„ИМЕННИЯТ“ ПОЛИТИЧЕСКИ РЕЖИМ ОЗНАЧАВА ЛИПСА НА СВОБОДА

Названия, получени от собствените имена, не прилягат  на нормалните политически режими

От блога на Андрей Иларионов, 17.10.2019

Михаил Епщейн [1] обръща внимание на факта, че думи, образувани от собствените имената на политически фигури и завършващи с „изм”, като правило имат отрицателна конотация [2].

Думата „путинизъм“, пусната в активна употреба от Владислав Сурков [3], се присъединява към предишните словообразувания от същия модел: ленинизъм, сталинизъм, троцкизъм, хитлеризъм, франкизъм, маоизъм, маккартизъм ... Май сред нито едно от тях, няма такова с положителна конотация. Може би с изключение на рейгънизма... (?) ...

„Измите“, които са формирани от общи понятия като романтизъм, идеализъм, реализъм, футуризъм, могат да бъдат положителни или неутрални. От собствените имена на философи, мислители, творци – също. Например платонизъм, русизъм, марксизъм, фуриеризъм, фройдизъм ... Но когато се формират от собствени имена на политици – всички обикновено са отрицателни, включително макиавелизма, въпреки че Макиавели е по-скоро теоретик, отколкото практикуващ политик.

Чрез Google Ads могат да се открият редица думи, произлизащи от имената на политиците и завършващи на „изм“, които не притежават еднозначна отрицателна конотация – бланкизъм, бонапартизъм, гандизъм, прудонизъм. Може би такава имат калвинизмът, оуенизмът, фуриеризмът, доколкото техните „родители“ били политици от практиката.

Мислейки по проблема, формулирах следната хипотеза:

 „Понятията, завършващи на „изм“, получени от името на политически (държавен) деятел, имат две основни значения:

1) на политическа (религиозна) концепция, идеология или съответстващото й учение;

2) политически (държавен) режим и/или устойчиви политически / държавни практики.“

Понятията, завършващи на „изм“, използвани в областта на идеите/думите (а не на делата) – в смисъл на идеология, учение – могат да имат всякаква конотация - положителна, отрицателна, неутрална. Видът на конотацията зависи от политическата (идеологическата) позиция на оратора/пишещия. Примери – бланкизъм, гандизъм, прудонизъм, рейгънизъм, троцкизъм, фуриеризъм, дори марксизъм и ленинизъм – стига те да се възприемат от ораторите/пишещия само като идеология.

Веднага щом използването на тези понятия „се прехвърли в областта на практиката, тоест веднага щом понятията започнат да се използва в смисъл на редовните, систематични политически (държавни) практики и още повече в смисъл на политически (държавни) режими, те задължително получават отрицателна конотация – бонапартизъм, сталинизъм, франкизъм, хитлеризъм, маккартизъм, маоизъм, брежневизъм, елцинизъм, путинизъм.

Коя е причината за това?

Изглежда, че политическите (държавните) практики и още повече политическите (държавните) режими, наименувани на собствените имена на политическите (държавните) дейци, всъщност се превръщат в различни ограничения на личните права и свободи на гражданите, които те определят като естествени. Сиреч в общественото съзнание подобни ограничения са нежелателни отклонения от естествените (идеални, либерални) политически (държавни) практики, характерни за свободните политически системи, и поради това придобиват отрицателна конотация.

Трябва да се отбележи, че въпреки факта, че в историята съществуват много разновидности на свободни (либерално-демократични) политически режими, никой от тях никога не е бил наричан на името на който и да е политически (държавен) активист, независимо от неговият (нейният) принос за създаването на този режим. Например, рейгънизмът и тачеризмът са системи от политически възгледи, това са определени идеологии, наречени на ясно идентифицируеми политици, но това не са държавни режими в САЩ и Великобритания през съответните години на 20 век. Швейцарският, холандският и шведският държавно-политически режими никога не са били наименувани на собствените имена на техните създатели.

Струва си да се отбележи, че устойчиво място в руския език имат термините  сталинизъм, брежневизъм, елцинизъм, путинизъм, отнасящи се до различни видове свободни и полусвободни политически режими. В същото време терминът „горбачевизъм“, който А. Зиновиев [4] упорито предлагаше по едно време, не получи забележимо разпространение.

Изглежда, че приписвайки едно или друго име на политическия режим, езикът действа като чувствителна настройка, автоматично идентифицира неслучайни, систематични нарушения от този режим на естествените лични права и свободи на гражданите и веднага идентифицира виновника за подобни нарушения по име.

Сурков, който в своя опус обърна внимание на путинизма като метод за управление, практически наблегна на девиантния (отклоняващ се от нормата, естественото, свободното) характер на любимия си политически режим, като същевременно идентифицира по име и основния виновник за това отклонение.

Ето защо нормалните, естествените, свободните политически режими не се именуват на собствени имен. Традиционно те се нарича либерални, или просто либерализъм. Ако политическият режим придобие името на политически (държавен) деец, която е здраво сраснала в него (сталинизъм, франкизъм, хитлеризъм, маоизъм, путинизъм), то това е сигурен показател за неговото отклонение от свободния политически режим.

Както многократно е отбелязано, най-свободните политически режими са тези, при които правителствените лидери не се намесват толкова много в гражданите, че те често не помнят (или дори не знаят) имената на своите президенти и премиери.

Бележки:

[1] – Михаил Наумович (род. 1950 г.) – съветски и американски философ, културолог и литературовед, възпитаник на Филологическия факултет на Московския държавен университет, професор по руска литература и теория на културата в Emory University, Атланта, САЩ, член е на руския Пен клуб и на Академията за съвременна руска словесност, автор на 17 книги и около 500 есета и статии в областта на поетиката и семиотиката, литературните архетипи, теория на метареализма, философия на езика, западния и руски постмодернизъм, съредактор на списанието „Symposion. A Journal of Russian Thought" (САЩ), член на редакционната колегията на списанията „Common Knowledge" (САЩ) и "Rhizomes:Cultural Studies in Emerging Knowledge" (САЩ).

[2] – идеята или усещането, което една дума или фраза пораждат и което допълва буквалното и значение.

[3] – Владислав Юриевич (род. 1964 г.) – руски държавник, автор на концепцията за „суверенна демокрация“, помощник на президента на Руската федерация (2004-2008),  помощник по социално-икономическо сътрудничество със страните от ОНД, Абхазия и Южна Осетия (от 2013 до момента), действителен държавен съветник на Руската федерация, I-ви клас, заместник-председател на правителството на Руската федерация.

[4] – Александър Александрович (1922-2006) – руски философ, писател, социолог и публицист.

P.S. Подходящо и поучително четиво за минали, настоящи и бъдещи български политици!