БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ….

Артур фон Хун е журналист във в-к „Kölnische Zeitung“. По време на Руско-турската война (1877-1878) е военен кореспондент в Полевия щаб на Действащата Руска армия. Отново пристига в България след провъзгласяване на Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Отразява хода и развитието на Сръбско-българската война. Книгата на фон Хун  „Борбата на българите за съединението си. Политическо-военна история на българо-румелийските събития в 1885 г.“ е издадена в Скоропечатница на Ст. Ив. Роглев, гр.Русе, 1887 г. В „социалистическа” България тя е ЗАБРАВЕНА!

„….Но русите не искаха и да знаят за европейската дипломация и приготвяха тази страна не като самостоятелна държава, а като руска губерния.
Българите се убедиха твърде скоро, че Русия обича много България, но не и българския народ. Великите сили в Берлинския конгрес не си създадоха много главоболия за бъдещето на България и Източна Румелия. Те знаеха твърде добре, че тези две области ще станат рано или късно руска губерния. Договорът на Сан Стефано се измени само по формата си, но не и по естеството си. Европейската дипломация знаеше добре, че Русия иска да използва България и Източна Румелия като авангард за Цариград.Тя допусна Русия да свърши спокойно работата си и чакаше по-благоприятни времена ... Европа не спря похода на Русия към Цариград, а само го отложи. Да, Европа създаде още по-здрава почва за Русия и за бъдещите ѝ планове. Ако сетне не излезе всичко така, както желаеше Русия, това не е по вина на Европа, а на българския народ и държавните му мъже.

…..

„Европа с голямо спокойствие чакаше победоносните сръбски телеграми….Печатът ѝ говореше вече за условията, които победоносният сръбски крал ще предложи на победените българи в София. Бедната България и князът ѝ се считаха за изгубени. Целият свят хвърли камък върху тази нещастна страна и я забрави... „Успех,“ ти вълшебна, думо! Когато депешите от малкото българско селце Сливница пристигнаха в света и го осведомиха: че прочутата сръбска армия е разбита напълно; че българите със силна атака смазаха три пъти по-силния неприятел; че княз Александър лично предвождаше войските и че беше душата на победата – о, каква промяна стана в този чуден свят! Европа беше наелектризирана от българските успехи. Никой не говореше вече за свалянето на княз Александър. Общественото мнение в Европа надигна своя повелителен глас и извика гръмко: „Българите са герои; българите си извоюваха сами дипломата на свободата и независимостта; българите си върнаха Източна Румелия при Сливница!

….

Първото, което забелязах беше това, че този уж „угнетен“ народ се намираше в такова благосъстояние, в каквото малко народи се намират в цивилизована Европа. Това чудно откритие направих не само аз, но и всички руски офицери и войници. Те предприеха своя кръстоносен поход, за да избавят своите бъдещи еднокръвни братя от турско робство. Но какво намериха братушките в България при кръстоносния си поход? Те не намериха угнетени роби, а един състоятелен, богат народ, който се ползваше почти с по-големи права, отколкото самите му избавители! Навред чувах думите: „Но болгары находятся в болье лучшем положении, чем мы русские...Нийде в цяла България не срещнах ни най-малка следа от истинска бедност, която в Русия се среща на всяка крачка. Всеки българин си има своя къщичка, своя нива, свое лозе, свои волове, крави и овце, а освен това и готови парички. С една дума: всеки български селянин е, по имот, малък чокой. Следователно, ако се касаеше само за материални богатства, то русите спокойно можеха да пропуснат освобождението на България. Най-доброто доказателство за богатството на страната е този необорим факт, че България цели шест месеца е хранила без затруднение цялата руска армия. Руското интендантство беше безкрайно лошо. То се грижеше само за своя джоб, но не и за руската войска. Ако трябваше да се надява само на него, то руската армия би измряла десет пъти от глад. То проводи през Дунав едно нищожно количество провизии, а при това развалени. Какво би станало с руската армия, ако не беше намерила достатъчно храна в България? – Този въпрос може да си разреши всеки сам, без да размишлява дълго време... Разказите за угнетяване на християнската религия може да се оборят единствено чрез факта, че тя след 500 годишното робуване под турското иго не е претърпяла ни най-малка промяна в религиозните си обичаи. Напротив, християнската религия беше запазена в България непокътната, както е била преди 500 години. Това не е измислица, а жива истина, която не може да обори дори пресветейшият руски синод (спомени на фон Хун от Руско-турската война – бел.моя).

…..

При пътуването ми за София срещнах още много други неща, които са най-доброто доказателство, че българите не са спали от времето на освобождението си, а са работили твърде много. Признаци на цивилизацията и напредъка са пощенските кутии, които намерих почти във всичките по-големи села. В турското време не видях нито една диря от пощенски кутии в България. има превъзходни училища, добро съдебно производство и изрядна администрация….„Младата държава спести за шест години 43,5 милиона златни лева… Другите държави не могат да спестят ни една продупчена пара, не могат дори да си покрият разноските, а правят ежегодно борч…..

….

Ако другите не са знаели туй нещо, то е простимо. Но за Русия не е простимо, защото България беше за нея през цял един век главната точка за източната ѝ политика. Русия, следователно, трябваше да познава България и българския народ, както себе си. Но не това беше случаят. Руските дипломати не изучиха добре характера на българския народ, та затова се излъгаха горчиво. Те мислеха, че ще могат да управляват българите с камшик, както татарите и туркмените. Не господа, руски дипломати, българите не са родени за камшик и робство, а за самостоятелен, свободен живот. Лозунгът на българския народ е: „Свобода, независимост и България за себе си”.

….

Сръбската армия във всяко отношение надминаваше българската. Тя имаше опитни генерали и офицери, един добре организиран генерален щаб, превъзходни пушки, достатъчна кавалерия и многочислена артилерия. А българската армия беше лишена, сякаш, от всички тези неща. Тя имаше, вместо опитни генерали, неопитни млади капитани и офицери, недостатъчна кавалерия, малко топове, лоши пушки и неопитен генерален щаб. Само едно нещо липсваше на сръбската армия: българската храброст.

…..

Българската армия не се съсипа от оттеглянето на развратните руски офицери, а се подсили още повече. Тази беше първата злонамерена постъпка на матушката против България; но след нея последваха и следват още и до днес цяла върволица коварни действия, подкупи, нихилистически покушения на българския държавен глава и много други зловредни намерения за задушаването на България. Но всички тези лоши намерения не можеха да намерят почва в България. Българският народ стои непоколебим като канара и отблъсква с желязна ръка отровните стрели, отправени към него от северния колос с дървените крака.

.....“