вторник, 30 юли 2019 г.

Исторически преглед на войната на България срещу всички балкански държави – 1913 г.[1]

Полковник А. Христов, Военна библиотека № 26, Печатница на Армейския военно-издателски фонд, София, 1922
Предговор
От последните три войни, които нашия народ води за своето обединение, последната е най-важна, както по сво­ята продължителност, тъй и по своето богатство от поуки. Но при изучаване причините за нашата намеса в тази война, ние ще изпаднем в грешка, ако не вземем в внимание последствията на войната между балканските съюзници в 1913 год. В тази война, след едно страшно напрягане, за да се противопостави на петима силни съседи, нашето отечество бе заставено да се помири с най-пристрастните постановления на Букурещкия и Цариградския договори за мир. Там нашите делегати бяха третирани като такива из победена страна, а победителите казваха, че правото е винаги на страната на силния. Независимо от това, след обидната печатна кампания, водена от нашите врагове по един най-безсъвестен начин, нашата национална гордост бе чувствително засегната. Ние приключихме благородната освободителна война, ограбени от бившите ни съюзници и охулени пред общественото мнение на цивилизования свят.
Пълно и подробно описание на войната на всички балкански държави срещу България в 1913 година не ще имаме наскоро, защото за такова описание трябва да се подредят и изучат множество официални документи, да се взе­мат в пред вид мемоарите, записките, дневниците на маса действуващи лица, да се появят на бял свят материалите по войната у нашите противници. Участниците в тази война току що бяха се върнали по домовете си, започна се Общоевропейската, която погълна всецяло вниманието на чове­чеството и всякакъв интерес към войните на Балканския полуострова изчезна. Нашите противници, кои веднага (Сърбия и Черна-гора), кои по-после (Турция, Румъния и Гърция) се намесиха в Общоевропейската война, в която скоро биде въвлечено и нашето отечество. В 1914 год., преди из­бухването на Общоевропейската война, в печата се появиха съвсем малко откъслечни сведения по Балканската война. У нас се започна една силна вестникарска полемика между някои от ръководните лица, която целеше уж да установи истината по неуспешния край на войната, а в същност всеки гледаше да отхвърли от себе   си   отговорността   за погрома. Вследствие на това, много от събитията получиха едно тенденциозно обяснение, не годно никакъв за историческата правда. И парламентарната анкета предприета у нас се увлече в търсене виновните за започването на войната и не допринесе нищо за историята.
..... (не се чете).
 Въпреки това, аз си позволих да направя един преглед на тази война, като разглеждам по-подробно нашите действия, а за действията на противниците споменавам само онова, което се вижда и може да се провери по съществуващите у нас документи. Този преглед е нагоден да послужи за основа на беседите по военна история в Шуменския  гарнизон.
Той може да бъде използван и от ония офицери, които са натоварени да напишат популярна история на своите части.  .
Октомври  1922 год., Шумен
Глава I
Причини и цели на войната.
Освободителната война срещу Турция се завърши с Лондонския мир. Но сключения в Лондон договор не удовлетвори и двете договорящи се страни. Той съдържаше само една завършена мисъл, че Турция се отказва от Европейските си владения, като ги отстъпваше на колективното цяло — Балканския съюз. Разпределението на тези територии бе оставено за после.
Великите сили, под ръководството на които са водеха преговорите в Лондон, веднага се оттеглиха и оставиха съюзниците сами да се споразумеят по най-важните въпроси — раздела на плячката. Посланиците на великите сили сметнаха, че са изпълнили добре мисията си и са успели да загасят опасния за Европа пожар на Балканите. Те и не подозираха, че станаха оръдия на Австрия и със горещата си "защита на новосформираната държава — Албания — подкладоха нов пожар.  Балканският съюз в краткото си съществуване не можа да унищожи взаимната омраза   и   борба   между   съставящите го   балкански   държавици.   Идеята   за   национализма бе дълбоко заседнала у всички балкански народи, както и у всички европейски народи. Тя ставаше причина тези   народи да    действат    един    срещу    друг,  дори  инстинктивно. На повърхностния наблюдатели се хвърля  в очи бесния шовинизъм на българи, сърби, румънци,   гърци, който   изглежда дори безсмислен. Но този шовинизъм се  обяснява с    стремлението    на всеки народ да   живее   в   духа   на времето.    Не    само у   нас   на    Балканите,   но   и   в   цяла Европа,    народите се    стремят да   се    обединят   в   едно етническо цяло, да   съберат    под    един    общ    режим всички свои сънародници и така обединени   да   влязат   в общото семейство на народите, в което да вложат своята национална   мощ   за   културен   напредък.   Въпреки   проповядваните противни идеи, историята на народите   ни   сочи единствения добър  път към съвършенство   и   култура  — обединение на всеки народ, след    това   да   се   работи   да обединение на  расите и най-после — за обединение на човечеството. Стремлението кьм обединение в нашия век е развито у всички народи на Европа, а още повече между размесените балканци. За българинът пък то имаше значение за съществуването им като отделен народ и това .стремление не трябва прибързано да се нарича шовинизъм. До войната с Турция, свободните балкански държави имаха следното число жители от своето племе:
България-4 милиона;
Сърбия-3 милиона;
Гърция-2,5 милиона;
Румъните-6 милиона.
Ако тия държави сполучат да обединят всички разпръснати свои едноплеменници в едно политическо цяло, то племената им ще имат следната численост: 6.5 милиона българи от   България,   Македония   Тракия, Добруджа. 8.5 милиона сърби от Сърбия, Черна   гора, Хърватско, Босна—Херцеговина, Словения, Далмация. 8.5 милиона гърци от Гърция, Епир.    Албания,   (не се чете) ....... 10 милиона румънци от   Румъния,    Буковина,    Източна  Сърбия, .... (не се чете).
От простото сравнение на тези цифри   се   вижда,    че когато всичките балкански народи, тласкани от   съвременността, достигнат своите идеали и станат пълни етнически единици, българския народ ще бъде най малобройния. Така щото обвинението на нашите съседи, че България се стреми към хегемония на Балканския полуостров,   пада   от само-себе си. Ето защо не  трябва да  си   обясняваме    ..... (не се чете).
Ревността на българите   са  подсказваше от най-близката история: населението на завладените от нашите съседи български земи   (Ниш,   Пирот,   Враня, Добруджа) с непозволени от   днешната   култура   средства са претопяваше и ставаше чуждо   на    българската    култура. Такава етническа загуба българският народ   не   трябваше вече да позволява, защото се отиваше кьм   изгубването на цяло едно племе, което според историята, когато се е   раз­вивало самостоятелно, е внасяло в общочовешката   съкровищница ценни културни придобивки.
След разгромяването на Турция, малките балканска държавици се видяха  пред една грамадна плячка. Ръководните фактори изгубиха чувството на мярка и си поставиха задачата да вземат колкото се може повече от нея. Гърция искаше да задържи окупираните от нейната армия обширни територии. Тя искаше освен това да изтика колкото се може по на север опасните българи. Всъщност, гръцките управници не искаха да допуснат Бъл­гария на Егейско море, за да не застава тя на пътя им за Цариград. Разпаления гръцки патриотизъм смяташе сегаш­ната придобивка за предпоследна. Следващата стъпка на Гърция трябва да бъде завладяването на Цариград и въз­становяване Великата Византийска империя.
Сърбия имаше за цел да задържи в свои ръце кол­кото са може по-голяма част от Македония, с което се постигаха двойни резултати: от една страна сърбизма се засилваше на юг, понеже не можеше под натиска на силната Австрия да отива на север; от друга страна българските придобивки се намаляваха и България трябваше да престане да мечтае за хегемония на Балканите, каквото постоянно се мяркаше пред очите на бесния шовинизъм на сръбската интелигенция. След като Австрия осуети излизането на Сър­бия на Адриатическо море, сръбските ръководни фактори обърнаха погледите си на Вардарската долина, през която можеха      по-после    да се доберат и до Солун.
......................... (не се чете).
Румъния се стремеше да си обезпечи по-голяма част от Добруджа и да спечели   по-добра    стратегическа    граница, а най важното ,ла    разшири    територията   си   отсам  Дунава, за да може по-после да организира едно нападение срещу България, без да бъде принудена да минава широката   река.   
