УРОЦИ И ИЗВОДИ ОТ ЕДНА ОСТАНАЛА В МИНАЛОТО ВОЙНА

Сложно е да правиш изводи и да се учиш от историята. Ненапразно скептиците казват: „От изучаването на историята има само една безспорна истина – никой не си е направил изводи и не е научил нищо от нея”. Причините са различни. Действащите политици не ни позволяват (или активно се съпротивяват) да се учим от близката история, защото те или техните предшественици са сътворили грешки, върху които пада сянката на престъплението. За част от съвременниците ни и далечната ни история съдържа доста нелицеприятни за тях факти. По тая причина и тя също трябва да се изучава избирателно. Оказва се, че историята не е безпристрастен разказ, а бойно поле за настоящето и бъдещето.

Във всички съвременни държави политико-идеологическите сили водят яростна борба помежду си, всеки за своята историческа истина. Съвременната борба за историята е съставна част от борбата на всички обществени сили за собственото им настояще и бъдеще. И тя не винаги е честна.

Историята е алтернативна. Тя се създава от хора, притежаващи различно съзнание, воля страсти и т.н. Те винаги имат избор как и каква история да сътворят. Много пъти този избор е успешен за тях и потомството им, но често пъти не е. Историята познава много случаи, в които тя е престъпно създавана, както и опити със задна дата да бъдат оправдани пред поколенията грешките.

Изводите и поуките от големите исторически събития (независимо от времето, през което са се случили) са необходими, за да може при подобни условия на съвременността част от тях да бъдат взети за образец, а други – да бъдат изключени от живота на личността, обществото и държавата.

……

1. Уроци и изводи от историческата ситуация, довела да войната от 1812 година.

Войната с наполеоновска Франция от 1812 г. не е избор на държавното ръководство на Русия. Алек­сандър I до самото й начало предлага мир на Наполеон. Напълно правомерен е въпросът за това, дали действията на Русия в предходните години са съответствали за предотвратяването на войната. Не са! И това се дължи на липса на стратегия за изграждане на междудържавни отношения в сложната обстановка от началото на ХІХ век. Русия няма вина за тази война, но тя не успява да избяга от нея. В това е нейната беда. На държавното ръководство липсва проницателност, политическа мъдрост и политическо изкуство за изграждане на мирно-военните отношения с европейските държави в условията на Вестфалската система и родената от нея остра борба за господстващо положение в Европа (наричано „баланс на силите”), борба преди всичко между Франция и Англия.

Войната от 1812 г. е страничен продукт на тогавашната борба за господство в Европа и в целия свят като цяло, доколкото в началото на ХІХ век народите извън Европа са в състояние на историческа дрямка. Основните претенденти за световно господство са Франция – като най-мощната сила на сушата и Англия – особено след Трафалгарското сражение – най-мощната морска сила.

Русия по това време не претендира за господстваща роля, но от нейната позиция и поддръжка зависят шансовете за победа на един от двамата претенденти. Победата на нито един от двамата не съответства на руските интереси, както и на интересите на другите европейски държави. В началото на ХІХ век Русия има сложната задача, да принуди и двамата претенденти да се откажат от претенциите си за световно господство, а не да участва във война, независимо на коя страна или да стане жертва на агресия, заради отказа си да бъде съюзни.

На Русия е нужна принципна, но сложна външна политика и дългосрочна мирно-военна стратегия (през ХІХ век ще я нарекат „висша стратегия" – бел.авт.). Тя обаче не разполага с такива. Политиката й е „ситуативна" – ту съюз с Наполеон, ту участие във военни коалиции срещу него. Съюзът на Павел І с Наполеон срещу Англия завършва с убийството на императора. Не и без външна намеса. Така че внедряването на агенти на влияние и политиката на „плаща и кинжала” не са от вчера. Променят се само мащабите.

Александър І, наследил на престола Павел І, разваля съюза с Наполеон. От този момент Русия участва в коалиционна война срещу Франция. Но през 1805 г. руската армия търпи поражение край Аустерлиц, а императорът едва не е пленен. През 1807 г. Франция и Русия сключват Тилзитския мирен договор, който предвижда търговска блокада на Англия.  Отказът на Русия да участва в континенталната блокада на своя основен търговски партньор, принуждава Наполеон да вземе решение за разгрома на Русия, която иска да раздроби или да я направи вечен васал на Франция. За целта мобилизира огромна военна армада, както за сметка на силите на собствената си държава, така и на европейските страни, зависими от него. Целта му е да прегази „северния колос”, а не само да унищожи руската армия. Войната е израз на политически авантюризъм и чудовищна политическа провокация от страна на Бонапарт. От чуждия авантюризъм никой не е застрахован. Но дали ще участваш в авантюристични международни игри или не, е въпрос на избор, зависещ от мъдростта и изкуството на държавното ръководство. Русия става обект на наполеоновата авантюра поради липса на обществено-политическа и геополитическа стратегия за собственото й развитие. Дипломатическият корпус на Русия не е готов да противодейства на дипломацията на западните държави и да отстоява собствените интереси на страната. Даже търговията с Англия едва ли е струвала цената на войната от 1812 г. Руските дипломати, за разлика от английските, не схващат принципа, че „в политиката няма вечни приятели, а има вечни интереси”. Това се доказва от Кримската война (1853-1856), в която Британската империя в съюз с Франция нанася чувствителен удар върху Русия.

Оказва се, че всичко опира до позицията на управляващата класа. Значителна част от нея по това време е прозападно настроена – иска да живее по европейски, но доходите й да са руски (сиреч от крепостничеството). Тази политическа класа презира родния език и както уместно отбелязва Грибоедов, нейният френски е смес с нижноновгородски руски. На тази класа не й е нужна стратегия за самостоятелно развитие на Русия – тя иска да копира Европа.

Русия побеждава във войната през 1812 г. И еуфорията от победата спира критичните анализи за причините, довели до нея. Започва да действа принципът „победителите не ги съдят”. Това не означава, че анализът на генезиса на войната от 1812 г. трябва да бъде табу и за днешните поколения.

Между другото, отсъствието на висша стратегия се повтаря в руската история. Ярък пример за това е Първата световна война, когато основни подбудители и противници са Англия и Германия. Но Русия първа обявява война на Германия.

Опасността да станеш участник в чужда война или съпътстваща жертва на чужда агресия винаги ще съществува. Решението на този проблем е в политическата мъдрост и във високото политическо изкуство. Това са главния урок и извод от войната от 1812 г.

2. Уроци и изводи от подготовката и воденето на войната от 1812 година.

Една война не може да бъде доведена до успешен край, ако не се превърне в общонародно дело.Да се придаде на войната общонароден характер с усилията само на върховете (разбирай държавното ръководство – бел.моя) е невъзможно. Доказват го войните с Япония (1904-1905) и Първата световна война. Първоначалния масов патриотичен порив  бързо угасва, когато целите на войната са неясни за масите. Но загубите в подобни войни, не дават основания за прибързаният извод от онова време, че масовите армии трябва да бъдат заменени от малки, професионални такива. Противопоставянето на професионализма и масовостта е опасно явление, макар че идеята за малка професионална армия шества в днешно време по-успешно, отколкото някога. Това е първият урок и извод от войната през 1812 г.

Вторият е свързан с проблема за рубежа, до който страната трябва да води война. Всеки би казал, а и от гледа точка на психологията на военната борба е правилно – до пълния разгром на противника. Но от геополитическа и вътрешнополитическа гледна точка, нещата могат и да не стоят така. В началото на 1813 г., непосредствено след изгонването на войските на Наполеон извън границите на руската империя, на територията на Полша се срещат фелдмаршал Кутузов – главнокомандващ на руската армия и император Александър I. Кутузов предлага да се прекрати участието на Русия във войната. Александър І решава, че войната трябва да продължи до пълния разгром на Бонапарт.  В резултат на това решение, Франция е зачеркната от списъка на претендентите за господстващо положение в Европа, Англия за дълго време остава без конкурент, а геополитическото положение на Прусия рязко се подобрява. Освободила се от френските заплахи, тя започва успешна борба за господстваща роля сред немските държави, побеждава Австрия през 1866 г., а през 1870-1871 г. нанася съкрушително поражение на Франция и създава първия Райх – Германската империя. 

Приносът на Русия  в борбата с наполеонова Франция е надхвърлил собствените й геополитически интереси. Спадането на геополитическата тежест на Франция автоматически става причина за нарастване на геополитическата тежест на други конкуренти на Русия.  При промяна на  геополитическата ситуация те се превръщат в нейни военни противници. И в бъдеще Русия не се научава да спазва собствените си геополитически интереси във войните. Алтруизмът й във войната с Наполеон не предизвиква адекватни реакции от страна на останалите европейските държави. Те не са доволни от нарастването на нейната мощ и международен авторитет. И през  1853—1856 коалицията между Англия, Франция и Сардиния (тогава самостоятелна държава) побеждава Русия в Кримската война. За съжаление Русия не усвоява и този геополитически урок.

Логиката на мирно-военната история е жестока. Тя не може да основава на морала и правото. Когато те не съответстват на интересите на нашите геополитически конкуренти техните норми могат да се променят на 180⁰. Това е третият урок и извод.

3. Уроци и изводи от политико-икономическия и военен курс на Русия след войната от 1812 г..

Победата на Русия във войната с Наполеон й предоставя нови възможности за избор и реализиране на история. Ако беше се поучила от нея.

На първо място Русия е понесла много загуби от войната. Тя има право да поиска от Франция и останалите държави, участвали в агресията възмездяване на тези загуби. Но Александър І се отказва от контрибуции. Алтруизъм по отношение на Франция и французите, но в ущърб на Русия и народите й. Извлечен ли е урок от това? Не! Алтруизмът става основа на руската политика. Започвайки от 1812 г. Русия играе едновременно ролята на жертва и на герой във военно време, и на длъжник на западните съюзници след края на войната за осигурените от тях военновременни доставки. Характерна за руските власти е щедростта към други държави и народи, и душевна глухота към страданията и нуждите на собствените й народи. Така е било в миналото, така е и днес. Време е обществото и законите да укротят чиновническо-търговското прахосничество на властта за сметка на собствените народи, особено  по време на коалиционни войни

На второ място, задграничния поход показва, че западните народи живеят много по-добре от народите на великата Империя победителка. Но Русия започва да отдава първенстваща роля на външните работи,  инициирайки създаването на Свещения съюз. Този съюз става първа грижа на управляващите за много години напред. Вътрешните проблеми на империята се оказват второстепенни. В резултат на това в страната се появяват опозиционни настроения. Декабристите са „социалния” подарък за императора. Урокът е, че следвоенното увлечение по  решаване на външни проблеми за сметка на вътрешните е грешка, която е пагубна за страната. Неспособността да се решават нейните вътрешни проблеми не може да се компенсира с външна благотворителност и миротворчество. Анализът на руската политика от времето на Александър І до Михаил Горбачов включително показва това.

Третият урок е по отношение на военното дело и военната наука. Войната показва, независимо от победата, че  в това направление има за решаване редица проблеми. Русия сериозно изостава спрямо големите европейски държави по отношение на военното образование и наука.

През ХVІІІ век Русия води много войни, но изостава във военната наука и подготовката на кадри  По тази причина се налага привличането на чужди офицери за служба в императорската армия. Войната от 1812 г.показва, че без наука, военното дело е невъзможно. Не напразно водещи чужди военни теоретици от началото на ХІХ век участват в  нея. Те стават основоположници на две школи, под въздействието на които и около които се развива военната наука почти два века.

Първата школа е свързана с името на Жомини (до 1813 г. служи при Наполеон, след което преминава на служба при Александър І). Той е автор на проекта за създаване на Императорска военна академия (днес Академия на Генералния щаб – бел.авт.) открита през 1832 г. Подходът на Жомини се състои в абсолютизиране на опита от наполеоновите войни и не е толкова полезен за Русия (смята се, че Жомини за първи път употребява термина „логистика”, който дълго време е забравен от западната и руска военна теория и възкръсва за нов живот едва в хода на Първата световна война в САЩ – бел.моя).

Второто направление в развитието на военната наука е свързано с името на Карл фон Клаузевиц, млад пруски офицер, който преминава на руска служба, независимо от волята на своя крал в навечерието на войната от 1812 г. и остава на руска служба само две години. Трудно му е да се прояви във войната, защото не знае руски език. Но има важна роля, тъй като участва в преговорите с генерал Йорк – командващ пруски корпус и успява да го убеди, да не се включва в бойните действия на страната на Бонапарт. Едновременно с това войната от 1812 г. му предоставя ценен материал, намерил по-късно място в труда му „За войната”, който го обезсмъртява. Клаузевиц и до днес си остава ненадминат класик на военната наука. Нито един друг военен теоретик не е изучаван толкова, колкото него. Но не и в Русия. В Русия Клаузевиц го обичат, но не  го изучават, а само го преиздават.

За съжаление Жомини прегражда пътя на Клаузевиц в Русия, смятайки го за плагиатор на собствените му идеи. Което не е вярно. И двамата изследват войната, но Клаузевиц се оказва по-дълбок военен мислител. Различията между двама са различия между гения (Клаузевиц) и таланта )Жомини).  Според Жомини войната е борба между въоръжените сили, а задачата на военната наука е да разкрие законите на тази борба и да дефинира съответстващите ги принципи и правила. Клаузевиц отрича рецептите във военната наука и разглежда войната като обществено явление с много лица, което не се изчерпва само с борбата  между въоръжените сили.

В тази борба надделява Жомини.

За първи път трудът му за войната е издаден през 1900 г.

Той не се изучава в руската генералщабна академия както през 1910 г. (по спомените на маршал Шапошников от 1974 г. - бел.авт.), така и днес.

Отношението към Клаузевиц е нееднозначно. Ленин му дава положителна оценка, но Сталин го отхвърля категорично. И то по една единствена причина – Хитлер е обявил Клаузевиц за основоположник на немската военна идеология. Към която теоретичното му наследство няма никакво отношение.

Отношението към Жомини и Клаузевиц  и в наши дни е решаваща изходна позиция за развитие на военната наука.

Явната и неявна интелектуална борба между привържениците на двете направление продължава повече от два века. Понякога тя е твърде яростна. Тази борба има съществено влияние върху военната практика и върху успехите и неуспехите на водените по това време войни, защото от развитието на военната наука зависи държавната политика по въпросите на войната и мира, зависи развитието на мирно-военната ситуация в различните региони и в планетарен мащаб.

Военно-научната ситуация  в нашата страна, пък и в света е сложна. Развитието на цивилизацията като че ли води човечеството към задънена улица. Инерцията да се решават трудните въпроси от вътрешния и международен живот с военни методи задълбочава безизходността на историческия процес.

След поражението на СССР в студената война, руските политици с прозападна ориентация решиха, че проблемът за войната е снет от дневния ред на човечеството. Ако не завинаги, то поне за дълъг период от време. Реформата във въоръжените сили от 90-те години на миналия век се проведе без предварително дефинирана военна доктрина и ясен план.  А трябваше да се почне с реформа на военната наука. Не го направиха. Надяваха се на здравия политически смисъл. Но в такава сложна дейност той не е надежден инструмент. За истинската реформа е необходима промяна в парадигмата и тя трябва да започне с изследването на двете вековни направления и противоборства във военна наука.

Днешната обстановка изисква да се създаде обща теория на войната  с два раздела:

1.Подготовка и водене на войните през ХХІ век (класическата военна теория) и

2.Пътища, средства и методи за изключване на войната от историческия процес (теорията за национална сигурност).

Без философско осмисляне на сложната история на науката за войната е невъзможно да се намери решение на днешните теоретически проблеми, решение което засега се основава само на „здравия смисъл”.

По статията на Игнат Даниленко „Отечественная война 1812 года: уроки и выводы” (със значителни съкращения). 

Авторът е генерал-майор от запаса, доктор на философските науки, професор, главен научен сътрудник на Военно-научния комитет на въоръжените сили и на Военния университет на Министерството на отбраната на Руската федерация. Пълният текст може да прочетете на адрес: http://e-almanac.space-time.ru

P.S. Дами и господа, известно ми е, че тезите на Даниленко няма да се приемат еднозначно от привържениците на различните политически партии.  Най-вероятно всеки от тях ще ги чете през „собствените си очила” и ще ги интерпретира в своя полза. Но не е зле да се запознаете с тях и да ги осмислите. Още повече, че някои от тях твърде много наподобяват на днешната ситуация в България.

.