ОЛИВЕР САКС ЗА СМИСЪЛА НА ЖИВОТА, БОЛЕСТТА И СМЪРТТА

Оливър Волф Сакс (1933-2015) е невролог и невропсихолог, писател и популяризатор на медицината, автор на няколко популярни книги, в които описва клиничните истории на своите пациенти (в този смисъл той продължава традицията на „клиничните истории“ от 19 век). Оливър е най-малкото от четирите деца в еврейско семейство. Родителите му са лекари. Негови братовчеди са израелският министър на външните работи Обри Соломон Меир Ибан (1966-1974, третият по ред в историята на Държавата Израел – бел. Н. К.), актьорът и режисьор Джонатан Лин и математикът Робърт Оман.

Следващите редове Сакс публикува малко преди смъртта си, знаейки от какво е болен и че дните му са преброени.

Преди месец ми се стори, че здравето ми е добро, даже много добро. На 81 години съм, но все още плувам по километър на ден. Но късметът ми свърши. Преди няколко седмици разбрах, че имам много метастази в черния дроб. Преди девет години се оказа, че имам тумор на окото. Вследствие на лъчетерапията и лазерите, използвани за отстраняването му ослепях с едното око.

В моя случай вероятността, очният тумор да метастазира беше малка - но нямах късмет. Благодарен съм за деветте години здравословен и продуктивен живот след тази първоначална диагноза, но днес съм изправен пред лицето на смъртта. Ракът е погълнал една трета от черния ми дроб и въпреки че разпространението му може да се забави, той вече не може да бъде спрян. Трябва да измисля как да изживея останалите ми месеци. Трябва да ги изживея по най-богатия, най-дълбокия и по най-продуктивен начин. За това ме вдъхновяват думите на един от любимите ми философи Дейвид Хюм (1711-1776, шотландски икономист, философ и историк, който заедно с Адам Смит е една от най-влиятелните личности в Шотландското Просвещение – бел. Н. К.) който на 65 години, научавайки, че е смъртно болен, написва кратка автобиография. Отнема му само един ден през април 1776 година. Нарича я „Моят живот“.

 „Страдах много малко от болестта си и, още по-любопитно, въпреки силното изтощаване на тялото, психическото ми равновесие не ме остави нито за минута“, –пише Хюм. „Запазих същата страст към науката, същата жизненост в обществото, както преди.“

Имах късмета, че живях повече от 80 години, 15 години по-дълго от Хюм, и тези години бяха еднакво богати по отношение на работа и любов. През това време публикувах пет книги и завърших автобиографията си (тя е по-автентична от няколко страници на Хюм), която ще бъде публикувана тази пролет. И почти завърших още няколко книги.

 „Аз – продължава Хюм, - се отличавах с кротост на  характера, самоконтрол, открит, общителен и весел нрав, способност да се привързвам, неспособност да се да бъда враждебен и голяма умереност във всички мои увлечения.“

Тук съм различен от Хюм. Въпреки че се радвах на топли връзки и приятелства и нямам истински врагове, не мога да кажа, че съм кротък човек. Напротив, аз съм доста войнствен човек, често ме обхващат пристъпи на жесток ентусиазъм и пълна неумереност във всичките ми хобита.

И все пак един ред от есето на Хюм ми се струва поразително верен за мен: „Трудно ми е да бъда по-малко привързан към живота, отколкото съм сега."

През последните няколко дни успях да погледна на живота си като на пейзаж от голяма височина, и усещането ми за свързаност на всички негови компоненти се задълбочи. Това не означава, че животът ми е. Напротив, чувствам се изключително жив и искам и се надявам останалото време да постигна още по-дълбоки приятелства, да се сбогувам с всички, които обичам, да напиша нещо друго, да пътувам, ако имам сили, да достигна до нови нива на разбиране на смисъла на нещата.

Това ще изисква дързост, яснота и прямота на речта. Ще трябва да постигна яснота в отношенията си със света. Но все още имам време за забавление (и дори за някаква глупост).

Неочаквано се почувствах съсредоточен и с ясна перспектива. Нямам време за дреболии. Трябва да се съсредоточа върху себе си, върху работата и приятелите си. Вече няма да гледам вечерните новини. Повече няма да отделям вниманието на споровете за политика или за глобално затопляне.

Това не е безразличие, а липса на привързаност – все още съм дълбоко загрижен за ситуацията в Близкия изток, глобалното затопляне и нарастващото неравенство. Но това вече не е моя работа – тези неща принадлежат на бъдещето. Радвам се, когато се срещам с надарени млади хора – дори тези, които ми направиха биопсия и ми поставиха диагноза. Чувствам, че бъдещето е в добри ръце.

През последните десет години бях по-внимателен към смъртта на моите съвременници. Моето поколение е на път и всяка смърт ми се струваше пропаст, отрязваща част от себе си. Такива като нас няма да има повече. Но никога няма да има хора като вас. Когато хората умрат, те не могат да бъдат заменени. Те оставят празнини, които не могат да бъдат запълнени, защото съдбата – генетична и невронна –  на всеки човек е да стане уникален индивид, да намери свой собствен път, да изживее своя собствен живот, да умре от собствената си смърт.

Не мога да се преструвам, че съм лишен от страх. Но моето основно чувство е благодарността. Обичах и бях обичан. Дадоха ми много и аз дадох нещо в замяна. Четох, пътувах, мислех и писах. Общувах със света така, както общуват само писатели и читатели.

И най-важното – бях разумно същество, мислещо животно, на тази красива планета и това само по себе си беше огромна привилегия и огромно приключение.