ПРИВЕТСТВИЯ НА ПАПА ФРАНЦИСК В СОФИЯ, 2019

Приветствие на Папа Франциск по време на церемонията за официалното му посрещане пред Президентството.

Уважаеми господин Президент,

Уважаеми господин Министър председател,

Уважаеми членове на дипломатическия корпус,

Уважаеми представители на българската държавност,

Скъпи братя и сестри,

Радвам се, че се съм в България, място на среща между различни култури и цивилизации, мост между Източна и Южна Европа, отворена врата към Близкия Изток; земя с дълбоко захванати древни християнски корени, подхранващи призванието в полза на сближаването както на регионално ниво, така и с международната общност. Тук различията се считат за възможност, за богатство, при зачитане на специфичните особености, те не са причина за разногласия.

Поздравявам сърдечно държавните власти, като им изказвам благодарност за поканата, която ми отправиха да посетя България. Благодаря на господин Президента за любезните думи, с които се обърна към мен, посрещайки ме на този исторически площад, който носи името на българския държавник Атанас Буров, понесъл строгостта на един режим, неприемащ свободата на мисълта.

Отправям с почтителност моя поздрав към Негово Светейшество патриарх Неофит – с когото ще се срещна след малко, към митрополитите и епископите на Светия Синод и към всички вярващи на българската православна църква. Отправям сърдечен поздрав и към епископите, свещениците, монасите и монахините, и всички членове на католическата църква, които утвърждавам във вярата и окуражавам в техния всекидневен житейски път и християнско свидетелство.

Отправям сърдечен поздрав към християните на другите църковни общности, към членовете на еврейската общност и към верните на исляма; и преутвърждавам  заедно с вас „силното убеждение, че истинските учения на религиите  призовават да оставаме закотвени за ценностите на мира; да подкрепяме ценностите на взаимното опознаване, на човешкото братство  и на общото съжителство“ (Документ за човешкото братство, Абу Даби, 4 февруари 2019 ). Нека се възползваме от гостоприемството на българския народ, за да може всяка религия, призвана да насърчава хармония и съгласие, да спомага за развитието и израстването на такава култура и среда, изцяло пропити с уважение към човешката личност и нейното достойнство, установявайки жизнени връзки между различните култури, реалности и традиции, и отричайки всяко насилие и принуда. По такъв начин ще бъдат победени онези, които с всички средства се стремят да манипулират и да се възползват с определени цели.

По стъпките на свети Йоан Павел ІІ и свети Йоан ХХІІІ

Моето днешно посещение възнамерява символично да се свърже с онова, което направи Свети Йоан Павел II през май 2002 г. и се провежда в признателния спомен за присъствието в София, в продължение на близо едно десетилетие, на тогавашния апостолически делегат монс. Анджело Джузепе Ронкали. Той винаги носеше в сърцето си чувства на благодарност и дълбоко уважение към вашия народ, до такава степен, че винаги твърдеше, където и да се намираше, че неговият дом винаги ще бъде отворен за българския брат, без значение дали той е католик или православен. (Проповед от 25 декември 1934). Свети Йоан ХХIII  работи неуморно за насърчаването на братското сътрудничество между всички християни и с Втория Ватикански събор, свикан по негова инициатива, на който той ръководи само първата сесия, даде силен тласък и повлия на развитието на икуменическите отношения.

 Именно по следата на тези благоприятни събития, от 1968 г. досега – тоест вече 50 години – официална българска делегация, съставена от най-високи граждански и църковни власти, всяка година идва на посещение във Ватикана, по случай празника на Светите Кирил и Методий. Те евангелизираха славянските народи и бяха в основата на развитието на техния език и култура, и най-вече на богати и трайни резултати на християнско свидетелство и святост.

Да бъдат благословени Светите Кирил и Методий, съпокровители на Европа, които със своите молитви, със своята мисъл и със своя задружен апостолски труд, остават пример за нас и след повече от хилядолетие продължават да са вдъхновители на плодотворен диалог, на хармония, на братска среща между църквите, държавите и народите! Нека техният сияен пример да има много последователи, дори и в наши дни, и да създава нови пътища на мир и съгласие!

