ВЪВЕДЕНИЕ КЪМ ПУБЛИКАЦИЯТА НА Г-Н ИВО ИВАНОВ
Съдейки по книгописа, статията ми „Размисли
върху войната – между Клаузевиц и съвременните теории“ е писана в периода
2013-2014 г. В нея съм засегнал и темата за „хибридната война“. Ще си позволя
да цитирам текста, който съм й посветил:
„На границата между т.нар. войни в чист вид е
разположена хибридната война. Според
западната военна теория това е война, в която от двете страни участват
компоненти на регулярните и на нерегулярните въоръжени сили (фигура 1) [Попов,
Иг., Матрица войн современной эпохи].
Твърдението звучи приемливо от логична гледна
точка. Повърхностно погледнато то, като че ли отменя дефиницията на Клаузевиц.
Повърхностно, защото авторите отбягват да отговорят на въпроса за насилието
като политически избор на действие при разрешаване на кризите/ противоречия в
посочените модели. В исторически план твърдението също не е съвсем вярно,
защото и Наполеоновата война срещу Русия
(1812) и Втората световна война (1939-1945) би трябвало да бъдат
наречени хибридни, в смисъл че и във двете са използвани както редовни
въоръжени сили, така и партизански формирования.
Тезата за т.нар. „хибридна война” напоследък е
обект на разработка и от български военни теоретици. Някой от тях наричат я
„модерен термин”, съчетаващ в своя генезис военни с невоенни действия, които
имат влияние в много по-широк смисъл, в много по-голям брой държави, отвъд
рамките на региона дори [Спиридонов, Сп., Полковник доцент д-р Георги Димов:
Обучаваме управленския елит на страната]. Подобно твърдение може да се определи
като несериозно от научна гледна точка.
По-интересни са вижданията на български военни
автори, свързани с анализа на непосредствените и в близко бъдеще заплахи за
военната сигурност на България [Визия: България в НАТО и в европейската отбрана
2020, работен документ, Министерството на отбраната, София, 2014]. Според тях
разнопосочните „регионални и геостратегически интереси предполагат запазване на
конфликтното противопоставяне в Черноморския и Кавказкия регион. Незаконното
анексиране на Крим от Русия и конфликтът в Източна Украйна се превърнаха в
най-сериозната заплаха за мира и сигурността в Европа след Втората световна
война. Те доведоха до сериозна промяна в съотношението на силите в Черноморския
регион. Това негативно развитие има непосредствено отношение към сигурността на
България. Засилените инвестиции в конвенционални военни способности в посочения
регион и „хибридният модел“ на водене на война провокират необходимостта от
адекватни инвестиции в отбраната на България. „Хибридната война“ съчетава
прилагане на конвенционални методи с похвати от партизанска война, прикрито
подпомагане на сепаратистки групировки, кибератаки и пропаганда, икономически
натиск и действия, противоречащи на международното право” [Визия: България в
НАТО и в европейската отбрана 2020, работен документ, Министерството на
отбраната, София, 2014]. При
коментирането на тезата няма как де си избяга от историческия паралел между
борбите за освобождението на Македония и
т.нар. „прикрито подпомагане на сепаратистки групировки” от въоръжените сили на
Руската федерация (тук и по-нататък в цитата курсивът е мой – бел. Н. К.).
Темата е твърде широка и извън контекста на изследването, но има известни основания да се твърди,
че офицерите и подофицерите от младата българска войска и войводите от
македонските революционни чети са познавали хибридната тактика. Разбира се без
да я нарича така!
Темата за хибридната война заслужава
по-сериозна разработка. В момента в информационното пространство могат да се
срещнат тези, които говорят за объркване в мисленето на военнослужещите. За
илюстрация може да се цитира едно становище от дискусиите във Фейсбук. Според
него „понятието не е прецизно дефинирано
и поради това в значителна степен не носи конкретен смисъл. така че не го
възприемайте като контратеза. Чрез него се прави опит да се съвместят различни
съчетания от условия, цели и средства“. Конфликтът се развива някъде, но
ефектите се проявяват на неочаквани места сред три основни "цели"
(включително и физически) - местно население, население в собствената страна/и,
международна общност. Включват се в значителна степен елементи на бунтове,
гражданска война, информационна война и война в киберпространството. Поради
различията във военните потенциали фокусът се измества към неконвенционални
бойни действия. Модерните технологии, конвенционални средства и оръжия се
използват по неконвенционален начин. Едновременно се използват терористични,
партизански и криминални действия. И всичко това се опитва да се представи като
хибридна война …“ (край на цитата).
Изпратих статията на г-н Георги Рачев,
отговарящ за списание „Военен журнал“. След време получих съобщение, че
рецензиите са положителни. Подготвих материала за публикация (снимката е от
титулната страница).
РУСКОТО УЧАСТИЕ В СЪБИТИЯТА ОТ 1876 Г. С НИЩО НЕ ПРОМЕНЯ
ПОДВИГА И ВЕЛИКОТО ДЕЛО НА АПОСТОЛИТЕ ОТ ГЮРГЕВСКИЯ КОМИТЕТ
Иво Иванов
По Българската национална телевизия върви едно
доста гледано предаване -„История.BG”. Прекопирано от вехти скандинавски и
британски формати от 80-те години на миналия век, за нашата не много
просветена, но изкушена публика то все още е интересно. Безспорен успех е, че
„История BG” прави опит да извади академичните изследвания от кабинетите на
родните учени и да превърне българското минало в общностно съпреживяване,
каквато е мисията на историята като знание и самопознание. Понякога, особено
когато открива нови или качествени събеседници, начинанието е успешно и
великолепно. Друг път буксува заради постоянното присъствие на едни и същи лица
с техните мантри, но какво да се прави - ние сме малка страна и сме обречени по
телевизиите да се въртят едни и същи светила. Често разговорът в ефир става
интересен и поучителен дори с онова, което се премълчава от гостите.
Предаването на 20 април 2015 г. бе посветено на
Априлското въстание. Националният ефир бе удостоено от присъствието на проф.
Андрей Пантев, деканът тогава на Историческия факултет в СУ проф. Пламен Митев,
който почти не успя да вземе думата и велеречевития проф. Яни Милачков.
Говоренето в студиото бе с подобаващия за темата патос, но глаголенето за
Априлското въстание не излезе извън рамките на нашето вътрешно патриотично
въжделение за възрожденската епоха. Като изключим бледото маркиране, в кратките
55 минути не остана време да се говори за външно политическата рамка на
Априлското въстание и ролята на Русия в тази авантюра. А вглеждането в
събитията от преди повече от 140 години през призмата на руската имперска
политика на Балканите е задължително, за да можем да видим делото на априлци в
тяхната пълнота. Това с нищо не накърнява или не засенчва величието в подвига
на българските революционери от 1876 година. Премахвайки историографското
сфумато ще оголим още повече драматизма на избора, пред които са били изправени
нашите възрожденци и революционери. Само така българската историческа памет
може да се обогати с поучителната истина, която ни е нужна винаги, когато се
изправим пред нашия пореден освободител и поробител.
Покрай руската агресия в Крим и авантюрата в
Донбас стана модерно да се говори за „хибридни войни”. Много медии дори бяха
готови да обявят режима на Владимир Путин за изобретател на така наречената
нелинейна или „хибридна война”. Но трябва дебело да отбележим че събитията на
Балканите от 1867 до 1878 година са низ именно от същите хибридни и паравоенни
действия, които накрая прерастват в
открита конвенционална, пълноценна война, за да приключат отново в кървави,
хибридни паравоенни действия през 1878-79 година по време на Разложко -
Кресненското въстание, албанското въстание на Призренската лига достигнало дори
до Скопие или действията на майор Сен Клер в Родопите. От същият вид са и
действията на руската имперска политика във вече освободена и обединена
България след 1885 година с офицерския преврат, бунтовете и срамните военни
чети на русофилите, срещу режима на регентството и Стефан Стамболов.
НАЧАЛОТО НА ХИБРИДНАТА ВОЙНА НА БАЛКАНИТЕ ПРЕЗ XIX
В.
Трудно е категорично да се постави датировката
за наченките на хибридните войни на Балканите. За да направим това, отначало се
нуждаем от определение на термина „Хибридна война”. Още в първата книга на
„Теория на голямата война” озаглавена „Природата на войната” Карл фон Клаузевиц
пише следното: „В борбата всеки
противник, с помощта на физическата сила се опитва да повали другия и да сломи
съпротивата му. Войната е акт на силата, с която принуждаваме противника да
изпълни волята ни. За да победи силата, тя оползотворява всичко онова, което
науката и изкуствата предоставят на нейно разположение. В своето развитие
силата не познава други предели, освен някои незначителни ограничения, които не
отслабват съществено нейната мощ и които тя приема под името международно
право.”(1)
Иначе казано, „хибридната война” се подчинява
на всички закони на „класическата конвенционална война”, но се води на ръба на
така нареченото международно право и най-вече без официално, формално
обявяване. Последното днес формално също е нарушение на Международното публично
право и подобни действия винаги носят поне в началото си печата на партизанска
война или открит граждански конфликт с много насилие извън рамките на закона. А
всяко насилие извън рамките на закона се нарича - терор.
Според едно предизвикало доста спорове
определение публикувано в проекто-документа на българското Министерство на
отбраната "Визия: България в НАТО и в европейската отбрана 2020",
понятието „хибридна война” е определено, като съчетание на конвенционални
методи с похвати от партизанска, информационна война, както и с действия,
противоречащи на международното право, които поставят огромно политическо,
военно и икономическо предизвикателство пред засегнатите страни. (2)
На срещата на външните министри от НАТО от
декември 2015 г. се казва, че „маскировката, .....заедно с тайните операции се
явява част от хибридните атаки. При такова нападение не става ясно веднага това
война ли е или все още мир.” (3)
Ако се върнем преди два века на Балканите, в
периода на големия катаклизъм, породен от Великата френска революция и
Наполеоновите войни виждаме първото и второто въстание на сърбите, гръцката
„Фелики етерия” и последвалите Руско – турски войни от 1806 -1812, и 1828-1829
г. Всички тези външни конфликти, заедно със системните вътрешни проблеми
разклащат из основи Османската империя и остро поставят въпроса за бъдещия
контрол върху Проливите. Но дори още в тези първи за ХІХ-ти век балкански
конфликти виждаме „хибридните” попълзновения на руската империя в Югоизточна
Европа при императорите Александър І и неговият брат Николай I. (4)
Формално спора между Русия и Западните
европейски сили започва да се води за правота на покровителство върху
християните в Османската империя. Зад този спор се боричкат много по-насъщни
икономически и имперски интереси на Великобритания, Русия, Франция и
Хабсбургите. Реално Високата порта превръща правото за покровителство върху
християните в разменна монета и се опитва да печели време за болезнено и
безуспешно реформиране, като експлоатира противоречията между Великите сили и
зараждащите се локални национализми особено сред балканските народи. Печеленето
на време от османците също има своята цена за всички играчи, но най-вече за
Високата порта. Така се стига до Кримската война 1853-56 г. От конфликта
победената Русия и „победителката” Османската империя излизат буквално фалирали
и изправени пред предизвикателството, че единственият изход за да оцелеят
по-нататък е да се реформират бързо и радикално. Скоростта и темпа на реформите
ще решат спора, коя от двете най-стари империи в Източна Европа ще надделее.
Първоначално Русия взима превес в реформите и успява да постигне някои успехи
на Балканите, но в крайна сметка реформите и в двете империи остават
половинчати и непоследователни. За да рухнат в края на Първата световна война
през 1917-19 година, заедно Хабсбурската Австро-Унгария.
Сръбските въстания и гръцката „Фелики етерия”
можем условно да ги приемем, като ехо на събитията предизвикани от
Наполеоновите войни и последвалия сложно балансиран мир след Виенския конгрес,
на който Русия старателно отстоява тезата да не бъде засяган Източния въпрос.
Но събитията поставят началото на оставащите отворени „сръбски”, „гръцки” и
„влашко-молдовски въпрос”, които ще се решават в рамките на големия „Източен
въпрос”. Изпреварващо развиващите се национализми на нашите съседи са пример и
вдъхновение за българите особено в диаспората. В крайна сметка колебливо и с
романтично търсене на външна подкрепа от Балканите и Русия българите също
започват да се борят за своята политическа, национална и човешка свобода. Но
по-ранно формулираните балкански национални проекти са конкуренти на
„българския въпрос”, което кара нашите революционни дейци и възрожденци, като
догонващи по своето развитие да бързат и да търсят спешно решение за
българската свобода с всички средства.
