной, и только ритм
там раскаляется и звездами горит.
*
На грани выдоха и вдоха есть волна,
где жизнь, как музыка, слышна, но не видна.
И там поэзия берет свои стихи.
И там посмертно искупаются грехи.****
где жизнь, как музыка, слышна, но не видна.
И там поэзия берет свои стихи.
И там посмертно искупаются грехи.****
Бележки:
*-без горчивина или пристрастие (без
гняв и любов или без омраза и ревност), Тацитус, „Анали”.
**-(фр.), буквално
вече видяно.
***-български учен, географ
и етнограф, ученик на немските географи Фридрих Ратцел и Фердинанд фон
Рихтхофен. Работи в областта на икономическата география, географията на
населението и селищата на България и страните, етнографията, антропогеографията.
Германските
****-Юнна Мориц, руска поетеса, преводач и
сценарист, от стихосбирката „Лоза” ,
Издание „Советский писател”, М., 1970 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар