От блога на Елена Середа, 18.02.2020 г.
„Пристигаш например в нов град. Смяташ че
всичко изглежда добре, красиво и интересно по свой начин. Но нещо не ти ляга на
сърцето. Да вземем например София. Най-големият град в България, столицата на
тази държава. Град на съдби и герои, емоции и чувства, мисли и думи. А през
1989 г. тук не ми хареса много. За колегите си не зная, но се почувствах
излъгана. Каква столица – провинциален град (в сравнение с Москва), с тесни
улички, неразбираема архитектура и кафенета във всяка къща (това за кафенетата е абсолютна уйдурма, поне за 1989 г. – бел.
моя).
Само Студентския град и Витоша зарадваха сърцето
ми и ми дадоха надежда, че не всичко е толкова лошо.
Мислех си – „В крайна сметка не дойдох да се
забавлявам!“, зачерквайки с флумастер поредния ден на стенния календар. И така,
в началото моята връзка с България се разви на принципа „ще се потърпим, пък
може и да се влюбим“. Не зная какво беше – младежки максимализъм (тръгнах за чужбина, а пристигнах в 16-та
Република) или психология на курортиста, оценяващ страната от шезлонга на
плажа в Царево или от кабинката на лифта
в Пампорово …..“ (край на превода).
Следват хубави думи за България, за 14 февруари,
Трифон Зарезан, българската кухня ….
Вероятно дамата е разбрала, че българските
мъже, освен да зарязват лозята, обичат и хубаво вино да пийнат и булки да
сайдисат, а не да заспиват …
Ама кой да ти каже, кое е обърнало представите
на Елена за България.... Мои си предположения….
*-
смятам, че изразът „стерпится-слюбится“ е идиом и може би не съм го превел по
най-точния начин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар