Боян Пенев – Раймонд Детрез

През 2005 г.  си купих книгата на професор Боян Пенев „Начало на българското възраждане” (Издателство „Кама”), чието първо издание е през далечната 1918 г. в поредицата „Походна войнишка библиотека”, кн. № 46.

С част от творчеството на Раймонд Детрез  се запознах преди няколко дни (за съжаление), когато г-н Златко Енев деблокира достъпа ми до сайта librev.com и тръгвайки от него се добрах до белгийския професор.

С какво си приличат тези мъже, живели в различни исторически времена?

С отношението си към формиране на нациите на Балканския полуостров и национализма.

Но нека да я карам подред.

Преди повече от 12 години бях впечатлен от глава (или точка) 2 на книгата на професор Пенев. По тази причина ще си позволя да цитирам част от нея:

„........

2.Гръцките домогвания

Всъщност нашата народност е била застрашена не толкова от политическата власт на турците, колкото от стремежа на гърците — на фанариотите и на гръцка­та църква — да владеят духовно и материално българ­ския народ. Много силно е било непосредственото гръцко влияние върху градското население, част от което се е отричала от народността си и от езика си.

......

Те са наричали българския език просташки, език на сганта, присмивали са се на народните предания и песни и са се отнасяли с презрение към всичко българско. Селянинът е бил наричан от тях простак и недодялан. Ала и простият народ е отвръщал на гърците с презрение. Всъщност, на влиянието на гърцизма са се поддавали повече гражданите — народът е пазел твърдо езика и обичаите си и е изразил своята омраза към гърците и тяхното духовенство с пословицата „Да пази Бог от влашки вълци и от беломорски гърци".

........

Простият българин много добре е съзнавал двойния гнет, който му пречи да живее свободно и да се разви­ва, за който е създал и друга пословица — „Турчинът със сила, гъркът с книга". В много села славянското богослужение се е пазело, докато в градовете е било заменено с гръцко. На гърцизма са се поддавали, как­то казахме ,гражданите, които са били в непосредно общение с гръцката среда, учили са се в гръцки училища и са живели при съвсем различни духовни, обществени и материални условия.

Отначало елинизацията в градовете се е дължала не на някаква систематична пропаганда от страна на гръцкото невежествено и грубо духовенство, а на пря­кото влияние на гръцкото население. Разбира се в да­дения случай са действували и други причини — мно­зина от гражданите, особено измежду търговското съсловие, са се гърчеели по примера на други, за да запазят своите търговски интереси, да избегнат непри­ятности от страна на гърци и турци: гърците в много отношения са били покровителствувани от турската власт. Влияли са им и присмехите на гърците, техните подигравки с живота и езика ш. простите и наивни българи — тези присмехи и подигравки, на които тъй ядно се противопоставя отец Паисий в Историята си. Постепенно понятието грък е почнало да се отъжде­ствява с понятието образован. Който не е говорил гръцки или не е украсявал речта си с гръцки фрази, не се е считал образован¹. Мнозина са се смятали оскърбе­ни, ако ги нарекат българи. Обикновено гражданите са наричали всеки селянин дебелоглав, а селяните пък са наричали грък всеки облечен в граждански дрехи.

…..

Търговската и частната преписка се е водела обикно­вено на гръцки — в краен случай на български, но с гръцки букви. Кирилицата все повече започва да се измества от гръцкото писмо. Като споменава този факт, Иречек заключава в своята История на България: "Черноризец Храбър (старобългарски кни­жовник) разказва, че славяните преди Кирила и Кли­мента са се мъчили да изразят своя език с гръцки зна­ци. Сега, девет века подир Храбра, българите едва ли не са се нуждаели от нов Кирил". Чист български език е бил запазен в селата, твърде слабо в градовете и то главно вкъщи. Запазен е бил и между жените. Може да се каже, че българката е играла твърде важна роля в нашето Възраждане, като е предавала на децата си своя роден език. Възпитанието на децата е бивало пре­доставено на майката, изобщо на женската среда вкъщи. Бащата, търговец или занаятчия, вън от къщи, е бил постоянно в пряко общение с една среда, в която най-често е господствувал гръцкият и турският език. Дори българските търговци в чужбина са се предста­вяли за гърци…”²(почернените част от текста са мои – Н. К.).

