ДЕЛОТО ДРАЙФУС И ПРЕСАТА

История, която журналистите трябва да помнят, за да не съсипят доброто си име някога.

От блога на Тамара Eйделман, 02.24.2020 г.

Делото „Драйфус" в продължение на 12 години, от 1894 до 1906 г., държи Франция в състояние на невероятна възбуда и разделя страната на драйфусари и анти-драйфусари. Офицер Алфред Драйфус е евреин, родом от Елзас – два фактора, които сами по себе си предизвикват подозрения в тогавашна Франция. В резултат на това, когато е арестуван по подозрение в шпионаж и предаване на секретни документи на германското разузнаване, по-голямата част от Франция е убедена, че обвинението е вярно.

Всъщност по-голямата част от Франция бързо би забравила, че някакво офицерче е изпратено в Кайен на каторга с доживотна присъда. Отначало това тревожи само роднините на затворника, които са отхвърлени от обществото. Както припомня Матьо – братът на Драйфус, „изглеждаше, че все едно сме откъснати от света на живите“.

А след това делото става публично достояние. Първият журналист, изказал се в защита на Драйфус, е анархистът Бернар Лазар, който през 1896 г. издава в Брюксел брошура, озаглавена „Случаят Драйфус - злоупотреба с правосъдието“, в която подробно разглежда и опровергава всички обвинения. Макар и малцина да са прочелите брошурата, скоро след това много интелектуалци от онова време се присъединяват към дейността на Матьо Драйфус и Бернар Лазар.

Става ясно, че високопоставени армейски чинове са прикрили истинския шпионин и са превърнали „аутсайдера" Драйфус в изкупителна жертва. В либералната преса се появяват все повече нови статии на драйфусарите. Анти-драйфусарите също не се успокояват. Техен лидер става Едуард Дрюмон, който през 1889 г. основава френската антисемитска лига, а през 1892 г. започва да издава мерзкият, но невероятно популярен вестник, носещ гордото име „Свободна дума“. Дрюмон се представя за човек, който „отразява самата истината" и с ентусиазъм разобличава скандалите. Аферата с Драйфус е звездният му час – статиите за това как „продалите Христос“ сега продават френски военни тайни, четени в цяла Франция, провокират еврейски погроми.

Драйфусарите обаче продължават да се борят. Няколко години след първия процес се появява полковник Пикар, който твърди, че Драйфус е невинен. Подозрението пада върху майор Естерхази, унгарски аристократ на френска служба. И отново вестниците се намесват – във влиятелния „Фигаро“ е публикувана репродукция на самия документ, копие от който, както се твърди, Драйфус  е предал на германците. Банкерът Кастро, често даващ заеми на Естерхази, разпознава почерка му.

В същото време полковник Анри подправя документи, които уж доказват вината на Драйфус. Дрюмон ентусиазирано съобщава това във вестника си. Но журналистът Жозеф Рейнах твърди, че документите на Анри са фалшификати и непрекъснато призовава за преразглеждане на случая „Драйфус“. От другият лагер се нахвърлят върху Рейнах, твърдейки, че един евреин защитава друг евреин. Статиите му костват загубата на място в Камарата на депутатите, но той продължава да пише в защита на Драйфус.

Публикациите на Рейнах правят силно впечатление на сенатора Огюст Шерер-Кестнер, който първоначално е убеден във вината на Драйфус, а след това става негов пламенен защитник. Именно на него, бившата любовница на Естерхази, предава писмата на майора, от които стана ясно каква изпепеляваща омраза изпитва този офицер от френската армия ... към Франция. Шерер-Кестнер публикува писмата на Естерхази във „Фигаро“, подкрепя журналистите-драйфусари и сам пише отворено писмо в подкрепа на невинно осъдения. Опитва се да повдигне въпроса за реабилитирането на Драйфус в Сената, но предложението му получава само 80 от 229 гласа.

През 1898 г. военният министър Кавеняк, който по принцип също смята Драйфус за виновен, започва под влияние на пресата да проучва досието му – и разбира, че документите, представени от полковник Анри, са фалшиви. Анри е арестуван и се самоубива.

„Свободна дума“ тутакси пише, че Анри е извършил „патриотична фалшификация“. Започва събиране на средства започва в полза на семейството му. Дрюмон публикува във всеки брой съобщението, че „готвач е дарил половин франк и би искал да изгори всички евреи във фурната си“, 5 франка „от викария, желаещ да унищожи всички евреи и масони“, един франк от „малък викарий, който мечтае да изпее Реквием за последния евреин в света.“ Между другото събират 131 хиляди франка – много голяма сума за онова време. В същото време „Френски вестник“ нарича Анри човек, който „героично е защитавал най-важните интереси на държавата“.

И тогава на сцената се появява Емил Зола, който публикува във вестник „Орор“ (Заря!) прочутото си отворено писмо до президента на републиката – „Аз обвинявам“. (Между другото, изглежда, че той е заимствал тези думи от брошурата на Бернар Лазар – нищо не изчезва без следа в този свят). Той доказа невинността на Драйфус и вината на Естерхази, заявява, че разследването е проведено неправилно и армията крие важни доказателства. „Истината е всичко, за което страстно жадувам в името на човечеството, което страда толкова много и заслужава правото на щастие. Възмутените редове на моето послание са вик на душата ми. Нека се осмелят да ме изправят пред съдебните заседатели и нека процесът да се проведе при широко отворени врати! "

Зола наистина е съден, и осъден за „лъжа и клевета" на една година затвор и е лишен от ордена на Почетния легион. Писателят бяга в Англия и продължава да се изказва в защита на Драйфус. През 1902 г., след завръщането си в Париж, той умира, задушавайки се от дима на печка. През 1953 г. са публикувани самопризнания на коминочистач, че нарочно е запушил комина, за да убие писателя. Дали е вярно или не, не е известно.

През 1899 г. Драйфус е върнат във Франция, съден е отново, отново е признат за виновен, и е осъден на 10 години каторга, но президентът го помилва. Борбата за възстановяване на честното му име и срещу всемогъществото на армията и специалните служби, продължава дълго – той е напълно реабилитиран и върнат на служба в армията едва през 1906 година.

Влиянието на делото Драйфус върху Франция и целия свят е толкова голямо, че едва ли всичко може да бъде изброено. Но едно е ясно, че ВЕСТНИКАРСКИТЕ ПУБЛИКАЦИИ, както на драйфусарите, така и на анти-драйфусарите, ИЗИГРАВАТ ОГРОМНА РОЛЯ В РАЗВИТИЕТО НА ТАЗИ УЖАСНА СЪДЕБНА ИСТОРИЯ.

Вероятно всички журналисти трябва да помнят това, преди да започнат да получават парични дарения от „малки викарии“ (авторката прави аналогия с едно от даренията в полза на семейството на клеветника Анри, вж. по-горе в текста – бел. Н. К.) и напълно да съсипят някога доброто си име*.

*-последната препоръка на г-жа Ейделман не се отнася за голяма част от българските журналисти. Те по принцип НЯМА КАКВО ДА ОПАЗВАТ ОТ СЪСИПВАНЕ!