За начало на „хибридната война” довела до
изострянето на българския въпрос на Балканите трябва да приемем събитията след
Кримската война и то по-специално след разгрома на Хабсбургите и на Франция от
Прусия и раждането на обединена Германия през периода 1866 - 1870 г. Това е
сигнал за Петербург, че баланса на силите в Европа отново се променя и трябва
да се търси ревизия на катастрофалния за Русия Парижки мир от 1856 г. Това не
може да стана с открита война, защото Русия не е Прусия по това време. В Русия
от времето на Александровските реформи има само хитрини и сълзи, но не и
достатъчно „стомана”. Затова дипломацията на княз Горчаков решава до подтикне и
провокира търсенето на дипломатическо решение, като не винаги използва съвсем
дипломатични средства. Санкт Петербург започва разиграване на картата с
Източния въпрос, като максимално се възползва от противоречията в европейския
концерт. Осъзнавайки своите ресурсни слабости руската политика по Източния
въпрос приема подхода за намирането на „колективни решения”. Формално Парижкия
мир отпада през 1871 г. с прословутия циркуляр на Горчаков до столиците на
страните гаранти, че Петербург вече няма да спазва наложените след Кримската
война отбранителни ограничения в Черно море. Но реално Русия е далеч от
позициите, които е имала на Балканите преди поражението. Затова в своите опити
да надделее над западното влияние в Османската империя руската политика
системно ще се стреми да продължи своята еманципация със Запада. Единият от
пътищата за тази еманципация минава през подклаждането или раздухването на нови
вътрешни конфликти, които да отслабят болния човек на Босфора и да предизвикат
международна колективна намеса с руско участие.(5) Заради силното английско влияние
в Гърция, както и заради френското и австро-унгарското влияние във Влашко и
Молдова, а последните като обединена Румъния се явяват преграда за Русия към
Балканите Санкт Петербург е принуден да заложи единствено на Сърбия, Черна гора
и българите. Географски в Поморавието и по Дунав като автономен държавен
потенциал там изпъква единствено Сърбия. Едновременно Белград служи на руската
политика като преграда срещу влиянието и копнежите на Виена към владенията на
Османската империя в Босна и Херцеговина, Санджак и Солун. Това руско внимание
към Сърбия, като балкански Пиемонт на панславизма, (Илия Гарашанин го прекопирва от антируския проект на княз
Адам Чарториски и този антирусизъм е подценен от Петербург.) ще залегнат в
начертанието на Илия Гарашанин и ще минират руския панславизъм на Балканите
именно отвътре.
ПРОПАГАНДАТА НА СЛАВЯНСКИТЕ КОМИТЕТИ
Поучена от предишното си поражение в Кримската
война, Русия влага много сили и ресурси в един нов за нея аспект на бъдещия
конфликт, пропагандата или това, което днес определяме като „информационна
война”. С тази роля се натоварени така наречените „Славянски комитети”, чието
сформиране в Русия започва в края и веднага след Кримската война през 1856-58
г. „Славянските комитети” са утвърдени лично от император Александър II през
януари 1858 г. В тези комитети разликата между панслависти и просто славянофили
е твърде незначителна и неразличима. За сметка на това в руската авторитарна
империя и общество от онова време е немислимо да говорим за „Славянските
комитети”, като за някаква обществена самодейност в областта на суверенната за
императора тема на външната политика. Макар в дейността на комитетите да се
включват много видни общественици, които са впрегнати в ролята на онова, което
днес в Кремъл на политически жаргон зает от Владимир Ленин наричат „полезни
идиоти”, комитетите освен като обществена декорация са едновременно и средство
за мобилизиране на интелигенцията. Дейността им насочена извън империята
отклонява общественото внимание от вътрешните проблеми и лъкатушещите реформи
провеждани от Александър II. Казионният характер на „Славянските комитети”
безспорни личи от факта, че държавното
финансиране е 80% от техните разходи. (6) Тук има и един такъв парадоксален
момент отбелязан от руския изследовател С. А. Никитин в неговото изследване за
„Славянските комитети”. Макар и толерирани от императорския двор, като
обществени движения целящи да легитимират действията на властта във външната
политика, руските управляващи стават жертва на собствената си пропаганда. Накрая
триото от външния министър А. П. Горчаков, военния министър Д. А. Милютин и
финансовия министър М. Х. Рейтърн, които по отделно са противници на откритата
война с Турция, ще подкрепят войната. Тримата се боят от общоевропейски
кофликт, в който Русия отново ще се изправи сама срещу всички и ще изгуби, но в
края на 1876 година те на авоз подкрепят военното решение оправдавайки се
именно с натиска на обществените очаквания породени от пропагандата на същите
организирани и финансирани от самодържавието
„Славянски комитети”.(7) И това се случва въпреки, че до есента на 1875
г. „Славянските комитети” се намират под ръководството на Азиатския департамент
в Руското външно министерство, а след това във вътрешен план преминават под
попечителството на Вътрешното министерство. Донякъде отговорът на парадокса се
съдържа във факта, че дейността на комитетите се разширява понякога стихийно,
чрез серия от ескалиращи импровизации на руската балканска дипломация.
„Славянските комитети” от първоначално чисто пропаганден, медиен и обществен
инструмент, се трансформират до опасно и трудно контролируемо от
руско-имперския вертикал на властта средство за въоръжена пропаганда на
Балканите.(8)
Давайки си сметка за опасната промяна в
„Славянските комитети”, след 1879 императорският апарат ще въведе ред и
съществени корекции в тази насока.
ГОДИНИТЕ ПРЕДИ 1976-та
Различните последователно разширяващи се прояви
на славянофилска, руска, сръбска, гръцка, протурска или пробългарска пропаганда
придобиват формата на онова, което днес изследователите наричат ”въоръжена
пропаганда”. Интересен паралел с нашата съвременност е, че записването на
руските офицери през 1876 г. за доброволци в сръбската армия за войната с
Турция по така наречения план на Р.А. Фадаев става с разрешението на император
Александър II. Господарят – император използва същия модел прилаган днес от
Владимир Путин при командироването на руските военни като „доброволци” в
Украйна. Така наречените кадрови „доброволци” от 1875-76 г. подават оставка или
излизат в отпуск, като след това им се гарантира завръщането в армията на
същите длъжности и със същите чинове и заплати.
В онези времена Санкт Петербург успешно заплаща
лоялността, към руската балканска политика на управляващата династия Обреновичи
в Сърбия. Спазарени са и Негошите в Черна Гора, които са на руска казионна
издръжка още от времената на Петър І. Дори вождът на сърбите в Босна и
Херцеговина Лука Вуколович е платен руски агент. Но съществен проблем за
Азиатския департамент е, от кого да откупи българската лоялност или кого да
потърси за съдействие сред българите. Така наречените „стари” и техния комитет
създаден през 1867 година от граф Николай Игнатиев са лоялни към Русия, но
извън диаспората са недееспособни на терен в османските предели на България.
През 1867-68 година се провалят Втората българска легия в Белград, четите от
Влашко, както и фамозното Тетевенско въстание финансирани от Азиатския
департамент на Пьотър Стремоухов и неговия агент сред старите, котленския
българин полковник Иван Кошелски и руския консул в Пловдив Найден Геров.
Провалът е предизвестен от външната за българите химера на уговаряната от
Петербург сръбско-гръцка акция, в които се преплита и съдбата на Критското
въстание от 1867 г. Част от руския провал е също и убийството на Михаило III
Обренович и заместването му в Белград от неговия прозападен племенник княз Милан. През 1869 г.
Санкт Петербург рязко забива спирачките на своите балкански конспирации,
включително заигравките със сърбите и българите. Докато не се уредят
отношенията с Прусия и Австро-Унгария, включително и по полския въпрос тръбачът
на славянските бунтове срещу Османската империя, баш славянофилът Иван Аксаков
и „руският паша” в Царигад Николай Игнатиев, започват да пеят умиротворителни
химни към раята с призиви към местните славяни за изчакване.
След големия катаклизъм от 1870-71-ва година
Франция на Наполеон ІІІ е елиминирана временно от големия европейски концерт. В
Централната част на континента се установява така наречения съюз на тримата
императори, в който Берлин се представя за „честен” арбитър по Източния въпрос
между Виена и Петербург. Като предварително условие за сключване на съюза Русия
признава правото на концесия върху балканските и славянските дела в Османската
империя и на Австро – Унгария. Право което дотогава Русия ревниво пази само за
себе си. Заради отстояването на това монополно право империята на Романови
влиза в пагубната за нея Кримска война. От своя страна Берлин подкрепя
настъплението към Балканите на Австро – Унгария, за да компенсира Хабсбургите
след тяхното изтласкване от немското пространство на обединения Германски райх.
Като жест към Русия Виена и Берлин подмамват руския императорски двор в Тройния
съюз с увещанието, че щом владенията на Отоманската империя на Балканите са
обречени, то когато му дойде времето наследството на болния босфорски човек ще
бъде поделено, като справедливо се отчетат интересите и на Петербург.
По същото това време пред очертаващата се
импотенция на „старите”, които и без това декларират, че ще вървят безропотно
след руската дипломация, в Цариград граф Игнатиев започва все по-активно да
търси контакт с така наречените „млади” около БРЦК. Макар хора като Иван
Касабов или Васил Левски (Виж книгата „Васил Левски....” София 1946 г. от проф.
Христо Гандев) да са прекалено подозрителни за консервативната руска
дипломация, макар да са прекалено повлияни от западни идеи, макар да са смятани
за опасни със своите революционни методи на пропаганда, свързани с „Млада
Европа” и „Млада България”, именно те са хората, които могат да действат на
терен. Затова накрая след елиминирането на В. Левски и неговата едва в зачатък
Вътрешна революционна организация (ВРО)
в руското посолство край на Босфора, енергичният граф Н. Игнатиев
внимателно ще сформира свой собствен български революционен комитет, който ще
„командирова” в Гюргево. Това че ние българите обичаме да величаем Гюргевския
комитет като пряк приемник на БРЦК, не означава, че не трябва да виждаме
истината, че той е сформиран именно в мазетата на руската легация, в
цариградския квартал Пера. Същият този временен орган - Гюргевският комитет
дори не оставя свое официално
координиращо звено, което да работи като център във Влашко след заминаването на
дейците му на юг от Дунав в България. Това става по волята на руските
„архитекти”, които смятат, че по този начин ще запазят по-лесно своя контрол
над българите, като оставят разединени апостолите и запазят координиращата роля
в последващите събития за себе си.(9)
РУСИЯ И БЪЛГАРСКОТО РЕВОЛЮЦИОННО ДВИЖЕНИЕ ПРЕЗ
1875 Г.
Но да се върнем на българския въпрос от преди
140 години! В началото на 1875 г. по време на голямата криза в БРЦК в Букурещ и
сред остатъците от ВРО на юг от Дунав
прекалено младият, но дързък Стефан Стамболов се опитва безуспешно да замести
Апостола Васил Левски. Любен Каравелов напуска БРЦК и преминава под влиянието
на русофилите във Влашко или т.нар. „старите” от „Добродетелната дружина”.
Стефан Стамболов е познат на граф Николай Игнатиев още от времето на борбите за
Църковна независимост в Цариград, когато самонадеяният юноша също неуспешно се
опитва да съм прилепи към българските нотабили. Познат е на руските власти и
като недоучил семинарист изгонен от Одеса. Та този 21 годишен съмнителен субект
получава на „Истиклял” в града край Босфора руски паспорт и с него успява да
избяга в Одеса от издирващите го турски власти. От там се прехвърля в Букурещ.
През пролетта на 1875 година Христо Ботев, Стефан Стамболов и Иван Драсов се
опитват да възобновят БРЦК, за да подемат отново подготовката за общонародно
въстание. Духовете са особено приповдигнати след избухването на сръбското
въстание в Босна и Херцеговина през лятото на същата година. Славянските
комитети в Русия заедно с финансовата и политическа пропаганда на
Австро-Унгария от своя страна не само енергично са работили за избухването на
сръбското въстание, но започват да подкрепят развоя на събитията в Босна и
Херцеговина с оръжия, пари и доброволци. Целта на Петербург и на Виена е да
предизвикат ограничена международна намеса, която чрез една дипломатическа
конференция в Цариград да доведе до увеличаване самоуправлението на славяните в
Османската империя, без обаче да се стигне до общоевроепйска конфронтация или
военен сблъсък с Високата порта. Руските и австроунгарските сметки са от
поредното изостряне на Източната криза Дунавската монархия да получи доминация
над Босна и Херцеговина, а Романови да си върнат отнетата от Парижкия договор
Бесарабия. За разлика от австрийците в надиграването Граф Игнатиев има още един
скрит коз в ръкава. Това са българите, които ще използва, когато прецени за
необходимо и които най-вече се подчиняват единствено на руската дипломация.
Тези конкретни разигравания и цели не са известни на българската емиграция във
Влашко. С приповдигнат дух българските дейци отвъд Дунав чувстващи се принизени
и изоставащи от съседните нам свободни и полусвободни държавици всячески и
бързо се стремят да се включат в нарастващото напрежение на Балканите. Планът е
набързо да се подготви въстание, което да избухне и да представи пред великите
сили „българския въпрос”, който също спешно се нуждае от решаване.
(Публицистиката на Ботев от този период е особено показателна в това
отношение.) Така през август 1875 година е взето решението за подготовката на
Старозагорското въстание, което трябва да бъде самостоятелна българска акция с комитет
отвътре и чети отвън, но подобна акция не може да се осъществи без помощта на
Русия и Сърбия и най-вече благословията на Петербург. За целта Димитър Ценович
заминава в Белград, а Христо Ботев е изпратен в Одеса, където да влезе във
връзка със Славянските комитети и властите, за да търси оръжие за бъдещите
въстаници. Тогава е взето и авантюристичното решение за изпращане на
диверсионна група в Цариград, която начело със Стоян Заимов да подпали
султанската столица. В своите спомени Никола Обретенов пише, че през 1875 г.
Стамболов се среща тайно с граф Игнатиев и поискал руска помощ за предстоящото
въстание, на което умелият дипломат му отговаря: „Русия нищо не може да направи
сега за България, ако българите сами не дадат повод за това”.(10) По същото време
цялата руска дипломация на Балканите по нареждане от Петербург внушава на
българските революционни дейци, че сега не му е времето, да се бунтуват срещу
султана.