......Турция не можеше да не са стреми да си възвърне всичко изгубено във войната...... (не се чете).
.....или да дочакат междусъюзническия конфликт  и да се помъчат да си върнат повече земи..... (не се чете).
 .... (не се чете).
Великите сили макар и да не се интересуваха много от начина, по   който ще се разпределят   отнетите   от  Турция територии, бояха се от нови усложнения на   Балканите. Защото една нова война лесно можеше да стане   причина за разпространение на пожара по цяла Европа. Затова те се мъчеха  с  предупреждения да я направят невъзможна, а когато тя избухна, отнесоха се най-благосклонно към умиротворителната акция на Румъния. Интерес да се започне война между   бившите   съюзници   имаше   само Австрия, защото тогава се унищожаваше за винаги  един мощен съюз, насочен и против разноплеменната монархия.
България се противопоставяше на всички желания на своите съседи. Тя искаше да изтласка сърби и гърци из окупираната от тях Македония, да обедини всички бъл­гари в една държава, след което да се предаде на мирно усъвършенствуване и културен живот в общото семейство на народите.
Договорът със Сърбия почти начертаваше бъдещите сръбско-български граници. С една линия от Егри Паланка до Охридското езеро се определяше етническата граница на българския елемент; с друга линия отиваща по гребена на Шар планина, се разграничаваше сръбското племе. Меж­ду тези две линии остана зоната Скопско, Кумановско, Тетовско, Дебърско и Струга, населена почти изключителна с българи. Тук сърбите развиваха в последните години усилена пропаганда и бяха успели да привлекат доста­тъчно сърбомани. Въпросът за раздела на тази зона бе оставен да се разреши след войната с Турция. Руският цар трябваше да разреши всички възникнали спорове и двете страни се задължаваха, да се подчинят на решението на арбитъра. След войната обаче, сърбите повдигнаха въпроса за ревизия на целия договор и изявиха претенции за цялата спорна зона.
В сключения с Гърция договор не бяха определени бъдещите граници между България и Гърция, защото ис­канията и на двете страни бяха прекомерно големи. Бълга­рия искаше границата да отива от Охридското езеро, по р. Бистрица до устието на Вардара, като включваше в себе си и Солун с неговия хинтерланд. Българското правителство подържеше тази граница, като твърдеше, че на­селението в включените краища е компактно българско, а премълчаваше факта, че в големите градове и по брега на морето живееха много гърци. Гръцкото правителство нари­чаше населението в солунско българогласни елини и предлагаше една линия от Охридското езеро   на запад по Беласица планина и от там до устието на Места. Всъщност, гръцките претенции се простираха върху Солун и голямата част от морския  бряг.
България поддържаше изпълнението на Лондонския договор, който определяше линията  Мидия—Енос, като бъдеща граница   Но и след подписване на   Лондонския мир, Гърция   не   престана   да   претендира   за   свещения   турски  град Одрин и за граница — течението на р. Марица.
Най после и Румъния не беше доволна от отстъпеният й гр. Силистра. Румънското обществено мнение в Букурещ и други големи градове беше силно възбудено и обвиняваше правителството, че не е използувало добре за­трудненията на България и че не трябва да се отстъпва от исканата линия Балчик—Тутракан.
И тъй държавите съставляващи балканския  съюз   изненадани от обширните придобивки, от   голямото   турско наследство, надценяваха своите заслуги и  всеки   искаше по-голям дял от него, срещу понесените усилия   и   жертви. Около границите на   България   изникнаха   обширни   спорни зони, за владението на които се  почна   усилена   дипломатическа борба. С малки отстъпки от двете   страни   войната можеше да се избегне.   Но   малките   балкански   държавици скоро попаднаха в мрежите на великите   сили, половината от които (Русия и Съглашението) искаха да запазят съюза, за да го използуват за свои цели, а другата   половина (Австрия и Тройния  съюз),   искаха   да   го   разстроят, защото беше насочен срещу тях. В започнатата дипломатическа борба България остана самичка срещу грамадния фронт на всичките й съюзници, на Турция и Румъния, а така също и на по-голямата част от великите сили.
Глава  ІІ.
Дипломатическата борба. Съюзните договори.
Базата на всички дипломатически преговори, които се водиха преди избухването на междусъюзническата война, бяха договорите, конвенциите и спогодбите сключени между бал­канските държави. За да разберем по-добре същността на повдигнатите спорове, ще изложим краткото съдържание на тези документи.
Съюзният договор между България и Сърбия съ­държа следните по-важни точки:
1) Сърбия и България ще си помагат, ако бъдат нападнати от други държави;
2) Те ще си помагат ако някоя велика сила окупира турена област и ако с това се накърняват техните жизнени ин­тереси;
3) Двете страни ще сключват мир всякога заедно;
4) Ще се сключват специални конвенции за употреблението на въоръжените сили на двете държави;
5) този договор ще трае до 1920 година и е таен.
Добавката към този договор постановява:
1) ко­гато Турция е вътрешно разклатена, двете страни ща се съгласят, ще съобщят на Русия и ще почнат войната Ако не се съгласят и едната страна започне война с Тур­ция, другата е длъжна да мобилизира и ще остане приятел­ски неутрална; тя ще се намеси веднага, ако трета държава нападне воюващата;
2) всички отнети от Турция земи се владеят с кондоминиум от  двете съюзни държави, Разпределението им ще стане най късно 3 месеца след сключването на мира върху тази основа: земите източно от Родопите и р. Струма еж български, а тези—западно от Шар планина — сръбски; ако земите между Охрид, Архи­пелага и Шар планина не могат да образуват автономна държава, с тях ще се постъпи така: Сърбия няма да иска нищо оттатък линията Голям връх, в югозападно на­правление до Охридското езеро, а България ще се съгласи на тази граница, ако руския цар се изкаже за нея; двете страни еж длъжни да приемат онази граница,   която   арбитъра—руския цар ще им посочи, като най-отговаряща на интересите на двете страни;
3) всеки спор при прилагане на договора, прибавката и военната конвенция ща се раз­решава от Русия, ако една от страните намери, че не ще могат да се споразумеят с преговори помежду си.
Военна конвенция от 10 юли 1912 год. гласи:
1) В случай на война България мобилизира 200 хиляди, а Сърбия 150 хиляди войници за действия на границите или в чужда земя. В тези числа не влизат допълняющите части, опълчението и сръбския трети призив. Тези или трябва да бъдат готови 21 дни след обявяването на войната. Ако военните условия изискват по-малки части, такива могат да бъдат изпращани и по-рано;
2)  Ако Румъния нападне България, Сър­бия веднага й обявява война и изпраща 100 хиляди войника в средния Дунав или в Добруджа. Ако Турция нападне България, Сърбия отделя най-малко 100 хиляди войника за действие на Вардарския фронт;
3) Ако Австрия нападне Сърбия, България веднага й обявява война и изпраща 200 хиляди войника, които ще действуват заедно с сръбската армия. Същото ще стане и ако Австрия настъпи в Новопазарския санджак, и Сърбия бъде принудена да защити своите права с оръжие. Ако Турция нападне Сърбия, бъл­гарската армия веднага ще премине турската граница, като отдали 100 хиляди войника за Вардарския театър. Ако Ру­мъния нападне Сърбия, България ще нападне румънската армия щом тя премине Дунава;
4) Ако България и Сърбия се споразумеят да нападнат заедно Турция, и двете отделят по 100 хиляди войника за действие на Вардарския фронт;
5) Ако едната страна обяви война без да се спо­разумее с другата, то последната не е задължена да воюва,но трябва да мобилизира 50 000 войника, които да постави така, че да обезпечи най добре свободата на действията на воюващата;
6) При съвместно воюване, страните не могат без взаимно споразумение да сключват примирие по-дълго от 24 часа. За мир трябва двете страни предварително ще се споразумеят.