Сега си давам сметка за влиянието, което ми е оказала книгата, та всеки път когато имах подходящ повод, цитирах части от нея пред студентите и слушатели във Военна академия.

За разлика от Боян ПЕНЕВ, Раймонд ДЕТРЕЗ е наш

съвременник и мой връстник (р.1948 г.) През 1971 г. завършва  славянска филология в Държавния университет в Гент, Белгия, а  през 1972 г. специализира български език, литература и история в СУ.  Женен е за българска. Работил е в белгийското радио и е преподавал в Католическия университет в Льовен и в Гентския университет, където през 1997 г. става  професор по история и история на културата на Източна Европа в отдел Източноевропейски езици и култури . През 2000 г. основава Центъра за югоизточноевропейски изследвания при Гентския университет.

Сега ще си позволя да публикувам извадки от текст на Детрез (интервю на Александър АНДРЕЕВ от DW през март 2015 г. по повод с излизане на български на книгата професора „Не търсят гърци, а ромеи да бъдат. Православната културна общност в Османската империя XV - XIX в.”, Издател Кралица Маб), цитирам:

„Националните идеологии, националните общности и държави започват да възникват едва към края на 18 век, така че не бива да приписваме национално съзнание на хората, които живеят преди това. Историци, които държат на всяка цена на твърдението, че и преди това е съществувало националното съзнание, смятат, че тогава хората са имали някакво етническо съзнание, което предхождало и предвестявало националното. Понеже сами се чувстват дълбоко свързани с националната общност, тези изследователи не могат да си представят, че хората са живеели без национално самосъзнание така, както някои вярващи не могат да си представят, че хора не вярват в Бог. Етническата идентичност обаче е идеологическа конструкция – толкова, колкото и националната идентичност.

Не е подкрепено от факти твърдението, че етническото съзнание поражда същите чувства на привързаност и отговорност към етническата общност, каквито изпитват към нацията си притежателите на национално съзнание. Няма индикации, че хората в преднационалната ера са полагали специални грижи за запазването на традициите и езика. Езикът, традициите и обичаите се запазват главно поради щастливо стечение на обстоятелства.

….

В преднационалната ера само религията и религиозната общност имат такива претенции. И религията налага своите морални правила, изисква при необходимост да умрем като мъченици и оправдава убийството на враждебни неверници. Някои историци се опитват да докажат, че отечествената привързаност на българите „под турско робство” (тези историци още държат на този термин) всъщност не е нищо друго, освен привързаност към народността. Те смятат религията просто за компонент на етническата или националната идентичност. Но ако наистина народността е най-важното, тогава защо нито авторите на житията на новомъченици като Никола и Георги Софийски, нито пък самите новомъченици не споменават нито веднъж, че са българи, а настояват, че са „християни”.

Главната теза на моята книга е, че преди 18 век хората на Балканите са се смятали преди всичко за православни християни, а народността за тях е била от второстепенно значение. Това обяснява защо не се споменава народността на новомъчениците, защо православни българи се женят за православни гърци, власи, албанци, дори араби, а не за българи католици и помаци; защо така лесно българи в градска среда се погърчват, доколкото смяната на етническата идентичност не засяга основната им религиозна идентичност; защо албанци, българи, власи и други православни народности в Османската империя дълго време ползват гръцкия като „своя” книжовен език, защо участват в гръцкото въстание от 1821 г., което започва именно като въстание на православните християни против османската власт. Това са исторически факти. Културният живот на балканските народи преди 19 век е пропит от религията, а да се търси в нея „националното” е безплодно и смешно занимание. Да се окачествяват говорещите гръцки българи като „гъркомани”, „родоотстъпници”, „ренегати”, „заблудени” от моя гледна точка също е неуместно, понеже тези термини се отнасят към етническото съзнание и неговите морални повели, а такива преди 19 век просто не съществуват.”

Спирам до тук с цитирането на Детрез.

Няма да го коментирам!

Оставям тази работа на Вас, уважаеми посетители на блога ми или страницата във Facebook.

P.S.Цитираната книга все още може да се закупи. Решил съм да си я купя и прочета. 

БЕЛЕЖКИ

¹-Всяка аналогия с днешното българско общество и говора на нашенските политици, социолози и прочие е СЛУЧАЙНА;

²- почернените части от текста, тук и по-нататък  са мои;