Алексей МАРТИНЕНКО
През 1949 г. Главното военно-научно управление на
Генералния щаб, която подготвя секретен Стратегически очерк на Великата
отечествена война, изпраща писма до офицери и генерали, които в началото на
блицкрига са заемали командни постове в приграничните райони, с молба да
предоставят спомени от сраженията през лятото на 1941 година.
Беше им предложено да пишат, разчитайки единствено на
собствената си памет – повечето от документите на дивизиите, армиите и военните
окръзи, които първи посрещнаха войната, се оказаха безвъзвратно загубени по
време на същите битки, които бяха помолени да опишат. Времето не предполагаше към
откровеност и абсолютното мнозинство от адресатите отказваха да отговорят на
искането, а тези от тях, които изпратиха спомени, просто се ограничаваха до преразказ
на достъпните сводки на Совинформбюро. Едва след смъртта на Сталин на
адресатите бяха изпратени многократни напомняния и отговорите им бяха
по-откровени. В резултат на това материалите бяха събрани едва в края на 50-те
години, но така и останаха в ръкопис.
Преди една година свидетелствата от сборника бяха
разсекретени и публикувани.
Ето, например, спомените на генерал-майор П. Афанасиев,
който в началото на войната е заместник-началник на инженерните войски на
Балтийския специален военен окръг.
„...С
настъпването на мрака, веднага щом въздушните нападения престанаха, части от
34-та армия, и с нея УНС РУЯ избягаха. Артилерията, която беше на конска тяга, изостави
голямо количество от материалната част, защото повечето от конете бяха убити ...
В резултат на това, при пристигането на Мехлис,
началникът на артилерията на окръга генерал-майор Гончаренко беше застрелян
пред личния състав от щаба на армията.
На полковник Дугарев, който в отсъствието на началник
щаба строява личния състав и същевременно е секретар на партийната организация,
е наредено да застреля Гончаренко. На въпроса на Мехлис „Кой ще го застреля?” комисарят
на щаба изрича името на Дугарев. В ежедневието Дугарев и Гончаренко бяха
приятели и този факт определи бъдещата му съдба, след разстрела Дугарев просто
се пропи ... "
Беше юли 1941 година.
Какво е „УНС РУЯ”, не зная. Чел съм и съм слушал много
за Мехлис [1]. В началото на войната – главен политически пропагандист на
въоръжените сили. Човек, според тези, които го познават, притежаващ рядко
срещана лична смелост, съчетана с изключително невежество по професионални
военни въпроси и патологична жестокост. Там, където се появи, частите са
принуждавани към неподготвени, безсмислени атаки, неизменно завършващи с катастрофа,
след което започва кратко издирване на виновните и извънсъдебни екзекуции. След
това Ставката [2] спира да го изпраща на
фронта, но броят на жертвите му не е пресметнат даже приблизително.
И само той ли беше такъв ?!
Извадка от списъка на лицата от висшия команден състав,
които са разстреляни през 1941 г. (по данни на съставителите на първите
разсекретени сборници „Скритата истина за войната”, 1992 г.
„Арженухин Ф.К. – генерал-лейтенант от авиацията, Володин
П.С. – генерал-майор от авиацията, Голцев Н.Д. – генерал-майор, Гончаров В.С.
– генерал-майор, Григориев А.Т. – генерал-майор…” Само 30 души, които по-късно
са реабилитирани. Общата численост на командния състав от старшото и средно
ниво е неизвестна, пишат съставителите на цитирания сборник – историците П. Книшевски,
О. Василева (днес министър на образованието), В. Висоцки и С. Соломатин.
А ето какво пише през 2017 г. Вячеслав Звягинцев –
действителен държавен съветник ІІІ-клас, бивш началник на изследователския
отдел на Арбитражния съд на Русия, в книгата си „Войната на теглилките на
Темида”:
„Работата на военната Темида през годините на войната
е пълна с бели петна. Ако все пак доста неща от предвоенните репресии в армията
са ясни, то по отношение на войната Темида все още има превръзка на очите.
Официалната съдебна статистика изобщо не отразява реалностите от това време.
Таблиците и списъците, публикувани през последните години (дори и за броя на
репресираните лица от най-високопоставените военни лица), далеч не са пълни.
Всъщност, според автора, само през първата военна
година (от 22 юни 1941 г. до 21 юни 1942 г.) са арестувани 107 души (1 маршал,
72 генерала, 6 адмирала, а останалите са командири на дивизии и висш
политически състав); от тях 45 души са осъдени на смърт, включително 34
генерали, а 10 души са умрели в затворите.
Трябва да се отбележи, че този списък далеч не е пълен.
