БАЛКАНСКИ ЩИТ ІХ

ДЕВЕТА ЧАСТ НА ПРЕВОДА.

Политическа идеология и отбранителна политика: в търсене на националния интерес 1955-1968 г.

§ 6. Българската криза и последвалата нормализация.

В периода 1964-1965 г. за Кремъл са особено важни въпросите за единната отбранителна доктрина за ролята и мястото на членовете на ОВД в реализирането на общите стратегически и оперативно тактически цели. Според американски експерти военната доктрина на Варшавския пакт предвижда серия от свързани и координирани настъпателни и отбранителни операции, провеждани от съветските и източноевропейските въоръжени сили. Настъпателните операции се осъществяват от точно определени съвместни сили (в състава на съветските или като национални компоненти), които действат под съветско командване. Отбранителните операции включват висока степен на обвързаност на системите за ранно предупреждение и за материално техническа поддръжка.  Важна част от съветската стратегия е укрепването на противовъздушната отбрана по пътя на укрепване на ВВС. Реализацията на съветската военна доктрина изисква сериозно превъоръжаване не само на съветските, но и на съюзните въоръжени сили. Началото на превъоръжаването на въоръжените сили на Източна Европа е поставено на заседание на ПКК на ОВД (28-29.03.1961 г. В съответствие с приетата програма България, Унгария, ГДР, Полша, Румъния и Чехословакия получават през периода 1962-1965 г. повече от 800 бойни самолети, 555 вертолета, 6075 танка, 17312 бронетранспортьора, 554 радиолокационни станции, 41440 радиостанции. Редица държави-членки на ОВД започват да излизат на международните пазари за оръжие. България е първа от балканските членки на пакта. Тя активно развива собствения си военнопромишлен комплекс, използвайки съветски лицензи. Произведеното леко стрелково оръжие се използване не само за комплектуване на БНА, но и за износ в страни, които са на власт комунистически, революционни и антиамерикански режими. През 1965 г. София изнася за Йемен (след сваляне на монархията) оръжие за над 500 хил. щатски долара.

 Таблица 8

Доставки на МиГ-19, МиГ-19ПМ, МиГ-19С за държавите-членки на  ОВД

По държави	Година на получаване	Модификация/количество, бр.	Базиране
Албания	Октомври 1959	15	Авиобаза Ринас
България	Началото 1958	24	Авиобаза Доброславци
	1966-1967	13
Унгария	Март-април 1960	12	3/31 ИАП ПВО
ГДР	Октомври 1958	МиГ-19С - 12	2/3 авиополк
		МиГ-19ПМ - 12	1/3 авиополк
Полша	Лятото на 1958	12	28-и ИАП
	1959	МиГ-19ПМ - 12	28-и и 29-и ИАП
Румъния	1959	10	Военновъздушна база Девеселу*
	1960	5
	След 1960	45
Чехословакия	Края на 1957	МиГ-19П - 27	1-и и 11-и ИАП
		МиГ-19С - 12
	1959-1969	МиГ-19ПМ - 33

*-построена от СССР през 1952 г., съществува до 2002 г., днес на нейна територия е разположена  част от системата за ПРО на САЩ и НАТО

Брежнев не смее публично да оповести съветската военна доктрина, която е и доктрина на ОВД, което не означава, че не се предприемат практически стъпки по нейната реализация. На прием в Кремъл на 14.05.1965 г. главнокомандващия на ОВСВД маршал Гречко прави безпрецедентно изявление за „съвместните ядрени сили на Варшавския договор”. Този факт дава основание да се предполага, че разполагането на ядрени сили на територията на източноевропейските съюзници може да означава контрол над тези сили от страна СССР или стремеж на Москва да увеличи ядрения щит в Източна Европа с цел да изведе от този регион съветски въоръжени сили.

....

Независимо от неяснотите по съветската военна доктрина след свалянето на Хрушчов, две неща са пределно ясни: Москва залага на използването на съветските и източноевропейските въоръжени сили за дълбоко проникване на територията на Западна Европа при военен конфликт с НАТО и второ – нанасяне на максимални загуби на ВВС на алианса и на неговия ядрен арсенал. За Кремъл основни театри на Военни действия в средата на 60-те години на ХХ век са Северозападния, Централния и Югозападния. ЦРУ предполага, че за всеки театър ще бъдат създадени регионални военни щабове.

Значението на отделните ТВД се вижда от разпределението на 14-те ракетни бригади, въоръжени с ракетните комплекси Р-11 (балистични ракети с близък обсег, които могат да изстрелват обикновени или ядрени заряди): ГДР и Унгария – по една, Полша и Чехословакия – по четири, България и Румъния – по две. Едновременно с това се предвижда осигуряването на всички дивизии от Сухопътни войски с ракетния комплекс „Луна”.

От тази гледна точка значението на ЮЗТВД се оценява  като спомагателно. Великобритания смята, че България, наред с Албания е по-малко важна страна в Източна Европа, към която Западът трябва да води политика, която да му донесе определени изгоди. По западни оценки, българските въоръжени сили напълно поддържат режима в София, макар и да се носят слухове за гласове на несъгласие, които настояват за независимост, подобна на румънската, но които едва ли имат шанс за успех. Армията вероятно ще защитава със всички сили границите на страната си, но тя няма да да може да нападне Турция или Гърция без  съветско съгласие и в този смисъл подобни атаки имат по-скоро политическо, отколкото военно значение. Българските въоръжени сили се нуждаят от ново въоръжение, но такова постъпва в страната бавно и в недостатъчно количество, заключават експертите.

.......(пропуснат е текстът отнасящ се до промените в Албания – бел.Н.К.).

Реформите, които се провеждат в отбранителната политика в страните-членки на ОВД засягат както военната, така и институционалната област. С Решение на Политбюро на ЦК на БКП от 06.03.1952 г. в България е създаден  Държавен комитет за отбрана (ДКО), непосредствено подчинен на правителството, но в края на 1953 г. по предложение на съветските военни съветници и личните указания на Вълко Червенков е закрит.  Идеята за ДКО е реанимирана с идването на власт на Тодор Живков, а причината е не толкова в отбранителните нужди на страната, колкото в брожението в редовете на ръководството на БНА по повод извършените промени в ръководството на БКП и започналите дискусии по темата. Фактически комитетът изпълнява политически функции, осъществявайки контрол над армията, МВР, включително държавна сигурност. В отбранителната сфера неговата дейност е съсредоточена върху военните аспекти на икономиката и промишлеността на страната. Комитетът определя и партийно-държавната политика в областта на сигурността от позициите на БКП и членството на България в ОВД.

Таблица 9

Състав на Държавния комитет по отбрана (ДКО)

на Народна република България – юни 1962 г.*

Име, фамилия	Длъжност в ДКО	Военно звание	Заемана длъжност в партийния/ държавния апарат
Тодор Живков	Председател	Генерал-майор	Първи секретар на ЦК на БКП
Антон Югов	Член	Генерал-полковник	Министър-председател
Станко Тодоров	Член	Генерал майор	Зам. министър-председател
Иван Михайлов	Зам.председател	Армейски генерал	Вж. публикацията под № VІ – Н.К.
Боян Българанов	Член	Генерал-полковник	Член на ПБ на ЦК на БКП
Добри Джуров	Член	Генерал-полковник	Министър на народната отбрана
Дико Диков	Член	Генерал-полковник	Министър на вътрешните работи
Иван Бъчваров	Член	Генерал-полковник	Вж. публикацията под № VІ – Н.К.
Атанас Семерджиев	Член	Генерал-мойар??	Вж. публикацията под № VІ – Н.К.

*-Улунян не е посочил годините, в които отделните партийно-държавни и военни дейци са били членове на ДКО, поради което е възможно да има разминавания в притежаваните военни звания от някои от тях – бел.Н.К.

Фактическото прекратяване на членството на Албания в ОВД и политиката на Румъния за самостоятелност превръща България в единствения последователен съюзник на СССР в региона. Москва осъзнава това и предприема мерки за недопускане на отслабването на българските отбранителни възможности. Съветското ръководство констатира, че „по нататъшното намаляване на бойния състав и числеността на БНА поради съкращаване на финансирането може да доведе до щети в отбранителните възможности на страната и на другите социалистически страни” и се съгласява, че е „необходима съответна помощ на НРБ в допълнение към вече определения обем на доставки за 1965 г.”, като има предвид, че  „подобна помощ би могла да бъде оказана под формата на безвъзмездни доставки на определени количества въоръжение и военна техника за БНА”.

Доминиращото положение на София на Балканите в политическия дневен ред се осъзнава и от българското правителство и непрекъснато се подчертава по време на преговорите с партньорите от социалистическия лагер. През 1965 г. българското ръководство оценява отношенията с Турция и Гърция като подобряващи се и едновременно с това негативно повлияни от реакционните кръгове на САЩ. Разузнаването, което до юни 1965 г. е в състава на МВР активира своята дейност по отношение на държавите, които се намират в зоната за отговорност на България като член на ОВД. През март 1965 г. министърът на вътрешните работи Дико Диков¹ донася на В.Семичастни², че сътрудниците на ведомството са проникнали в гръцкото посолство и са успели да фотографират документи от касата на военновъздушното аташе  Михаил Киркизотик, които са дали информация за това с каква информация  за България разполагат гърците и какви източници използват.

 Ситуацията в отношенията със съседните социалистически страни – Югославия и Румъния се оценява като противоречива.  Икономическото положение в тези държави не предизвиква безпокойството на София, която смята, че разногласията й с Белград и Букурещ са в областта на идеологията и трактовката на въпроса за националния суверенитет. Самият Т. Живков признава, по време на преговорите с Куба през пролетта на 1965 г., че българското ръководство е разтревожено от националистическата линия в политиката на Румъния, която макар и да не споделя изцяло китайките позиции се отклонява от класовия подход на международната арена.

През пролетта на 1965 г. в България са регистрирани неблагоприятни явления сред въоръжените сили и висшите партийни среди,  свързани с доста офицери и генерали. Приема се, че началото на тези явления датира от времето на нелегалната борба и партизанското движение до комунистическия преврат на 09.09.1944 г. Най-важните длъжности в държавния апарат на НРБ се заемат от членове на партията, имащи опит в нелегалната работа, партизанските действия и преминали в различно време подготовка  в съветски партийни и военни учебни заведения. Издигането на тези лица на командни длъжности в БНА, МВР и държавна сигурност, както и завършилата подмяна на стария офицерски корпус с нови, създадени от комунистите кадри трябва да осигури лоялност на военната каста към БКП.  През есента на 1965 г. се формира опозиция срещу Т.  Живков, която смята, че неговото отстраняване от властта е условие за обществено-политическото развитие на България.  Тя е съставена от представители на армията и политически дейци, които се ползват с влияние както в редовете на БКП и въоръжените сили.

Заговорът се оглавява от добре известните в партийните и военни кръгове активни участници в комунистическото движение Иван Тодоров-Горуня³, Цоло Кръстев⁴ и Цвятко Анев⁵. Той е разкрит от органите на МВР, като операцията за обезвреждането на заговорниците започва на 28.03.1965 г. Горуня загадъчно се самоубива в нощта на 7 срещу 8 април с.г., а останалите  са арестувани и осъдени. Последва чистка в БНА от която са засегнати повече от 200 души – разжалвани, понижени в звание и длъжност или уволнени.

