МОЖЕ ЛИ ПОЛИТИКАТА ДА БЪДЕ НАУЧНА?

 

Откъс от книгата на Джеймс Бърнам* „Макиавелистите: Защитниците на свободата“ (James Burnham, “The Machiavellians, defenders of freedom” pp. 189-202; Published June 1st 1988 by Gateway Editions (first published January 1st 1943), превод: Стефан Радев.

Предговор на редактора: „Макиавелистите“ на Джеймс Бърнам е най-важната книга за политика, която можете и трябва да прочетете. Представена най-вече под формата на сборник резюмиращ идеите на някои от най-интересните политически мислители на модерната епоха, тя ще ви помогне да разберете политиката такава каквато е, а не каквато ни се иска да бъде. Ако прочетете само една книга за политика през целия си живот, нека тя бъде „Макиавелистите: Защитниците на свободата“.

През 18 и 19 век, и все повече към настоящия момент, много от теоретиците повдигат въпроса дали е възможно политиката да бъде научна. Обикновено се предполага, че положителен отговор би бил основание за оптимизъм: тоест, ако политиката може да бъде, или ако беше научна, се предполага, че това би допринесло за благосъстоянието на човечеството. Водещият американски философ Джон Дюи и неговите последователи продължават да дебатират този проблем, да дават положителен отговор на въпроса и да поддържат нагласата за социален оптимизъм.

Естествено е този въпрос да бъде повдигнат. От 16-ти век насам прилагането на научния метод във всички човешки сфери с изключение на социалните е довело до човешки триумф в тях. Във всяка област науката е решила съответните проблеми; науката де факто представлява просто систематичен метод за решаване на съответни проблеми. И ако случаят е такъв в полетата като математиката, астрономията, физиката, химията, геологията, защо да не бъде така и в социалните полета? Защо не бихме могли да решим най-важните проблеми на всички, тези на социалния и политическия живот прилагайки научния метод?

Тези надежди в науката отразяваха по-широк оптимизъм, както за това какво може да направи науката, така и за възможностите на социалния прогрес, който от гледна точка на социалните постижения на 18-ти и 19-ти век изглеждаше неограничен. В наше време се формира антинаучно отношение, поне към въпроса за прилагането на науката към обществените проблеми. Това от своя страна изглежда отразява песимизъм както по отношение на това, какво може да направи науката, така и по отношение на всички утопични социални идеали. Идеята за прогреса преминава по обичайния път от самоочевидна вяра в него до празна илюзия.

Нека се опитаме да отговорим на този въпрос, като се позоваваме на фактите, без да се опитваме да оправдаем отношение на оптимизъм, или на песимизъм. В крайна сметка оптимизмът и песимизмът са въпрос на темперамент. Големият въпрос „Може ли политиката да бъде научна?“ е неясен. На него може да се отговори, ако се раздели на няколко други въпроси. С три от тези въпроси се заемам сега и това са следните:

(1) Може ли да има наука за политиката (и за обществото, тъй като политиката е фаза на обществения живот)?

(2) Могат ли масите да действат научно в политическите дела?

(3) Може ли елитът или поне някаква част от елита да действа научно в политическите дела?

На първия от тези по-конкретни въпроси може да се отговори лесно и уверено: Да, може да има наука за политиката и за обществото. Няма непреодолима пречка пред подобна наука. Безспорно в областта на политическите и социалните въпроси има наблюдаеми събития. Тези събития могат да бъдат наблюдавани и систематично описани. Въз основа на наблюденията можем да формулираме обобщения и хипотези. След това те могат да бъдат тествани, чрез прогнози за бъдещи събития или чрез резултати от по-нататъшни изследвания. За да се направи науката възможна във всяка област не се изисква нищо повече.

Разбира се, може лесно да се приеме, че съществуват сериозни практически трудности по пътя на социалните и политическите науки. Често се твърди, че предметът – действията на групите хора – е изключително сложен; и това е така, макар че предметът на редица други науки също е доста сложен. По-пряка и особена трудност се състои в нежеланието на хората да заемат научно отношение към изучаването на политически и социални събития или да прилагат каноните на научната процедура. „Намеренията“, както би го нарекъл Парето, оказват влияние. Един физик би сметнал за нелепо, ако всеки трактат от неговата област би трябвало да включва и план за лечение на обществените патологии включващ подбрани факти – и измислици – с които той да докаже колко желан е неговият план. И все пак, в 99% от статиите и книгите, които се преструват, че ни казват как работи обществото, безкритично се приема за нормален точно такъв метод. По-конкретно и умишлено, в приложението на научния метод в политиката се забъркват хората, които имат власт. Те не искат да има истинско политическо знание и блокират свободата на изследване, когато то заплашва, а то често заплашва, да подкопае тяхната власт. От времето на гръцките софисти до днес всеки, който чрез обективно изследване разкрива част от истината за властта, е бил заклеймен от официалното мнение като подмолен.