В него не са включени генералите, арестувани преди войната, но осъдени през
военните години; генералите, чиято точна дата на арест е неизвестна
(генерал-майор К. Я. Архипчиков, Я. П. Лиепинс, А. Н. Крустиниш, генерал-майор от
артилерия В. И. Жилис, Г. Ф. Бреда и други арестувани през лятото на 1941 г. г),
както и генералите, осъдени задочно от Военната колегия на Върховния съд на
СССР.
Добавете към това, че според изследователя А.
Печенкин, по време на Великата отечествена война, 458 генерали и адмирали са загинали
или умрели по различни причини. Над 90 генерали и адмирали са репресирани. От
тях 54 души са загинали (48 са застреляни, 6 загинали в затворите), което
представлява почти 12% от общите загуби на съветските генерали за целия период
на войната ... "
Това са
генерали! А какво да кажем за офицерите, сержантите, редниците?
Извадка от донесението на бригаден комисар Михайлов,
началник на Политическото управление на Юго-Западния фронт от 3.07.1941 г.:
„... За периода от 29 юни до 1 юли в части от 6-ти
пехотен корпус бяха задържани и върнати на фронта до 5000 души дезертьори. 3-ти
специален отдел застреля в корпуса 100 дезертьори.
От бягащите от фронта командири на части бяха разстреляни
за дезертьорство 101 души.
В 99 сд (стрелкова дивизия) 80 души от запасните от западните райони на Украинската ССР отказаха
да стрелят по време на боя. Всички бяха разстреляни от командването пред строя.
Командирът на рота от 895 стрелкови полк от 139 стрелкова дивизия
... (името е премахнато) по време на боя, без разрешение, сне ротата от фронта
и се опита да се изтегли. Командирът на дивизията, генерал-майор Смехотворов
веднага го застреля ... "
Никита Ломагин, историк на ленинградската блокада,
цитира докладна записка от специалния отдел на НКВД на Ленинградския фронт до
представителя на Ставката Ворошилов: само
от май до декември 1942 г. почти четири хиляди войници и офицери бяха
арестувани за шпионаж, саботаж,
предателство, дезертьорство и самонараняване, от тях 1538 души бяха осъдени на смърт.
Извадка от Заповед
до войските на Югозападния фронт от 12 декември 1941 г.:
„Военният прокурор на Югозападния фронт ми представи
доказателства за злоупотреба с власт, саморазправа и произволни екзекуции от
страна на отделни командири на части по отношение на подчинените им.
Често тези действия са извършвани в пияно състояние
пред частите на Червената армия и местното население. (следват примери....)
Тези и други подобни на тях, скандални факти, се
случват след публикуването на заповедта на народния комисар на отбраната,
другаря Сталин № 0391 от 4 октомври 1941г. относно фактите за подмяната на възпитателната
работа с репресиите и доказва грубото пренебрежение от страна на някои
командири на части тази важна заповед ... Командващ на Югозападния фронт С.
Тимошенко, член на Военния съвет на Югозападен фронт Н. Хрушчов."
В следвоенните десетилетия за всичко това не се
говореше! А какво си говореше?
Законите във
военно време допринесоха за създаването на най-благоприятните условия за
разгрома на фашистките нашественици. Те осигуряваха единството на действията на
армията и народа, сливането на фронта и тила в един боен лагер. Прилагането на
тези закони повиши чувството за дълг, политическа и трудова дейност на
съветските хора и отговорността за изпълнението на възложените им задължения.
Чрез цялата си дейност, съдебната власт възпита гражданите на СССР в дух на
отдаденост към Родината и каузата на социализма, в дух на точна и непоколебима
реализация на законите на съветската държава и преди всичко законите във военно
време, уважение към социалистическата собственост, добросъвестно и честно отношение
към държавните, обществените и войнски задължения, уважение към правилата на
социалистическото общежитие.
Характерна
особеност на дейността на военните трибунали по време на войната беше точността
и гъвкавостта на съдебните репресии. Сурово наказвайки шпионите, предателите,
паникьорите и злонамерените дезертьори, в същото време военните трибунали, за
лица, които са извършили престъпления случайно, или такива, които не са особено
опасни, отлагаха изпълнението на присъдите след края на военните действия като
ги изпращаха в наказателните батальони, където им беше дадена възможност да
изкупят вината пред своя народ.
По време на
войната се засили надзорът върху стриктното спазване на законите, насочени към
укрепване на отбраната на СССР ...