Т. Живков удържа победа във вътрешнопартийната борба. От ДКО е отстранен генерал-полковник Иван Бъчваров, а нови членове на комитета стават Живко Живков⁶, Пенчо Кубадински⁷,  генерал-лейтенант Ангел Цанев⁸ и генерал-майор Ангел Солаков⁹. С решение на Политбюро на ЦК на БКП от 06.07.1965 органите на Държавна сигурност се извеждат от състава на МВР  и стават самостоятелен Комитет за държавна сигурност (КДС). Новосъздаденият комитет е с права на министерство, една от основните му  задачи е борбата срещу враговете на народа и социализма. Административният отдел на ЦК на БКП се разделя на две: 1) Военен отдел, който контролира МНО, МВР и новосъздадения Комитет за ДС и 2) Административен отдел – контрол над министерството на правосъдието, съда и прокуратурата. Във военният закон се правят промени, които позволяват понижаването в звание не с една, а с няколко степени наведнъж на военнослужещи, допуснали простъпки.

Американски експерти смятат, че след неуспешния опит за преврат въоръжените сили са поставени под строг политически контрол, който Живков се стреми да покаже пред обществеността и чужденците обичаен контрол над държавна институция. В интервю през лятото на 1965 г. за западни средства за масова информация  (разчетено за чуждата аудитория) той заявява, че „армията на социалистическата държава не трябва да се сравнява с армиите на латиноамериканските държави, в които често се извършват държавни преврати”. Има подчертан стремеж за омаловажаване на случилото се, както в България така и в международен план. Живков се страхува да не го вземат за слаб ръководител, който няма поддръжка сред партийния и държавен актив, което да принуди да Москва да започне да му търси заместник. На среща със съветска делегация, оглавявана от Суслов¹⁰ на 26.05.1965 г. Живков е принуден да признае сериозността на случилото се, като заявява, че няма как да се отрече самия факт, независимо че групата на заговорниците е малка, както това прави „нашата публична пропаганда”. Ръководителят на БКП, позовавайки се на това, че сред заговорниците няма военнослужещи от бойните части, признава, че сред тях има високо поставени военни и партийни дейци, разбира се „не от първия, но не и то последния ред”.  Живков се стреми да представи заговора като дело на прокитайски елементи, да го изведе от неговия български контекст и да го характеризира като „борба между БКП и китайците”. Като причини за недоволството в средите на българското офицерство той посочва по-ниските заплати в сравнение с армиите на другите страни-членки на ОВД,  както й масовите съкращения на офицери, без да са осигурени достатъчно работни места извън армията, надявайки се да получи съветска помощ за отбранителните и стопански нужди на България.

През пролетта на 1965 г. София оценява разстановката на силите на Балканите  в полза на ОВД, тъй като балканското направление е „надеждно прикрито от българската армия, имаща съкрушително превъзходство и готовност на действа не след дни, а след часове..”. Впрочем подобна е оценката и на НАТО. Американските опасения са свързани с противоречията между Анкара и Атина. Те знаят за гръцки планове за сдържане при настъпление в гръцката част на Тракия, в които не се предвижда участие на Турция и са притеснени, че това може да изкуши българите да предприемат настъпателни действия срещу Гърция знаейки, че отговор от НАТО няма да последва.

София отделя много внимание на кипърския конфликт¹¹, и необходимостта партийното и държавно ръководство не изключва възникване на извънредна ситуация, която изисква намеса на въоръжените сили. По тази причина в редица части на БНА се поддържа по-висока степен на бойна готовност, а българско оръжие непрекъснато се отправя към Кипър.

Стратегическата роля на България непрекъснато се подчертава не само пред западните държави, но и пред СССР. През 1965 г. Живков заявява: „Всички балкански държави са заинтересувани от отношенията си с България. България – за щастие или нещастие се явява център на Балканския регион  и нито един балкански проблем не може да бъде решен без нея”.

София не се притеснява от неуредените проблеми с  Гърция (изплащането на репарациите за действията на Царство България в годините на Втората световна война) и Турция (положението на турското малцинство).

Отношенията с Букурещ и Белград се намират под влияние на „особените позиции” на Румъния и „македонския въпрос” – с Югославия, но те, по български оценки също подлежат на подобряване.

.....