Поради тези пречки, които не изглеждат просто моментни, не бива да очакваме твърде много в резултатите от политическите и социалните науки. Въпреки това подобна наука не е просто теоретична възможност. Ние вече разполагаме с наука за обществото – без съмнение непълна и неразвита, но съществуваща. Истините, открити досега от тази наука са два вида.

Получени са доста точни резултати за проблеми с ограничен обхват. Когато се внимава да не се проектират заключенията твърде далеч от времевите и пространствените граници, в които са събрани данните, статистически заключения относно смъртността, болестите, някои икономически факти, самоубийствата, престъпността, грамотността, търговските движения, илюстрират тези резултати. Те са основното и най-плодотворното постижение на академичните социални изследвания.

В другия край са открити груби закономерности за мащабните и дългосрочните социални и политически движения. Това са постиженията, например и изключително на Макиавелистите (политическите учени – реалисти); много случаи са дадени в тази книга. Повечето от тях обаче могат да бъдат намерени (често донякъде по различен начин, но сходни по съдържание) и в трудовете на други социални учени още от времето на Карл Маркс [1] до днес.

Наистина разполагаме с много повече знания за обществото, отколкото обикновено се признават – и много повече, отколкото някога се използват. Налице е широко недоразумение за същността на научното знание, недоразумение отчасти насърчавано и от самите академични учени, които предпочитат професията им да остане езотеричен култ. Твърденията, например, че телата, когато нищо не ги държи, падат към повърхността на земята, или че водата тече надолу, са много далеч от математически формулирания закон за гравитацията. Тълкувани буквално, тези твърдения всъщност са грешни, както показва поведението на перо, движението на самолети или сифоните и помпите. Независимо от това, тези твърдения за реалността са искрено научни и при малко груб опит могат правилно да се считат за верни. Те са това, което Парето нарича „първи приближения“ и достатъчно правилно обобщават огромен брой наблюдаеми факти. Освен това те са много полезни знания като насоки за съзнателни действия. Въз основа на тях може да бъдем посъветвани да се отместим от пътя на камък, ако видим, че той пада върху нас от покрив на сграда например; или да построим къща или село под, а не над извор, ако искаме водата да тече. Изглежда доста педантично за експерт по физика да ни каже, първо, че грубото ни обобщение за падащите тела е абсолютно невярно, защото има факти (както действително има), които оборват това твърдение; и второ, че следователно ние нямаме право, въз основа на такава неверност, да се отдръпнем от пътя на падащия камък. Точно такъв обаче е начинът, по който някои от академичните експерти разсъждават и съветват по социалните въпроси.

Разполагаме със значителен набор от знания от този тип „първо приближение“. Един пример биха били грубите закономерности на социалната революция, които разгледахме при прилагането им към настоящия период; или обобщения списък на принципите на Макиавели, посочени в началото на тази част от книгата (част 4-та), както и безброй предположения, които могат да бъдат направени от тези принципи. Налице са достатъчно знания, които са ни позволили да осъзнаем, че Пактът на Бриан-Келог е безсилен да предотврати възникването на войни и че „доктрината на Стимсън“ за непризнаване на териториални промени, извършени, чрез сила, никога не е спирала и никога няма да спре да се правят териториални промени чрез сила. Интересно е да се отбележи, че професионалните комарджии в Ню Йорк никога от Гражданската война насам не са грешили за резултата от президентските избори. [2] Знаем достатъчно, за да можем да кажем сега, че почти със сигурност ще има широко разпространена икономическа криза малко след края на настоящата война – макар че това очакване ще бъде внимателно скрито от заинтересованите страни. Можем да прогнозираме с разумна увереност, че държавният дълг на тази и на почти всички други държави ще бъде или направо отхвърлен, или косвено намален, чрез понижаване на лихвените проценти, чрез инфлация от печатане на пари или няколко други подобни механизми. Разсъждавайки върху аналогията на сравними исторически периоди, можем да заключим и, че тенденцията за отдалечаване от частния капитализъм е необратима.

