БАЛКАНСКИ ЩИТ V...

ПЕТА ЧАСТ НА ПРЕВОДА.

Политическа идеология и отбранителна политика: в търсене на националния интерес 1955-1968 г.

§ 2. Несъстоялият се „регионален детант”  в средата на 50-те години

…….

Забележка към четвърта част на превода:

В нея е публикувана таблица за обема на взаимните доставки на военна техника между държавите-членки на ОВД в периода 1961-1965 г. в млн рубли по цени за 1961 г. (таблица 6). От библиографската част на параграф 2 става ясно, че източник на данните е Российский Государственный Архив Экономики Ф. 4372. Оп. 79. Д. 792. Л. 1-3 (Information on Weapons Supplies and Payment in the Warsaw Pact. March 1961. От таблицата се вижда, че България харчи  повече средства за закупуване на оръжие,  отколкото получава от износ на оръжие (разлика от 31,9 млн рубли). Подобна е ситуацията в Унгария, но там дисбаланса е значително по-малък – вносът надвишава от износа само с 9,9 млн рубли. За Полша, Румъния и Чехословакия средствата получени от износ на оръжие надвишават тези дадени за внос – в Полша положителният балансът е в размер на 110,1 млн рубли!!, за ГДР – няма данни. Чудя се какво е произвеждала българската отбранителна промишленост в среда на 50-те години на ХХ век? Не съм чел военноисторически и военноикономически изследвания по темата. А ако някой знае за такива, моля го да ме осведоми.

Нямаше да направя тази забележка, ако не бях слушал дебатите в Парламента по програмите за превъоръжаване на армията, и най-вече подпорките на депутата от „БСП Лява България” Цонков, за това как най-после ще  придобием СПОСОБНОСТИ (апропо, това са подпорки и на останалите парламентарни групи). Само дето не разбрах какви са тези способности, но се съмнявам, че на Цонков, а и на другите са им ясни. А депутатът от ГЕРБ – о.з. полковник Владимир Тошев (последна служба щаба на Сухопътни войски) ме ошашави с твърдението, че военните дела били „чиста математика”. Прости му, Господи, той и като офицер вероятно е можел толкова.

08.06.2018 г,. преди обяд      Николай Колев.

…….

Проблемът с укрепването на регионалната отбрана ва ОВД на Балканския полуостров се разглежда от Москва като един от най-важните въпроси на цялата отбранителна политика. Значението на държавите с непосредствен излаз на Средиземноморието се повишава.

Визитата на Хрушчов в Тирана, май-юни 1959 г. се възприема като фактор, оказващ влияние върху румънската инициатива от 10.06.1959 г. (за създаване на безядрена зона на Балканите – бел.Н.К.). Хрушчов прави остри изказвания по адрес на Атина и Анкара, по повод съгласието им на тяхна територия да бъдат разположени ракетно-ядрени средства на САЩ, като заявява, че Москва е готова да разположи ядрено оръжие в Албания. По този начин, членовете на делегация – Хрушчов, Родион Малиновски¹ и Николай Фирюбин² демонстрират пред Енвер Ходжа че намеренията на Кремъл надхвърлят укрепването на военноморските му позиции в Средиземноморието, при това обяснявайки амбициите си с общите интереси на страните,участнички във Варшавския пакт.

Ръководството на Югославия се отнася позитивно към заявлението на Хрушчов. На съветското правителство е съобщено, че югославяните са протестирали остро срещу разполагането на американски ракети в Италия, и се отнасят отрицателно към разполагането на ядрено оръжие в Гърция. Белград подкрепя румънската инициатива, но смята, че на една бъдеща общобалканска конференция трябва да бъде поканена и Италия.

Положителна е и албанската позиция относно румънската инициатива за създаване на безядрена зона на балканите. Тирана се стреми да изясни гледната точка на останалите съюзници във Варшавския пакт. По този повод министъра на външните работи Б. Щюла³ разглежда възможността този въпрос да бъде включен в дневния ред на ХІV сесия на Общото събрание на ООН, като се разгледат двата възможни варианта: създаване на безядрени зони без значение от регионите или създаване на такива зони по конкретни региони – в  Централна Европа, на Балканите, в Северна Европа, в Далечния Изток, но „след като др. Громико⁴, се посъветва с останалите социалистически страни”. 

Активизирането на НАТО и ОВД в балканско-средиземноморския район в средата на 50-те години придобива конкретни форми. В разговор с Ричард Никсън⁵ през лятото на 1959 г., Хрушчов му съобщава, че в отговор на разполагането на ракети  в американските военни бази в Турция, Гърция и Италия, Москва е готова да разположи свои ракети в Албания и България.

Поведението на България през този период се обуславя от тесните й връзки с СССР. През септември 1959 г. тя прави опит за иницииране на инициатива, подобна на румънската, като отчита допуснатите грешки от Букурещ.

София предлага разработка на балкански регионален план за разоръжаване без да го обвързва с инициативите в Централна Европа. Отношението на Албания към българското предложение е отрицателно, тъй като тя смята, че това ще попречи на поддръжката на страната в постоянните спорове, които има с Атина и Белград. По този повод западни анализатори издигат тезата, съвсем не без основание, че балканското движение за мир на Балканите, предвид разногласията между отделните държави от Варшавския пакт няма как да се състои, защото нито е общо, нито е координирано.

Върху ситуацията на Балканите оказват влияние и събитията от пролетта и лятото на 1959 в Багдадския пакт⁶. На 24.03. Ирак напуска организацията, а новото революционно правителство на страната заема антизападна позиция. Съдбата на пакта е изключително важна от гледна точка на интересите на СССР в Близкия и Среден Изток и Средиземноморието.

За България съдбата на пакта също представлява стратегически интерес. Българското разузнаване през юли 1959 г. на основа на открити източници и на информация, която се разпространява сред дипломатическите кръгове в Анкара, прави извода, че организацията най-вероятно ще се трансформира в Анкарски пакт, като членството на Британия Турция и Иран ще се запази, а САЩ  формално няма да участват, но ще оказват необходимата икономическа помощ. Преместването на щабквартирата на пакта от Багдад в Анкара през 1959 г. потвърждава извода  на българските разузнавачи, с изключение на твърдението им, че се очаква Турция да играе първенствуваща роля в него.

Значение за София има и гръцкото направление. Тя следи внимателно изявите на генералния секретар на НАТО⁷ в Атина, който не скрива, че разполагането на американско ядрено оръжие на Балканите има не само военно значение, а е средство за натиск върху СССР по време на преговорите за разоръжаване в Женева. Българското разузнаване смята, че политиката на НАТО в Гърция и Турция цели да не допусне проникване на Варшавския договор в Близкия Изток.

За българското партийно-държавно ръководство, което се стреми на засили своите позиции на Балканите важно значение има отношението на Югославия към разполагането на ракетно оръжие в Гърция.  За съжаление получаваните разузнавателни данни са противоречиви. Има факти, които говорят за индиферентна позиция на Белград и други – за негативната реакция на Тито, който смята, че това сериозно ще навреди на отношенията между двете страни.

Географският фактор има важно стратегическо значение в противопоставянето между НАТО и ОВД. По оценка на Военния комитет на алианса от май 1957 г. Западна Европа е важен отбранителен рубеж (front line of defense) против срещу разпространението на комунизма, а  Южна Европа – бариера между СССР и Средиземноморието, т. е. бастион против разпространението на комунизма в Средния Изток и в Северна Африка. Тя е важна и от стратегическа гледна точка,тъй като позволява да се водят бойни действия срещу СССР ако той нападне Западна Европа.

Южноевропейското пространство според схващанията на НАТО се разделя на три части: Италия, контролираната от алианса част на Балканите и азиатска Турция. За отбрана на балканския сектор се предвижда разполагане на механизирани бригади в най-опасните направления за настъпление на Варшавския пакт в Северна Гърция, Тракия и Анадолското плато.

Югославия се оценява от НАТО от гледна точка на отбраната на целия регион, а Албания – независимо от откъснатостта й от останалите страни на ОВД като стратегически важен елемент, поради излаза й на Средиземно море. Позициите та Белград на международната арена запазват своето значение за Вашингтон. Военнотехническото сътрудничество на САЩ с Югославия в навечерието и след създаването на Балканския пакт през 1950-1957 г. позволява на страната да получи американска военна помощ в размер на 745 млн US$. Разузнавателните органи характеризират режима в Белград като „югославска комунистическа диктатура”.  Независимо от затоплянето на отношенията с Москва, оценката на американските военни експерти за ролята и мястото на Белград в отбраната на западния блок не се променя. В писмо на Пентагона от 22.09.1958 г. до Съвета за национална сигурност се казва, че „нашите най-силни съюзници в Европейския регион са .....(страните членки на НАТО – бел.Н.К.), Испания и Югославия, чиито въоръжени сили са впечатляващи..”.

 За определянето на значимостта на конкретните страни са важни не само числеността, но и техническото им комплектуване. В последните дни от пребиваването на Айзенхауер⁸ на поста президент на САЩ е планиран ядрен удар по Албания при изостряне на кризата между двата блока, тъй като намиращите се на нейна територия радарни установки позволяват на силите за ПВО на ОВД да контролират широк спектър от въздушното пространство в региона.

По тази причина Албания е не само в центъра на внимание на Москва, но и на Вашингтон.

Политиката на Кремъл в Балканския регион се оценява реално от анализаторите на радиостанция „Свободна Европа”⁹. През декември 1960 г. те характеризират политиката на Москва по отношение на Гърция и Турция през изминалите години като политика на „мирно настъпление”, а Албания България и Турция – като елементи за нейната реализация. Комитетът за държавна сигурност при Министерския съвет на СССР смята, че „основни направления и стратегически задачи на идеологическата диверсия на империализма са:

а) подкопаване на единството на социалистическите страни чрез създаване на враждебно отношение към Съветския съюз чрез провокации, клевети, активизиране на буржоазно-националистични, ревизионистки и догматични елементи;

б) подкопаване на авторитета и влиянието на СССР и другите социалистически страни на международната арена и

в) отслабва на морално-политическото състояние на социалистическите страни.

По този начин основна тактика и на СССР и на САЩ става търсенето на слабото звено в противниковия лагер (нещо да се е променило след повече от половин век? – бел.Н.К.)

Бележки:

¹-Родион Малиновски (1898-1967), съветски военоначалник, маршал, военен министър на СССР (1957-1967), участник в преврата и свалянето на Хрушчов.

²-Николай Фирюбин (1908-1983), съветски партиен и държавен ръководител, от 1953 г. е на дипломатическа работа - посланик в Чехословакия и Югославия, заместник външния министър на СССР, а в последствие – генерален секретар на Политическия консултативен комитет на държавите от Варшавския договор (ПКК на ОВД).

³-Бехар Щюла, албански партиен и държавен ръководител, министър на външните работи (1953-1966).

⁴-Андрей Громико (1909-1989), съветски партиен и държавен ръководител, най-дълго пребивавалия на поста министър на Външните работи на СССР (1957-1985), член на Политбюро на ЦК на КПСС, ръководител на съветската делегация на конференцията в Дъмбъртън Окс (1944 г.), САЩ (за създаване на ООН), както и на конференцията в Сан Франциско (1945 г.), когато подписва Устава на ООН от името на СССР.

⁵-Ричард Никсън (1913-1994), американски държавен деец, 36-я вицепрезидент, впоследствие 37-я президент на САЩ, осъществява пробив в отношенията с Китай, прекратява Виетнамската война.

⁶-Багдатски пакт (СЕНТО) – е военнополитическа организация в Средния и Близкия изток, съществувала в периода 1955-1979 г. Създадена е в Багдад по инициатива на Великобритания, САЩ и Турция. Първоначално щабквартирата е в Багдад, но след като Ирак напуска пакта се мести в Анкара (Турция).

⁷-Пол-Анри Шарл Спак (1899-1972), белгийски политически и държавен деец, ръководител на Белгийската социалистическа партия, инициатор на европейската интеграция, председател на Общото събрание на ООН (1946-1947), председател на Европейския парламент (1952-1954), генерален секретар на НАТО (1957-1961), министър председател на Кралство Белгия

⁸-Дуайт Айзенхауер (1890-1969), американски петзвезден генерал, ветеран от Втората световна война, президент на САЩ (1953-1961). 

⁹-създадена е след края на Втората световна война и е финансирана от правителството на САЩ (до 1972 г. радиото е финансирано и от ЦРУ). Първото излъчване на български език е през 1950 г. от Ню Йорк. От 1951 г. излъчва от Мюнхен. В Мюнхен работят Георги Марков (убит от Държавна сигурност), Румяна Узунова и Владимир Костов (офицер от ПГУ, след като става невъзвращенец е осъден задочно на смърт, помилван е от президента Ж. Желев). След 10.11.1989 г. разкрива редакция в София, която е закрита през 2004 г. В българското бюро работят Милен Минчев, Георги Папакочев, Георги Коритаров (доносник на Държавна сигурност с псевдоним „Алберт”), Красимир Лаков, Татяна Ваксберг, Екатерина Бончева,, Стояна Георгиева, Румяна Червенкова и др.