Съветската политика за внасяне на разногласия в НАТО представляват особен интерес за София. Най-перспективен според Кремъл е демонстрирания от Анкара пред САЩ и НАТО курс за самостоятелност и „особена” външна политика, които са разчетени за получаване на по-голяма подкрепа от американска страна. Москва препоръчва на София да смекчи своите отношения  с Турция, за да не се получат още по-негативни промени в региона – превръщане на Кипър във военноморска база на НАТО в случай на присъединяването му към Гърция.

 През 1965 г. София кани на официални посещения Н.Чаушеску (13-18.09)¹² и Тито (22-27.09) като важни за българската външна политика на Балканите.

Букурещ и Белград внимателно следят българските инициативи в региона. Едновременно с това сътрудничеството и размяна на информация между разузнавателните служби на Румъния и България продължава без промяна.

По данни на ГЩ на Румъния към есента на 1965 г. НАТО разполага в Средиземноморието с 1500 единици плавателни средства, от тях 370 бойни кораба, 45 ескадрили военноморска авиация с повече от 680 летателни апарата от различни модификации и видове и осем батальона морска пехота.

…...

Подобряването на българо-гръцките отношения (1964 г.), нестабилната ситуация в самата Гърция и подобряване на отношенията между Москва и Турция се разглеждат като условие за т.нар.„мирно настъпление” на Кремъл на югозападното стратегическо направление. Подобна политика би повишила значимостта на България, единствения надежден сателит на СССР в региона. Ходовете на София понякога придобиват характер на „тактически убождания” на съседите от НАТО, но само ако е убедена, че това няма й да създаде проблеми във взаимоотношенията с Москва (българското ръководство добре съзнава, че СССР не е заинтересуван от прекомерното нарастване на ролята на България на Балканите за негова сметка). Например, през октомври 1965 г. в списание на Министерството на външната търговия на НРБ, излизащо на френски език  е публикувана статия, илюстрирана с карта, включваща част от територията на Гърция, обозначена като българска.

Българското ръководство използва особена тактика и в отношенията си с Вашингтон. От една страна София демонстрира лоялно отношение към Москва, а от друга заявява на американците, че за съжаление 99% от отношенията между САЩ и България зависят от Държавния департамент и само 1% – от България, но в този един процент се включва нашата добра воля и добри намерения. По този начин се очаква активизиране на политиката на американците в българското направление, от което София се надява да извлече определени ползи, включително и в двустранните си отношения с Москва.

Българското ръководство е заинтересувано от активизиране и на румънския вектор в регионалната политика. Визитата на Живков  в Румъния – 22-24.10.1965 г. (по покана на Н. Чаушеску) е последвана от визита му в Москва (25-28.10), където Живков се среща с Брежнев..

Край на превода.

Уважаеми посетители на блога ми,

С този материал реших да приключа преводите на откъси от книгата на Улунян. Да се занимавам с работа на преводач се оказа трудно, не само поради годините ми, но и поради факта, че стилът на автора е доста сложен – използва дълги изречения, всяко от които съдържа по няколко вметнати. Сложна е и структурата на книгата. Особено ме затрудни непрекъснатото връщане на Улунян към събития, които беше разглеждал в предишен(ни) параграф(и) или в началото на текущия. Това налагаше и аз да се връщам назад, за да не допусна грешка. Което също е доста уморително.

В края на тази публикация ви предлагам таблици от следващия параграф на книгата (§ 7. Отслабване на ЮЗТВД на Варшавския договор – началото), които бях подготвил, преди да се откажа от по нататъшни преводи.

Таблица 9

Въоръжени сили на Албания и Югославия в средата на 1965 г.

Сили и средства	По държави
	Албания	Югославия
Личен състав по вид въоръжени сили, бр.
СВ	30000	249000
ВВС	2000	10000
ВМФ	3000	22000
Всичко	35000	287000
Основни типове бойна техника, бр.
Бойни самолети	70	280
ЗРК С-75	2	4
Подводни лодки	4	4
Ескадрени и ескортиращи миноносци	-	6
Торпедни катери	9-12	67
Тралчици	8	51

Таблица 10

Съединения в страните-членки на ОВД

(количество, бр.)

