ОБЕЩАНИЕТО, ПРОШКАТА

Роберт Шпеман (1927-2018) бе един от големите европейски мислители на ХХ век. Неговият разум не отричаше вярата, за него двете бяха едно цяло и това беше една от големите му теми. В центъра на мисълта му са човешката личност и нейното достойнство. Казват, че за консервативното крило сред европейските мислители Роберт Шпеман е това, което е Юрген Хабермас за лявото. Изказванията му често предизвикваха полемики: естественото право като основа на закона; аргументите срещу абортите, евтаназията и хомосексуалното родителство. Ала в Германия позициите му в сферата на екологията и биоетиката, възраженията му срещу „хюбриса[1] на човека в атомната ера“ помиряваха политици от различни партии. Роберт Шпеман почина в края на 2018 г. Преведените откъси са от негови интервюта през телевизия EWTN и седмичника „Тагеспост“

Източник: Култура / Брой 6 (2959), Юни 2019

Не сте интелектуалец, затворен в кула от слонова кост, винаги сте изразявали мнението си по теми като атомната енергия, правото на живот и др. Правите го от позицията на философ. Какво е философията?

Философията е, на първо място, задълбочен размисъл върху т.нар. „последни въпроси“. Последни са тези въпроси, които ние в нормалната житейска практика не повдигаме, но върху които се основава стабилността на нашето общество.

Кои са тези въпроси?

Например въпросите за началото и края на човешкия живот или какво означава човешко достойнство. Какво изобщо означават думите, които постоянно употребяваме. Всеки размишлява върху тези въпроси, без да е философ. Философията ги разглежда сериозно, тя е систематичен размисъл върху тях. Тя е дискурсивно мислене, в обмен с други, които също мислят върху тези въпроси. В исторически план философията е разговор отвъд поколението. Аргументи за една или друга теза, приведени преди 2000 години, претендират и днес за валидност.

Едно от понятията, върху които разсъждавате, е понятието за личност. Какво всъщност е личността?

Личности наричаме същества, които имат отношение към себе си, към това какво са. Които имат природа, а не са природа като останалите същества. Имам отношение към природата, която съм получил, ала аз не съм идентичен с моята природа. Това означава човек винаги да може да се дистанцира от самия себе си, да мисли за самия себе си. Обещанието и прошката са два специфични личностни акта. Ницше казва, че да можеш да обещаеш, е най-висшето в човека. Това означава, че мога да съм независим от различните състояния, през които минавам, че гарантирам за себе си. Ако съм обещал, значи съм независим от онова, което утре ще ми хрумне. Няма да кажа: „Да, вчера обещах, в такова настроение бях, днес е друго“. Мога да се дистанцирам от конкретното настроение. Обещанието означава да призная на другия правото да разчита на мен.

Другият такъв акт е прошката. Да простиш означава: аз позволявам на другия да не е идентичен със своето действие. Когато прощаваме, не обвързваме човека със стореното от него. Ако съм причинил зло някому, не е достатъчно да се дистанцирам от него, аз завися от това другият да ми позволи да съм друг. В акта на прошката се дава възможност на другия да осъществи своето личностно битие. Когато кажа: „Ти си такъв“, това го унищожава като личност. Тогава не му давам възможност да се дистанцира от собствените си действия.

Дадохте примери с обещанието и прошката като характеристики на личността, но те винаги са спрямо някого, а не спрямо нещо. Има ли отношение между това да си личност и да живееш във връзка с някого?

Да. Тъкмо защото мога да се дистанцирам от себе си, аз мога да имам отношение към другия – да го наблюдавам не само от позицията на това какво той ми носи – в материален или психически план, а заради самия него. Така човек може да направи крачка отвъд себе си и това го превръща в личност. Понятието за личност в дълбокия си философски смисъл има християнски произход. За Бог понятието личност се използва само ако се говори за три лица. Бог не е една личност, той е три личности. Това означава, че връзката е съществена част от Него. Бог Отец не може да е Бог без Своя Син, Синът не може да е Бог без Отца, двамата не могат да са Бог без Светия Дух.

Как изобщо е възможно да разпозная другия като личност?

Чрез езика, чрез споделянето. Споделяне, в което споделеното не е просто идентично с мен, а е това, което аз казвам на някого. Разговорът със себе си не е никакъв разговор. Аз възприемам другия като същество, което разбира какво мисля. Днес битува изразът: „За мен това е…“. Ако например имам силно главоболие и кажа на някой приятел: „Ужасно ме боли главата“, а той ми отговори: „За мен ти нямаш главоболие“… Какво е това! Аз зная дали имам главоболие. Ти казваш истината само ако приемеш това, което аз казвам, а именно, че изпитвам болка. И така личностите зависят от взаимното си признание като личности, а то не може да бъде изтръгнато насила.

През цялото ви мислене преминава като червена нишка усилието да защитите Просвещението от неговата самоинтерпретация. Защо трябва да се защитава Просвещението от самото него? Та нали то е смелостта да използваш собствения си разум без напътствието на другиго? То би трябвало да може да се справи и самὸ…

Първият, който вижда това, е Ницше. Той пише, че Просвещението в края на краищата води до атеизма. Ала когато тази цел е постигната, Просвещението самὸ се обезсмисля, защото идва с една предпоставка, която е наследило от християнството, а именно, че има истина – както казва Ницше, че истината е божествена. Ако не съществува Бог, казва Ницше, тогава няма истина, тогава съществуват само индивидуалните перспективи на всеки човек по света. И въпросът за една истинна перспектива не се поставя, защото това би била перспективата на Бога. Ако е така обаче, следва, че цялото дело на Просвещението в ретроспективен план е било безсмислено.

Кога се стига дотам, че Просвещението се обръща срещу своите собствени предпоставки?

В момента, в който Просвещението се налага. Радикалното Просвещение във Франция е атеистично, отчасти деистично, отчасти материалистично.

Ала не е трябвало да стане така?

Не, има едно голямо течение от християнски просвещенци, които признават природонаучния светоглед и могат да го съчетаят със своята вяра. Християнската вяра не е унищожена по необходимост от импулса на Просвещението – напротив, просвещенският импулс произлиза от християнството. Точно както казва Ницше. В това отношение Просвещението не е наясно със своите собствени предпоставки.

Защо?

Налага се природонаучен светоглед, който върви с премахването на телеологическото мислене. Всичко се интерпретира като механизъм, в който иде реч за едното самосъхранение. Франсис Бейкън казва, че природознанието се определя от едно намерение. Ние вече не искаме да познаем същността на нещата, искаме да знаем как нещата могат да се овладеят, как природата може да се овладее. Томас Хобс пише, че да познаеш нещо, означава to know what we can do with it, when we have it. Това е представата за знанието, което има Новото време. И заедно с него угасва интересът към неинструментализираното знание, каквото е знанието за Бога.

Адорно и Хоркхаймер дават в „Диалектика на Просвещението“ диагноза на времето и описват последиците: инструментализираният разум стига до своя край и преминава в нов мит. Вие споделяте диагнозата на „Диалектика на Просвещението“, но не и изводите в този труд. Защо?

Франкфуртската школа и преди всичко Адорно имат понятие за човешката природа, изхождащо от безграничната валидност на либидото, на принципа на удоволствието. Те се застъпват за края на принципа на реалността. Всичко, което ограничава хората, е потисничество, репресия, насилие. И така самата цивилизация е продукт на насилието. Фройд говори за „неудовлетвореността на културата“, твърди, че човекът по природа не е създаден за култура. Това означава, че той никога няма да е истински щастлив в културата, защото тя се основава на репресии на инстинктите.

Но не е ли културата действително отчуждение?

Да, но не бих го нарекъл отчуждение, а по Хегел – разединение. Ако държим на телеологическото разбиране за човешката природа, то това отчуждение в известна степен е необходимо за очовечаването на човека. Защото отчуждението започва още с усвояването на езика, не с писането и със заложените в основата му културни достижения като азбуката. Още когато учите един език, вие си служите с понятиен апарат и един вид интерпретация на света, вие въвеждате разграничения. И позволявате другите да ви ги подават. Без това никой човек не става човек. Разединението трябва да е такова, че да не накърни действителността на човека, а да го доведе до пълна зрелост. В една напълно неразединена естественост човекът би бил животно. Това е съвършено вярно. То е и същината на мисълта на Фройд. И въпреки това Фройд не е прав. Той вижда реалността, която човек трябва да приеме, по-скоро като враждебна нему. Аз бих казал, че трябва да приемем това радушно. Та християнският символ на спасението е една бесилка. Това трябва да ни е ясно! Най-радикалната форма на разединение, която се съдържа в Христовия кръст.

Която обаче в християнството, за разлика от Адорно, води до действителното изпълване на човека, макар и едва отвъд времето.

Да. Адорно и франкфуртците имат само един сън за щастие: всяка форма от действителния живот в света всъщност е насочена срещу човека. Адорно и Хоркхаймер пишат за величието на деня, който озарява Земята, без същевременно да я изгаря, за едно слънце, което топли, но не изгаря. Принципът на желанието окончателно побеждава принципа на реалността. Ала това е утопия. А утопията е централното понятие на Франкфуртската школа. Тук винаги ми идват наум думите на Гьоте: човек не може да продължи, ако е забравил накъде отива. Ако няма цел, понеже не е предопределена в човешката природа, то тогава всичко е само безпомощна критика. Младите хора се опитаха да повярват на Франкфуртската школа и да направят революция. Защото си казаха: „Ако вие казвате, че всичко е толкова ужасно, ние искаме да видим дали не може да се подобри“. Ала Адорно и Хоркхаймер изобщо не вярваха, че може да се подобри. Те бяха напълно ужасени от това, което се случи през 1968 г.

Значи 1968 г. съвсем не е била в намеренията на авторите?

Може и така да се каже. От друга страна, Хоркхаймер ми е говорил още в края на 50-те, началото на 60-те за Ленин като голямата водеща фигура. А всички ние знаем какъв престъпник е той. Но това е съвсем логично – тръгнеш ли веднъж по този път, който няма мантинели като природата на човека, той със сигурност те отвежда в пропастта. Платон е описал последиците, а именно – тиранията.

Тук се появява понятието естествено право. Защо е толкова трудно за разбиране? Вие се застъпвате за това понятие, силно оспорвано в съвременната теология.

За съжаление е така, но искам да разбера с какво ще го заменят теолозите? Те твърдят, че човекът е длъжен. Но по каква причина? Чист позитивизъм на Откровението или има разумни причини? Ако са разумни причини, трябва да е нещо в природата на човека. Ще ви дам един пример: Фридрих II Хоенщауфен заповядал да отгледат деца в една кула, без никой да разговаря с тях. Искал да разбере съществува ли естествен език, дали те няма да проговорят на юдейски. Забранил на дойките да говорят с децата; те израснали без език. Защо това е престъпление? Защото в човешката природа е да си езиково същество, което се разбира с другите чрез символи. Няма естествен език, което означава, че езикът е конвенционален, той носи следи от миналото, следи и от насилие, от всичко възможно, но съществуват само отделни културни езици. Говорните органи са така устроени, че един нормален здрав човек да може да възпроизвежда звукове. Затова е задължение на родителите да въведат децата в езика. Задължение, следващо директно от естественото право на човека на език.

Тук обаче може да се възрази, че здравето е само статистическо понятие: най-често не сме глухи, но ако бяхме, бихме приели глухотата за здраве…

Ако 95% от всички хора страдат от главоболие, а 5% не страдат, тогава тези 5% биха били нормалните. Здравето не е статистическо понятие. Да допуснем, че 90% от хората са глухи и трябва да развият усъвършенствана система за общуване. Въпреки това хората, които чуват, биха имали огромно предимство пред останалите и биха били много по-способни да оцелеят от мнозинството. Аналогично е при хомосексуализма. Един човек, комуто липсва естественото влечение към другия пол, може в много отношения да е благороден и добър човек. Ала това не променя факта, че поради отсъствието на хетеросексуално привличане на него му липсва нещо важно.

Мнозина ще приемат вашата аргументация като дискриминационна. Вие самият се оплаквате, че свободата на изразяване на мнения днес е по-малка, отколкото в ерата на Конрад Аденауер. Как е възможно това в общество, където поне де юре почти всичко може да бъде написано и изказано публично?

Това зависи по парадоксален начин тъкмо от релативизма. Когато няма обща истина, изчезва разбирането за човешката природа, тогава спорът между различните схващания е политически спор, който вече няма за цел да убеди другия, а да му отнеме възможността да се изкаже.

Това означава, че чистата власт заема мястото на аргумента?

Да. Ограничаването на свободата на изразяване в релативистичната битка на мненията е опит определени мнения да станат властващи. Или ако вече са такива, да се задържат на власт. Това е битка за власт. Интересите заместват истината като разбиране за естествено правилното.

Няма ли естественото право да намери края си, когато в обозримото бъдеще ще имаме работа с хибридни същества между хора и животни, каквито на теория вече са разрешени в Англия?

Това е престъпление, посяга се на корените на нашата човешкост. Не е ясно дали тези произведени същества са част от човешкото семейство. Такова хибридно същество – което не може да се третира нито като животно, нито като човек – ще ни постави в крайно затруднение. Как трябва да се отнасяме към тях? Ако са способни да изпитват болка, трябва да има забрана съзнателно да им се причинява болка, защото болката е нещо негативно и съзнателното ѝ причиняване е противоестествено. Впрочем това е абсолютен кошмар, най-лошото, което може да се измисли.

Как може да се спре той?

Може да го възпре или някаква катастрофа, след която вече няма да има пари за такива неща, или силна съпротива. Това обаче предполага хората да са осъзнали какво се случва. Но по-скоро е вероятно те да бъдат убедени в ползата от такива експерименти и накрая да кажат: „Добре, да го направим тогава. С жабите нищо не се случи“. Винаги се правят малки крачки, срещу които не може да се възрази. Когато накрая се стигне до аварийната спирачка, ще е твърде късно. Тук трябва да се видят тенденциите на развитие, а това е задача на политиката.

Справя ли се тя с отговорността си?

За съжаление, не. Политиката все още възприема себе си като основен организатор на този вид прогрес, а не като институция на възпирането. Аз вярвам, че възпирането е най-важната задача на политиката изобщо. Знаете дебата за катехон – онзи, който задържа, за когото пише свети Павел във Второто послание до солуняни, когато говори за Антихриста и казва: „И сега знаете онова, що го задържа“. Църковните отци са гадаели какво е имал предвид. Някои казвали, че това е Римската империя. През Средновековието също го разбирали така, че владетелят е онзи, който задържа Антихриста.

Как би могло да изглежда конкретно?

Да вземем идеята за правата на човека. Те се основават на идеята за човешко достойнство. То в днешно време е заплашено от модерната природна наука, която иска да овладее човека. Трябва да сме наясно, че инструментите за овладяване на природата, които се увеличават, са също и инструменти за овладяване на човека. При мащабите, с които техническата цивилизация се разпростира по цялата земя и с нея инструментализацията на човека, трябва да пазим човешкото достойнство, и то във формата на човешки права. И не е нужно да ги прославяме като невероятно достижение. Те по-скоро са лек, който ограничава страничните въздействия, предизвикани от средствата за модерно овладяване на природата. Затова ние като европейци и американци имаме задължението да разпространим идеята за човешките права в целия свят, и то защото преди това сме изнесли техническата цивилизация.

Вашата критика на цивилизацията може би звучи мрачно в ушите на вярващите в прогреса…

Като християни ние не вярваме, че накрая цивилизацията ще създаде на земята Божието царство, ние вярваме, че вътрешната динамика на историята създава Антихриста. А накрая Божието царство ще настъпи отвън. Такова винаги е било християнското убеждение.

А ако християнството накрая претърпи исторически провал?

Както казва Николас Гомес-Давила: провалът на християнството не е негово опровержение, той сам е християнско учение.

Бележка:

[1] - високомерие стигащо до самообожествяване, състояние, при което силните страни на даден човек се превръщат в своята противоположност и водят до разрушителни последици, крайност в поведението, арогантност.