СТРАХЪТ КАТО СИСТЕМА.

Вероятно малко хора си спомниха една съдбовна дата в историята на страната – преди 370 години беше приет Сборник (Кодекс) от закони¹ на Русия. В него, наред с другите правни норми се легализира и неизвестната преди това система за политическо преследване. И въпреки, че още при Иван Грозни съществува специално преследване на „действия срещу държавата”, за първи път в писмена форма е описан набор от престъпни деяния срещу суверена и държавата, първоначално разбирани като неделимо цяло. Документът е преиздаван впоследствие многократно и всеки път е допълван „списъкът“ на престъпни деяния срещу държавата, съставен от болярина Морозов. Системата на страх от политическо разследване, както писателят Юрий Трифонов я нарича по-късно, за продължителен период от време, даже и днес, определяше живот на обществото.

В разговор с историка Евгени Анисимов, „Огонёк“ се опита да разбере как бяхме приучавани „да обичаме родината си“  и как собствената ни сигурност се вписваше в държавната идея за сигурност. С автора на наскоро излязлата книга „Държавата и брадвата“ (издателство „НЛО“) разговаря Светлана Сухова.

-Евгени Викторович, оказва се, че сме на прага на юбилей - преди 370 години Сборникът (Кодексът) от закони на Русия от 1649 легализира системата за политическо преследване ...

-Отчасти това е така. Кодексът урежда системата на политическите престъпления, чийто списък е допълван и разширяван още в епохата на Петър I. През 1649 г. държавата провъзгласява като правна норма защитата на личността и честта на суверена, която е типична за европейското средновековие. По този начин разследването на политическите престъпления става инструмент на средновековната власт, на онези времена, когато „думата“ и „действието“ са имали една и съща степен на „престъпна тежест“ и са били наказвани еднакво строго. И всичко това, защото „думата е била магия“, в която обществото е вярвало. В книжата от Средновековието и дори в тези от времето на Петър I, например, след думите за сполетяло но бедствие (огън, наводнение), има заклинание: „Боже, спаси ни (предпази ни) от това“. Тогава в силата на думите се вярвали по същия начин, както някои днес хора вярват в магиите с вуду кукли. Хората са вярвали в силата на символите и образите – оттук и специалното отношение към портрета на царя. Например, в Сибир през 18-ти век, затворниците, които са искали да бъдат помилвани, са писали прошенията си пред портрета на императора. Тази вяра не загубва силата си и през 20-ти век – в ГУЛАГ са наказвали за неуважение към портрета на Сталин или към други съветски ръководители и символи, да не говорим за допуснати печатни грешки в текстове на обръщения и статии на вожда на народите в медиите. Това означава, че за 200 години нищо не се е променило!

-Това означава ли, че Сталинската репресивна система е връщане към миналото за няколко века?

-Убеден съм, че през 1917 г. Русия преживява консервативна революция и в края на 20-те години на миналия век отбелязва регрес в много обществени сфери. Някъде се виждат норми от осемнадесети век, а някъде – от още по-стари времена ... Как наричаха младежта през 30-те години на ХХ век? „Комсомолско племе“. А как се обръщаха към Сталин? – Великият вожд на народите. Племе, вожд ... Езикът най-добре свидетелства за реалностите в живота. Въпреки че подобни тенденции – връщане към миналото – наблюдаваме по същото време в Европа (в Германия, Италия).

-Преследването за политически думи руски феномен ли е или не?

-Това явление е характерно за всички авторитарни режими. Но ако приеме, че в основата му е доносничеството, то феноменът е присъщ на всички общества. Преди 20 години, в телефонна кабина в Ню Йорк, прочетох следното съобщение: „Който съобщи за вандализъм по отношение на този апарат на телефон еди-кой си номер, ще получи награда от 2000 долара.“ Мисля, че доносничеството е вградено в човешката природа и е неизкоренимо. Всички трябва да се борим с него, така както с лакомията, мързела, похотта и т.н. Но тази борба е обречена на провал, ако властите го насърчават.

Разликата е, че в едно демократично общество има разлика между бдителен гражданин и доносник, но не и в авторитарно общество. В последния случай политическото доносничество е изпълнение на гражданските задължения, свещено задължение на субекта, необходими за защита на режима.

-Защита от какво?

-От виртуални заплахи. Не в смисъл на такива, „дължащи се на Интернет“, а в смисъл на „несъществуващи“. Няма доказателства за поне един сериозен заговор или опит за убийство на Петър I след бунта на стрелците през 1698 година. Даже и да е имало, политическото разследване не би могло да защити властите. Това се потвърждава от историята на успешните политически убийства и терористични атаки в Русия в края на XIX и началото на XX век. И това, което е особено важно – разследването на политически думи и действия винаги е било и ще бъде извън полето на правото.