Предизвикателствата пред България

Сега, в този исторически момент, 30 години след края на тоталитарния режим, който възпрепятстваше свободата и инициативите, България трябва да се справя с последиците на емиграцията, през последните десетилетия, на повече от два милиона нейни съграждани, напуснали страната в търсене на нови възможности за работа. В същото време България – както и редица други страни от стария континент – трябва да държи сметка за онова, което може да се нарече нова зима: демографската, паднала като ледена завеса над голяма част от Европа, последица от намаленото доверие в бъдещето. Следователно спадът на ражданията, който се прибавя към интензивния миграционен поток, доведе до обезлюдяването и напускането на много села и градове. Освен това България трябва да се справя и с явлението на онези, които искат да влезнат в страната, за да избягат от войни и конфликти, или от бедност, и се стремят да стигнат по всякакъв начин до по-богатите региони на европейския континент, за да намерят нови възможности за съществувание или просто сигурен подслон.

Уважаеми господин Президент,

Запознат съм с усилията, с които управниците на страната вече години наред  се стремят да създават условия, при които, най-вече младите хора, да не са принудени да емигрират. Бих искал да ви окуража да продължавате по този път, да полагате всякакви усилия за създаване на благоприятни условия, за да могат младежите да инвестират свежата си енергия и да програмират личното си и семейно бъдеще, намирайки в родината си условията, които ще им позволят достоен живот. А вас, запознати с драмата на емиграцията, си позволявам да посъветвам, според вашата традиция, да не затваряте очите, сърцата и ръцете пред онези, които чукат на вратата.

България: мост между изтока и запада

Вашата страна винаги се е отличавала като мост между изтока и запада, способна да благоприятства за срещата между различните култури, етноси, общества и религии, които от векове мирно съжителстват тук. Развитието на България, било то икономическо или гражданско, непременно преминава през признаването и оценяването на тази нейна специфична характеристика. Нека тази земя, граничеща с голямата река Дунав и с бреговете на Черно море, станала плодотворна благодарение на смирения труд на редица поколения и отворена към културния и търговски обмен, интегрирана към Европейския съюз и към солидните връзки с Русия и Турция, да може да предложи на своите чеда надеждно бъдеще.

Нека Господ благослови България, нека я съхрани мирна и гостоприемна, и я направи преуспяваща и щастлива!

Приветствие на Папа Франциск към Светия синод на БПЦ.

Ваше Светейшество, почитани Митрополити и Епископи, скъпи братя,

Христос Воскресе!
В радостта на възкръсналия Господ ви отправям пасхален поздрав, в тази неделя, която Източното християнство нарича „Томина неделя“. Съзерцаваме Апостолът, който поставя ръката си в реброто Господне и докосвайки се до неговите рани, изповядва: „Господ мой и Бог мой“ (Йоан 20, 28). Раните, които през историята се отвориха между нас християните са болезнени рани, нанесени на Тялото Христово, което е Църквата. Все още днес можем да докоснем с ръка последиците. Но може би, ако поставим заедно ръката си в тези рани и изповядаме, че Исус е възкръснал, и Го провъзгласим за наш Господ и наш Бог, и ако разпознавайки нашите недостатъци се потопим в тези неговите рани на любов, ще можем да преоткрием радостта от прошката и да предвкусим деня в който, с помощта Божия, ще можем да служим на един и същ олтар пасхалната тайна.

Икуменизмът на кръвта

По този път сме подкрепяни от многобройни братя и сестри, на които преди всичко бих искал да отдам почит: това са свидетелите на Пасхата. Колко християни в тази страна понесоха страдания заради името на Исус, по-специално по време на преследванията от миналия век! Икуменизмът на кръвта! Те разпространиха едно сладко благоухание в „Земята на розите“. Преминаха през тръните на изпитанията, за да разпространят благоуханието на Евангелието. Те разцъфнаха в една плодородна и добре обработена почва, в един богат на вяра и истинска хуманност народ, който им даде здрави и дълбоки корени: мисля, по-специално, за монашеството, което от поколение на поколение подхрани вярата на хората. Вярвам, че тези свидетели на Пасхата, братя и сестри, от различни вероизповедания единени в Небесата от божествената милосърдна любов, сега гледат към нас като на семената, посети в земята, за да дадат плод. И докато много други братя и сестри по света продължават да страдат по причина на вярата, те искат от нас да не оставаме затворени, а да се отворим, защото само така семената носят плод.

