 |
Мишел Онфре (снимка „Гласове") |
І.БЛУЗАТА НА
ПРУДОН,
„Гласове”, 04.02.2020
Огромната популярност
на Маркс е обратно пропорционална на тази на Пиер Жозеф Прудон [1].
Вярно е, че през ХХ век политическата мисъл на германския философ на практика
направи възможен Съветския съюз, много страни на Изток, няколко страни в
Африка, но също, и днес все още, Китай, Куба, Виетнам, докато политическата
теория на Прудон, уви, никога не е била прилагана в нито една страна.
Нека да добавим към
това, че повечето френски интелектуалци и философи от миналия век са били
марксисти в някакъв момент от съществуването си - включително Албер Камю [2], това означава притегателна сила… Впрочем полемиката,
която противопоставя Маркс и неговия т. нар. научен социализъм на Прудон,
въплъщаващ един предполагаемо утопичен социализъм, интелектуалният Маркс, който
умее да мисли, на работника Прудон, неспособен да разбере едно сложно
разсъждение, е клише, доста разпространено и днес.
Маркс представлява
авторитарния социализъм с диктатура на пролетариата, следователно диктатура,
докато името на Прудон се свързва с един анархистичен социализъм, който не
залага на насилието, за да се осъществи, а на нова икономическа организация,
която е в състояние да позволи справедливо разпределение на добавената
стойност. Марксистката революция е насилствена сама по себе си, тя носи кървав
режим, докато революцията на Прудон е мирна и разчита на пълна реорганизация на
производството на богатства и на тяхното разпределение, без да е нужно да се
пролива кръв. Прудон ненавижда якобинците от 1793 г., Революционния трибунал и
правителство, Робеспиер и монтанярите [3], всички положителни
препратки към Маркс и марксистите. Пред тях той предпочита жирондинците [4],
защото те отхвърлят якобинската централизация на властта и нейната концентрация
във фигурата на човек, който стои на върха на пирамида, за да им противопостави
децентрализирана организация, изградена от основата - която определят
сътрудничеството, взаимопомощта, федерацията, иначе казано: обратното на
икономика, планирана чрез диктатура на пролетариата.
Маркс срещу Прудон.
В началото на техните
отношения Маркс цени Прудон от „Какво е собствеността?” (1840 г.). В „Светото семейство”
(1845 г.) Маркс не спира да го хвали и го представя като самоосъзнал се
пролетарий - в това твърдение се усеща левият хегелианец, какъвто по това време
е Маркс, който мисли в категориите на „Феноменология на духа”. Прудон критикува
радикално частната собственост, която е в основата на капиталистическата и
либерална политическа икономия; той мисли политическата икономия като наука; за
пролетариата той е това, което е бил Сийес [5]
за третото съсловие преди Френската революция; помним “Какво е третото съсловие?”,
в което абатът казва: „Какво е третото съсловие? Нищо. Какво иска да стане?
Всичко”. Прудон въздейства по същия начин, твърдейки: „Какво е пролетариатът?
Нищо. Какво иска да стане? Всичко”. Тогава Маркс е възхитен.
Но когато се появява
неговата “Система на икономическите противоречия”, с подзаглавието „Философия
на нищетата”, Маркс скъсва брутално с него, публикувайки „Нищетата на
философията”, в която съсипва от критика Прудон. По какви причини? За историята
са дадени подходящи причини: Прудон използвал погрешен хипотетично-дедуктивен
метод. Ясно… Но можем ли да повярваме, че подобно несъгласие за метода може да
породи толкова презрение, атаки срещу противника, класова омраза в Маркс към
Прудон?
Има и други причини,
те очевидно не са толкова достойни за уважение и можем да разберем, че Маркс ги
прикрива зад методологически претекст, който на пръв поглед е по-почтен: Маркс
моли Прудон на 5 май 1846 г. да бъде негов кореспондент във Франция. В писмо,
което му изпраща на 17 май 1846 г., французинът отказва: обяснява му, че и дума
не може да става социализмът да стане доктринален, да поучава народа, да се превърне в нова
теология и да стане „нова религия”, ако не и нова мистика, да прибягва до
отлъчване и анатеми, да замени една нетърпимост с друга нетърпимост, че
кървавата революция не е методът, а „Вартоломеева нощ на собствениците” не е
решение на проблемите, поставени от капиталистическата собственост. Защото
Прудон вярва в мирен метод, който включва самоуправлението, което трябва да
предхожда възпитанието на народа: „Нашите пролетарии имат толкова голяма жажда
за наука, че ще приемат много зле, ако им предложим да пият само кръв” („Correspondance”, том II, с. 200).
През 1846 г. той
предизвестява всичко, в което ще се превърне марксизмът през следващия век:
нова религия със своя теология, мистика, отлъчвания, анатеми. Той предвиждаше
също последователните масови гробове и кръвопролития с изтребване на
собствениците. Това означава, че много добре е разбирал замисъла на германския
философ, който се обижда; той няма да спре да дразни този, на когото се е
възхищавал.
По-късно, когато пише
„Капиталът”, Маркс ще използва метода на Прудон, после неговите понятия:
добавената стойност, която френският философ нарича „придобивка”, разделението
на труда, механизацията, конкуренцията, монопола, намаляването на нивото на
печалбата, кризите и т.н. На какво се е възхищавал Маркс? На това, което е
използвал, а именно анализа на капитализма. Защото, ако и единият, и другият си
приличат по това, което е, те се различават по това, което би трябвало да бъде.
Те споделят описанието: прочита на света, анализа на икономическата система,
генеалогията на капиталистическата експлоатация на пролетариата чрез
конфискацията на принадената стойност, но те се разделят при решенията, които
трябва да се вземат за установяване на социална справедливост. Това писмо от
1846 г. го казва: Прудон иска да революционизира икономиката, Маркс - да
изтреби собствениците. Така че спорът не е методологически и текстуален, а
идеологически и екзестенциален.
Анархистичен
социализъм.
Прудон обяснява
например механизма на придобивката, която Маркс ще нарече по-късно принадена
стойност. В своята „Първа записка” („Какво е собствеността?”), той създава следния живописен образ: „Двеста
гренадири за няколко часа са издигнали обелиска в Луксор върху основата му;
можем ли да предположим, че само един човек за двеста дни ще успее да постигне
това?”. Възложителят на тази работа е платил добре за индивидуалния труд на
тези двеста работници, но това, което двеста работници могат да постигнат само
чрез общия си труд и никога не биха постигнали, ако работеха сами, а именно
силата на колективния труд, не бе платена: това ограбване е кражбата. Когато
Прудон пише прочутата фраза: „Собствеността е кражба”, именно това има предвид,
кражбата, наречена придобивка, която си присвоява собственикът, който не е
работил. Придобивката е също арендата за земите, наемът за апартаментите,
рентата от инвестираните средства, банковата лихва, облагата и печалбата,
получени на борсата. Прудон иска да разпредели справедливо плодовете, получени
от колективния труд. Той разбра, че забогатяването на едните, на богатите,
върви ръка за ръка с обедняването на другите, на бедните. За да го постигне, той не
иска конфискация на земи, колективизация и премахване на частната собственост,
той дори я защитава като гаранция срещу комунизма, чиято авторитарна,
дисциплинарна и кървава – ако не и тоталитарна природа е предвидил.
Той иска друга
социална организация, изградена върху сътрудничеството, взаимопомощта. Прудон
предлага нищо по-малко от самоуправление - което е обратното на диктатура на
пролетариата. Каква е тази взаимопомощ, която е в основата на Прудонистката
доктрината и която се противопоставя на всяка кървава революция? Икономическа
федерация на производителите и потребителите в търговията им, за да позволи на
едните да плащат справедлива цена, а на другите да бъдат възнаграждавани
справедливо. Този социализъм е представен като утопичен от социалистите, които
имат амбициите да развиват научен социализъм! Маркс се стреми впрочем към
идилично и райско безкласово общество, докато Прудон се задоволява да даде
максимални шансове на конкретната справедливост. Маркс е син на адвокат,
увлякъл се по немската философия, по-специално по Хегел; Прудон е син на
бъчвар, който фалира, защото не знае как да изчисли печалбите от стоките си, и
на майка готвачка; на седем години той пасе единствената крава, която
семейството притежава; стипендиант, той не може да се яви на матура, заради
бащиния фалит, тогава става чирак печатар, после коректор. По онова време
коригира коректурите на „Новият промишлен и обществен свят” на социалиста Шарл
Фурие [6],
безансонец като него: така той открива социализма. След като остава без работа,
обикаля Франция, търси работа в печатарството, понякога намира, но също е и
безработен. Връщайки се в Безансон, той основава печатница, но е сполетян от
същото зло като баща си и фалира. Заминава за Париж, живее суров, беден,
мизерен живот. Той отива по-далеч в своето откриване на социализма. За разлика
от Маркс, той не е от партията на народа, защото той самият е народа.
„Положителна анархия”.
Именно той за първи
път се нарича анархист в политическия смисъл на думата. Преди него анархията е
синоним на безпорядък; след него, който предлага „положителна анархия”, думата
означа истинско управление. В края на живота си, в „Теория на собствеността”,
той защитава идеята за анархистична държава – с други думи, далеч от
оксиморона, за който априори си мислим, конкретна анархистична и прагматична
формула, в която тази политическа форма гарантира анархистичните придобивки.
В името на
анархистичния социализъм той атакува капитала, управлението и католическата
църква и, без да вярва нито в теорията за социалния договор на Русо, нито във
формулата на пряката демокрация, нито във всеобщото избирателно право, нито в
якобинския социализъм, наследен от Френската революция, той иска организация на
работници от самите тях и за самите тях. Той вярва в класовата борба, в
противопоставянето на капитала и труда, но и в силата на свободата и
индивидуалната инициатива. Той не желае диктатура на пролетариата, а
организация на работническата класа в практиките на самоуправление. Той не
поставя нищо над свободата, това е неговият начин да постигне справедливост без
да извършва несправедливост - което няма да е така нито при Маркс, нито при
социалистите.
Наследството на
мисълта на Прудон бе опустошено от Маркс и неговите хора, които искаха да
пропъдят, без оглед на морала на своите средства, всяка социалистическа
анархистична опция в международното работническо движение. Заплахи, поставяне
на бюлетините в урните преди началото на изборите, създаване и разпространение
на фалшиви новини, по този начин марксистите си осигуриха лидерството на
левицата в Европа.
Марксистът Ленин
организира болшевишки държавен преврат през 1917 г. и няколко седмици по-късно
бяха отворени първите лагери, за да бъдат натъпкани противниците. Натъпкани, а
после убити. Марксистката левица ще избие 100 млн. души през ХХ век.
Социалистическата мисъл на Прудон не е причинила смъртта на нито един, но тя бе
предрекла марксистката хекатомба.
„Здрава и мека”.
Картината на Курбе [7] показва
работник, който пише, мисли, работи за своите близки, а не, както в случая с
Маркс, дребнобуржоазен интелектуалец, който мисли за света, изхождайки от
своята библиотека, книги и философските произведения на Хегел. Художникът искал
да накара философа приживе да му позира, но той винаги отказвал, смятайки, че
всичко това е суета. Така че след смъртта му Курбе работи по снимки на Прудон.
За тридесет и шест дни той рисува това платно, на което го виждаме да седи
замислен на стъпалата, обграден
с книги, хартия, перо и мастилница. Дясната ръка е върху бедрото, лявата ръка е
подпряла долната част на брадатото му лице, той има твърд вид. Нищо по-нормално,
като знаем, че Курбе е използвал снимки, но също… посмъртната му маска! Зад
него играят двете му дъщери, едната се учи да чете от буквар, другата си играе
с пясък. В първоначалната версия децата са придружени от майка си; тя изчезва в
окончателната версия, заместена от… кош за пране, поставен върху плетен стол!
Сцената се разиграва в дома му, на улица „Д’ Анфер” в Париж.
Блузата, носена от
Прудон, му била подарена от Бесто, богат селянин от Ла Бос, докато излежавал
тригодишна присъда в затвора „Ла Консиержери” (бивш кралски замък и затвор, намиращ се в самия център на Париж, недалеч
от катедралата „Нотър Дам“, по време на Френската революция стотици
революционери са заключени зад стените му - бел.моя) за простъпка в
пресата. Същият му изпращал и хранителни продукти. „Владетелят”, както той го
наричал, му донесъл тази блуза на свиждане в затвора през октомври 1849 година.