Споразумение между генералните щабове на Сър­бия и България от 19. юли 1912 год. гласи:
1) При предположе­ние че турската армия ще се съсредоточи в района Скопие, Куманово, Братово, Кочани, Велес, съюзническите войски на Вардарския оперативен театър ще се разпределят така: две дивизии ще действуват срещу левия турски фланг в посока към Скопие; пет пехотни и една конна дивизии ще действуват по фронта към Куманово, Братово; една българска армия от 3 дивизии ще действува през Кюстендил към Скопие и през Църно село към Кочани;
2) Ако местността позволява, тогава и първите две сръбски дивизии ще се преместят в Кюстендил   за   действие против Скопие
3) Ако стане нужда да се усили българ­ската армия на Тракийския театър и ако не е нужно да се удържи всичката определена за Вардарския театър вой­ска, то част от нея да бъде изпратена на помощ. Ако ли стане необходимо да се усили войската на Вардарския театър, то част от тази на Тракийския ще се изпрати на помощ.
Споразумението между военните щабове от 15 септември 1912 година:
1) Цялата сръбска армия ще действува на Македонския театър, като се задължава да пази и посоката Куманово Кюстендил;
2) Цялата българска армия ще действува по долината на р. Марица. Една дивизия от нея ще остане на линията Дупница—Кюстендил;
3) Една сръб­ска дивизия ще се превози по железницата до Кюстендил. Заедно с българската дивизия образуват една отделна армия, която ще действува съвместно с цялата сръбска армия. Ако турците бъдат отблъснати зад линията Скопие— Велес, Щип, българската дивизия може да се прехвърли на Тракийския оперативен театър.
Съюзния договор между България и Гърция.
1) Ако Турция нападне една от договарящите страни, било на нейна територия, било тъпчейки систематично правата, които произтичат от договорите и международното право, те се задължават да се защитават с целите си армии и след това да не сключват мир, освен заедно;
2) Двете страни се задължават да повлияят на своите сънародници в Турция да живеят задружно помежду си и да действуват пред турското правителство и пред великите сили за за­пазване правата, произтичащи от договорите или признати по друг начин на гръцката и българските народности.
2. България и Сърбия
Още когато се водеха преговорите за сключване на Балканския съюз, България употреби всички усилия, за да отклони разделянето на Македония и предлагаше да се ра­боти само за добиване автономно управление за тази област. Когато, вследствие сръбската неотстъпчивост, тя бе прину­дена да отстъпи, надяваше се на общественото мнение в Европа и на предвидения в договора арбитър. Водейки политика на ......нашето правителство неоснователно се е надявало, че висшата справедливост ще ръководи онези, които имаше да се произнасят по Сръбско-Българския спор. Защото договорите  имат своето значение само когато зад тях стои една реална сила, способна да наложи изпълне­нието им. А такава сила зад договорите на балканските държави нямаше. Сръбското правителство, освободено от чувства, во­деше една реална политика То работеше непрекъснато, за да изправи България и арбитъра пред свършени факти. Затова то даде на армията задача да окупира земите до Вардара, като смяташе, че при разрешението на спора, този факт ще има по-голямо значение, отколкото справедливите доводи. Това правителство от началото боязливо, по-после открито започна да говори за ревизия на договора, изтъквайки пове­чето пъти съвсем неоснователни доводи. То поддържаше, че България е получила много земи на изток, което не се предвиждаше в договора, че на Сърбия е отказано да излезе на Адриатическо море, че на българите е помогнато на тракий­ския оперативен театър с войски и тежка артилерия.
Веднага след мобилизацията срещу Турция, на всички сръбски пълномощни министри бе изпратено едно окръжно писмо, според което Битолско, Кичевско, Прилепско трябва непременно да принадлежат на Сърбия. На пълномощните министри се заповядваше да направят всичко възможно, за да спечелят по този въпрос поддръжката на правителствата на великите сили, при които са акредитирани. Това окръжно писмо стана известно чрез печата и повдигна цяла буря от негодувание между българския народ. Но прави­телството ни, макар да подозираше злите намерения на най-главния съюзник, пак работеше, ръководено от чувства за закрепване на съюза и за постигане искрени отношения между съюзниците.
През време на военните действия срещу Турция, нашето правителство поиска да се пренесе част от свободната вече сръбска войска от Македония на Тракийския оперативен театър. Това искане се основаваше на договора и на предварително сключеното споразумение. Сърбите из­пратиха две непълни дивизии за усилване на обсадната армия при Одрин, но в техния печат често започна да се из­тъква тази помощ, като нарушение на договора. Срещаха се вече недвусмислени загатвания, че срещу дадената помощ Сърбия трябва да получи компенсация и че договора трябва да се ревизира.