И ето че в брой 8-ми на списание „Държавата и правото” от
1995 г. генерал-полковник от правосъдието А. Муранов публикува статия,
озаглавена „Дейност на органите на военното правосъдие по време на Великата
отечествена война”, в която за първи път са публикувани статистически данни. Това
много сериозно променя нашите представи за това как сме воювали и как сме победили.
По време на
войната трибуналите са осъдили 2 530 663 души. От тях 284 344 са осъдени
на смърт, от които 157 593 са разстреляни. Сто петдесет и седем хиляди петстотин
деветдесет и трима души! Около петнадесет дивизии!
И това без да смятаме работата на гражданските
съдилища, на Специалните съвещания на НКВД, на извън съдебните разстрели от
СМЕРШ и заградителните отряди и различните „мехлиси”, които въвеждат ред във
войските. Без да отчитаме и последствията от прословутата Заповед на Ставката № 270
от 16 август 1941 г.:
„... Командири и политически работници, които по време
на бой откъсват отличителни знаци и дезертират в тила или се предават на врага,
да се считат за злонамерени дезертьори, чиито семейства трябва да бъдат
арестувани като семейства на хора, които са нарушили клетвата. Да се задължат
всички висши командири и комисари да разстрелват на място по дезертьорите от командния
състав ... Да се задължат военнослужещите, независимо от служебното им
положение, да поискат от своите началници, ако частта им е попаднала в
обкръжение от него е обграден, да се борят до последната възможност, за да
пробият обкръжението, а ако вместо такава част или началник вместо да
организират съпротива срещу врага, предпочитат да се предадат, да се унищожат със
всички средства – наземни и по въздух, и да лишат семействата на предали се в
плен червеноармейци да се лишат от държавна издръжка и помощ ... "
Но присъдите от трибуналите са сметнати, точно
разпределени по години:
• през 41-а –
216 142;
• през 42-а – 685 562;
• през 43-а – 727 207;
• през 44-а – 543 745;
• и през 45-а –357 007 човека.
За какво са ги съдили?
За военни престъпления – 792 192, за криминални – 1 266 483 и, накрая, за контрареволюционни
прояви – 471 988.
Почти половин милион контрареволюционери са
обезвредени! Включително и онези, които казваха в приятелски кръг: „Все пак, „месерът
”е добър фрицовски самолет, мамка му ….!“, или които вземаха германски позиви,
за да си свият цигара ...
Всичко това се смята за „измяна на Родината“.
Стига се до там, че през ноември 1942 г. началникът на
Главното управления на военните съдилища, Наркомът на правосъдието и Главния
военен прокурор на Червената армия са принудени да издадат съвместна директива
„За неоснователно възбуждане на съдебни дела и осъждане на военнослужещи по чл.58-10 от Наказателния кодекс, част втора
при намиране на фашистки листовки в лица, при които не е открито злонамерено
поведение”.
Ами ако особистите искат да намелят „злонамерени
действия”?
През септември 42-та Специалният отдел на 56-та армия
арестува 24-годишния офицер Елизар Мелетински, обвинен в шпионаж. Той знае
немски, служи в разузнаването и го погубват намерените в полевата му чанта руско-немски
разговорник и книга с лютерански псалми, която офицерът е взел от пленник. Това
е основание за военния трибунал да осъди бъдещия международно признат лингвист
на десет години изправителен лагер – „за антисъветска агитация с цел разпадане
на Червената армия“. В присъдата пише, че евреинът Мелетински „хвали фашистката
система и Хитлер". В следвоенните си мемоари Мелетински разказва, че сред
останалите, които са били арестувани и лъжливо обвинени в държавна измяна, имало
две много млади и неграмотни момчета, мобилизирани от съседно село. Те са били осъдени
на смърт и разстреляни.
Вече споменатият генерал Муранов отбелязва, че
„най-много незаконни присъди по време на Втората световна война са издадени по
делата за контрареволюционна пропаганда и агитация“. Тези случаи са особено
прости за разследване и допринасят значително за кариерния растеж на следователите.
Друг генерал, наш съвременник, доскоро
заместник-министър последователно в няколко силови ведомства, реши да се изкаже
във Facebook по темата: „Наказателни роти и наказателни батальони като специфична
форма на военен хуманизъм."
„В бойна обстановка на истинската, на голямата
война", пише той, „единствената ефективна форма на наказание за широк кръг
престъпления е разстрелът ... Възможността да се изпрати военнослужещ, който е извършил
престъпление (редник или сержант) в наказателна рота, а офицерът – в наказателен батальон, вместо да се разстреля,
значително променя както управлението в бойната единица, така и дисциплинарната
практика. ”
А сега да разгледаме статистиката за използването на
смъртното наказание по фронтовете на Втората световна война от нашите съюзници
в антихитлеристката коалиция.