Философът бил съобщил на издателите си („Correspondance”,
том II, с. 384), че му е студено в килията и е без дрехи и гащета. Приятелят от
Ла Бос сложил в кошницата също пастет от полска яребица, който Прудон описва
като чудо – „никога не сме имали такова лакомство”, пише той на своя приятел
д-р Маге на 30-ти същия месец. Той добавя: „Блузата е със същата изработка,
почти щях да кажа същата тъкан като пастета: напълно селска кройка, полски
кантове, здраво и меко платно; открих само един съвсем малък недостатък и той
е, че тя е по мярка на г-н Бесто и все още не мога да я облека. Главата ми не
минава, каквото и усилие да направя! Ще трябва да я срежа или да я оставя в
шкафа. Тази пречка ме обижда. Исках да нося тази блуза в знак на братски
спомен; струва ми се, че дупката, която ще направя, ще бъде дупка и в моите
чувства” („Correspondance”,
том III, с. 41-42).
Блузата на Прудон
разказва за верността му към неговия път на човек от народа: дете на бедни
родители, самият той работник, винаги на страната на бедните, смирените хора,
той е философът на бедните и знае, че винаги те плащат сметката на Историята.
Ако не харесва Френската революция, то е, защото тя не е била нищо друго за
клетниците, освен смяна на господарите: при Луи ХVI или при Робеспиер, те се
блъскат и нямат думата. Разбира се, Френската революция е родила красиви идеи,
Свобода, Равенство, Братство, но каква свобода може да упражнява беднякът? С
кого е равен той, ако не с братята си по мизерия? И кой е негов брат? Със
сигурност не и новобогаташите, които са увеличили състоянието си с благата,
конфискувани от духовенството и които заменят властта на феодалната
аристокрация със своята, властта на собственическата буржоазия. Така че дали е
Монархия, Република, Директория, Реставрация, Империя е все едно за бедните,
които не виждат ежедневието им да се подобрява.
Прудон не вярва в
друга власт за народа, освен тази, която той самият ще упражнява, решавайки за
това, което засяга. В своята „Първа записка” той пише: „Да бъдеш управляван
означава да не бъдеш изпускан от очи, проверяван, шпиониран, насочван,
подчиняван от закони, регулиран, затварян, поучаван, наставляван, контролиран,
оценяван, преценяван, цензуриран, командван от хора, които нямат нито титлата,
нито познанията, нито добродетелта за това… Да бъдеш управляван означава при
всяка операция, при всяка сделка, при всяко движение да бъдеш оценяван,
регистриран, преброяван, таксуван, подпечатван, измерван, котиран, разпределян,
облаган с годишен данък занятие, уволняван, упълномощаван, апостилиран (прен.героизиран – бел.моя),
предупреждаван, възпрепятстван, реформиран, поправян, наказван. Под предлог за
обществена полезност и в името на общия интерес да плащаш своя дял, да
изпълняваш, да бъдеш ограбван, експлоатиран, монополизиран, злоупотребяван,
изстискван, мамен, присвояван; после, при най-малката съпротива, при първата
дума на оплакване, обуздаван, поправян, презиран, обиждан, преследван,
тормозен, пребиван, обезоръжаван, връзван, затварян, разстрелван, обстрелван,
съден, осъждан, депортиран, жертван, продаван, предаван и върха на всичко,
измамен, подиграван, оскърбяван, опозоряван”. Ето защо той смята, че
самоуправлението е формата на социализъм, която най-добре може да гарантира
свободата, която той цени над всичко.
Прудон пише, че
комунизмът няма да промени с нищо живота на бедните, че ще смени господарите за
пореден път и че единственото решение за тях е да не се доверяват на никого
освен на себе си. След век на марксистки експерименти, тази идея не е загубила
нито сила, нито актуалност.
Бележки:
[1]-Pierre-Joseph
Proudhon (18091865) – френски философ и социалист, първият, който се
нарича анархист и се смята за един от най-влиятелните теоретици и деятели на
анархизма (бел.моя).
[2]-Albert Camus (1913-1960)
– френски писател, драматург, журналист и философ, един от ярките представители
на екзистенциализма във Франция, участва активно в политическите събития на
своето време, носител на Нобеловата награда за литература през 1957 г. (бел.моя).
[3]-политическа
групировка по време на Френската революция, прозвището им (в превод „планинци“)
идва от мястото им в Конвента, в който те заемат горните редове в лявата
половина, но в действителност, групировката се състои от парижки депутати, а
неин лидер е Жорж Дантон (бел.моя).
[4]-политическа
групировка по време на Френската революция, която представлява интересите
предимно на провинциалната републикански настроена търговско-промишлена и
земеделска буржоазия, прозвището им идва от департамента Жиронд, откъдето
произхождат голяма част от най-изявените представители на тази партия (бел.моя).
[5]-Еманюел Жозеф (1748-1836), по-известен като абат Сийес – френски католически свещеник
и публицист, един от основните политически теоретици на Френската революция, памфлетът му „Какво е третото съсловие?“
(1789) се превръща в манифест на революцията, част от инициаторите на държавния
преврат от 18 брюмер (9 ноември), който довежда на власт Наполеон Бонапарт, в
свой непубликуван ръкопис въвежда термина „социология“, и има значителен
теоретичен принос за бъдещите социални науки (бел.моя).
[6]-Jean
Baptiste Joseph (1768-1830) е френски математик и
физик (бел.моя).
[7]-Жан
Дезирѐ Гюста̀в (1819-1877) – френски художник, един от основателите на
течението на реализма във френското изобразително изкуство (бел.моя).
ІІ.БЕЗГЛАВАТА
ЗАПАДНА ЛЕВИЦА,
„Гласове”, 20.06.2020
Старият спокоен марксизъм рухна като къща от карти:
класовата борба, просветеният авангард на пролетариата, диктатурата на същия
този пролетариат, демократичният централизъм, насилието, раждащо революцията,
всичко това се оказа изхвърлено на боклука на Историята. Пролетарият вече не е
актьор на историята, той е призван да отстъпи мястото си на малцинствата: при
Льо Пен той ще потърси утеха от това уволнение. Монолитната марксистка левица,
изгубена след смъртта на Маркс и неговата империя, отстъпи място на молекулярната
левица. Първата целеше универсализация на революцията; втората – повсеместност
на комунитаризма. Първата плашеше капитала, втората го радва: унищожавайки
нациите, народите, страните и държавите, тя ускорява движението към световно
управление, което ще бъде всичко друго, само не и ляво.
Имаше една
френско-германска война, загубена от Франция, за която не се говори: войната,
която противопостави идеалиста Маркс на прагматика Прудон.
Маркс, разбира се,
спечели тази битка. Той имаше силен съюзник в лицето на Ленин, после на Сталин,
които приложиха комунистическата теория в голяма част от Европа. Знам, че
преданите на идеята смятат, че ГУЛАГ го няма при Маркс, но легитимирането на
насилието е налице. ГУЛАГ впрочем е само една от формите, която приема това
насилие.
Много интелектуалци
през ХХ век последваха марксистката басня, защото тя възхити вкуса им към
идеите, понятията, думите, словото, реториката, диалектиката, софистиката.
Марксисткият идеализъм доминираше във френския интелектуален живот в
продължение на половин век, до 1968-а. Защото месец май погреба тази стара
левица, прокарвана от Сартр във Франция в полза на структуралисткото
левичарство, въплътено от Фуко [1] и някои други.
Старият спокоен
марксизъм рухна като къща от карти: класовата борба, просветеният авангард на
пролетариата, диктатурата на същия този пролетариат, демократичният
централизъм, насилието, раждащо революцията, всичко това се оказа изхвърлено на
боклука на Историята.
За Маркс няма нито
черни, нито жълти, нито бели, нито евреи, нито християни, нито мюсюлмани, нито
мъже, нито жени, нито хетеросексуални, нито хомосексуални, а буржоа
експлоататори и експлоатирани пролетарии.
Заедно с някои други
Фуко въплъщава структурализма, предал своята идеология на съвременния
нихилизъм. Структурализмът обявява гръмко с неясни демонстрации, че съществуват
невидими, неизразими, неописуеми структури, които управляват всичко! Историята
излиза, да живее царството на Чистите идеи.
Всички структуралисти
се отърсиха от този опит, защото философски той се оказа задънена улица. Но
техният живот продължи отвъд Атлантика. Те бяха преведени в САЩ. Неясните
текстове на френски, преведени на английски, не придобиха обаче повече яснота,
към тях дори се прибави допълнителна доза непонятност. Да прибавим и неясните
тълкувания на професорите, които направиха още по-неразбираеми тезите, които
самите френски автори бяха изоставили преди десетина години.
French Theory
След май 1968-а
европейската история допринесе за още по-голямото овехтяване на марксисткия
концептуален арсенал: изоставянето на социализма от Митеран през 1983 г.,
устремяването на комунистическите му съюзници в това приключение, падането на
Берлинската стена през 1989 г., краят на Съветската империя през 1991 г.:
френската левица вече не гледаше към Москва, за да мисли – освен за да
размишлява върху руините и развалините.
Така че тя
обърна поглед на запад и, очарована от американските кампуси, потърси
идеологическото съдържание на неоструктуралистите, които бяха надхвърлили
догматичния марксизъм в полза на културното левичарство. Така структурализмът,
който беше френска мода, отново стана моден във Франция половин век след
смъртта си под името… French
Theory!
Тази Френска
теория, толкова малко френска, след като бе преминала през миксера на превода и
университетските тълкувания, критикува между другото: западния разум,
възможността за истина, “фалологоцентризма”, ако използваме концепта на Дерида [2],
с който изобличава властта на дискурсите на белия западен мъж, демократичните
процеси на дебат и решение, разделението между половете, писането на историята
от западните хора.
Същевременно тя
размества фигурите в периферията, както и центъра: хомосексуалистите, трансджендърите,
жените, чернокожите и магребинците, имигрантите, мюсюлманите, но също така
любимите субекти на Фуко, затворниците, лудите, хермафродитите, престъпниците,
и на Дельоз [3] – наркоманите и шизофрениците.
От този момент
пролетарият вече не е актьор на историята, той е призван да отстъпи мястото си
на малцинствата: при Льо Пен той ще потърси утеха от това уволнение,
теоретизирано от “Тера Нова” [4].
Монолитната
марксистка левица, изгубена след смъртта на Маркс и неговата империя, отстъпи
място на молекулярната левица. Първата целеше универсализация на революцията;
втората – повсеместност на комунитаризма. Първата плашеше капитала, втората го
радва: унищожавайки нациите, народите, страните и държавите, тя ускорява
движението към световно управление, което ще бъде всичко друго, само не и ляво.
GAFA [5] вече работи за това.
Бележки:
[1]-Пол-Мишел (1926-1984) – френски философ,
социолог, историк, създател на теорията за „археология на знанието“, преподавал
в Колеж дьо Франс и университети в САЩ, книгата му „Думи и вещи” е библия на
протестиращите във Франция през 1968, и оправдава всички форми на насилие,
твърдейки, че всяко послушание е просто поражение (виж публикацията в блога ми „Защо станах консерватор?” от 20 април 2020
г.), умира от СПИН, който
получава по време на купон в Сан Франциско, чиито посещения там, като на моден
интелектуалец са добре спонсорирани (бел.моя).
[2]-Jackie
Élie Derrida (1930-2004), френски философ, писател, литературен,
културен и политически теоретик има огромно влияние върху философията и литературната
критика, но и интелектуалната сфера като цяло, и става особено известен като
създател на критическия подход или методология във философията, наречен
деконструкция – процес, посредством
който писмените и устните форми на изразяване започват да променят и
задълбочават своите значения, особено когато биват изследвани през призмата на
презумпциите и липсите, които те разкриват у себе си (бел.моя).
[3]-Gilles Deleuze (1925-1995), френски
философ постмодернист от втората половина на 20 век. От началото на 60-те
години до смъртта си публикува много влиятелни трудове върху философията,
литературата, киното, изящното изкуство. Най-популярните му книги са „Капитализъм и шизофрения: Анти-Едип” (1972) и „Хиляда плоскости” (1980), и двете
писани в съавторство с Феликс Гатари (бел.моя).
[4]-френски
независим либерален мозъчен тръст, смятан за близък до Френската
социалистическа партия, а сега до президента Еманюел Макрон (бел. ред).
[5]-съкращение за Google, Apple, Facebook
и Amazon (бел.ред.).
Превод на
двата текста от френски за „Гласове”: Галя Дачкова,
Няма коментари:
Публикуване на коментар