СЕНКИ ОТ МИНАЛОТО

Васил Митаков*

 ·                     „Човек не е само добър или само лош, а зависи на коя страница ще отвориш душата му и пред какви изпитания ще го поставиш…“

Мишел Дьо Монтен (1533 — 1592), френски философ.

„19 декември (1943 г.) …В продължение на тая негова мисъл аз казах, че след смъртта на царя България остана без сайбия.

- Тя и по-рано си беше без сайбия – отговори Попов. – След толкова време от смъртта на царя може да се каже истината за него: цар Борис беше с много големи качества, но имаше и големи недостатъци.

Иван Попов**

 Цар Борис не можеше да търпи около себе си силни хора. Като всички малки хора той се боеше от волеви и характерни мъже. Той беше расъл при много суров баща, при един железен човек с големи качества, който беше сломил у него всяка вяра в себе си и всяка способност към смели дела. Той не само не можеше да търпи силни личности, но не можеше да търпи и приятелство между ония, които го оби­чаха. Всяка дружба му се виждаше подозрителна и затова гледаше да я развали – в това отношение трябва да му признаем, беше голям майстор. На тая негова черта се дължи обстоятелството, че той така много раздроби българския народ. Той не само че не обединяваше, а разединяваше...

- Обаче без всяка тенденция – добавих аз.

- ...„Цар-обединител“, а в същото време и цар разединител. Той винаги търсе­ше хора по-слаби от себе си и се обикаляше с посредствени и невзрачни фигури. Най-голямо удоволствие му правеше да слуша лошо за другите и обичаше да се подиграва с всички, даже със своите най-близки съветници. От друга страна, като всички слаби царе той държеше извънредно много за своите прерогативи и не позволяваше никому да се намесва в неговите права. Неговата демокрация беше привидна. Той вземаше всичките си решения, когато мълвата затихваше, за да се получи впечатление в обществото, че той сам, а не под влияние на други, решава. Той имаше и голям „инат“ и беше страшно злопаметен, за разлика от баща си, който на всички гледаше отвисоко и прощаваше по царски. Докато баща му беше брутален, прям, но с широко сърце, той беше хитър, прикрит и отмъстителен. Всички тия негови качества останаха неизвестни за народа, защото нямаше сво­бода на словото и на печата. При това той, цар Борис, имаше лошо мнение за професията си: „Ние – казваше той – сме издънка на един институт, който си отива “

От своя страна, в продължение на тая характеристика на г-н Попов, аз пък от моя гледна точка описах добри качества на цар Борис, с които той се съгласи: неговата голяма работоспособност, рядка пестеливост, неговата близост до народа и до ин­телигенцията, всестранната му грижа за процъфтяване на всички отрасли и профе­сии – за земеделието, за индустрията, за занаятите, за благоустройството, за про­свещението на народа, за украсата на градовете и селата, силно развитото му чувство на дълг, което той правеше даже с риск на живота си; той беше пръв при всяко произшествие и при всяка катастрофа, при всяко нещастие….

Между другото ми съобщи следния случай:

- След връщането ми от Карнобат отидох в регентството да направя визита на Филов и да му честитя регентския пост. Докато бях при Филов влезе третият регент, ген. Михов. Станах и му протегнах и двете си ръце, за да бъда по-сърдечен. Той обаче, без да обръща внимание на мен, видимо смутен, с поглед, отправен към Филов, му съобщи, че принцът бил дошъл, при които думи и двамата регенти ме зарязаха. След като си оправих тоалета и вземах съответната поза и изражение на лицето, отидох да се представя на принца. От това ти разбираш какъв вятър вее в регентството!

Според мен – продължи Попов – голяма грешка стана, дето Даскалов беше сме­нен с Михов. Разликата между единия и другия е грамадна.

За Божилов Попов се изказа още по-лошо. За да го характеризира, употреби една твърде груба дума, която сега не си спомням, но ми направи особено впечатление. Чел само речта на Шишманов и на министър-председателя по отговора на тройното слово. Намира и двете за много слаби. На другите министри речите не чел.

Казах на Попов мнението на Севов за него, изразено пред мен:

- Аз за много малко хора съм казвал, че са умни. Но един от тия, за които винаги съм казвал, че е умен човек, това е Попов.

И във връзка с това му съобщих как той ми обясни реконструкцията на кабинета, при която ние излязохме от него.

- Лично за себе си – продължи Попов – аз знаех три дни по-рано, че смяна ще стане. Филов ме беше посветил. Аз бях дал устно оставката си още след Крайова. Царят обаче ме задържа, като смяташе, че само моето излизане от кабинета ще бъде изтълкувано лошо, а за по-широка реконструкция не било дошло още време. И понеже се оплаквах от здравето си, обеща ми да облекчи извънредно много рабо­тата ми, като отивам по един път на ден в министерството и като се огранича само с най-важните приеми, а другите да ги прави Филов.

Втори път си дадох оставката писмено при следната обстановка.

Поради събитията аз много често се виждах с царя, за които срещи вестниците нищо не съобщаваха. Отивах през задните врати, така да се каже. При една от срещи­те казах на царя, че въпросите, които се слагат тия дни за решение, са от такава голяма важност и от такова естество, че няма да бъде зле, ако при тяхното обсъждане и решение вземат участие повече министри, и му дадох идеята да се образува един малък съвет, състоящ се от министър-председателя, министъра на външните рабо­ти, министъра на войната и, най-после, ако е нужно, министъра на вътрешните рабо­ти, който под негово председателство да обсъжда въпросите и да взема решение.

Царят се съгласи и от тоя ден нататък ние твърде често се събирахме било тук, в двореца, било във Врана.

При една от тия срещи царят ми направи бележка във връзка с пропагандата.

- Имате грешка, Ваше Величество, въпросът за пропагандата не е мой, той е на министъра на вътрешните работи – отговорих аз, като посочих към Габровски.

Царят обаче схвана, че аз искам да избегна отговорност и че я прехвърлям върху друг и ме упрекна, че съм си служил със стари партийни методи. Това ме засегна силно и с твърде категоричен тон му отговорих:

- Ваше Величество, аз ще си тегля от това последствията, но ще трябва и вие да си теглите последствията. С това исках да му кажа, че аз ще си подам оставката, а вие трябва да я приемете. След това си подадох писмено оставката, която стоеше при него до последния момент.

След завръщането му от Германия той не е имал намерение веднага да направи реконструкция, обаче е пристъпил незабавно към мен по повод разкритите във войската конспирации. Това го страшно възмутило и той поискал бързо от Филов да поднеса оставката на кабинета, за да се отърве от Даскалов, когото смятаха за ви­новен за тия прояви във войската.

Тук, между скоби, Попов каза, че смяната на Даскалов била нелогична, защото Михов, ако е въпрос за конспирациите, бил много повече виновен, отколкото Даска­лов като началник на Софийския гарнизон, където тия конспирации бяха разкрити.

Ако не било това, реконструкцията е щяла да стане чак след Великден, значи след месец, месец и половина.

След смяната Филов му признал, че направил големи усилия да го задържи, като уверявал царя, че без него (Попов) той не може, че му е бил много ценен съветник, но царят не се съгласил по никакъв начин да остане.

Според Попов в смяната на кабинета германците нямали никаква пряка намеса.

- Допускам – каза Попов – някои да са използвали страха на цар Борис от гер­манците и да му са внушили нуждата от промяна досежно някои лица от кабинета, но самите германци не вярвам да са действали по тоя начин. На първо място в тая насока вярвам да е работил Севов, а после и П. Габровски.

На 19 май Попов бил управляващ будапещенската легация. Дошъл тук да види майка си, която била болна, и по тоя случай се явил при Кимон Георгиев, с когото били добри приятели отдавна, между другото като франкмасони (Кимон бил председател на лигата, а той подпредседател). В тоя разговор той изрично и ясно го попитал какво смятат да правят с царя, като му обърнал внимание, че всеки опит от тяхна страна да посегнат на царя или института ще бъде фатален. След това Попов бил повикан от Будапеща телеграфически. Явил се при министъра на външните работи (Батолов) и го попитал защо го викат.

- Аз – отговорил му министърът – не съм те викал. Викал те е царя и не зная защо те е викал. Говори с Груев. Той по всяка вероятност знае и, ако иска ще ти каже. Груев му казал, че царят искал да го направи министър на двора. Попов веднага отказал. Царят, който бил в Евксиноград, телеграфирал да го чака, щял да се завърне след ден-два. Когато после говорил с него, царят посрещнал отказа му с голямо недоволство, но пред един аргумент отстъпил. Попов му казал, че е човек, който не може да не си каже мнението и че в това отношение е най-неудобния човек за поста, който царя иска да му повери.

След него царят повикал Кьосеиванов и го натоварил с тая работа. Според По­пов тоя негов отказ бил и една негова заслуга, защото благодарение на това Кьосе­иванов станал министър на двора и поради своето особено отношение към 19-майците помогнал да бъдат изгонени от управлението чрез няколко постепенни хода.

- Ако аз бях министър на двора – каза Попов – щях да се мъча да ги спогаждам с царя, което сигурно нямаше да даде никакъв резултат. Ето къде е моята заслуга.

На въпроса ми какво вярно има в това, че бил канен за пълномощен министър в Букурещ, отговори, че веднъж Филов също му загатнал ще приеме ли да го назна­чи пълномощен министър, но след това вече дума не станала.

- Сега – допълни – ще станат големи промени. Отзовават се Николаев и будапе­щенският Тошев; букурещкият Петров-Чомаков отива в Токио; на мястото на буку­рещкия бил канен най-напред Габровски, който отказал.

После Попов чул за Горанов. Кой ще отиде - не ми каза. Д-р Николаев, народен представител, щял да отиде в Стокхолм, а ген. Попов – в Хелзинки.

На бележката ми, че хората от кариерата много се сърдят, дето все външни лица ги заобикалят, Попов отговори:

- Повече и не заслужават.

Каза още, че Драганов в последно време бил гледан много зле от царя, който често му напомнял да го махне или уволни. Попов никак не обичал намесата на Севов в управлението.

- Навсякъде го виждах. Той беше при царя и преди да ме приеме, и след като ме приемеше. Донасяше ми всички отговори и съобщения от царя. Това страшно мно­го ме дразнеше и един път казах на царя: „Не ми пращайте Севов, а Груев.“ И той почна да ми праща по някой път Груев. Груев обаче е крайно ограничен човек. До­като да дойде при мен, забравя това, което царят му е поръчал, или го предаваше не така, както му е казано, или го предаваше с изпускане на важни обстоятелства.

От всички наши пълномощни министри Попов имал най-добро мнение за Сава Киров и бил решил да го направи главен секретар на министерството, а Шишманов да махне. Балабанов според него също бил добър, умен и ловък дипломат. В Буда­пеща Попов имал много добро приятелство с турския и руския пълномощен ми­нистър.

20 декември Вчера след обяд бяхме канени при бившия колега, министър на железниците, д-р Иван Горанов, сега директор на кабинета на регентството. Освен нас с Еленка бяха поканени още ген. Т. Даскалов с г-жата си и бившият министър на вътрешните работи П. Габровски с г-жата си. В малка стая бяха сложени редки за времето закуски: пача от свинска глава, пате гра, има­ше пържени топли наденици, след това сирене, торта и кафе. Към 7 часа лампите загаснаха и до 10 прекарахме на тъмно. При загасване на лампите Петър, със своя присъщ хумор, се обади:

- Радост вкъщи...

Приказвахме по разни въпроси, най-много – по продоволствието и борбата с четите. Обсаждането на четите с редовна войска по правилата на водене на война в случая е неуместно и безполезно. Четите се унищожават с чети. ……”

Бележки:

*-„Дневник на правосъдния министър в правителствата на Георги Кьосеиванов и Богдан Филов”, изд. „Труд”, 2001, стр.807-810

**-роден в гр.Свищов, министър на външните работи и изповеданията на Царство България в периода 15 февруари 1940 – 11 април 1942, на 22 януари 1944 г. е назначен за посланик в Букурещ, на 5 септември същата година подава оставка, а на 29 октомври се самоубива в Букурещ в болницата „Колентина” (погребан е в гробището Белу в румънската столица), въпреки самоубийството му е осъден на смърт от Народния съд, като присъдата е отменена през 1996 г. с Решение № 172 на Върховния съд.