Икуменизмът на бедните

Тази среща, която желаех силно, се реализира след срещата на свети Йоан Павел ІІ с Патриарх Максим, по време на първата визита на един Римски епископ в България, и следва стъпките на свети Йоан ХХІІІ, който в годините прекарани тук обикна силно този „семпъл и добър“ народ“ (Giornale dell’anima – Вестник на душата, Болоня, 1987, 325), оценявайки неговата честност, трудолюбие и достойнство в изпитанията. Тук съм и аз, гост, приет с обич, и изпитвам в сърцето братската носталгия, онази разумна носталгия, за единството между чедата на един и същи Отец, която папа Йоан ХХІІ несъмнено има възможността да изпита в този град. Именно по време на Втория ватикански събор, свикан от него, Българската православна църква изпрати свои наблюдатели. Оттогава контактите се умножиха. Мисля си за визитите на българските делегации, които от петдесет години посещават Ватикана и, които всяка година имам радостта да приема; както и присъствието в Рим на българска православна общност, която се моли в една църква от моя диоцез. Изпълва ме с радост любезното гостоприемство, тук отредено на моите пратеници, чието присъствие се засили през последните години, и сътрудничеството с местната католическа общност, преди всичко в културната сфера. Изпълнен съм с доверие, че, с помощта на Бог и във времената, които Божието Провидение ще разпореди, тези контакти ще могат да повлияят положително върху много аспекти от нашия диалог. Междувременно сме призвани да вървим и да работим заедно, за да свидетелстваме Господ, по-специално като служим на най-бедните и забравени братя, в които Той е присъстващ. Икуменизмът на бедния.

Икуменизмът на мисията

Ориентир по този път са преди всичко светите Кирил и Методий, които ни свързват още от първото хилядолетие, и чиято жива памет в нашите Църкви остава като извор на вдъхновение, защото, въпреки трудностите, те поставиха на първо място прогласяването на Господ, призива към мисията. Както казва свети Кирил: „С радост аз тръгвам за християнската вяра; колкото и да съм изморен и физически изпитан, ще отида с радост (Vita Constantini VI,7; XIV,9). И въпреки, че се предвещаваха пророческите знаци на болезнените разделения, които ще се случат през следващите векове, те избраха перспективата на общението. Мисия и общение: две думи, винаги спрягани в живота на двамата Светци и, които могат да озарят нашия път, за да укрепваме в братството. Икуменизмът на мисията.

Провъзгласяването на Христос на младите поколения

Кирил и Методий, византийци по култура, имаха дързостта да преведат Библията на език, достъпен за славянските народи език, за да може божественото Слово да предшества човешките думи. Техният смел апостолат остава за всички, като модел за евангелизация. И една сфера, която ни предизвиква за прогласяването, е тази на младите поколения. Колко е важно, в зачитането на съответните традиции и особености, да си помагаме и да намерим начините да предаваме вярата, според езиците и формите, които позволяват на младите хора да изпитат радостта от един Бог, който ги обича и ги призовава! В противен случай ще бъдат изкушени да се доверят на многобройните подмамващи сирени на консуматорското общество.

Бъдещето на европейското общество

Общение и мисия, близост и прогласяване, светите Кирил и Методий могат да ни кажат много и за бъдещето на европейското общество. В действителност, „в известен смисъл те са били насърчители на една обединена Европа и на един дълбок мир между всички жители на континента, показвайки основите на новото изкуство на съвместното съжителство, в зачитането на различията, които изобщо не са пречка за единството“ (свети Йоан Павел ІІ, Слово към официалната делегация на България, 24 май 1999: Поучения ХХІІ, 1 [1999], 1080). Също ние, наследници на вярата на Светците, сме призовани да бъдем градители на общение, инструменти на мир в името на Исус. В България, „духовен кръстопът, земя на среща и взаимно разбирателство (Слово по време на церемонията по посрещането, София, 23 май 2002: Поучения ХХV, 1 [2002], 864), намериха прием различни вероизповедания, от арменското до евангелското, и различи религиозни изрази, от еврейското до мюсюлманското. Бива приета и е зачитана Католическата църква, както от латински обред, така от византийско-славянски. Благодарен съм на Ваше Светейшество и на Светия Синод за тази доброжелателност.

Молитвата: врата към доброто

След малко ще имам възможността да влезна в Патриаршеската катедрала на свети Александър Невски, за да се спра за молитва в памет на светите Кирил и Методий. Свети Александър Невски, от руската традиция, и светите братя, от гръцката традиция и апостоли на славянските народи, откриват че България е една страна-мост. Ваше Светейшество,скъпи Братя, уверявам ви в моята молитва за вас, за вярващите от този възлюбен народ, за възвишеното призвание на тази страна, за нашия път в икуменизма на кръвта, на бедния и на мисията. На свой ред моля за място във вашите молитви, в увереността, че молитвата е вратата, която отваря всеки път към доброто. Искам да ви благодаря отново за полученото гостоприемство и да ви уверя, че ще нося в сърцето спомена от тази братска среща. 
Христос Воскресе!

Размишление на папа Франциск преди Богородичната молитва "Царице Небесна".

Скъпи братя и сестри,

„Христос Воскресе!

С тези думи, от древни времена, в тези земи на България християните – православни и католици – си разменят поздравления през пасхалното време: Христос Воскресе! Те изразяват голямата радост за победата на Исус Христос над злото и над смъртта. Те са потвърждение и свидетелство за сърцевината на нашата вяра: Христос живее. Той е нашата надежда и най-хубавата младост на този свят. Всичко онова, което Той докосва става ново, изпълва се с живот. Затова, първите думи, които искам да отправя към всеки един от вас са: Той живее и те иска изпълнен с живот! Той е в теб, Той е с теб и никога не те оставя. Той върви с теб. Колкото и да се отдалечиш, до теб е Възкръсналия, който те призовава постоянно и те очаква, за да започнеш отново. Той никога не се страхува да започне отново: винаги ни протяга ръка, за да започнем отново, за да станем и да започнем отново. Колкото и да се чувстваш стар, заради тъгата - тъгата застарява - , негодуванията, страховете, съмненията и провалите, Той ще бъде там, за да ти даде отново силата и надеждата“ (Апостолическо насърчение Christus vivit, 1-2). Той живее, иска те изпълнен с живот и върви с теб. 

Папа Ронкали и икуменическия диалог

Вярата във възкръсналия Христос се провъзгласява от две хиляди години във всяко кътче на земята, чрез всеотдайната мисия на многобройни вярващи, които са призовани да дадат всичко за провъзгласяването на Евангелието, без да държат нищо за себе си. В историята на Църквата, също тук в България, е имало пастири, отличили се със светостта на живота. Сред тях ми е приятно да припомня предшественик, който вие наричате „българският светец“, свети Йоан ХХІІІ, един свет пастир, чийто спомен е особено жив в тази земя, където той живя от 1925 до 1934. Тук се научи да цени традицията на Източната църква, установявайки приятелски отношения с останалите религиозни вероизповедания. Неговият дипломатически и пастирски опит в България остави толкова силен белег в сърцето му, че го подтикна да спомогне в Църквата перспективата на икуменическия диалог, който получи значителен импулс през Втория ватикански събор, пожелан именно от папа Ронкали. В известен смисъл, трябва да благодарим на тази земя за мъдрата и вдъхновяваща интуиция на „добрия папа“.

България: кръстопът за различните религии

На прага на този икуменически път, след малко ще имам радостта да поздравя представителите на различните религиозни вероизповедания в България, която, въпреки че е православна страна, е кръстопът на който се срещат и диалогират различните религиозни изрази. Любезното присъствие на тази среща на представители от тези различни общности, показва желанието на всички да вървим по този път, все по-необходим всеки ден, „да приемем културата на диалога, като начин, общото сътрудничество като поведение, взаимното познание като метод и критерий“ (Документ за човешкото братство, Абу Даби, 4 февруари 2019).

Уважението и обчта към Българската православна църква

Намираме се близо до древната църква „Света София“ и до патриаршеската църква „Свети Александър Невски“, където, преди малко се молих в памет на светите Кирил и Методий, евангелизатори на славянските народи. В желанието да изкажа моето уважение и обич си към почитаната Българска православна църква, имах радостта да поздравя и прегърна моя Събрат, Негово Светейшество Патриарха, както и митрополитите на Светия Синод.

Да се разпознаваме и почитаме като чеда на един и също Отец

Нека се обърнем сега към Блажена Дева Мария, Царица на Небесата и на земята, за да се застъпва пред Възкръсналия Господ, да дари на тази възлюбена земя все по-необходимия импулс да бъде земя на среща, в която, отвъд културните, религиозните или етнически различия, да можете да продължавате да се разпознавате и почитате като чеда на един и същи Отец. Нашата молитва се изразява с химна на древната молитва „Царице Небесна“. Ще я отправим от тук, в София, пред несебърската икона на „Св. Богородица-Врата Небесна”, много скъпа за моя предшественик свети Йоан ХХІІІ, който тук, в България, започна да я почита и я носеше със себе си до смъртта си.

(„Regina caeli, laetare, alleluia. Quia quem meruisti portare, alleluia. Resurrexit, sicut dixit, alleluia. Ora pro nobis Deum, alleluia. Gaude et laetare, Virgo Maria, alleluia. Quia surrexit Dominus vere, alleluia. Oremus. Deus, qui per resurrectionem Filii tui Domini nostri Iesu Christi mundum laetificare dignatus es, praesta, quǽsumus, ut per eius Genetricem Virginem Mariam perpetuae capiamus gaudia vitae. Per Christum Dominum nostrum. Amen.“)

 Проповед на папа Франциск на литургията на площад „Княз Александър І Батемберг“.

Скъпи братя и сестри, Христос Воскресе!

Прекрасен е поздравът, с  който християните във вашата страна си разменят радостта на Възкръсналия в това пасхално време.

Целият епизод, който чухме, разказан в края на Евангелията, ни позволява да се потопим в тази радост, която Господ ни призовава да „предадем“, припомняйки ни трите прекрасни реалности, които бележат нашия живот на ученици: Бог призовава, Бог изненадва, Бог обича.

Бог призовава

Бог призовава. Всичко се случа на бреговете на Галилейското езеро, там където Исус бе призовал Петър. Би го призовал да остави професията на рибар, за да се превърне в ловец на човеци (Лк. 5, 4-11). Сега, след целия път, след опита от смъртта на Учителя и въпреки вестта за неговото възкресение, Петър се завръща към предишния живот: „Отивам да ловя риба“, казва. И останалите ученици правят същото, като му казват: „И ние ще дойдем с тебе“ ( Йоан 21, 3). Изглежда правят стъпка назад; Петър хваща отново в ръка мрежите, от които се бе отказал заради Исус. Тежестта от страданието, разочарованието, дори от предателството се бе превърнала в труден камък за премахване от сърцето на учениците; те все още бяха наранени под тежестта на болката и на вината и радостната вест от Възкресението не се бе вкоренила в тяхното сърце. Господ знае колко силно е за нас изкушението да се върнем към нещата от преди. Мрежите на Петър, също като лука от Египет (Чис. 11, 5), в Библията са символ на изкушението от носталгията за миналото, на това да върнем назад нещо, което вече сме оставили. Пред опитите от провала, от скръбта и дори от факта, че нещата не са такива, както се надяваме, се явява винаги едно фино и опасно изкушение, което подтиква към обезсърчение и отчаяние. Това е психологията на гробницата, оцветяваща всичко с цветовете на примирението, привързвайки ни към сладникавата тъга, която като молец разяжда всяка надежда. Така се развива най-голямата заплаха, която може да се вкорени в лоното на една общност: сивият житейски прагматизъм, в който привидно всичко върви нормално, но в действителност вярата се изчерпва и дегенерира в дребнавост (Апостолическо насърчение Evangelii gaudium, 83).

Но именно там, в провала на Петър, идва Исус, и започва всичко отначало и с търпение излиза, за да го срещне и да му каже „Симеоне“ (ст. 15): това бе името от първия повик. Господ не чака ситуации или идеални душевни статуси: Той ги създава. Не чака да се срещне с хора без проблеми, без разочарования, грехове или ограничения. Самият той се изправи пред греха и разочарованието, за да се притече към всяко живо същество и да го призове да върви. Братя, Господ не се уморява да призовава. Силата на Любовта е тази, която преобърна всяка прогноза и умее да започва отново. В Исус, Бог се опитва винаги да даде една възможност. Прави така и с нас: призовава ни всеки ден да преживяваме нашата история на любов с Него, да се открием отново в новостта, която е Той. Всяка сутрин Той ни търси там, където сме и ни приканва „да станем, да възкръснем по Неговото Слово, да погледнем нагоре и да вярваме, че сме направени за Небесата, а не за земята; за висотите на живота, а не за низостите на смъртта“, и ни приканва да не търсим „сред мъртвите Онзи, който е жив (Проповед на Пасхалното бдение, 20 април 2019). Когато го приемаме, се изкачваме на най-високото, прегръщаме нашето най-красиво бъдеще, но не като една възможност, а като една реалност. Когато повика на Исус ориентира нашия живот, сърцето се подмладява.

Бог изненадва

Бог изненадва. Господ на изненадите е този, който приканва не само да се изненадваме, а да реализираме изненадващи неща. Господ призовава и, срещайки учениците в празните мрежи, им предлага нещо необичайно: да ловят риба през деня, нещо по-скоро странно на това езеро. Възвръща им доверието, поставяйки ги в движение и подтиквайки ги отново да рискуват, да не мислят нищо и по-специално никой за изгубен. Господ на изненадата е този, който счупва парализиращата затвореност, връщайки отново дързостта, способна да преодолее подозрението, недоверието и страха, който се крие зад думите: „винаги е правено така“. Бог изненадва, когато призовава и приканва да хвърлим не само мрежите, а нас самите в морето на историята и да погледнем към живота, да погледнем към другите и към нас самите с неговите очи, който „в греха вижда, чеда, които да повдигне; в смъртта, братя, които да възкръсне; в обезсърчението, сърца, които да утеши. Затова, не се страхувай: Господ обича този твой живот, дори когато се страхуваш да го погледнеш и да го вземеш в ръце“.

Бог обича

Така стигнахме до днешната трета увереност. Бог призовава, Бог изненадва, защото Бог обича. Любовта е неговия език. Затова иска от Петър и от нас да се настроим на същия език: „Обичаш ли ме?“. Петър приема призива и, след дългото време прекарано с Исус, разбира, че да обичаш означава да престанеш да бъдеш в центъра. Сега не изхожда вече от себе си, а от Исус: „Ти знаеш всичко“ (Йоан 21, 28), отговаря. Признава се за слаб, разбира, че не може да върви напред единствено със своите сили. И се основава на Господ, на силата на Неговата любов, до края. Това е нашата сила, която всеки ден сме призовани да обновяваме: Господ ни обича. Да си християнин е призив да имаме доверие, че Любовта на Бог е по-голяма от всяко ограничение или грях. Една от най-големите болки и пречки, които изпитваме днес, не се ражда толкова много от разбирането, че Бог е любов, а от факта, че стигнахме до там, да го провъзгласяваме и свидетелстваме по такъв начин, че за мнозина това не е негово име. Бог е любов, която обича, дарява се, призовава и изненадва.

Не се страхувайте да бъдете светците, от които се нуждае тази земя

Ето чудото на Бог, който превръща нашия живот в изкуство, ако позволим на неговата любов да ни води. Много свидетели на Пасхата в тази благословена земя реализираха прекрасни шедьоври, вдъхновени от една обикновена вяра и една голяма любов. Поднасяйки живота си, те бяха живи знаци на Господ, умеейки да преодоляват със смелост апатията и давайки християнски отговор на безпокойствата, които им се представяха (Постсинодално апостолическо насърчение Christus vivit, 174). Днес сме призовани да погледнем и да открием онова, което Господ направи в миналото, за да се хвърлим заедно с Него към бъдещето, знаейки, че в успеха и грешките, винаги ще се върне, за да ни призове да хвърлим мрежите. Това, което казах на младежите в Апостолическото насърчение Christus vivit, която публикувах наскоро, желая да го кажа и на вас. Една млада Църква, един млад човек, не заради възрастта, а заради силата на Духа, ни приканва да свидетелстваме любовта на Христос, една любов, която ни подтиква и ни кара да бъдем готови да се борим за общото благо, слуги на бедните, главни действащи лица в революцията на милосърдието и на служението, способни да устояваме на патологиите на консуматорския и повърхностен индивидуализъм. Влюбени в Христос, живи свидетели на Евангелието във всяко кътче на този град (Christus vivit, 174-175). Не се страхувайте да бъдете светците, от които се нуждае тази земя, една святост, която няма да ви отнеме силата, живота или радостта; а дори точно обратното, ще превърнете вие и чедата на тази в онова, което Отца мечтаеше, когато ви създаде (Апостолическо насърчение Gaudete et exsultate, 32).

Призовани, изненадани и изпратени от любов!