ЗА ЕМПАТИЯТА

„Емпатията (от англ. empathy – съчувствие, съпричастност, понятието е въведено през 1909 г. от психолога Едуард Б. Тиченер като превод на немската дума einfühlung, която означава „чувство” – бел. моя) е личен човешки импулс. Свойство е на душата, а не е белег за връзка с корпорацията.”

От блога на Виктор Шендерович, 03.07.2020 (Цитира се по сайта https://www.kasparov.ru)

Авторът е руски журналист, прозаик, поет, драматург, либерален публицист, телевизионен и радиоводещ, колумнист в списание The New Times, лауреат на наградата на Московската хелзинска група през 2010 г.

Съжалявам, че отново се връщам към минираната територия, но ми се струва, че си заслужава.

... Вече съм разказвал тази история. В армията преди четиридесет години ВКР-етата ме влачеха по разпити заради скандална статия в „Литературная газета“, която коментирах по неподходящ начин в присъствието на ЗКПЧ-ето (затова я и запомних). Статията беше озаглавена „Кой ще осинови Чебурашка?” и беше посветена на идеологически щети от творчеството на Едуард Успенски. Авторът на статията смяташе, че децата не трябва да обичат Чебурашка, а гербът на СССР.

По онова време не знаех думата „емпатия“, но по някаква причина разбирах, че е невъзможно да я свържа по никакъв начин с герба, без значение колко и красива да беше родината ми. Че такъв род пренасяне е сериозна грешка, ако не и опасна демагогия.

А за „емпатията“ научих наскоро. И през последните няколко месеца я срещах много често, и най-вече в контекста на укор: „липса на емпатия“. Въпросът, разбира се, не беше в герба на родината, а в конфликта около лозунга BLM (Black Lives Matter – „Животът на чернокожите е от значение” глобална организация в САЩ, Великобритания и Канада, чиято мисия е да премахне надмощието на белите, основана през 2013 г. – бел.моя) и положението на афроамериканците в Америка.

Диалогът (ако можем да наречем диалог взаимната война за тотално морално унищожение) беше главно в политическата плоскост: леви срещу десни, демократи срещу републиканци ... Оказа се, че ако изпитваш емпатия към чернокожите (всички), значи си демократ и достоен човек и ако не – тогава си тръмпист и расист. Хората, хванати в тази гнусна координатна решетка, бързо загубиха човешкия си вид (и човешкия си речник) и станаха войници на воюващите армии ... Не всички, разбира се, но доста много.

Междувременно емпатията – съчувствие, съпричастност – изобщо не е въпрос на политика! Това е личен човешки импулс. Свойство на душата, а не е белег за връзка с корпорацията.. Обект на съпричастност могат да бъдат само живи същества (човек, куче, котка, Чебурашка). Няма как някой да изпитва съпричастност към нещо, която изведнъж да стане и твоя! Съпричастността не може да се разпространява върху раси, нации, религии, търговски марки и политически партии. Не трябва да изпитвате емпатия към компанията Coca-Cola, мормоните или футболния клуб „Тамбов”. Емпатията не е артилерийската система „ГРАД”, която нанася удари по площи, а не по обекти. Емпатията човешко обръщане към човека.

Невъзможно е да сме съпричастни на белите или на черните – това е или глупост, или (най-често) политическа демагогия. Предусещайки ответната реплика (достатъчно съм се наслушал), обяснявам: не е възможно да сме съпричастни на евреите „изобщо“. Имена, които непрекъснато звучат в Яд-Вашем (национален „Мемориал на катастрофите и героизма“ в Йерусалим, в който е събрана информация за евреите – жертви на нацизма в периода 1933-1945 г., основан е през 1953 г – бел.моя) ни призовават да си представим тези хора и тяхната съдба. И станем съпричастни към тях.

Да, това е само възможност. Което не означава, че в Яд-Вашем, в Харлем, в Катин (в гората край Катин НКВД разстрелва полски офицери след окупацията на Полша по договора Молотов-Рибентроп – бел.моя), или пред Соловецкия камък (паметник на площад Лубянка в Москва, от голям камък, донесен от Соловецките острови, на които е бил разположен затворническия лагер „Соловки”, част от системата на съветския ГУЛАГ – бел.моя) трябва да хванеш другия за шията и да му крещиш „хайде, проявявай емпатия“ или да го опозоряваш публично, ако реакциите му не съответстват на препоръките за проявяване на съпричастност, разработени по дяволите от някой си, автор на мениджмънта на вашата корпорация. Това няма нищо общо с човешкия срам, съчувствие, достойнство ... И, отбелязвам, най-често води до противоположни резултати.

Така че, не е необходимо да обичаме евреите „на едро”. И преференции не са нужни. Би било унизително, ако по повод Холокоста ми е позволено да пиша с грешки. И ако тълпи от Рабиновичи започнат да тероризират Пиринейския полуостров, искайки от феновете на „Реал” Мадрид да се извинят за моралните страдания на марарите (от исп. marrar – с тази дума християнското население в Испания и Португалия нарича евреите и техните потомци, приели християнството – бел. моя) през 1492 г. Бога ми, бих предпочел да се откажа от нацията си до края на тази подигравка.

Украинският философ Григорий Сковорода благодари на Бога за факта, че всичко, което е истина, е просто. Човекът е мярка за всички неща и той започва да разбира разликата между доброто и злото, преди да знае тези думи. Човешката емпатия е безценен природен капитал и не е нужно да я натрапвате в предизборни борби, да я използване за корпоративни нужди, или за расово разделяне ...

Истината е проста. Емпатията е лична. Съчувствам на черния герой от „Рагтайм” (филм на САЩ, 1981 г., показващ живота в Ню Йорк в началото на ХХ век – бел. моя) унижен от расистите. Съчувствам и на белия полицай, около когото скача озверялата тълпа, крещейки  „Fuck You”, и духаща цигарен дим под шлема му. Емпатията винаги е към човек и само за човек. И докато не махнем мазните си политически пръсти от ясните морални усещания, няма да има добро.

P.S. Аз не уча Америка как да живее и не се намесвам в американските работи. Но това, което описах, не е само американско, а общочовешко дело. Просто така се случи. Съединените щати днес са аванпост на цивилизацията, към която принадлежим. Те поемат върху себе си първите удари от всички социални пандемии, тестват върху себе си ваксините, които ни предстои да използваме (освен ако, разбира се, не искаме да живеем във време, в което гледаме доставките в нашенските блата на Лубянка). Така че, съжалявам, но не ми е все едно.