Българското правителство бе принудено да поиска от Сърбия и една част от нейната тежка артилерия, като предложи да я заплати. Сърбите се отказаха от заплаща­нето и изпратиха няколко тежки батареи за усилване обсад­ната артилерия при Одрин. Но и тази помощ те сметнаха като дадена вън от договора и очакваха и срещу нея компенсации.
Отношенията на сръбските военни власти към македонските четници показваха едва скриваното намерение на сърбите да завладеят чрез предварителна окупация цяла Македония и в края на войната   да   претендират   за оставането им там. Българските чети, водени от   опитни македонски революционери войводи, спомогнаха  много за   разстройството на турската Вардарска армия в периода на мобилизацията. По време   на   операциите, те  действуваха   в тила на турците, разстройваха значителни техни части и до­ставяха ценни сведения на сръбските щабове. Но   щом   се завършиха операциите, сръбските военни власти започнаха систематически да преследват българските войводи   и  тех­ните четници. Те им предложиха да напуснат своите рай­они и Македония, за да могат свободно и без   тяхна   помощ да устройват администрацията на окупираната област. Въстаналите още в началото на войната македонски   градове, преди идването на  сръбската   войска,   бяха изгонили турските управници, бяха се   провъзгласили   за   свободни и бяха си организирали българско   административно управление. Още с идването си сръбските окупационни войски разтуряха българските общини и насилствено въвеждаха   сръб­ско управление. Тези    войски   с   ожесточение   преследваха всяка проява на българщината в завоювания край.   Те нео­хотно си спомняха задълженията по договора и  заявяваха на местното население, че никога не   ще   изпразнят   вече   земите до Вардара.
В завладените земи сръбските войски започнаха со­лидно да се укрепяват и укрепленията им се строяха ви­наги с оглед, за да се противопоставят на едно настъпление от българска страна. А това ставаше в момента, когато българската армия сама стоеше срещу главните турски маси на Чаталджа   и Булаир.
Под диктовката на Русия в договора между България и   Сърбия бе предвидено, че България ще помогне на   Сърбия с всичката си военна сила, ако последната бъде нападната от Австрия. Австро-Унгарското правителство по неизвестни за нас пътища скоро узна, че съюзът е насочен срещу Австрия и поведе енергична борба за разтурянето му. При преговорите в Лондон и от изнесените в печата на двете страни пререкания, австрийската дипломация схвана, че отношенията между българи   и   сърби не са  добри, че взаимната неотстъпчивост   още   повече ги изостря и че ако тя се продължи до край, въоръжения конфликт,  с който ще се тури край на балканския съюз, е неизбежен. Затова тя се мъчеше всячески да подхранва   тази   неотстъпчивост. След като даваше да се разбере, че българските претенции се намират за основателни, Австрия направи всичко, за да тласне сърбите към Македония. Тя с жар защитаваше ин­тересите на новосъздадената Албанска държава и сполучи да привлече на своя страна почти всички велики   сили.   Интимната й мисъл при това беше да се отнеме от Сърбия всяка надежда за изход на Адриатическото море. Даже и Шкодра бе отнета от Черна Гора, за да не би и сърбите да я използуват. Сърбите по този начин изгубиха всички очаквани придобивки на запад, станаха още по-неотстъпчиви в Македония и повдигнаха вече открито въпроса за ревизията на договора, в който не бе предвидено създаването на самостоятелна Албания.
Сръбското правителство настояваше да се започнат преки преговори между двете страни по ревизията на дого­вора и разпределението на земите на спорната зона. Но бъл­гарското правителство, роб на една политика на чувства. се надаваше на европейското обществено мнение, настояваше за точното изпълнение на договора и допущаше арбитраж само по въпроса предвиден в същия договор (спорната зона). Наместо да се занимават сериозно с разрешението на въпроса, и двете правителства го дадоха в ръцете на неотговорни фактори. В печата на двете страни се повдигна не­чувано остра полемика, която раздухваше враждата между двата народа. Силната македонска емиграция в България, която и попреди често се налагаше на правителствата по македонския въпрос, раздухваше тази словесна борба с всички възможни средства От пресата въпроса се пренесе в пар­ламентите на двете страни, и там изпъкна още по-ясно непримиримостта на двете правителства уж подкрепени от своите народи.