Вярно, нашите научни изявления за социалните въпроси често трябва да бъдат поставени в условна форма: ако други неща останат същите, ако такива и такива неща не се случват, тогава вероятно ще се случи така-и-така. (Съществува обаче подразбиращо се състояние в повечето, ако не и във всички твърдения в рамките на всички науки). По този начин сега можем да знаем със значителна вероятност, че: ако държавата погълне под централизиран контрол всички основни обществени власти, тогава политическата свобода ще изчезне; ако след тази война Европа отново бъде разделена на значителен брой независимо въоръжени суверенни държави, тогава можем да очакваме много скоро в Европа да започне нова война; ако настоящият план за военна стратегия (т.е. война за износване на подводници и „прескачане на острови“) продължи непроменен на Изток, тогава Япония няма да бъде съкрушена определено в продължение на много, много години и може би никога; ако настоящата администрация планира да остане на поста си за неопределено време, тогава ще трябва да ограничи политическата свобода допълнително; и така нататък. Такива знания и много повече са налични: налични, но не, разбира се, използвани.

Нека се обърнем към втория въпрос, по който анализирахме общия проблем на науката и политиката: могат ли масите да действат научно в политическите дела? Да се ​​действа научно би означавало да се действа „логично“ в смисъла на Парето; тоест да се подбират съзнателно и умишлено реални цели (цели, които не са свръхестествени, фантастични и невъзможни) и след това да се предприемат практически стъпки, които да са подходящи за постигането на тези цели. Целите могат да бъдат мир или по-високо ниво на материален просперитет или икономическо равенство – макар и да е възможно целите да са и съвсем различни: започване на война или завоевание; не бива да правим грешката, като предполагаме, че всеки наистина иска нещата, които моралистите казват, че трябва да иска. Във всеки случай целите биха били ясни, съзнателно избрани; и действията наистина биха ги постигнали или поне биха ни доближили до целите.

Този въпрос, както често показва професор Дюи, е много подобен на въпроса дали е възможно пълно и истинско самоуправление на масите сами по себе си. Групата да действа научно предполага, че нейните решения се вземат на демократична основа, защото в противен случай решенията не са обмислени от гледна точка на самата група. В заключението, че самоуправлението на масите е невъзможно, следователно също следва, че е невъзможно масите да действат научно в политическите дела.

Макиавелианският анализ, потвърждава и препотвърждава използвайки историческите доказателства, че масите просто не мислят научно за политически и социални цели; и че дори и да мислеха научно, техническите и административните средства за прилагането на тяхната научна мисъл непременно ще липсват. Убежденията, идеалите понякога влияят върху политическите действия на масите; това обаче не са научни вярвания и идеали, а митове или деривации.

Освен това няма причина да очакваме промяна в това отношение в обозримо бъдеще. През 19-ти век мнозина смятаха, че универсалното образование ще даде възможност на масите да бъдат научни за политиката и по този начин да достигнат до съвършена демокрация. Това очакване не се оправда. В повечето велики държави неграмотността е почти премахната. Въпреки това днес масите действат не по-научно, отколкото преди век или хилядолетие. По политическите въпроси научните възможности на по-широка грамотност се надминаха от новите възможности, които масовото училище създава за ненаучна пропаганда. В същото време непрекъснато нарастващият размер и сложността на съвременните социални структури поставят постоянно нови технически пречки пред прякото прилагане на научните процедури от масите към техните собствени политически проблеми.

Много съвременни политици обикновено казват на хората, че „съдбата им е в техните ръце“, че те самите управляват себе си, вземат окончателните и основни решения, те – гражданите са съдията на последна инстанция. Изказвания от този вид са всички изводи, изразяващи някакъв вариант на демократичните формули. Истинската им цел е да дадат възможност на политиците, докато управляват в собствените си интереси, да защитят режима си чрез моралната санкция на мита за народната воля.