По вид	По държави
	ГДР	ПНР	ЧССР	УНР	РНР	НРБ	Всичко
Пехотни/ моторизирани	4	9	9	5	8	8	43
от тях с постоянна готовност	4	4	4	0	4	4	20
Танкови дивизии	2	4	5	1	2	4	18
от тях с постоянна готовност	2	4	5	0	2	4	15
Въздушнодесантни дивизии	-	2	-	-	-	-	2
Дивизии всичко	6	15	14	6	10	12	63
от тях с постоянна готовност	6	8	8	0	6	6	35

Таблица 11

Личен състав на въоръжените сили на държавите-членки на ОВД

(количество, в хил. брой)

По вид	По държави
	ГДР	ПНР	ЧССР	УНР	РНР	НРБ	Всичко
СВ	90	225	175	100	175	125	890
от тях с постоянна готовност	53	95	95	45	80	73	465
ВМС	15	18	-	-	8	6	48
ВВС	12	25	20	5	8	12	82
Всичко	117	268	195	105	191	143	1025
Войски на органите за сигурност	60	45	40	35	30	17	236

Таблица 12

Сили на ВВС в страните-членки на ОВД към 01.08.1965 г. (типове и брой самолети)

Типове и количество самолети, бр.	По държави
	ГДР	ПНР	ЧССР	УНР	РНР	НРБ
МиГ-15, Миг-17ПФ	120	540	250	25	150	150
МиГ-17ПФ;ПМ;ПФУ	75	70	60	10	10	55
МиГ-19	25	20	135	10	30	75
Су-7	-	5	60	-	-	-
МиГ-21 (С;Е)	70	25	35	65	45	25
МиГ-21 (D)	70	25	45	30	10	-
Як-27	-	5	10	0	-	-
Ил-28	10	60	40	0	15	15
Всичко	370	850	635	140	255	320

Таблица 13

Сили на ВМФ в страните-членки на ОВД

(средата на 1965 г.)

Тип кораби	По морски акватории, страни-членки и количество (бр.)
	Балтийско море		Черно море
	ГДР	ПНР	РНР	НРБ
Ескадрен миноносец	0	3	0	0
Екскортен миноносец/есминец	4	0	0	2
Подводни лодки	0	9	0	2
Торпедни катери	37	19	8	8
Патрулни катери с ракетни с/ми	4	4-5	0	0
Стражеви кораби	63	11	12	8
Морски тралчици	20	17	4	2
Тралчици други типове	38	26	28	22
Амфибии	17	26	8	10

Надявам се, че съм събудил вашия интерес към военнополитическите събития от близкото минало на Балканите.

Докато четях безплатните откъси от книгата на Улунян в сайта на „Литрес” и най-вече докато правех преводите, имах чувството, че много от случващото се днес в българската и на балканските ни съседи политика, вече съм го преживял. А може би балканското ми „déjà-vu” се дължи на възрастта ми?

БЕЛЕЖКИ:

 ¹-Дико Диков (1910-1985) – партизанин, офицер, генерал-полковник, след Деветосептемврийския преврат служи в Българската армия, завършва Генералщабната академия „Климент Ворошилов“ в СССР, заместник-министър на отбраната (1957 – 1959) и завеждащ Административен отдел в ЦК на БКП (1959 – 1962), в навечерието на отстраняването на Антон Югов е назначен за министър на вътрешните работи. След неуспешния опит за преврат на Горуня предизвиква недоволството на Живков, както заради някогашните си връзки с някои от ръководителите му.

²-Владимир Семичастни (1924-2001) – ръководител на КГБ от 1961 до 1967 г. Сменен от Юрий Андропов.