Британските военни трибунали са осъдили на смърт 40 военнослужещи,
френските - 102, а на САЩ - 146.
„Патриотът” ще каже: така се биехме, като издухвахме „праха”
от себе си!
Наистина ли армията ни се оказа най-недисциплинираната
и ненадеждна армия?
Да ви напомням ли отново, колко „прах“ (мародери,
дезертьори, предатели, терористи, саботьори, контрареволюционери, паникьори,
страхливци) беше „издухан”? Стига за цели 15 дивизии...
Не ви ли звучи обидно за армия-победителка? Или може
би това е национална черта – да победим собствения си народ, за да се страхуват
другите?
Докато подготвях този материал, дълго време търсих
данни за старата царска армия по време на Първата световна война. Не намерих обобщени
данни, а и никой от познатите историци не можа да ми помогне. Но от 1905 до
1917 г. в Русия са били обесени и екзекутирани 3 087 души.
Остава за пълнота да се позова на статистиката на
Вермахта. През петте години на войната, от 1 септември 1939 г. до 1 септември
1944 г., са били екзекутирани по присъдите на германските военни трибунали 7 810
души.
Въпросът в случая е или-или:
·
или
наказателните органи на съветското правителство, използвайки безпрецедентни в
световната военна история терористични практики, осигуриха победата на армията, която не желаеше и не можеше да защити Родината си,
и тогава нашата вечна благодарност към тях за това;
·
или победата дойде въпреки всичките им усилия.
Злият, злонамерен и нечовешки режим просто не знаеше
друг начин да се бори за своето съществуване.
От вековните руски народни мъдрост режимът беше научил
само една: когато сечеш дърво – летят трески, но не можеш да превърнеш цялата гора на трески.
Народът устоя и понесе даже и това.
На 24 май 1945 г. на прием в Кремъл Сталин вдига тост:
„Нашето правителство допусна много грешки, имахме
моменти през 1941–1942 г., когато ситуация
беше отчайваща, нашата армия се оттегли, напуснахме родните си села и градове в
Украйна, Беларус, Молдова, Ленинградска област, балтийските държави, Карело-Финската
република. Напуснахме ги, защото нямахме
друг изход.
Друг народ би могъл да каже на правителството: не оправдахте
нашето доверие, изчезвайте, ще поставим на ваше място друго правителство, което
ще сключи мир с Германия и ще ни осигури мир. Но руският народ не го направи,
защото вярваше в правилността на политиката на своето правителство и прояви
жертвоготовност, за да осигури поражението на Германия.
И това доверие на руския народ към съветското
правителство се оказа решаващата сила, която осигури историческа победа над
врага на човечеството – над фашизма. Благодаря на него, на руския народ, за
това доверие! .. "
За да не може никой да каже на Сталин: „Вие
не оправдахте нашето доверие” една огромна наказателна система работи неуморно,
смазвайки безразборно онези, които наистина не вярват „в правилността на
политиката на своето правителство”, както и тези, които само се съмняват.
И накрая.
Сталин съобщава количеството на човешките
загуби на Съветския съюз по време на войната, без особено да се безпокои от
това дали е вярно: 7 милиона. Хрушчов го повишава до 20 милиона. А при Горбачов
нарасна на 27 ...
Най-вероятно никога няма да можем да научим
точното число на понесените загуби, никога няма да можем да погребем всички „изчезнали"
в полетата от Брест до Вязма, от Варшава до Будапеща.
Преди две години на изслушване в Държавната
дума се чу ново, зашеметяващо число за загубите: 42 милиона. Нормалното човешко
съзнание отказва да го приеме.
Да го повторя ли?
Бележки:
[1] Лев Захарович (1889-1953)
– генерал-полковник, доктор на икономическите науки (1935 г.) без да е защитил
кандидатска дисертация, Главен комисар на армията и флота (началник на Главно
политическо управление), един от организаторите на репресиите в РККА
[2] Название на руското главно командване през Първата и на съветското
през Втората световна война. Думата произлиза от староруското наименование на
„палатка“. По
време на ВСВ Ставката
на главното командване на въоръжените сили на СССР е създадена на 23 юни
1941 г., като в състава ѝ влизат Й. Сталин, С. Тимошенко, Г. Жуков, В. Молотов,
К. Ворошилов, С. Будьони и Н. Кузнецов. От 10 юли същата година е преименувана
на Ставка на върховното главно командване,
наименованието е утвърдено на 8 август 1941 г., когато Сталин става
Върховен главнокомандващ на въоръжените сили на СССР.
Няма коментари:
Публикуване на коментар