Честно изказване пред масите, което по своето естество политик никога не може да каже, би било: не можете да управлявате себе си; съмнявайте се във всички лидери и най-вече в тези, които ви казват, че те просто изразяват или представляват вашата воля; издигнете и ценете всяка възможна предпазна мярка срещу безконтролна власт. Въпреки че такива твърдения никога не са направени, има много хора сред масите, които разбират значението им, без да им бъде казано. Големият антифашистки романист Игнацио Силоне пише: „Кафонът [което може приблизително да се преведе като „малък фермер“ или „земеделец“] в никакъв случай не е примитивен; в един смисъл той е свръх цивилизован. Опитът на поколенията го кара да вярва, че държавата е просто по-добре организирана Камора [т.е. ферма] … Маркс често говори за селяните, които имат тъпи умове, но какво знаеше за тях? Предполагам, че ги е гледал на пазара в Трир и е забелязал, че са намусени и не говорят много. Той не се е замислял, че може би те са поели тази роля умишлено.” Американска версия на Игнацио Силоне може да спомене, в същата връзка, групи фермери или индустриални работници, които единият ден пасивно слушат патриотичната реторика за „честност и справедливост“; а на следващия – изискват по-високи цени или заплати. Приемайки нагласи от този вид, масите се доближават най-много до това да са научни за политиката.

Нелепо е авторите на книги като тази – тоест сериозни книги за обществото – да се преструват, че говорят с „хората“. Голямата част от хората в тази страна изобщо не купуват и не четат книги – като по този начин избягват и голямо количество глупости. Както показва статистиката, потенциалната аудитория за този вид книги е ограничена до сравнително малка част от елита. [3] Абсурдът изобщо не пречи на авторите да покриват страница след страница с риторични съвети към масите за това, което те могат и трябва да направят, за да управляват обществото за собственото си благосъстояние и интерес.

Думите на политиците обаче достигат до масите; и когато политиците казват тези неща, това не е абсурдно, а зловещо. Когато се приеме, че управляващите управляват само като агенти за волята на масите, тогава тяхното управление става безотговорно. Управляващите вече не носят лична отговорност за действията си: те могат да отидат на война, да преследват, да крадат, да нарушават свободите, да не се подготвят за социални или военни кризи и въпреки това никога да не бъдат подложени на отговорност за каквото и да е престъпление или провал – те ще кажат – просто изпълниха народната воля; ако масите са глупави или егоистични или лекомислени или късогледи, кои са техните скромни владетели, че да бъдат обвинени те? [4] Не е чудно, че управляващите не насърчават развитието на наука за политиката!

Остава въпросът дали поне някои части от елита могат да действат научно по отношение на политическите дела. Необходимо е да се повдигне въпросът в тази модифицирана форма, а не за елита като цяло, тъй като елитът обикновено не е хомогенна група.

Няма съмнение, че човек може да води политическите си дела научно или логично. Например, човек, получил определени способности и малко късмет, може да реши да се издигне в обществото и може да предприеме подходящи стъпки, които ще имат справедлив шанс за постигане на тази цел. В някои случаи хората могат чрез умишлени научни средства да се издигнат в най-високия ранг на социална и политическа власт.

В споменатите случаи трябва да се отбележи, че обикновено отделният индивид не работи като изолирана единица. С него са свързани различни други индивиди, които заедно образуват група повече или по-малко голяма. Най-забележимият човек може да стане премиер или крал или диктатор; но властта наистина се придобива от групата, а не от всеки отделен човек. В днешно време тези групи ще включват по правило определени експерти по пропаганда, връзки с обществеността и хора с организационни умения, както и един или повече „теоретици“.

Този вид група съставлява част от елита и като цяло изглежда, че няма причина части от елита да не могат да функционират научно, поне в в някакви граници.

Неспособността на масите да функционират научно в политиката се основава предимно на следните фактори: огромният размер на масовата група, което я прави твърде тромава за използването на научни техники; непознаването от страна на масите на методите на администрацията и управлението; необходимостта, хората от масите, да изразходват по-голямата част от времето и енергията си на работното място, което им оставя малко енергия или време за придобиване на повече знания за политиката или изпълнение на практически политически задачи; липсата при повечето хора на достатъчна степен на онези психологически качества – амбиция, безпощадност и т.н., които са предпоставки за активен политически живот.

Всички тези недостатъци могат да бъдат преодолени от части от елита. Тези части са сравнително малки по размер. Техните членове могат и придобиват доста знания за администрацията и управлението. Тъй като членовете им или наследяват пари, или откриват начини да изкарват прехраната си от другите, без твърде много усилия от тяхна страна, те разполагат и с време и с енергия, в които да култивират политически умения. Те внимават да не натоварват редиците си с претенциозни идеалисти. По този начин изглежда няма теоретична причина, поради която частите от елита да не са научни в политическите дела. Ако нашата препратка е към управляващата част от елита, ние питаме дали владетелите могат да управляват научно; и отговорът изглежда е, че до определен момент те могат. Можем да добавим, че в определени периоди в определени общества те са го правили, или поне са се доближили до това да управляват научно.

Какво точно би означавало това за владетелите или друга част от елита да бъдат научни за политическите дела? И ако бяха, би ли било в полза на обществото като цяло?

Това би означавало, както винаги, когато поведението е научно, че въпросният раздел ще преследва съзнателно разбрани и умишлено избрани цели. Целите трябва да са реални и възможни. От тези условия следва, че изборът на алтернативни цели ще бъде ограничен в много тесни граници. Всички утопии ще бъдат изключени, всички онези миражи на постоянен и всеобщ мир, изобилие и радост за всички. Освен това, тъй като общият модел на социалното развитие се определя от технологичните промени и от други фактори, които са извън вероятността за човешки контрол, един научен елит ще трябва да приеме този общ модел. През 1800 г. беше илюзия да се мисли, че обществото може да възроди социалната структура, подходяща за ерата на пред-парната машина; така че днес е илюзия да мечтаем, че конструкцията от 19-ти век може да бъде запазена на технологичната основа на поточната линия, самолета, електричеството и радиото. От тази гледна точка можем да кажем, че научният елит би трябвало да бъде „опортюнистичен“ – не в по-тесния смисъл, в който опортюнизмът означава да поеме най-лесния курс днес без ясна мисъл за утрешния ден, а в по-широката перспектива хем да не спира основния курс на прогреса, хем да не губи време да се бори за каузи, които са загубени още преди битката да е започнала.

Накратко, научна управляваща група не би насочвала политическите си действия по митове. Трябва обаче да повторим, че нашата загриженост е свързана само с политически действия. Както човек, който иначе е напълно научен в областта на физиката, но извън това може да приеме най-наивните митове в областта на политиката, така може и друг, чиито политически действия са постоянно научни, да повярва на всякакви митове в други области. Намираме забележителна демонстрация на това в историята на католическата църква. Горната йерархия на Църквата защитава и вероятно вярва на много не-научни теории. Обаче от времето, когато св. Августин прави чудесно полезното разграничение между „Града на Бог“ и „Града на човека“, това не пречи на йерархията, при чести случаи, а понякога и от векове заедно, да действа научно в област на организацията и политиката.

Видяхме, че основната истинска цел на всяка управляваща група е поддържането на нейната собствена власт и привилегии. Научното поведение от страна на групата няма да унищожи този социален факт, а, напротив, ще наложи групата да го признае откровено и да предприеме подходящи стъпки за осигуряване на власт и привилегии. Тогава не би ли ли изглеждало, че научните управници ще бъдат най-лошото от всички, че една научна управляваща класа на практика ще означава вечна тирания? Трябва ли управляваните по-скоро да се радват на всяка грешка, всяка илюзия, всяка абсурдност на управляващите?

При някои обстоятелства това несъмнено би било разумното отношение от страна на управляваните. Независимо от това, често има известна връзка между интересите на владетеля и управляваните, въпреки факта, че основната цел на владетелите е да обслужват собствения си интерес. Примери изобщо не е трудно да се намерят. Всички несъмнено ще признаят, че Джеймс С. Петрило ръководи Съюза на музикантите преди всичко в своя полза; и ако публикуваните отчети за неговата заплата и други привилегии са правилни, той се справя много добре сам. Достатъчно ясно е обаче, че неговият режим значително е подобрил икономическата позиция на членовете на съюза музиканти. През 5-ти век в Атина или в Римската империя управляваните и владетелите процъфтяват заедно и заедно се сблъскват с бедствия и така често се случва. Съдбата на цялото общество често – независимо дали някой го харесва или не, и независимо дали изглежда несправедливо – е свързана със съдбата на неговата управляваща класа. Крахът на френската управляваща класа преди няколко години означаваше сурова трагедия за целия френски народ, макар да не можем да виним за това френските маси от морална гледна точка. Със сигурност за французите би било по-добре, ако те бяха управлявани от елит, който си знаеше работата, знаеше, наред с други неща, как да се запази в социалната власт и който беше достатъчно твърд, за да предприеме необходимите стъпки. Ако генералите не са добри, армията ще бъде победена; но войниците също – всъщност най-вече – войниците ще бъдат заклани. Обществото – град или нация или империя – може да стане като цяло толкова изгнило, че е по-добре то да бъде унищожено като социален организъм; и това рядко е щастливо събитие за отделните членове на обществото, както управлявани, така и управляващи.

Уроците от историята ни показват, че управляваща класа рядко може да продължи да бъде на власт, освен ако не е готова да отвори редиците си за способни и амбициозни новодошли отдолу. Следователно една научна управляваща класа ще запази редиците си отворени; и това също ще бъде в полза на управляваните, като осигури изход за динамични индивиди и дори повече, като позволи по-голямо разширяване на творческите социални енергии. Политическата свобода също в дългосрочен план обикновено помага както на управляващите, така и на управляваните. Вече видяхме, че това е така от гледна точка на управляваните; от страна на управляващите, свободата е предпазна мярка срещу бюрократична дегенерация, предпазен клапан срещу грешките и защита срещу революция.

Ако значителна част от елита продължи повече или по-малко да действа научно, катастрофалните революции биха били много по-малко вероятни. Може би не е толкова ясно, че премахването на революциите би насърчило благосъстоянието на обществото като цяло. Изглежда, че нетният резултат от поне някои революции е в полза на масите, поне когато се измерва спрямо старите режими. Въпросът е обаче, че една научна управляваща класа би могла да избегне катастрофалната революция не като спре революционната промяна в обществото, а просто като ръководи промяната, контролира я и по този начин я осъществи по-подредено. Катастрофални революции се случват, когато са налице условията, които изискват драстична промяна в социалната структура, но самите промени са блокирани; след това, рано или късно, те избухват с пълно изригване. Рядко има нещо неизбежно в този процес. Широките промени ще настъпят във всички случаи. Ако те могат да бъдат пренесени без неизмеримата кръв и терор, жестокост и хаос, които са сигурният придружител на съвременните масови революции, малко са тези, които биха загубили. Но революциите със сигурност ще дойдат, ако причините им не бъдат отстранени; и само отговорно ръководство, разбиращо закономерностите на обществото и действащо според това разбиране, готово да жертва, когато се налага, много свои непосредствени интереси, и благословено с немалко късмет, ще има шанс да премахне причините за революция.

Не бива да си представяме, че дори и най-задълбочените научни процедури от страна на управляващата класа могат да „решат” всички проблеми на обществото. Вече отбелязахме, че широките модели на социална промяна се установяват от фактори, които са извън съзнателния човешки контрол. Следователно научните действия биха могли да променят нещо само в рамките на тези общи модели. Много важни социални проблеми – например постоянен мир или постоянен икономически просперитет – са най-вероятно неразрешими. Нещо повече, една научно управляваща класа никога не би могла да се надява да направи повече от това да използва възможно най-добре това, което е на нейно разположение: ако тя води нация, бедна на ресурси и хора, тя и нейното общество пак ще могат да бъдат смазани, независимо колко блестящо научно е нейното лидерство.

Колкото и много да може да постигне елит ръководен от научния метод – както за себе си така и за обществото, което ръководи, съществуват пречки по пътя на това даден елит да действа научно. Тези пречки, ако не напълно непреодолими – както в случая на масите – са доста големи. Като цяло, както многократно сме виждали, е изключително трудно за хората да бъдат научни или логични по отношение на социалните и политическите проблеми. Ако хората от елита имат от една страна предимство пред хората от масите – притежавайки повече познания, повече свободно време (тъй като са освободени от тежестта да трябва да заработват прехраната и подслона си), и несъмнено притежавайки и определени таланти – от друга страна членовете на елита, са подложени на неизбежното корумпиращо влияние на властта и привилегиите. Тези, които имат привилегии, почти винаги развиват неверни или изкривени представи за себе си. Хората от елита са принудени да заблуждават както себе си, така и другите, чрез някаква ирационална теория, която оправдава защо именно те държат монопола върху тези привилегии, вместо да трябва да обяснят досадните и неприятни за ухото истини за това как всъщност тези привилегии се придобиват и задържат.

С тази дилема се сблъсква всяка част от елита, която се опитва да действа научно. Докато политическият живот на масите и сплотеността на обществото изискват приемането на митове, то научното отношение към обществото не позволява вяра в истинността на митовете. Но лидерите трябва да изповядват, действително да насърчават вярата в митовете, или тъканта на обществото ще се спука и те ще бъдат свалени. Накратко, дори самите лидери да действат научно, те трябва да лъжат. Трудно е през цялото време когато човек е под светлината на прожекторите да лъже, а междувременно на затворена врата да има обективно отношение към истината. Не само е трудно; често е неефективно, защото лъжите често не са убедителни, ако се казват с разделено сърце. Тенденцията е лъжещите да се самозаблуждават, да започнат да вярват на собствените си митове. Когато това се случи, те спират да са научни. Откровеността се купува с цената на истината.

В светлината на тези пречки и тази трагична дилема изглежда, че възможността за научно-политически действия, дори от страна на част от елита, която сама по себе си е само малка част от обществото, зависи от благоприятни и временни обстоятелства. От собствените ми познания по история, трябва да кажа, че такива са били почти осъществени през определени периоди от историята на Рим, историята на Католическата църква, на Венецианската република и историята на Англия. Такива благоприятни обстоятелства очевидно не са съществували досега през настоящия 20-ти век. Нашите лидери – не само управляващите елити, но и други части на елитите, като тези, израснали от работническото движение, които увеличават собствената си власт – в по-голямата си част са ненаучни и дори антинаучни в своите действия свързани с основните социални проблеми, докато в същото време са възприели научни техники за справяне с по-тесни проблеми на масова манипулация. Програмите, които те изповядват, както и тези, по които действат, са лишени от реалност, тъй като не успяват да разпознаят общия модел на нашата епоха. Те се задоволяват не просто с митове, а с останки от изчезнали митове. Те не признават никаква отговорност, освен за измислицата на масата, която е само проекция на собствената им отпусната воля за власт. Постъпвайки по този начин, с материалните ресурси, измислени от физичните науки, те са довели цивилизацията до най-разрушителната криза в историята.

Вероятно цивилизованото общество някак ще оцелее. Но няма да оцелее, ако курсът на управляващата класа продължи в посока на настоящето и на последните четиридесет години. Тази посока води към унищожението както на владетелите така и на управляваните. Но по време на чудовищните войни и революции на нашето време вече е започнало в големи мащаби прочистване на редиците на управляващата класа. Това прочистване и набирането на нови лидери, които го придружават, може да се очаква да продължат, докато не доведат до промяна в настоящия курс. Въпреки че промяната никога няма да доведе до идеалното общество от мечтите ни, можем да се надяваме, че тя ще позволи на човешките същества поне онзи минимум на морално достойнство, който сам по себе си може да оправдае странния инцидент на човешкото съществуване.

*-авторът (1905-1987) е американски философ и политически теоретик. Той е председател на катедрата по философия в Нюйоркския университет, а първата му книга е Въведение във философския анализ (1931). През 30-те години на миналия век, Бърнъм става виден троцкистки активист. Той отхвърли марксизма и стана още по-влиятелен теоретик на десницата като лидер на американското консервативно движение . Неговата книга The Management Revolution , публикувана през 1941 г., е посветена на бъдещето на капитализма. Бил е редактор и редовен сътрудник на консервативното списание на Уилям Ф. Бъкли National Review.

Книгопис:

[1] Парето имаше малко полза от икономическите теории на Маркс, които той считаше в по-голямата си част за абсурдна метафизика. Въпреки това, в Les systèmes socialistes, той пише: „Социологическата част от работата на Маркс, от научна гледна точка е далеч по-добра от икономическата част“. (Том II, стр. 386.) По-специално той отбелязва, че концепцията за класовата борба е „дълбоко вярна“ (Т. II, стр. 393).

[2] Базирам това твърдение на моите лични познания от избора на Хардинг (1920) насам; а за изборите преди 1920 г., на паметта и изследванията на Джак Дойл, който до смъртта си през декември 1942 г. беше изключителният авторитет в тази област. Той обаче не беше в състояние да проследи архивите за залози преди Гражданската война. През по-голямата част от кампанията през 1916 г. професионалните шансове благоприятстваха Хюз; но те бяха променени в полза на Уилсън 48 часа преди изборите.

[3] Средната продажба е под 2000 копия, а в редки случай в максимум от 40 000 до 50 000 копия.

[4] Това е основната теза на „Бялата книга“ на Държавния департамент „Мир и война“, издадена през януари 1943 г. Както правилно отбелязва списанието „Life“: „Оправдава се за това, което [твърди Държавният департамент че] хората искаха, доказвайки, че Департаментът през цялото време знае, че това, което хората искат е грешно.“