ДИЛЕМАТА НА РАЗУЗНАВАНЕТО

 

Джордж Фридман, 22.12. 2020 г.

САЩ твърдят, че са идентифицирали мащабна руска разузнавателна операция, целяща да събира тайни от корпорациите и правителството. Твърдението от Вашингтон е, че операцията е била успешна, но не се съобщава какво точно са успели да събера руснаците. Това, че операцията е била известна, я прави неефективна от гледна точка на Москва. Така че американците се стремят да разберат какво точно са успели са откраднат руснаците, а руснаците – колко дълго американското контраразузнаване е било наясно с операцията.

Фактът за идентифицираната операция, макар че беше обявен наскоро, не означава непременно, че е открит наскоро, и не означава непременно, че САЩ не са подавали на Русия куп дезинформация. Поради това е трудно да се разбере кой печели и кой губи. Шпионажът винаги е бил сложна игра, независимо дали се извършва от шпиони на терен или от хакери в удобен и безопасен офис.

Това е своевременно напомняне, че не само всички нации участват в шпионажа, но и че са морално задължени да го правят. Всяко правителство отговаря за националната сигурност. Това е може би едно от най-важните му задължения. За да го изпълни, то трябва да знае способностите и намеренията на всички правителства, враждебни или приятелски настроени. Сентенцията, че „нациите нямат постоянни приятели или постоянни врагове, а само постоянни интереси“, означава, че лидерите им трябва да са наясно с намеренията на другите лидери. От съществено значение е те да не приемат като чиста монета изявленията на лидерите на други държави, тъй като тези изявления могат да бъдат напълно искрени или дълбоко измамни. Всяко правителство трябва да направи всичко възможно, за да определи скритите намерения и възможности на другите. И тъй като приятелите могат да станат врагове много преди да съобщят за това на пресата, разузнаването е практика да се очаква най-лошото, докато се надяваме на най-доброто.

Така че разузнавателните операции на Москва – сега известни като хакване – са морално задължение на руската държава. Москва трябва да знае нашите намерения и възможности. Политиките и намеренията на външната политика се намират в Белия дом. Способността да за действие обаче често се намира в американските корпорации. Тази операция на руснаците очевидно е преследвала и двете цели. Фактът, че САЩ не са били залавяни да провеждат операция от такъв мащаб, не означава, че не са правили това. Относителното мълчание за каквито и да било операции на САЩ може да се дължи на факта, че нито една от тях не е била открита. А може да се дължи и на факта, че руското правителство крие американската намеса, за да запази доверието в страната. Възможно е руснаците да са открили такива и да си поставили под контрол, правейки се, че не са ги забелязали.

Това е неизвестно. Това, което е сигурно, е, че Съединените щати са също толкова морално задължени да извършват шпионаж, колкото руснаците, и благоразумно да управлява огромна и способна разузнавателна организация. Проблемът е, че като гражданин нямам представа дали американското разузнавателно заведение е способно да обслужва националния интерес. Изразявам увереност в това заведение, основаващо се не на преки знания, а по-скоро на предположението, че поне част от парите, разпределени за разузнавателната общност, са били използвани добре. Дори малка част от изразходваните пари трябва да са изключително успешни. И това важи за всички нации, макар и с далеч по-скромни бюджети.

Вярно е също така, че на всички нации трябва да бъде позволено да обвиват своите разузнавателни операции в тайнственост, измами л лъжи“, както някога се казваше. Това, че не знаем колко успешни са били руските хакери, не е основният проблем. Всички тези операции попадат в сферата на моралната необходимост и аз нямам нужда да зная това. Проблемът се крие в хипотезата, че избраните лидери на страната може да не знаят колко зле са били компрометирани САЩ с това действие или колко зле са били компрометирани руснаците.

Така е моралната дилема на разузнаването. Нуждаем се от разузнавателна служба, която да информира нашите лидери за намеренията на другите държави. И във всеки конкретен случай можем да приемем някои от лъжите им. Но американското разузнаване е огромно по отношение на персонала и разходите. По професия и закон се изисква да действа в тайна. Субектът, който е натоварен с най-важното нещо, което тази държава има, не може лесно да бъде съден за компетентност от избрани лидери, камо ли от гражданите си.

Гражданинът трябва да знае, че САЩ го правят колкото се може по-добре и че Китай или Русия, изпълнявайки своя дълг към собствените си нации, изпитват праведния гняв на Съединените щати. Аз лично вярвам, че сме изключително добри, но не го зная със сигурност. Не мога да зная, както и другите граждани, до каква степен нашата разузнавателна служба е компетентна, действайки в рамките на законите, с които е създадена. Мисиите й са тайни, но точно тази тайна ни принуждава да бъдем несигурни по отношение на всичко казано.

Това не е характерно нито за САЩ, нито за демокрациите. Китай има огромна разузнавателна служба, а Китайският централен комитет има само около 200 членове. Те не могат да знаят дали китайските оперативни работници крадат технологии за използване от китайското правителство, за използване от частни китайски корпорации или за продажба на Индия. На теория оперативните работници се наблюдават, но в случая става дума за много пари, които могат да бъдат спечелени от игнорирането или манипулирането на правилата на играта. Процесът на наблюдение на всяка разузнавателна агенция, в която и да е държава, по същество предполага отговор на древноримския въпрос: „Кой ще пази пазачите?“ Как можете да попречите на онези, които наблюдават тайните операции, да не се поддадат на алчността, най-човешкият от човешките пороци?

В Съединените щати ние се опитваме да решаваме проблема по два начина. Единият е да се проведат изслушвания в Конгреса, на които питащите нямат идея какъв въпрос да зададат, нито реална представа дали отговорите, които получават, са свързани по някакъв начин с истината. Вторият е да се създаде нова организация за наблюдение на оперативните дейности. Тук има два избора. Единият е да се назначи някой извън разузнавателната общност, което ще повтори споменатата дилема на Конгреса. Другият е да се назначи възрастен член на общността, който е прекарал живота си в службите и който може да се окаже, че е неспособен на безпристрастни и безпощадни действия.

Най-важният въпрос е ефективността. Всички държави могат да игнорират размера на корупцията, ако националният интерес се обслужва ефективно. Но как да разберем дали информацията, предоставена на президента, е точна? В свят, който е еднакво опасен за Русия и Съединените щати, необходимостта от разузнаване е очевидна, както и неспособността на политическото ръководство да наблюдава огромния простор на разузнавателните операции.

Сталин решаваше този проблем, като периодично убиваше членове на разузнавателния си апарат. Това не му помогна особено много. Сталин, далеч по-мощен от Путин, Си или Тръмп, не можеше да бъде сигурен в своята разузнавателна служба. Той беше толкова мнителен и не й вярваше, че пренебрегна предупреждението й за германско нашествие. Недоверието в разузнавателната служба може да бъде причини толкова бедствия, колкото и доверието в нея.

Разузнаването през 20-ти век беше важно, но няма нищо общо с днешните потребности. За всички нации днес те се разпростират във всички посоки. Глобалният характер на интересите на големите сили поражда огромни разузнавателни учреждения, които изглежда се множат. Всички сме изправени пред една и съща морална дилема. Всички искаме да защитим нашите страни. Всички ние разумно си имаме недоверие. Всички ние щедро градим разузнавателни служби си. Те трябва да са покрити с воал от доверие, иначе не могат да работят. Но във всяка държава се задава въпросът: „Всъщност компетентни ли са и казват ли ни истината?“