-Как така?

-Системата за разследване на политическите думи и действия е формулирана законодателно и институционално по времето на Петър Велики. При него автократизмът нараства до неимоверни размери, той се разраства извън правната сфера. Суверенът не се отчита пред никого и създава закони, които не се отнасят за него. В резултат на това е невъзможно да се осъществи основната задача на разследването –защита на личността и честта на суверена в рамките на правото. Правните основи на обществото се развиват, без да засягат същността на автокрацията. Парадоксално е, могъщият автократ най-малко вярва в утрешния ден в исторически период, когато режимът му изглежда всевластен. Най-доброто доказателство за това са дворцовите преврати от XVIII век. Всемогъщият суверен, който не е защитен от институциите на закона и народното представителство, лесно се превръща в играчка в ръцете на пияни охранители, които го свалят. Преди това подобно явление не се наблюдава. По причина, че московските царе са избирани от земските събори, които са представители на обществото. А от 18-ти век автократът вече завещава трона, на когото си иска и както си иска, без каквото и да е одобрение от обществото, без подкрепата на земските събори. Стига се до там, че императрица Анна Ивановна² поискала клетва за вярност към все още нероденото дете на племенницата си Анна Леополдовна³, за която по онова време дори не са намерили годеник (синът й е роден едва след 9 години). А началото на безграничната автокрация е поставено от Петър I. Под претекст за защита на страната от външна агресия (началото на Северната война), той премахва старите институции –  Земския събор, Болярската Дума и други съветнически органи, съществували преди него.

-А когато престъплението срещу суверена става престъпление срещу държавата?

-От времето на Московската Рус. Болярите, които се са се кълнели във вярност на Московския Велик княз са били длъжни да му донасят за опитите да бъде свален от власт или да му се причини зло. Ние не откриваме такива данни за васалите на князете на Литва или за полските царе. И всичко това, защото в Московската Рус държава с цялото движимо и недвижимо имущество се смята за наследство на автократа. Ето защо все още нямаме собствена термин, аналогичен на английския privacy. Той не означава „лично“ или „частно“, а право на собственика да се разпорежда със себе си и с имуществото си по свое усмотрение, без правото на властите да се намесят. В петровската епоха, субектите на Петър I не са имали личния живот.

Пълната идентичност на страната и владетеля изчезват едва през XIX век. И Николай I, когато срещне със селянин на улицата, го пита: „Ти мой ли си (т.е. на двореца) или държавен?” Но при Петър Велики всичко е различно. Служебните престъпления се разглеждат като престъпления лично срещу суверена. Въпреки това, личното пространство на монарха и днес в някои държави е табу за пресата и обществото (в Холандия например). А в други държави е обратното, на обществото е позволено да обсъжда това, което някога е било табу, както например е във Великобритания. Къде другаде може да се появи филм като „Кралицата“⁴,  режисиран от Стивън Фриърс през 2006 г.? Можете ли да си представите подобен филм в Русия? И в края на краищата, колкото по-малко са забраните и догмите по отношение на личната неприкосновеност на властта, толкова по-далеч е обществото от Средновековието.

-Вие твърдите, че подкупите стават престъпление едва при Петър I?

- Точно така. Преди това те не се възприемат като антидържавен акт. По времето на Петър Велики всички официални простъпки започнали да се считат за лични престъпления срещу суверена. Петър I пише, че военните престъпления са видими, но хората, които злоупотребяват причиняват много повече щети на страната и на суверена, а престъпленията им са по-трудни за доказване. Спомнете си екзекуцията на сибирския управител Матвей Гагарин. Не всички учени са съгласни, че той е бил обесен за злоупотреби. Някои смятат, че Петър I цинично го е използвал, за да сплаши чиновниците на дванадесетте колегии⁵ (трупът на княза се заклаща пред тях в вериги в продължение на няколко месеца).

-Какво е по-сериозно престъпление - обидата на суверена или присвояването?

- Първо. Всичко, което се отнася до самоличността на автократа, стои на първо място. Дори обсъждането на личния живот на монарха е строго забранено, включително неговата възраст и пол, той е земен бог, безличен и безсмъртен (докато, разбира се, той не умира). Но е невъзможно да се забрани обсъждането на забранените теми от личния живот на първите хора в държавата –  и  преди 200 години и днес. Никакви наказания ни помагат. Учениците все още ме питат: вярно ли е, че Петър I е бил заменен? Това е силата на клюките, пуснати преди триста години от непознат автор! Всяка забрана само увеличава желанието да се говори, което рано или късно довежда до факта, че човек грабва брадвата и разсича монетата с профила на императора с устни, не допива чашата в негова чест (което също е престъпление), плюе на неговия портрет ...

-Отивате в чужбина ...

-И това също е предателство, ако такова пътуване е направено без санкцията на суверена. Петър I отваря прозорец към Европа, за да вкара през него технологии и специалисти от Запада, но не така, че робите му да могат да заминат за там. Властите винаги са реагирали болезнено на факта, ако руснаците променят мястото си на пребиваване. Между другото, законът за признаване за престъпник на лице, което не се е завърнало от чужбина, е премахнат ... през 1992 г. Той е действа 500 години!

И както по времето на Иван IV или Петър I, така и в епохата на Сталин или Брежнев, роднините на избягалите в чужбина стават заложници на режима с всички произтичащи от това последствия. Ние не си спомняме за това днес, като приемаме правото да напускаме границите на Русия като нещо естествено. Но това не е така! Ние дори не осъзнаваме колко по-свободни сме станали - в придвижването си, в думите, в делата …..

-Изглежда, че отново трябва да станем внимателни, след приемането на закона за обида на властите ...

-Нервната реакция на руското общество към подобни инициативи лесно се обяснява с нашата генетична памет, която е способна да идентифицира сигнали, сочещи връщането на елементи от система на политическа репресия. Властите не започнаха с този закон, а с интензифицирането на антитерористичната борба, заради което стана възможно да се ограничат някои човешки права и свободи. Днес от терористите вече не се страхуват, страхуват се от загубата на богатство ….. Какво се изисква от обществото и журналистите? Да не наричате крадеца крадец ...

Но дори и в ерата на Петър I, въпреки заплахата от по-тежки наказания от глоба от 100 хиляди рубли, хората не мълчаха. Слухът не може да се спре … Информацията не може да бъде спряна, особено в ерата на Интернет и глобализацията. Не можете да го направите в страната, където е живял и работил великият Салтиков-Шчедрин! В краен случай руснаците ще преминат на езика на Езоп и ще се смеят на град Глупак и неговите жители. Но това, което не може да не ни тревожи, е създаването на условия за пробуждане на ниски страсти в душите на хората.

-Смятате ли, че може да се завърне доносничеството?

-Разбира се. Спомнете си колко бързо се е върнало в ерата на Сталин след затихването му през втората половина на XIX и в началото на XX век. Проблемът на Русия е, че в последните сто години част от обществото бе възпитано на преданост към сигнали, излъчвани от Кремълския хълм. Руските власти винаги са имали на разположение легиони служители, готови да се справят с несъгласните. В продължение на пет години работих по материал за политическа интелигентност и имах упорито чувство, че копая, извинявай, във вкаменени глупости. Когато прочетете доклади, доноси и клевети писани в продължение на последния век, вие чувствате как вярата ви в човека започва да изчезва.

В края на работата започнах да разбирам по-добре съвременните следователи и полицейски служители. Те трябва да се справят с човешки боклук. Нищо чудно, че християнските теолози са говорили за двойствената природа на човека. Той е едновременно полуангел и полусатана. И коя от двете половини ще надделее зависи от вярата и делата. За националната история на последните три века изходът от битката беше до голяма степен предопределен благодарение на извратения морал, насаждан чрез имунизации с „политическо преследване“!

-Какво представлява това?

-В основата на доносничеството са обикновени човешки чувства. На първо място завистта за успехите, благополучието и щастие на другите. На второ място –  гневът и негодуванието. На трето - алчността, не забравяйте, че за доносите щедро се заплащаше. А крепостниците съобщаваха на собствениците, надявайки се да се освободят. И властите насърчаваха всичко това. Свети Йоан Непомуцки (1345-1393), национален светец на Бохемия, удавил се във Вълтава по времето на Вацлав IV не може да се роди в Русия (според легендата смъртта му е насилствена, след като отказва да разкрие тайната на изповедта на чешката кралица).

В Русия, 400 години след бохемския светец, всеки доносничи срещу всички, включително и църковните служители. Свещениците бяха част от политическото преследване. Спомням си за спомените на един от декабристите, който описа как свещеник го посетил в килията му. Радостта от това събитие бързо отстъпила място на отчаяние, когато свещеникът извадил хартия и молив и строго попитал: „Да запишем за какво се разкайвате?“. Някои от свещениците на Петър Велики имат големи успехи в тази област. Например, първият заместник-председател на Светия синод Феофан Прокопович⁶. С право може да се нарече руският Торквемада⁷. Биографът на Прокопович И. Чистович отбеляза, че „напътствията на Феофан за провеждането на разпити, разкриват изключителния му полицейски талант“. Чудно ли е, че в условията на липса на свобода на всички равнища и при склонност към насилие, системата на политическа репресия в Русия процъфтява.

-Склонност към насилие? ..

-Да, по времето на Петър Велики в Русия биеха всички: бебета, за да не плачат, стари мъже, за да се качват по-бързо печката, биеха мъже и жени, войници и офицери, дори генерали, биеха свещеници и монахини. Преди сто години, побоите в Русия не се възприемаха като наказание. Една от причините за премахването на крепостничеството е, че наказанието с бой загуби всякакво значение. То се възприемаше вече като нещо неизбежно, както дъжда, студа, топлината …

-Оказва се, че триадата на руската репресивна система звучи така: виртуалната заплаха-доносничество-безразличие към наказанието?

-Точно така. Чии портрети все още украсяват офиси в Лубянка? На Феликс Дзержински – палачът и русофобът, реализирал историческото отмъщение на поляците над руснаците в национален мащаб. „Чекист” е дума, която лепне от кръвта на милиони хора, но отново се произнася с гордост. Разбира се, при такова отношение на властите към кървавото минало на съветските репресивни органи е лесно да се повярва, че връщането на политическото преследване е възможно. Но най-важното не е в портретите и думите. В края на краищата, непрекъснатостта на политическото преследване не е в институциите, участващи в него, а в действителната неограниченост на върховната власт, която го произвежда. Веднага след като от горе изискат от обществото да се закълне във вярност към наследника, че процесът е започнал и е въпрос на време, когато разследването отново ще се превърне в система.

-Но Русия вече е „настъпвала мотиката“ толкова много пъти ...

-Очевидно сме я настъпвали малко. Сигурно си мислите ли, лошо изучаваме уроците от миналото? На Запад също обичат да се въртят в кръг. Въпреки това, аз съм оптимист. Струва ми се, че обективните процеси, стартирали в началото на 90-те години на ХХ век, в съчетание с глобализацията и израстването на поколение, което не се страхува, не могат да бъдат спрени. Убеден съм, че вероятно (поради липсата на идеологията на класовата борба) връщането в миналото ще бъде краткотрайно и не толкова трудно, колкото беше преди век. Русия напредва, макар и със значително по-бавно, отколкото ни се иска. Но в исторически план напредъкът е очевиден. В края на краищата, „словото и делото” в най-крайната форма на насилие станаха невъзможни още през 1762 г. и бяха отменени. И още нещо – днес властта престана да бъде свещена крава. Необходимо е да спазваме на Конституцията и не е нужно и да се молим на лидера, както в Северна Корея. Това е добре и показва колко сме напреднали. Днес въвеждането на наказания за обида на институции е на път да се превърне в подигравка.

-Коя според вас е най-сериозната заплаха днес?

-По-нататъшно неограничено укрепване на властта, превръщането й в авторитарен. Има хора, които са убедени, че Русия в сегашните си граници може да се управлява само със силна ръка. Но силата е различна. Спомнете си де Гол, който също се опита да управлява с твърда ръка, но Франция беше и си остава демократична. Границата е една – способността на един политик да напусне навреме. Де Гол успя да го направи. И Франция оцеля. В днешна Русия навременната смяна във властта е по-важна от всякога. Ако пожертваме този принцип в името на стабилността на държавата, политическото преследване ще оживее и ще стане система.

Бележки:

¹-Сборникът от закони на руското царство е приет от Земския събор през 1649 г. По това време в държавата съществува огромно количество законодателни актове, които не само че са остарели, но и си противоречат един на За това допринася фактът, че законодателните актове са пръснати по отделните ведомства, по чиято заявка са създавани, както и липсата на координация в правоприлагането. Част от правните норми от миналите години са станали неефективни. С приемането на Сборника (Кодекса)  законодателят прави опит да регламентира правните норми.

²-херцогиня на Курландия (1711-1730) и императрица на Русия (1730-1740). При управлението й Русия участва във Войната за полското наследство и Руско-турската война от 1735-1739.

³-регентка на Руската империя (1740-1741). Като правнучка на цар Алексей Михайлович Романов, по майчина линия тя е наследничка на руския царски трон.

⁴-филм по сценарий на Питър Морган, разказваш за реакцията на британското кралско семейство след смъртта на лейди Даяна (31.08. 1997 г.), премиерата на филма е на 02.09.2006 г. на кинофестивала във Венеция.

⁵-наименование на управленски структури на централната власт при Петър I, могат да се сравнят с днешните министерства, съществуват колегии, които отговарят за: външните работи, войната, флота, приходите, разходите, съда, финансови контрол, търговията и т.н.

⁶-светско име Елисей/Елиазар (1681-1736), епископ на РПЦ, от 1725 г. Новгородски архиепископ, заместник-председател на Светия синод, писател, публицист, поет, философ, сподвижник на Петър I.

⁷-испански духовник и пръв велик инквизитор на испанската инквизиция.