ИЛЮЗИИТЕ ЗА ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА

 

Джордж Фридман, 3 ноември 2020 г.

Без значение кой ще стане следващият президент на Америка, светът продължава да се чуди каква ще бъде външната политика на президента Доналд Тръмп през втория мандат или каква ще бъде външната политика на Джо Байдън, ако спечели изборите. Нетърпеливи са онези американци, които се интересуват от останалия свят, чудейки се какви ще бъдат намеренията на стария или новия президент. Никъде чуденето няма да бъде по-голямо, от това във Вашингтон, единственото място в Съединените щати, където наистина се интересуват от външна политика, както и защото мнозина се надяват да изкарват прехраната си от нея (новата или старата).

В най-добрия случай, външната политика е списък с намерения. В най-лошия случай – списък, който кандидат-президентите се надяват да изглежда като списък с намерения, докато всъщност това е списък, който те не смята да изпълняват, но който трябва да скрие факта, че единствената му цел е била спечелването на изборите. Заемането на позиции по отношение на здравеопазването или данъците е много по-опасно за кандидат-президентите, отколкото позициите в областта на външната политика.

Основният проблем на външната политика не е лицемерието. По-скоро това е ирелевантността на намеренията на президента. Външната политика на президента Джордж Буш беше предефинирана на 11 септември. Намеренията му преди това нямаха нищо общо с намеренията му след това. Широката външнополитическа визия на Джон Кенеди беше стеснена значително през април 1961 г. в Залива на прасетата,  само три месеца след като положи клетва като президент. Неуспехът в Залива стесни политиката му до Куба, макар и не съвсем, но се превърна в център на мислите и кошмарите му. Външната политика на президента Хари С. Труман се насочи извън Европа на 25 юни 1950 г., когато Южна Корея беше нападната.

Във всеки случай външната политика на президента се определя от другите държави. Казаното по-горе, разбира се, са ярки примери. В по-широк смисъл американската външна политика е взаимодействие между САЩ и останалите държави. Съединените щати като глобална сила имат обширна мрежа от съюзници, противници и други, които още не са решили какви възнамеряват да бъдат. Външните отношения са взаимодействието на държави, които могат и вероятно ще се противопоставят на цялата или част от външната ни политика. Външната политика, подобно на военния план, обикновено не оцелява при първата среща със света.

Президентът Барак Обама встъпи в длъжност с намерението да прекрати враждебните отношения между САЩ и ислямския свят. В речи пред арабски ръководители, той подчертаваше това свое желание. Това беше неговата политика, но ислямският свят не беше много очарован от визията му. Тръмп възнамеряваше да се оттегли от Близкия Изток, мотивиран не толкова от алтруизъм, колкото от намерението да намали финансовите  разходи на САЩ и човешките жертви. Днес там може да има по-малко войски, но американците продължават да дават жертви и да плащат.

Намеренията, искрени или не, са само пожелания в динамичната международна политика. Конкретните желания, като например ликвидирането на ядреното оръжие в Северна Корея могат да се провалят. Провалът се дължеше на това, че Северна Корея искаше да го притежава като гарант, че никой няма я нападне и както и че другите държави нямаше какво да й предложат, в замяна на спазеното обещание. Ангажиментите за поддържане на близки отношения с Европа се разклатиха, защото Европа е купчина от капризни държави, всяка от които вижда света по различен начин. Европа може да иска по-тесни връзки със Съединените щати, но сложността на взаимното приспособяване прави желанията й невъзможни.

Разбира се, има по-съблазнителни и по-малко фокусирани виждания в областта на външната политика. Кенеди е класика в това отношение: „Нека всяка нация знае, независимо дали ни желае добро или зло, че ще платим всяка цена, ще понесем всякакви тежести, ще срещнем всякакви трудности, ще подкрепим всеки приятел, ще се противопоставим на всеки враг, за да осигури оцеляването и успеха на свободата . " Реторично това беше превъзходна и на пръв поглед брилянтна външна политика. Но не беше съвсем нормална. Плащането на каквато и да е цена и поемането на каквато и да било тежест ангажира нацията да бъде постоянно подготвена да влезе във война при всякакви обстоятелства и без никакво съобразяване с американските интереси. В известен смисъл Кенеди вероятно е имал предвид изпращане на американски войски в Югоизточна Азия, готовност за ангажиране срещу Съветите в Европа и срещу китайците в Корея и т.н. Вижданията му не бяха съвсем конкретни (фокусирани), но той умря, преди да могат да бъдат оценени спецификите и разходите от подобна външна политика.

Буш и Труман са ярки примери за границите на външната политика и господството на геополитическата необходимост. Всяка администрация трябва да реагира срещу враг, предприел действия против САЩ. Вероятно нито Буш, нито Труман са очаквали такъв момент. Но когато това се случи, всичките им предишни намерения останаха на заден план и те бяха принудени да се изправят пред тежката реалност. Външната политика на САЩ зависи както от чуждите държави, така и от президентите и мозъчните тръстове във Вашингтон. Най-важните моменти в нея са тези, които са планирани от противника, но не са предвидени от президента.

Въпросът е, че външната политика предполага, че ние трябва да разбираме света и неговите скрити намерения срещу САЩ. Вместо да създава рамка за отговор на неочакваната атака, външната политика предполага, че нашите експерти могат да влияят на света.

Буш никога не е предполагал, че ще заповяда на американските войски да влязат в Афганистан. Той не го е мислил, защото е било немислимо преди 11 септември. Проблемът с външната политика е, че по дефиниция тя не може да си представи немислимото. А за една глобална сила, която има интереси навсякъде по света, външната политика трябва да бъде изградена така, че да може да понесе тежестта на неочакваното.