ПСИХИЧНИТЕ РАЗСТРОЙСТВА И НИЕ

 Д-р Любомир Канов, психиатър, 11.10.2020 г.

Вместо послеслов: Днес открих този текст на д-р Любомир Канов, писан по повод Световния ден на психичното здраве (10 октомври), от който измина повече от месец. Публикувам го поради неговата актуалност, вероятно и в близко бъдеще, заради пряката му връзка с пандемичната истерия, наречена COVID-19 – нашенска и световна. Защото не искам да живея в държава, в която 24 часа в денонощието ни плашат със смъртта. Кой от където свари!

Забележка: Заглавието и курсивът са мои.

Не знам защо, но в днешната световна бутафория, преструваща се за загрижена в деня на Душевното Здраве, аз, посветил живота си на тази кауза като психиатър, изказвам голямото си неодобрение към всички, които наистина не разбраха какво страдание и каква беда са тези болести, които изобщо не са различни от другите човешки болести.

Това е така и до днес в България, а и в света до голяма степен. Това са малфункции (обобщаващ термин за описване на отклоняване от нормалните функции – бел.моя) на мозъка, а не на “душата”. Сложни са за разбиране, понякога плашещи състояния. Като степен на страдание, са може би най-страховитите, но се случват на хора като нас, всеки ден. Когато се случат, никой освен най-близките не се притичва на помощ, а обществото абдикира.

В самотата, в ъглите където са запокитени тези болни, няма никаква светлина. Даже и лекарите в България напускат тези здрачни територии, защото кой иска да прекара живота си там? Говорят за права, за екология, за зелени идиотизми струващи трилиони долари, за правата и привилегиите на напълно здрави хора с единствената им заслуга, че имат повече меланин в кожата или че най-важното е да намалим въглеродният си отпечатък върху планетата. Крещят за ощърбени права на сексуални малцинства, които много често се радват на сибаритски (от името на древногръцка колония Сибарис, прославила се с богатства и разкош, в случая за изнежени представители на обществото, живеещи в лукс и охолство – бел. моя) начин на живот и многобройни привилегии, които поради своите таланти и успешен маркетинг на специфичните умения в изкуствата, модата и луксозните сфери на живота, нерядко ги поставят в неравностойно положение спрямо обикновеният бачкатор с три деца на гърба си.

Докато за клетниците с психична болест никой не би се застъпил, а и те са загубили до голяма степен разума си, за да се защитят сами. Системата ни убива? Кой кого убива всъщност? Кой хвърля яйца в защита на тези хора? Кой лицедейства в Парламента в тяхна полза? Ако имаме 5 близки хора, поне един от тях се нуждае от помощ или от лечение. Такава е статистиката. Е, и? Няма никой, който да заяви ясно проблема и да постави верните приоритети.

Да, умират хора от Ковид 19, всеки ден ги броят, но някой казва ли, че средната възраст на починалите е колкото средната продължителност на живота, ала никой не споменава възрастта на самоубийците, на алкохолизираните и на отчаяните с нелекувани депресии. Атомизирани общества, които под хуманност разбират защитата на откровени рецидивисти и престъпници, занимават се да рехабилитират хора убили хладнокръвно невинни жертви, но безразлични към онези сполетени от истинската беда на ужасяваща болест. Често лечима, но делегирана в задният двор на медицината.

Да, един стент или един преден зъб струва много повече в ценоразписа на съвремието ни. Един човек, който е изгубил контрол над психиката си и живота си, се счита за лузър и се оставя да си погине по начина, по който е най-евтино. Обикновено, чрез бавното или бързото самоубийство.

Това не е добре за всички нас, не само за него.

Но нека да надуем фанфарите или вувузелите и да се престорим, че сме загрижени за абстрактното Добро.

Нека!