Тимъти Аш, Либерален преглед, 25.02.2022 г.
Тимъти Гартън Аш (род. 1955) е британски историк и автор на осем книги по „история на настоящето“, проследяващи развитието на Европа през последния четвърт век. Той е професор по европейски студии в Оксфордския университет и старши сътрудник към института Хувър в Станфордския университет. Негови есета се появяват редовно в New York Review of Books. Професор Гартън Аш пише седмична колонка за The Guardian. Той също пише за New York Times, Washington Post, Prospect magazine и Wall Street Journal.
Защо винаги правим една и съща грешка? Казваме, че това са само проблеми на Балканите – а след това едно убийство в Сараево предизвиква Първата световна война. О, заплахата на Адолф Хитлер за Чехословакия е „кавга в далечна страна, между хора, за които не знаем нищо“ – а след това се озоваваме във Втората световна. О, превземането на далечна Полша от Йосиф Сталин след 1945 г. не е наша грижа – и съвсем скоро имаме Студена война. Сега го направихме отново, като не се събудихме, докато не стана твърде късно за поемането на пълните последици от завземането на Крим от Владимир Путин през 2014 г. И така, в четвъртък, 24 февруари 2022 г., ние отново стоим тук, облечени само в парцалите на изгубените си илюзии.
В такива моменти се нуждаем от смелост и решителност, но и от мъдрост. Това включва внимание при използването на думите. Това не е третата световна война. Тя обаче вече е нещо много по-сериозно от съветските инвазии в Унгария през 1956 г. и в Чехословакия през 1968 г. Петте войни в бивша Югославия през 1990-те години бяха ужасни, но по-големите международни опасности, които произтекоха от тях, не бяха от този мащаб. През 1956 г. в Будапеща имаше смели бойци от съпротивата, но днес в Украйна имаме цяла независима, суверенна държава с голяма армия и народ, който се обявява за решен да се съпротивлява. Ако те не се съпротивляват, в такъв мащаб това ще бъде окупация. Ако се съпротивляват, това може да бъде най-голямата война в Европа от 1945 г. насам.
Срещу тях е изправена огромната сила на една от най-силните армии в света, с добре обучени и оборудвани конвенционални сили и около 6000 ядрени оръжия. Сега Русия е най-голямата размирна държава в света. Тя се командва от президент, който, ако се съди по истеричните му изблици тази седмица, е излязъл от сферата на рационалните разчети – както изолираните диктатори обикновено правят, рано или късно. За да сме наясно: когато в декларацията си за война в четвъртък сутринта той заплаши всеки, „който се опита да застане на пътя ни“, с „последици, с които никога не сте се сблъсквали в историята си“, той ни заплашваше с ядрена война.
Ще дойде време да се замислим за всички наши минали грешки. Ако от 2014 г. бяхме започнали сериозно да помагаме за изграждането на капацитета на Украйна да се защитава сама, бяхме намалили енергийната зависимост на Европа от Русия, бяхме прочистили канализационните езера от руски мръсни пари, които се въртят из Лондон, и бяхме наложили повече санкции на режима на Путин, може би щяхме да сме на по-добро място. Но трябва да започнем оттам, където сме.
В ранната мъгла на войната, която тепърва започва, виждам четири неща, които Европа и останалата част от Запада трябва да направят. Първо, трябва да осигурим защитата на всеки сантиметър от територията на НАТО, особено на източните му граници с Русия, Беларус и Украйна, срещу всички възможни форми на атака, включително кибернетични и хибридни. В продължение на 70 години сигурността на западноевропейските държави, включително на Великобритания, в крайна сметка зависи от надеждността на обещанието „един за всички и всички за един“, съдържащо се в член 5 от Договора за НАТО. Независимо дали ни харесва или не, дългогодишната сигурност на Лондон сега е неразривно свързана с тази на естонския град Нарва; тази на Берлин – с Бялисток в Полша; тази на Рим – с тази на Клуж-Напока в Румъния.
Второ, трябва да предложим цялата възможна подкрепа на украинците, без да прекрачваме прага, който би вкарал Запада в пряка война с Русия. Онези украинци, които решат да останат и да се съпротивляват, ще се борят с военни и граждански средства, за да защитят свободата на страната си, както имат всички възможни права по закон и съвест, и както ние бихме го направили за собствените си страни. Ограниченият обхват на нашия отговор неизбежно ще ги доведе до горчиво разочарование. В имейли от украински приятели се говори например за това, че Западът е наложил забранена за полети зона, като е лишил украинското въздушно пространство от достъп за руски самолети. НАТО няма да направи това. Подобно на чехите през 1938 г., на поляците през 1945 г., на унгарците през 1956 г., украинците ще кажат: „Вие, нашите приятели европейци, ни изоставихте“.
Но все още има неща, които можем да направим. Можем да продължим да доставяме оръжия, комуникационно и друго оборудване на онези, които напълно законно се противопоставят на въоръжената сила с въоръжена сила. Също толкова важно в средносрочен план е да помогнем на онези, които ще използват добре изпитаните техники на гражданска съпротива срещу руската окупация и всеки опит за налагане на марионетно правителство. Трябва също така да сме готови да помогнем на многото украинци, които ще избягат на запад.
Трето, санкциите, които ще наложим на Русия, трябва да надхвърлят вече подготвените. Освен всеобхватни икономически мерки, трябва да има и експулсиране на руснаци, свързани по какъвто и да е начин с режима на Путин. Путин, със своя военен фонд от над 600 млрд. долара и с ръката си върху газовия кран към Европа, се е подготвил за това, така че санкциите ще отнемат време, за да постигнат пълния си ефект.
В крайна сметка самите руснаци ще трябва да се обърнат и да кажат: „Стига толкова. Не и в наше име.“ Много от тях, включително нобеловият лауреат Дмитрий Муратов, вече изразяват ужаса си от тази война. Украинската журналистка Наталия Гуманюк също пише трогателно за руски журналист, който е плакал по телефона с нея, когато руските танкове навлизат. Ужасът ще се засили, когато труповете на млади руснаци се започнат да се връщат в чували – и когато всички икономически и репутационни последици станат видими у дома в Русия. Руснаците ще бъдат първите и последните жертви на Владимир Путин.
Това ме води до един последен, жизненоважен въпрос: трябва да сме готови за дълга борба. Ще отнеме години, а вероятно и десетилетия, за да се проявят всички последици от 24 февруари. В краткосрочен план перспективите пред Украйна са отчайващо мрачни. Но в този момент се сещам за прекрасното заглавие на една книга за унгарската революция от 1956 г: „Победата на едно поражение“. Почти всички на Запад вече са се събудили и са разбрали, че Украйна е европейска държава, която е нападната и разчленена от диктатор. Днес Киев е град, пълен с журналисти от цял свят. Този опит ще формира завинаги възгледите им за Украйна. В годините на илюзиите ни след Студената война бяхме забравили, че така народите се вписват в менталната карта на Европа: с кръв, пот и сълзи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар