Покрай Петър Москов, реформата в
българската здравна система стана предмет на масови коментари. И покрай много
сериозните тези, изключвам споменатото лице и припяващите му, се появиха и доста
коментари на непрофесионалисти. Не им се сърдя. Известно е, че у нас всеки
разбира от футбол и медицина......
Това обаче ме накара да се върна 20
години назад и да си припомня анализи и изводи от един доклад до г-жа Мими
Виткова, изготвен по програма ФАР [1]. Подбрал съм определени извадки от него,
като съм си позволил да редактирам изключително професионалния превод на г-жа Елисавета
Ненчева, за да направя изложението разбираемо за непрофесионалисти. Не съм
пропусна и своите коментари, които са под формата на бележки в скоби.
За читателите на блога ми съм избрал две
теми - финансови ресурси и
общопрактикуващи лекари.
Системата за разпределяне на ресурсите не
функционира добре нито на национално, нито на общинско равнище. Правилото
"парите следват пациента" не се прилага стриктно в България. Здравните
професионалисти получават заплатите си според трудовия им стаж, а не според количеството и качеството на работата (Този
начин на заплащане е критикуван от Тейлър преди 100 години, но продължава да
съществува у нас не само в здравната система – бел. моя). Един от резултатите от това е липсата на
инициатива и ниската производителност.
По-рано болниците са получавали бюджета
си на базата на броя на леглата и персонала и независимо от обема и качеството
на работата им. Понастоящем, броят на приетите пациенти също играе роля
(увеличава броя на приетите болни, даже и без належаща от медицинска
гледна точка нужда – бел. моя), но липсва връзка на сложността на заболяванията,
проведените изследвания, и крайния резултат от процеса на лечение (със
съществуващите клинични пътеки подобна връзка е невъзможно, независимо от
абакадабрите на Москов по време на Домусчиевата
седянка – бел. моя). Въпреки че всички здравни заведения подготвят
статистическите си отчети съгласно официалните указания, липсва анализ на причините,
водещи до неефективност и ниско качество в на предоставяните услуги (що ли
правят регионалните здравни центрове на министерството и регионалните
поделения на НЗОК. Ще се реши ли проблема като стимулираме пациентите да се
оплакват, както иска Москов? – бел. моя).
Свръхосигуреността с болнични легла е
типична за всички централноевропейски и източноевропейски страни. През 1993 г
в България има 13 болнични и санаториални легла на 1000 души население. Може да
се каже, че около половината от тези легла са излишни. Само в град София има
повече от 40 болници от необходимите, без да се имат предвид болниците в София
окръг (ще се закриват ли софийски, пловдивски, варненски и бургаски болници
г-н министре? – бел. моя).
Проблемът с многото болници и болнични
легла се свежда до това, че болниците са най-важният фактор за увеличаване на
разходите във всяка система на здравеопазване. Коефициентът на
хоспитализации (18,6 приети пациенти на 100 души за 1993 г.) и средната
продължителност на престоя в болница (13.8 дни за 1993 г.) са по-високи в
България, отколкото в западните страни.
Тук ще си позволя да покажа една графика
за българските бюджети за здравеопазване,
преизчислени в US$ по осреднения курс на БНБ за съответната година
[1,2]. Нямам коментар.
Здравен бюджет на Р. България |
Броят на повечето видове здравен
персонал, и особено лекарите, е много голям (34 лекари на 1000 души население или 1 лекар на
297 жители за 1993 г.), което води както до ненужни дейности,
така и до недостатъчна заетост (днес броят на медицинските сестри застрашително намалява,
но министърът си трае. Както е тръгнало на една медицинска сестра могат да се
паднат и по 2-3 лекари – бел. моя). Може да се каже, че броят на лекарите в
България може да бъде намален с 30 % без това да застраши качеството на
здравеопазването. Приемът на студенти в медицинските в факултети драстично е намален
през последните няколко години (но броят на медицинските факултети е увеличен.
Дочувам че и Варненския медицински университет щял да изнася факултет извън
Варна. С тях какво смятате да правите г-н министре? – бел.моя).
Въпреки че в поликлиниките работят т.
нар. участъкови лекари, те не осигуряват и не могат да осигурят ефективна
първична медицинска помощ, тъй като не са обучени за това и често биват
прескачани. По същество те работят в система, където медицинските специалисти
се считат за лекари за първична медицинска помощ (нещо да се е променила
след 20 години – бел.моя).
Целият "семашков" тип
здравеопазване е центриран към лекаря-специалист и болницата.
В България процентът на лекарите-специалисти
(около 90 %) е много по-висок от повечето западни страни.
Голям е броят на пациентите, които:
- Стигат до високо специализирани здравни заведения, което не само, че не е необходимо, но и излишно оскъпява медицинските услуги;
- Са с най-обикновени оплаквания, но се лекуват от лекари-специалисти;
- Биха могли да бъдат лекувани амбулаторно, но се хоспитализират (вярно ли е? – бел. моя).
В Западна Европа има съгласие, че здравното
обслужване от професионално обучени общопрактикуващи лекари (познати у нас
като лични лекари – бел. моя) е важно, както за купуващите (авторите
имат предвид организации от типа на НЗОК – бел. моя), така и за
консумиращите здравните грижи (в смисъл на здравно осигурени лица – бел. моя).
Това е така, тъй като до 90% от всички оплаквания могат да бъдат третирани
адекватно с относително нескъпа диагностична и терапевтична методика, като се
избягва по този начин достъпа до по-скъпата специализирана помощ, особено болничната.
Това е изгодно за населението, защото повече от пациентите могат да бъдат
лекувани във или близо до дома им, 24 часа в денонощието и 365 дни в годината,
от лекар, който познава историята на заболяването на пациентите и на семействата
им (дали личните ви лекари знаят тези неща? – бел. моя). Важно е
общопрактикуващите лекари да имат необходимото обучение - основно и поддържащо,
което да гарантира качеството на предлаганите
здравни услуги (А у нас как е? Колко лични лекари все още не са придобили
специалност по обща медицина и колко пъти се удължава срока за това? – бел моя).
Общо практикуващият лекар трябва да предпазва пациентите си от прекомерно
прилагане на скъпи диагностични методи като разпознава сериозните увреждания в
морето от дребни оплаквания (ще ли го доживея? - бел.моя).
Обаче пациентите не винаги искат това (позната родна картинка! Нали? –
бел. моя).
Има и много лекари-специалисти, които
не вярват, че общопрактикуващите лекари могат да работят по този начин
(защо ли? – бел. моя).
Добре обученият общопрактикуващ лекар има
и важната роля на разпределител. Тази роля трябва да бъде осигурена чрез законови
и финансови мерки и общопрактикуващият лекар да има възможност да забранява
или "наказва" свободния достъп до медицинските специалисти.
По повод на последното изречение да попитам - на
какъв език се беше изсмял един крал?
ИЗТОЧНИЦИ
1. Kees Shaapveld, Karmela Krleza-Jeric, Jan G.D.
Stiphout, Мениджърски аспекти на
реформата в здравеопазването в България, превод Елисавета Ненчева, ноември 1996, стр. 38, 46
2.Петър Москов, Реформата в системата на
здравеопазването.Реформа чрез
цели, Семинар на КРИБ, 2015
Няма коментари:
Публикуване на коментар