С всички средства и по всички канали българите
са спъвани и сдържани от размирни начинания. Можем само да се досещаме, че
руската дипломация иска без разпалването на нови конфликти и излишни
допълнителни напрежения да постигне своята цел за отстъпки от Османската
империя, чрез една мирна конференция, повод за свикването наа която да е вече
избухналото въстание в Босна и Херцеовина. В Петербург не са слепи, че немският
канцлер Ото фон Бисмарк се стреми да сблъска на Балканите Русия, Австро-Унгария
и Османската империя, като запази за себе си ролята на арбитър, който ще печели
от споровете на останалите. Един допълнителен нов български бунт ще наложи на
Русия нуждата да се ангажира още по-категорично на Балканите, за което тя в
момента все още не се чувства готова. Затова край Нева имат известни резерви,
към все по-агресивните действия на Игнатиев. Това личи и от отказа който Христо
Ботев получава в Одеса. На 19 септември 1875 г. нашият революционер се връща от
Одеса без да е получил така лелеяното оръжие. Въпреки безнадеждната външна
обстановка „младите” решават да продължат подготовката за Старозагорското
въстание. Девизът им е - “ще въстанем, пък каквото Бог покаже”. Едновременно с
това е оказан колективен натиск от руската и западните дипломации над Сърбия да
не допусне преминаването на български чети в Дунавска България.(11) Съдбата на
прибързаното и неизбухнало Старозагорско въстание е известна.
С подкрепата на финансово издържаната от Русия
Черна Гора въстанието в Босна и Херцеговина е превърнато в перманентен
конфликт, сблъсъците в който въврвят с променлив успех. Постепенно се
затвърждава, очертаната сделка между Виена и Петербург, че Русия ще приеме
анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария, срещу връщането на
Бесарабия за Руската империя. С британска помощ в края на 1875 г. Високата
порта успява да отбие колективния натиск на Русия и Австро-Унгария за
свикването на международна посланическа конференция в Цариград. В крайна
сметка, тогава, въпреки резервите на канцлера Александър Горчаков и на шефа на
Азиатския департамент Н. К. Гирс в разиграването на революционните движения на
Балканите, в руското посолство в Цариград решават да заложат на българите.
Колкото и да е бил своеволен граф Игнатиев неговото решение не е взето без
санкцията на Петербург.(12)
Любопитно е, че в четивно написаната биография
на император Александър ІІ съвременният руски изследовател Леонид Ляшенко твърди, че събитията в Босна и
Херцеговина от 1875 г. изненадват руския императорския двор. Би могло да се
повярва на това, ако наистина е верен вица, че при двуглавия орел от герба на
руската монархия едната глава наистина не знае, какво мисли другата глава в
империята на мономаха. Все пак и Ляшенко признава, че целта на Санкт Петербург
по това време 1875 г. е да ограничи конфликта, до степен при която да постигне
колективно решение на европейския концерт в полза на Русия, но без да се
предизвиква конфликт с великите сили. По нататък Ляшенко в издържаните традиции
на пропагандистката съветска историография изкарва руската имперска политика на Балканите жертва
на събитията и обстоятелствата
Авторът пропуска да разясни, че самата руска
политика съзнателно провокира и участва в тези „хибридни” и „нелинейни”
паравоенни събития.(13)
СЛАВЯНСКИТЕ АГЕНТИ
Тук е моментът да отделим специално внимание на
двамата руски дипломати на Балканите от разглежданата епоха братята Йонини. И
двамата са питомци и служители на Азиатския департамент. И двамата са дейни
участници в акциите на Славянските комитети. Става дума за братята Александър
Семьонович и Владимир Семьонович Йонини.
По старият Александър е роден през 1837, а по-младият Владимир една година
по-късно. И двамата завършват Лазаревския институт за източни езици, след което
постъпват на служба в Азиатския департамент. Те са отчаяни славянофили, готови
с всички средства да подкрепят и да се борят за свободата на славяните,
независимо под чия власт се намират тези поробени славяни. Подвизават се до
70-те години на по-миналия век като драгомани, консули и специални пратеници на
различни места из Балканите и в Ориента. Резидиращ в Рагуза – Дубровник през
васалната Черна Гора и през самата Босна Александър Йонин е смятан за един от
подпалвачите на въстанието в Босна и Херцеговина.(14) Според доста
противоречивите и да ги наречем избирателни мемоари на нашите революционни
дейци за заседанията на Гюргевския революционен комитет от ноември до 25
декември 1875 г. е присъствал и руски представител споменаван само с фамилията
Йонин. По всяка вероятност това е бил Владимир, защото в биографичната му справка
изрично е написано, че през септември 1875 г. напуска службата си в
министерството на финансите и заминава на юг. След разгрома на Априлското
въстание точно той през юни 1876 година официално оглавява новия български
комитет (БЦБО – Българско централно благотворително общество) в Букурещ и
стопанисва оръжието купено от Славянските комитети за въстаниците. Впоследствие
той ще го пренасочи към Зайчар в Сърбия, за да въоръжи българските бригади,
командвани от руските офицери доброволци в Сръбско - турската война или иначе
казано ядрото на бъдещото българско опълчение от 1877 г.
Не бива да забравяме, че в прословутия
Гюргевски комитет влизат също Стоян Заимов, Георги Бенковски, които така и не
подпалват през септември 1875 година султанската столица, а се оказват гости на
граф Игнатиев в руската дипломатическа мисия в Цариград. Самият Христо Ботев в
началото на 1876 г. в подготовката на своята чета последователно се среща в
Цариград с граф Игнатиев и в Русия с гуруто на Славянските комитети Ив. С.
Аксаков. Както ще видим по-нататък, в четата на Христо Ботев също ще има руски
представители доброволци като латвиецът и руски капитан Арует Загрин наричан
„князът”. Загрин или Радионов, в неговия
сръбски паспорт е записан като Теофан Раданович. На борда на „Радецки” се качва
и юнкерът от Одеското военно училище българинът хаджи Костадин Попдимитров
Хаджикостов. Там е и онази загадъчна личност известна като Перо Македонеца или
Перо Херцеговинеца, а иначе родения във Велес Петър Симеонов. Този човек начело
на т.нар. чета „Свети Георги” се оказва подвойвода на Ботев и пристига във
Влашко точно от Босна и Херцеговина. По това време много се спекулира, защо
Панайот Хитов или Филим Тотю не оглавяват готвените от Ботев чети? Но нашият
войвода Панайот Хитов, който през 1876 г. отново излиза на сцената, като руски
и сръбски кадър по това време е руски пенсионер. Да не говорим за дядо Филип
Тотю. Двамата просто получават заповед от своите руски спонсори, да заминат за
Сърбия и от там да настъпят с чети към България. В техните чети също ще се
включат достатъчен брои руски офицери. Първоначално само като наблюдатели и
участници, а после и ще поемат изцяло командването на българските доброволци.
Отново трябва да подчертаем, че руското участие в събитията от 1876 г. с нищо
не променя подвига и великото дело на апостолите от Гюргевския комитет. Мнозина
от тях само се догаждат, а други дори и не подозират, каква част са от голямата
руска игра на Балканите по това време(15).
НЕЛИНЕЙНОТО АПРИЛСКО ВЪСТАНИЕ
Когато говорим за Априлското въстание като за
част от руската хибридна война срещу Османската империя на Балканите преди 1877
г. трябва да поставим един много важен историографски въпрос. Защо Априлското
въстание се разглежда само във времевата граница от първата пушка и кървавото
писмо в Копривщица до смъртта на Ботев на 2 юни (20 май) 1876 г.? Поставено в
този тесен рамкови формат, въстанието е изцяло българска акция с преобладаващи
елементи на революционна импровизация, които трябва да заменят липсата на време
за реална организация. Ако обаче разширим контекста на събитията със
Старозагорското въстание от 1875 г. и действията на четите от Сърбия през 1876
г., който винаги се пропускат от изследователите, като добавим и вливането на
хилядите български доброволци в Сръбско – Турската война от 1876 г. то
българското дело се вписва в една много по-широкомащабна картина, чийто замисъл
и развитие се режисират от руската политика на Балканите. (16)
Всеизвестно е решението на Събранието в Оборище
въстанието да се вдигне на първи май. Това е и решението на Гюргевския комитет
още от края на 1875 г., че въстанието трябва да е подготвено, за да се вдигне
по Великден и в четирите революционни окръга. Интересното е, че това е времето,
когато Славянските комитети се активизират със своята акция да закупят от
Прусия трофейно френско оръжие – прословутите 22 000 пушки Шаспо, 6-те милиона
патрони патрони за тях и двете планински батареи от 12 планински оръдия с
боекомплект от 2500 снаряда, които да прекарат през Австро-Унгария и от там да
насочат към Балканите, най-вече за България. Макар, че акцията се забавя, а
оръжието е пренасочено през Русия, въпреки перипетиите при организирането на
покупките и доставките първото оръжие е придобито точно през пролетта, като
можем косвено да съдим, че плановете са, когато въстанието се вдигне в България
оръжието да бъде прехвърлено на юг от Дунав.(17)
Ако продължим нелинейно да проследяваме
плановете за въстанието и неговия ход и развитие получаваме следната картина.
Ботев, който има частична представа за хода на въстанието на терен в четирите
революционна окръга организира няколко чети с руски средства дадени му от
„Славянските комитети”. В крайна сметка минава само четата оглавена лично от
поета. Въпреки че остава настрана от дейността на Гюргевския комитет, Ботев не се
отказва от участието в общобългарската акция осъществявана с руска подкрепа.
Поема ръководството на четата, въпреки, че до последно се опитва да намери
войвода, който като „професионален” военен да оглави похода към Враца.
Слизането на Козлодуйския бряг не е някаква самоцелна саможертва и отиване на
курбан. Четата е с поставена задача да подпомогне въстанието във Врачански
окръг. Другата цел е да се съединят силите на ботевата чета с другите чети, които се е очаква да
нахлуят от Сърбия отново с руска подкрепа. Дори самият Панайот Хитов се хвали
след освобождението, че планът за превземането на Радецки е бил разработен от
него още през 1875 г. (Първата версия на плана направен още от Раковски е да се
стовари чета в поречието на Камчия.) Точно там в Сърбия през прролетта на 1876
година се стичат българските войводи, които се оказват така дефицитни като
кадри по време на въстанието. „Събирането на четите започва на 1 април 1876
година”, пише в своите спомени самият Панайот Хитов. Акцията е по инициатива на
сръбския военен министър Тихомир Николич и от неговите думи е видно, че това е
започнало макар и без голям успех доста по-рано. Към първи май, датата, когато
е трябвало да започне въстанието в Зайчар край границата се съсредоточават
четирима войводи Хитов, Филип Тотю, дядо Ильо Марков и дядо Иван от Видинско.
Те са придружени и наблюдавани от руските агенти, бившият губернатор на
Кишиневска област Иван Степанович Калинджев и Николай Киреев, който по заповед
на руският генерал Михайл Г. Черняев е назначен с чин майор от сръбската армия
за командващ на българската четническа формация. (18)
Разбира се, официално Русия не подкрепя
тези „терористични” акции на различните
балкански бунтовници и комити от Босна и Херцеговина до България. Империята на
Романови се намесва агресивно, дипломатически едва накрая, когато започва
откритата и уж нежелана от Петербург война обявена от Сърбия и Черна гора срещу
Османската империя. Прелюбопитна в това отношение е простодушната и искрена реч
произнесена по това време от Иван С. Аксаков на заседание на Московския
славянски комитет. Тя е публикувана през 1876 г. във всички руски водещи
вестници: „В миналото, когато избухваше така наречения Източен въпрос, Русия
излизаше на историческата арена винаги като пряка защитничка на славянството,
но това е било изразявано само чрез официалната власт... В сегашно време ние
виждаме нещо съвсем друго. Събитията са неизмеримо по-важни, защото настъпва
съдбовния час. Но кой е главният водещ, историческият фактор от страна на
Русия? Откъде излиза зовът за съчувствие към въстаналите славяни, вопъла на
негодувание към враговете на Христос и на славянската свобода? Кой ободри
херцеговците нравствено и помогна на тяхната борба материално, осигурявайки
семействата на доблестните борци? Руският народ! Не само образованите класи, но
целият руски народ, включително и простолюдието. Това отношение към славянското
дело, това състояние беше благодушно предоставено на руското общество от самото
правителство. В помощта за въстанието, изразена чрез грижата за страдащите, е
съвършено несправедливо да се обвинява руската държавна власт и чуждият печат
извършва клевета, като упреква руското правителство в тайна поддръжка на
въстаналите славянски племена. Не са ни известни висшите съображения, които
ръководят действията на нашата дипломация, но ние не можем да не чувстваме
искрена признателност към правителството, че то не ограничи обществото при
изразяването на съчувствието.” (19)
От речта на Аксаков човек остава с чувството,
че руската дипломация е нещо различно от руското правителството, на което
Славянските комитети, които са също казионни изказват искрена признателност за
политиката в подкрепа на въстанието. Аксаков отново иска да убеди публиката в
Русия и чужбина, че едната глава от герба с
двуглавия орел, наистина не знае какво мисли другата и какви действия
предприема общото държавно тяло. Впрочем еволюцията на мненията и споровете
сред руските управляващи – императорския двор и министрите по въпроса за
войната с Турция от началото на 1876 до края на същата година, показва, че
наистина донякъде едната глава не знае какво мисли и върши другата.
Междувременно тези уж непричом Славянски комитети, които „случайно” са
обвързани с руската държавна политика изпращат в Сърбия 350 казаци заедно с
конете и пълното им въоръжение, почти 4 000 строеви офицери, които поемат
командването на сръбската армия. Към тях добавете мобилизираните под оръжие
2500 а до края на войната общо 6 000 български доброволци. Тоест каквото и да
говорят руските политици и дипломати от онова време на практика виждаме
началото на една пар екселанс хибридна война, която е само преход към
подготовката на пълноценна конвенционално война.
По-късно в своите спомени Аксаков е доста
по-откровен: „В Москва, на Славянския пазар под ръководството на самия Иван Аксаков
се учреди орган за вербуването на доброволци в действащата сръбска армия.
Покорителят на Ташкент генерал Черняев, уволнен навремето от служба с малка
пенсия и принуден, за да припечелва, да се подготвя за нотариус, откликна на
призива на комитета и замина в качеството на доброволец да оглави сръбската
армия. След него тръгнаха в търсене на парчето хляб генерали в оставка,
офицери, войници и обикновени търсачи на приключения.
Трудно е
да се постави граница между действията на комитета като „обществена"
организация и действията на самата власт, която го призоваваше. Когато
църковните пожертвувания се оказаха недостатъчни, започнаха да правят
отчисления от заплатите на служещите в учрежденията. Когато дотрябва в помощ на
сърбите да се организира отряд от българи, генерал Кишелски, издигнат навремето
(през 1868 г.) от Министерството на външните работи в централния български
комитет, бе изпратен в България. Славянският комитет работеше над обединяването
на установения в Букурещ български благотворителен комитет (бившия „явен
комитет") с българския революционен комитет, действащ в страната. С
енергичното съдействие на руския консул в Букурещ се образува единно българско
централно общество с филиали в Белград, Галац и Браила. На представителите на
славянския комитет Йонин и Теохаров се повери ръководството на
национално-революционното движение в България, като те го насочваха в желаното
от Министерството на външните работи русло.
На унгарската граница активно работеше по
покупката на оръжие полковникът на руска служба Ситенко. Румъния бе превърната
от руските агенти в коридор за заминаващите от Русия доброволци и българи,
изпращани от Игнатиев през Константинопол в Сърбия. С една дума, правеха
всичко, което можеха. През касите на славянския комитет преминаха за нуждите на
въстанието около 1,5 млн. (В край на сметка сумата достига 4 млн. Рубли. Бел
автора) рубли. Приблизително 6 хил. души се отправиха в Сърбия като доброволци.
Веднага щом Турция успя да концентрира
достатъчно количество редовни сили, се оказа, че Сърбия не е в състояние да се
бори. Още през ноември 1876 г. Министерството на външните работи извести руския
консул в Сърбия: „Кажете на княз Милан и на Черняев, че волята на господаря е
всички наши офицери и доброволци, годни за служба, да останат в Сърбия."
(20)
Христоматиен е израза на Г. Бенковски при
горящите български села: „- Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина
аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей; а на Русия - нека
тя заповяда!...”. Само като си дадем сметка за руското участие в организирането
на Априлското въстание, можем да си обясним, защо по време на заседанията и
пренията в Оборище Бенковски непрекъснато говори на своите сподвижници и на
делегатите, че иска специални пълномощия, защото се бой, че после ще нахлуят
руси и сърби, които ще му вземат властта и нашият простоворен народец веднага
ще им се подчини? (21)
РИСКОВЕТЕ НА „ХИБРИДНАТА ВОЙНА”
Известни са причините за предизвестения неуспех
на Априлското въстание. Основната причина е изключителната импровизираност на
подготовката. Бързането в кратки срокове да се подготви и осъществи въоръженото
въстание, което да бъде използвано от поръчителя. Забравени са заветите на
Левски, че „с народа не бива да се играе на революция”, подразбирай на
въстание. Просто изключителен шанс е, че Априлското въстание постига
благодарение на активните действия на Славянските комитети, но и на
международните дипломати и западни журналисти, неочакван пропаганден успех.
Разгрома на въстанието, пепелищата и кървавите жестокости при потушаването
остро поставят българския въпрос пред Европейския концерт. Последиците от
въстанието наистина стават опорна точка за развитието на събитията довели до
последвалата Руско – Турска война.
Но на руската дипломация в следосвобожденска
България и предстояло да усвои отново урока, какви са рисковете на „хибридната
война”? Когато залагаш на хибридните средства, както и да обвързваш финансово,
материално, пропагандно или с други средства играчите които разиграваш, ти
нямаш пълен контрол над техните действия на терен. Те остават извън пълния
контрол на твоята държавна машина и политика.
Това е рискова игра с чужди карти, които не
контролираш, но си принуден да използваш, защото си по-слаб. Примери колкото
искате във всички времена. Вижте трагедията днес в Сирия! Там всички ги е страх
да воюват на терена със свои сухопътни сили, затова се опитват да купуват
променливата лоялност на различни групировки, които в крайна сметка остават
извън контрола на своите спонсори. Вижте, какво става в Крим или в окупирания
от Русия Донбас!
Достатъчно показателна в същия аспект е съдбата
на Стефан Стамболов. Той никога не е бил русофоб. До края на своя живот, дори
когато е принуден да води политика на съпротива срещу руската имперска политика
ще остане убеден, че България трябва да има добри отношения със своята
освободителка. Младият Стамболов участва активно в две въстания организирани от
руската дипломация - Априлското и Разложко-Кресненското. Научава си урока, че
когато не съвпадат интересите на България и Русия или са криворазбрани заложени
целите и средствата на руската външна политика Империята винаги е готова да
жертва българите. Така накрая след освобождението видният български русофил,
който преди всичко е българофил по принуда става русофоб. На свой ред Стамболов
е принуден да се бори срещу бунтовете и въоръжените чети организирани от
руската, "хибридна", въоръжена пропаганда срещу България.
Теми за други статии са, „хибридните войни” на
Русия срещу следосвобожденска България или на СССР срещу българската държава при цар Борис ІІІ. Но
когато започнат да се ровят в архивите за тях, българските изследователи винаги
се изправят пред един и същ проблем или да го наречем направо стена на
мълчането. Руските и съветските архиви остават затворени или избирателно отваряни
за документите и източниците, от ХІХ до края на ХХ век. Нежеланието да се
отворят свободно архивите от миналото пред изследователите и да се допуснат
българските историци до тях, показват само едно, че идеята за една „успешна”,
„малка”, „победоносна”, „хибридна” авантюра на Балканите никога не напуска
бляновете в двете глави на орела.
Бележки:
1.„Теория на голямата война” Карл фон Клаузевиц
София 2001 г. изд. „Софи-Р”
2.http://www.capital.bg
3.http://www.dnevnik.bg
4.Виж А.Попов „Авантюрите на руския царизъм в
България По документите на царските архиви” Приложения – „Настъплението на
царска Русия на Балканите Източният въпрос до Руско-турската война 1877—1878
г.” стр. 230 Цитатът е по публикацията в
http://www.promacedonia.org „Когато националното
движение на узрялата от закваската на Екатеринините и Наполеоновите войни
гръцка буржоазия с особена острота постави пред европейските държави източния
въпрос, Александър взе под свое покровителство първите хетерии [1] на гръцкото
търговско съсловие в Одеса. „Цар на царете", „Агамемнон на Европа" и
„диктатор на Свещения съюз", който се бореше с „революционните призраци на
времето" навсякъде, където се появяваха, той с охота приюти в бюрократичния
си апарат изтъкнати гръцки националисти. Бившият министър на Конийската
република, корфиотът [2] Каподистриа, който заедно с Неселроде оглавяваше
Министерството на Външните работи /от 1816 г./, подготвяше на руска територия
Въстание срещу турците. В същото време Ипсиланти — адютант на царя, замина в
служебна командировка в Кишиньов и оттам през юли 1829 г. се насочи към
дунавските княжества с въоръжен отряд, като призоваваше гърците към въстание
срещу турците.
В гръцкия въпрос Александър претърпя неуспех:
на делото за „покровителството" на гърците попречи Англия, която в никакъв
случай не можеше да допусне Гърция да стане васал на Русия. В дипломатическата
борба между Русия и Англия, възникнала на гръцка основа, превесът се оказа на
страната на Англия. Гръцкият въпрос се изплъзваше от ръцете на царизма като
средство в борбата за проливите. На Александър не му оставаше нищо друго освен
публично да се отрече от гърците /април 1821 г./, да предаде Ипсиланти на
5.Виж „Христоматия по история на СССР” стр.
333-337, изд „Наука и изкуство” С. 1983 г. (Любопитното е, че част от
аргументацията на Горчаков в тези дукименти, по нищо не отстъпва на
аргументацията днес на Владимир Путин при агресията в Украйна и пропагандата
срещу западната подкрепа за Украйна.)
6.http://www.viaevrasia.com/bg
7.„Славянские комитеты в России в 1858-1876
годах”. – М.: Издательство Московского Университета, 1960. Виж също – В.М.
Дятлова http://ist-konkurs.ru/raboty/2014/1511-vopros-o-voine Трябва да се
подчертае също, че все още няма никъде изследване, каква е точно връзката между
Азиатския департамент във Външното министерство на Русия и „Славянските
комитети”, защото, както ще видим, когато става дума за закупуването на оръжия
в чужбина, това не може да стане по инициатива на частни лица или обществено
движение, а е дълбоко премислена и осъществена държавна акция за въоръжаване на
българите.
По въпроса за възможността на посолството в
Константинопол да води собствена пропагандна война и политика е интересна и
показателна статията „Министерството на външните работи на Русия 1856 – 1878
гг.” на В.М. Хевролина, която цитира
самият граф Игнатиев: „Посланика в Константинопол Н.П. Игнатиев ......се
преборил годишно да му бъдат отпускани 20 хил. руб. над бюджета за "противодействие на крайно вредната
за нас посока на западната журналистика, която се опитва да подрони в
европейското обществено мнение, каквото и да е доверие към нашите действия в
Ориента”. Затова трябвало да се заплащат отпечатваните в западната преса
статии, които да показват „положението на нещата в смисъла на нашето виждане и
да опровергават практически насочените сещу над клевети” http://vivovoco.astronet.ru
8.Виж Иван Стоянов „Славянските комитети и
българското освободително движение след Априлското въстание 1876” Университетско издателство „Св. Климент
Охридски” с. 1992 г. Виж също класово
оцветената оценка на А. Попов Цит. Съч. Стр. 240 - „Като действаха в качеството
на идеолози на агресивната политика на руския капитализъм в цялата ѝ пълнота,
но си оставаха преди всичко социално-консервативни помешчици, в резултат на
„сделката" си с царизма славянофилите се превръщаха в най-добри изразители
на агресивната му политика и преобладаващите в нея феодални тенденции.” Както и
стр. 245 - „На поверения им фронт славянофилите водеха настъпление в разгърнат
строй. Те започнаха с това, че хвърляха в бой с „грохналия" западен свят
цялата наличност на съществуващите славянски племена. „Време ни е вече —
започваше аксаковският „Ден" — да приемем предизвикателството и смело да
влезем в бой с публицистиката на Европа за нас самите и за нашите братя
славяни." За победата е нужна сила. „Нашата сила в Европа — продължаваше
„Ден" — е славянският свят..." Тъй като този единствен съюзник на
Русия не бе свободен — той трябваше да бъде освободен: „да освободим от
материален и духовен гнет славянските народи и да ги дарим с дара на
самостоятелното духовно и може би и политическо битие под сянката на могъщия
руски орел — това е историческото призвание, нравственото право и задължението
на Русия".
9.Виж А.
Попов Цит. Съч с.с. 250 - 251
10.Никола Обретенов „Спомени” стр. 196, цитатът
е по „История на априлското въстание” от Йоно Митев С.1986 г. изд. на БАН, т. I
стр. 155
11.Йоно Митев цит. Съч т.I с.с. 158-159, с.с.
195-197, с.с. 205-206 и с.212
12.Изглежда наследството на Егор Петрович
Ковалевский като ръководител на Азиатския департамент и създател на първия
Славянски комитет в Москва все още не е било изживяна към 1876 г., когато
по-консервативният Н.К. Гирс все още навлизал в управлението на департамента, а
граф Игнатиев, който е наследник на Ковалевский като шеф на Азиатския
департамент, по-късно запазил значителна автономност, начело на посолството в Цариград.
Виж по подробно статията на В.М.Хевролина
13.Виж Л.М. Ляшенко „Александър ІІ или история
на трите самоти” М. Молодая гвардия, 2003 Четвърта гл. Апогей, „Дипломация и
оъдия” http://militera.lib.ru „В тази ситуация (на
вътрешно руски проблеми и незавършени реформи) национално-освободителното
движение, избухнало в Босна и Херцеговина през лятото на 1875 година, стана за
руските власти неприятна изненада. От една страна те (Императорския двор и
екипа от реформатори), не можеха да останат отстрани на конфликта между
Истанбул и подвластните му православни, балкански народи. От друга страна
трябваше по всякакъв начин да избягват конфронтация с водещите европейски
държави, преследващи своите цели на юг в континента”.
14.http://www.rusdiplomats.narod.ru/ionin-as.html
15.Виж биографиите на братя Йонини в Русский
биографический словарь: В 25 т. /А.А. Половцов. - М., 1896-1918.” https://ru.wikisource.org Качен от официалния сайт на „Российская
государственная библиотека”. Виж също. Спомените на Иван Вазов „Неотдавна” Том:
11, Стр.: 320 Там Иван Вазов описва Владимир Йонин така: „рядко благородна и
наивна душа, възторжен, доверчив, непрактичен, снабден с добродетелите и
недостатките свойствени на славянина. Нему посветих първата си стихотворна
сбирка Пряпорец и гусла, обнародвана същата година в Букурещ”. http://www.slovo.bg
16.Виж. Йоно Митев цит. Съч т.II с. 25 и с.с.
436-437
17.Иван Стоянов цит. Съч с.с. 19-46
18.Виж. Панайот Хитов „Как станах хайдутин Фамилиарни забележки”
изд. Отечество, София 1982 г. виж и в
http://www.promacedonia.org/bmark/ph/index.htm
19.Виж. К.Гербов „Развитие на Източната криза
до войната през 1877-1878 г.”, част втора 2.2 „Потушаване на въстанието в
България”.http://nauka.bg/forum
20.Ив. Аксаков, Събр. съч., т. I, стр. 236—251.
21. http://www.slovo.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар