БАНАЛНОСТТА НА ЗЛОТО

 

От блога на Lion1234, 21.04.2014 г. 

Как възниква идеята за баналността на злото? В какво се състои баналността? Преди процеса в Йерусалим Хана Аренд е очаквала да види в лицето на Айхман извергът, чудовището, виновно за смъртта на милиони нейни сънародници. За своя огромна изненада обаче, по време на процеса тя съзира, по собствените й думи, един ,,слаб, среден на ръст, на средна възраст’‘ индивид, чийто военен чин даже – оберщурмбанфюрер (подполковник) е нещо по средата между генерал и лейтенант. Всичките тези ,,усреднени’‘ характеристики на малокултурния бюрократ Айхман оформят у авторката представата за последния като за една банална посредственост. Дори и театрално-сценичната хрумка на властите да поставят ,,експерта по еврейските въпроси’‘ в стъклена клетка по време на процеса (асоциацията със звяра е очевидна, нищо че властите се мотивират със съображения за сигурност) не е в състояние да разсее у авторката усещането, че той е един напълно обикновен, нормален мъж.     Именно оттук започва своя философски прочит на процеса Аренд: тя стига до извода, че големите престъпления срещу човечеството не са дело на някакви зли гении, на някакви чудовища, на някакви измислени тъмни супергерои, а на такива посредствени, обикновени, нормални индивиди, изгубили собствената си воля, способността да мислят и да различават добро и зло. С оглед на последното, тази нормалност, според авторката, е много по-страшна от всички зверства, взети заедно, доколкото носителят й - новият тип престъпник - извършва престъпленията си при такива обстоятелства, в които не е състояние да разбере или да почувства, че постъпва неправилно.  И тъкмо тази нормалност на тези, бих ги нарекъл, „непрофесионални“ престъпници, неразличимостта им от всеобщата маса дава основание на авторката да определи извършеното от тях зло като „баналност“.   Тревожният въпрос, пред който се изправя Аренд е: как тези напълно нормални във всекидневието индивиди в критични ситуации изведнъж се превръщат в чудовища? Причината за тази зловеща метаморфоза тя съзира в тоталитарната система, която чрез шумната си пропаганда те въвлича в един изкривен свят, изпъстрен с псевдоценности и съмнителни идеали. В резултат ти губиш реална представа за света, за случващото се около теб. Ти си в някакво сънно състояние, в което преставаш да мислиш, преставаш да се съпротивляваш, преставаш дори да се опитваш да застанеш очи в очи с реалността. Така се превръщаш в онази абсолютно анонимна, изцяло деперсонализирана „маса“, онова „всемство’“ (Шестов), което в ръцете на поредния диктатор се превръща в оня зловещ инструмент, призван да въдвори било „светлото бъдеще“, било „хилядолетния райх’“. Без тази „маса“ нито един диктатор, нито една тоталитарна система не биха просъществували и миг - биха се сринали като пясъчни кули.    Като стана дума за нормалност, обикновеност ми хрумна една интересна аналогия, илюстрираща въпросната еволюция от нормалност в ненормалност: става дума за статийката на Расколников, посветена на обикновените и необикновените. Нека си припомним: обикновените, според героя, са материал, „треперещи твари“, докато необикновените са „господар“, личности, творящи историята и движещи човечеството напред. Обсебен от „носещите се из въздуха“ на Петербург идеи за Наполеон, изведнъж никому неизвестният Расколников решава да извърши „проба“, за да разбере дали е необикновен или обикновен („Господин ли я или тварь дрожащая...“).    По същият начин и някой си Айхман, както и подобните нему, обсебен от идеята за хилядолетния райх, решава да извърши своята „проба“, с цел да разбере дали е ,,свръхчовек’‘(необикновен) или пък е „подчовек“ (обикновен, подобно на евреите, циганите, славяните, комунистите, хомосексуалистите, недъгавите и пр.).   Всъщност хората тип „Айхман“‘  не са наясно не само с доброто и злото, както твърди Аренд,  но те не са наясно преди всичко и със самите себе си, доколкото са обикновени, пък са си въобразили и са се взели твърде на сериозно за необикновени. Тъкмо това болезнено, бих казал, разминаване, тази тяхна натрапчива, абсолютно обсебила ги идея за необикновеност, изключителност се явява основната причина за последвалите чудовищни престъпления срещу човечеството. Защото в стремежа си да се докажат на всяка цена, в стремежа си да се представят за необикновени, т.е. за такива каквито всъщност не са, „нормалните“‘ са готови да преминат през планини от трупове и през реки от кръв – впрочем, нацистката практика е живият пример за това.    Въпросното разминаване, неяснотата, в която битуват Айхман и себеподобните му, ведно с еволюцията на последната идеално се вписват в Ницшевата схема на  нихилизма. Смело можем да заявим, че всъщност нацизмът, както и тоталитарният му аналог – комунизмът, се явяват връхната точка в европейската нихилистическа перспектива. Тук е мястото да напомним, че в „Тоталитаризмът“ Хана Аренд за пръв път прави аналогия между двете тоталитарни идеологии и практики.  Нормалността, обикновеността, „баналността“ на Айхман блика и от биографичните справки за него, представени от автора, а и от свидетелските показания на самия подсъдим. Цялото му житие-битие е низ от посредственост, неудачи (той ги нарича „нещастия’“), скука и досада. Ето какво споделя Аренд: „...Впрочем, нещастията се оказват съвсем банални: доколкото той не е бил „сред най-трудолюбивите“‘ ученици или, както някой би добавил, сред най-надарените – баща му сам го е изтеглил първо от училището (професионално-техническото – бел. авт.), а по-късно и от Института по електротехника, машиностроене и строителство. Така че професията „строителен инженер“, посочена в документите му, е била просто фиктивна...“. Където и да се озове нашият герой – дали като агент по продажбите в Горноавстрийската електрическа компания, или пък във Виенския клон на компанията „Вакуум ойл“ –  навсякъде го посреща Н. В. Скуката. Известно оживление у него настъпва, когато встъпва в редовете на нацистката партия и в СС по предложение на младия юрист от Линц Ернст Калтенбрунер. Скоро обаче първоначалният ентусиазъм на „експерта по еврейските въпроси“ бива охладен от факта, че неистовият му кариеризъм и жаждата му за власт са сериозно накърнени: обстоятелството, че в края на кариерата си успява да додрапа до скромния пост началник отдел В-4 към 4-ти департамент на Главното управление за имперска безопасност с чин оберщурмбанфюрер (подполковник) красноречиво говори за това.  Цялата командно-административна природа на „винтчето“, на homo faber-а („трудещото се животно“) Айхман, лишено от каквато и да е лична инициатива, лъсва в откровението му, по повод 8-ми май 1945 г. – официалната дата на победата над Германия: „Чувствах, че ми предстои труден живот, живот на индивид, лишен от своя вожд, който няма вече да получава указания, заповеди, команди и ясни предписания, чрез които би могъл да бъде в течение за нещата – накратко, пред мен се разпростираше едно съвършено неизвестно и неясно бъдеще.“    Цялата тази картина на въпиещата посредственост дава основание на Аренд да стигне до извода, че „...най-голямото зло е злото, извършено от нищожества, злото извършено от хора без мотив, без убеждения, без извратени сърца или демонични желания, от човешки същества, които отказват да са личности.“ Именно това е есенцията на феномена, наречен от нея „баналност на злото“. От времената на Сократ и Платон, споделя авторката, мисленето се е възприемало като „мълчалив диалог на Аз-ът със себе си“. Без този „диалог“ ние губим своето „аз“ и преставаме да бъдем личности. Дилемата, пред която ни изправя Аренд е: ще съхраним ли способността си да мислим и да бъдем личности, различаващи добро и зло или ще се откажем от тази си способност, ще останем в „неяснотата“ и неразличимостта на добро и зло, за да се влеем в масата на посредствеността и да се превърнем в потенциални кандидати за повърхностното, плитко, „банално“‘ зло.   В заключение, чест прави на тази изключително смела и високоинтелигентна жена, че редом с морално-етичната и юридическата, чрез своя прочит тя произнесе и присъдата на Философията над Айхман и над нацизма, в цялост. Може би ще полюбопитствате какво гласи присъдата? Ами, ето какво гласи: който не приема различието и многообразието, диалога и съжителството между различните култури и нации, за него няма място на тази земя, където „чрез диалога сме ние“ - неговото място е там, където му е мястото - в просторното и необятно Нищо.