³-Иван Тодоров-Горуня (1916-1965) – партизанин и политкомисар на партизански отряд „Гаврил Генов”, след 9 септември 1944 г. – партиен ръководител във врачанско, кандидат-член и член на ЦК на БКП, заместник министър на земеделието и председател на Комитета по водното стопанство при Министерския съвет.

⁴-Цоло Кръстев (1906-1988) – партизанин, командир на партизански отряд „Гаврил Генов”, след 9 септември 1944 г. – член на ЦК на БРП (к), работи в Министерството на външните работи: посланик в КНДР, началник отдел с ранг на пълномощен министър (1965), участник в заговора на Горуня, съден, лежи в затвора, лишен от граждански права, съпругата му също е репресирана, реабилитиран през 199д г.

⁵-Цвятко  Анев (1911-2002) – партизанин, заместник командир на партизански отряд „Гаврил Генов”,  генерал майор, комендант на Софийския гарнизон, участник в групата на Горуня, съден, реабилитиран 1990 г.

⁶-Живко Живков (1915-2000) – юрист, в периода 1952-1957 г. е министър на външната търговия в правителството на Вълко Червенков, през 1958 – 1959 г. е министър на просветата и културата при Антон Югов, заместник-председател на Министерския съвет (1959-1962, 1971-1976) и първи заместник-председател на Министерския съвет (1962 – 1971), през 1962 г. е назначен за председател на Държавната планова комисия, през 1976 г. става член на Държавния съвет, като остава на този пост до 1990 г. , през 1989-1990 г. е председател на Националния съвет на ОФ.

⁷-П.Кубадински (1918-1995) – партизанин от  отряд „Август Попов“,  член на Политбюро на ЦК на БКП (1966 – 1990) г.

⁸-Ангел Цанев (1912-2003) – командир на Поповския партизански отряд, член на Политбюро на ЦК на БКП между 1966-1990 г., през 1947-1949 г.  е началник на политическия отдел на Трудова повинност, а през 1949-1951 година е началник на Строителни войски, министър на вътрешните работи  (1971-1973).

⁹-Ангел Солаков (1922-1998) – ръководи бойна група преди 9 септември 1944 г., председател на Комитета за държавна сигурност (1965-1968 г.), а  от 1968 до 1971 г. – министър на вътрешните работи.

¹⁰-Михаил Суслов (1902-1982) – съветски партиен и държавен деец, „сивия кардинал” в Политбюро на ЦК на КПСС.

¹¹-Кипърска криза - през 1955 г., след като всички призиви за самоопределение са пренебрегнати, кипърските гърци пристъпват към решителна борба за освобождаване на страната от британско колониално робство. Неспособно да се справи с национално-освободително движение в Кипър, британското правителство започва да експлоатира турския фактор и да насърчава намесата на Анкара. Политиката на Турция спрямо Кипър започва да клони към разделяне на острова на базата на етнически произход. Министър-председателят Аднан Мендерес възлага на проф. Нихат Ерим да изработи политика спрямо острова. През ноември 1956 г. е подготвен меморандум за географско му разделение, съчетано с изселване на населението. Меморандумът на проф. Ерим представлява основа на политиката на Анкара за следващите двадесет години, а турското кипърско националистическо ръководство се превръща в неин инструмент. През 1958 г., след избухването на сблъсъци между двете общности и предложението за разделяне от страна на британското правителство, национално-освободителното движение на Кипър под ръководството на Архиепископ Макариус приема решението за ограничена независимост на Кипър, чийто параметри са разработени в Цюрих от правителствата на Гърция и Турция.

¹²-Николае Чаушеску (1918-1989) – румънски политически и държавен деец след Втората световна война, ръководител на комунистическа Румъния от 1965 до 1989 година. През декември с.г. е обвинен в престъпления срещу държавата, геноцид срещу собствения си народ, откриване на тайни сметки в чужди банки и „подкопаване на националната икономика“. Делото е водено и приключено скоропостижно и при извънредни обстоятелства, Чаушеску и съпругата му Елена са осъдени на смърт без право на обжалване и разстреляни на 25.12.1989 г.