Но догдето нашето правителство търсеше своите хиляди доводи за да доказва правотата на своето становище, почти от никого неоспорвана, сръбското усилено заработи върху създаването на една сила. с която да подкрепи своите пре­тенции. Щом се убеди, че с доводи не ще убеди Бълга­рия за ревизията на договора, то потърси съюз с Гърция, която също очакваше големи затруднения с България по определение на границата.
3. България и Гърция.
Балканския съюз дойде тъкмо на време, за да спаси нова Гърция, която след несполучливата Гръцко-Турска война в 1897 година преживяваше последните дни на своето политическо съществуване. Тя беше толкова разслабена вътрешно, че не можеше да използува затрудненията на Турция в Триполи и да си присъедини освободения с чужда намеса остров Крит. Но когато се започнаха преговорите за сключването на Балканския съюз, гръцкото правителство пак успя да избегне въпроса, за автономията на Македония. То предвиждаше, че в една война с Турция   всичката   тежест ще падне върху сърби и българи, а за Гърция се изис­ква само повече ловкост, за да използува   добре   победата. С хитро протакане преговорите до   последния   решителен момент, то запази за гръцката армия свобода на действията. В сключения договор не бяха предвидени границите между двете държави, ако турците бъдат изгонени от Македония,   но  гръцкото правителство настоятелно искаше това, като определяше своето искане  неясно и желаеше по­вече Солунското пристанище да остане на Гърция. Българ­ското правителство поддържаше, че  хинтерланда на   Солун е    населен   с   компактна   маса   българи   и   пристанището трябва   да   принадлежи  на България. Цяла дивизия получи второстепенно   назначение   да   бърза   да   влезе   в Солун преди гръцката армии,   с  цел  да   се   подкрепят   нашите претенции.
Както при предварителните преговори, тъй и по-после гърците предлагаха да се определят поне основните начала, от които ще стане разпределението на отнетите от Турция земи. Те предложиха даже   една граница, която   да   минава западно от Кавала, по Боздаг, Беласица планина, Демир Капия, Крушево,   Охридското   езеро,   Адриатическия    бряг южно от Валона. Българското правителство ясно   виждаше, че центъра на гръцките претенции е Солун. Ако то бе   отстъпило пристанището, гърците може би също щяха да отстъпят от своите максимални искания. Но отстъпката    не бе направена своевременно. По-после българското правителство изтъкваше грамадните усилия, които се вложиха след прекъсване преговорите и продължаване на   войната   срещу Турция. Колкото основателен да беше този довод спрямо гръцката армия, която вече бездействуваше,   ние   изпущахме из вид, че гръцкия флот през всичкото време  на пър­вото примирие и до края на войната блокираше Дарданелите и ни обезпечаваше една нова база на Дедеагачкото   прис­танище, чрез което се продоволствуваха нашите армии при Чаталджа.
За да не дадат никаква помощ за борба с турците на тракийския оперативен театър, гърците придадоха голямо значение на нищожния укрепен пункт Янина и насочиха голяма част от своята армия там. Останалите гръцки войски бяха оставени в Македония и започнаха постепенно да се разпространяват североизточно от Солун с очевидното намерение да окупират земите, за които гър­ците претендираха. Нейде с хитрост, нейде с сила, гърци­те изтласкаха постепенно нашите незначителни гарнизони и проникнаха чак в долината на Струма. Това проникване се спря едва когато се сключи мира с  Турция    и   освободените  …..
Бележки:
[1] Открих книгата на полковник Христов през зимата на 2010 г. Беше качена в Интернет в PDF формат. Преформатирах я  в Microsoft Word, а след това започнах да осъвременявам правописа. Тогава силите ми стигнаха до публикуваните страници в блога. Днес се опитах да я открия в мрежата, но не успях. Запазил съм некоригирания файл в Word и ако някой прояви интерес мога да му го предоставя.

Няма коментари:

Публикуване на коментар