1.МЕДИЦИНСКИ ЗАГУБИ.
“Ако смъртта е краят на страданието, то
раняването е неговото начало”.
А. С. Тепляков
Руският
генерал Ерофей Остен Сакен бил тежко ранен в битката при Аустерлиц. Френска
сабя отнесла част от тила му. Генералът обаче оживял и страдал от тази рана
цели три години.
При смъртоносни наранявания на нещастника
най-често помагали да умре. Какво разказва фенския офицер Пьон де Комб за
сражението при Бородино?
"Видях ранен полски офицер. При
разрива, гранатата бе отнесла част от гръбначния му стълб и рамото. Като че ли
му беше нанесен удар с остра коса. Молеше ме да го доубия. Не можех да изпълня
молбата му. Дадох му обаче пистолет. Видях с каква дива радост го сграбчи и още
преди да се отдалеча се застреля в слепоочието".
Авраам Норов, летописец на войната от 1812
г., в която участва като 17-т годишен юнкер от артилерията разказва друг епизод
от Бородинската битка – “В краката ми падна един егер. С ужас видях, че липсва
лицето му и челната кост. Гърчейки се той се хващаше за главния мозък. Стоящият
до мен бомбардир ме попита - “Ще ми заповядате ли да го доубия?“ Норов
заповядал да изтеглят ранения в съседния храсталак. Не могъл да разпореди да го
доубият. По-късно гюле откъснало едното стъпало на Норов.
Не били по-леки и контузиите. Барон де
Марбо разказва, как в битката при Ейлау гюлле откъснало част от шлема му. “Ударът
беше толкова ужасен, че шлемът ми се държеше само на здравия подбраден ремък.
Бях оглушал...Кръв течеше от носа, ушите и даже от очите ми“.
Трябва да се знае, че по това време на
бойното поле имало не само хора, но и коне. От страх и от мириса на кръв те
озверявали. Марбо разказна как кобилата му "Лизета" го спасил от щика
на руски пехотинец. “Тя се нахвърли върху него и с едно захапване му откъсна
носа, устните, веждите и съдра цялата кожа от лицето му. Руснакът се превърна в
жив череп, целият червен от течащата кръв.. “.
Хладното оръжие – шашки, саби и пики – често
пъти не причинявало особени увреждания. Все пак е трудно да съсечеш или
пронижеш “движеща се на кон мишена“. Опълченецът от Санкт Петербург Рафаил
Зотов разказва за раняването си в битката под Полоцк на 6. 10. 1812 г.
“Първите удари със сабя бяха по главата
ми, но аз не паднах от коня. Спомням си, че със своята шпага раних двама от
французите. Не зная кой от тях стреля по мен. Единият куршум попадна в шията ми, а другият – в крака. Паднах от
коня. Ругатните и ударите се изсипаха върху ми като дъжд... “. Когато по-късно
бил прегледан от лекар се оказало, че само един от ударите по главата е бил
опасен за живота му.
Смятало се, че броят на ранените от
щиковете е много голям. Оказва се обаче, че това е романтична измислица в много
от мемоарите за войната от 1812 г. Споменатият Зотов разказва за атаката “на
нож“ срещу баварската пехота при Полоцк - “Неприятелският фронт не устоя, трепна и без
да ни дочака, побегна с всичка сила назад“. Една от причините, принуждаваща
офицерите да подават команда за отхождане
е, че за да бъдат управлявани, войниците е трябвало да се движат в линия. Строй,
който при ръкопашен бой неминуемо се разпадал. Зотов разказва, че около час
след тяхната атака, опълченците приели баварската атака “на нож“. Заради
разстройване на строя им, те едва не изгубили битката. Впрочем, ранените от
щикове, често пъти оставали живи. Николай
Муравьов описва пленения генерал Бонами - “Лицето му беше така надупчено от щикове, че не можеха да се различат чертите му“. Анджей Неголевски, един от уланите, който пред
очите на Наполеон участвал в щурма на испанската позиция при Сомосера, падайки
от коня си получил 11 рани от щикове, но останал жив.
Описани са случаи с много тежки
наранявания, които са били спасени. Картеч отнася част от черепа на полковник Михаил
Балк от Санкт-Петербургския драгунски полк в битката под Фридланд. Лекарите
заменили липсващата кост със сребърна пластина и Балк се върнал в полка.
Войниците били потресени. Те смятали, че целият му череп е от сребро и
куршумите вече не са страшни за него. Сребърната пластина все пак спасила Балк
по време на войната от 1812 г. от френски куршум. Балк участва и в други битки
и умира на 54 годишна възраст през 1818 г. Възраст, която никак не е малка като
се имат предвид раняванията му.
Интересна е история с раняването на Михаил
Кутузов на 24.06. 1774 г. при битка с турците. Куршумът го удря от дясно между
окото и слепоочието и излиза от другата страна на лицето. Удивително е, че
Кутузов не само не умира, но и запазва зрението си. Ранен е повторно на същото
място в битка с турците на 18.08.1787 г. Николай Троицки в книгата си “Фелдмаршал
Кутузов: митове и факти“ цитира думите на принц де Линя: “Този генерал вчера отново
беше ранен в главата и ако не днес, то навярно утре ще умре“. Кутузов не само че
не умира, но се възстановява по-бързо отколкото при първото раняване – вместо за
една година за шест месеца. По този
повод главният хирург на руската армия Масо пише: “Предполагам, че съдбата е
предвидила Кутузов да извърши някакво велико дело, след като остана жив след
две ранявания, които са смъртоносни по всички правила на медицинската наука“.
По това време често се срещат офицери и
генерали без ръце или без очи - адмирал Хорацио Нелсон бил без ръце и очи, а австрийският
граф Нейперг, покорил изоставената от Наполеон Мария-Луиза, също загубил очите
си в битка.
В тази епоха,
когато конят е основното средство за придвижване, рядко се срещат действащи генерали
и офицери без крака. При французите това е Луи Мари Жозеф
Максимилиян Кафарели дьо Фалга. Кракът си загубва в Европа, според някои при
битката със Суворов. В Египетския поход на Наполеон Кафарели вече е с дървена
протеза. Войниците го наричат “Генерал дървен крак“. Когато в началото но
похода войниците започнали да униват от горещината, жаждата и непрекъснатите
битки, генералът, в желанието си да ги ободри, им говорил за красотата на
Франция и за великите последствия от това, което правят. Казват, че един войник
се обърнал към него с думите - “На вас
ви е лесно да говорите така, защото единият ви крак е във Франция“. Тези думи
се предавали от лагер в лагер и предизвиквали смях сред войниците. Най-вероятно
Кафарели е щял да получи и прякора “Генерал дървена ръка“, тъй като при
обсадата на Акра куршум разбил лакета му. Наложило се да ампутират ръката му. Започва
обаче гангрена и на 18.04.1799 г. Кафарели умира. В книгата “Египетският поход“
се разказва, че “умирайки, той моли да му прочетат предисловието на Волтер към “Духът
на законите“, което се сторило странно на Наполеон“.
На руснака Сергей Непейцин му провървява
повече, отколкото на Кафарели. През в 1788 г. в резултат на тежко наранява
ампутират крака му над коляното. През 1791 г. Непейцин се среща в Петербург със
знаменития по това време изобретател Кулибин. Казват че му казал: “Вие Иван
Петрович сте изобретили толкова много неща, а нищо не сте направили за нас и се
налага да ходим с груби дървета вместо отрязаните ни крака“. Кулибин приел
предизвикателството и създал първия в света механически крак с шарнир на мястото
на коляното. Използването на механичния крак позволява на Непейцин не само да
ходи без патерици, но и да сяда и става. Протезата била толкова ефективна, че
Непейцин продължил да служи във войската.
През 1812 г. подполковникът в оставка (В руската армия, вкл. и днес има два термина
за означаване на офицери и генерали, напуснали военната служба – "в
запаса", което означава, че офицерът подлежи на мобилизация, "в
оставка", което означава, че офицерът вече не е военно задължен – поради
възраст и заболяване – бел.Н. К.). Непейцин постъпва като доброволец в 24-и
егерскии полк и се отличава в битката срещу французите, които настъпват срещу Петербург. През септември 1812 г. Непейцин е
възстановен на военна служба, а през октомври е произведен в звание полковник и
приведен като полковник на служба в лейб-гвардейския Семьоновски полк. Това за
времето си е голямо отличие, тъй като армейските полковници, преминаващи
на служба в гвардията получавали ново войнско звание, не по-високо от майор.. Непейцин
участвал в боевете при Кулм, Лайпциг и влиза с гвардията в Париж. Преминава
повторно в оставка със звание генерал-майор. Макар че Кулибин първи конструира металическа протеза,
която може да се сгъва в коляното, в Русия не се стига до масовото й
производство. Има слухове, че изобретението му е откраднато и е донесло
значителни печалби на европейските ортопеди.
2. ВОЕННИТЕ ЛЕКАРИ В ЕПОХАТА НА НАПОЛЕОН
І.
Случаите, свързани с раняванията на Балк,
Кутузов и други са удивителни по причина, че военната медицина в края на XVIII
век и по времето на войните на Наполеон е все още примитивна.
Във войската работят основно военни
хирурзи. По това време в Западна Европа хирургията не се приема изцяло като
медицина, а хирурзите не се признават за пълноценни лекари. А част от тях и не
са. Добре известно е, че с хирургия са
се занимавали бръснарите. Лекарят хирург Доминик Жан Ларей* се е учил на
хирургия при бръснар. За разлика от Европа, в Русия не съществува разделение
между хирургията и медицината. Подготовката на хирурзите не се отличава от
подготовката на останалите лекари. Всички руски лекари могат да правят прости
операции и разполагат с джобен набор от хирургически инструменти. По този повод
участникът във войната от 1812 г., старшият
лекар на лейб-гвардейския Литовски полк Я.А. Говоров (1779—1828) в книгата си
"Обща история на лечебното изкуство и опит за кратък лечебен обзор върху
кампанията от 1812 - 1815 г. " доказва, че медицинският състав на руската
армия е демонстрирал добра подготовка в областта на хирургията.
Военните хирурзи не са изпитвали съжаление
към своите пациенти нито по време операцията, нито след това. В средните векове
заливали раната с кипящо масло. При това много от ранените загивали от шок от
болката. И през ХVІІІ век “хуманизмът“
не им е присъщ. Така например през 1767 г. френската Академия на науките дава
първа награда на д-р Буасие, който препоръчва изгарянето на краищата на
гноящите рани. А обеззаразяващата превръзка на Берден на основата на спирт,
алое и терпентин е класирана втора.
Операциите без наркоза са били малък ад за
пострадалите. Жан-Батист дьо Марбо, ранен при обсадата на Сарагоса, разказва че
толкова много е треперел от болка, че се наложило един от другарите му да седне
на раменете, а друг – на краката му, за да може хирургът да извади заседналия
между ребрата куршум. “Трябват ти здрави нерви, за да издържиш на подобна
медицина“ пише дьо Марбо.
Определени методи за анестезия все пак са
били известни:
· Притискане
на сънната артерия, при което пациента
изпада в безсъзнание;
· Големи
кръвопускания (френския хирург Вардроп);
· “Студова
анестезия“, приложена от Ларей по време на битката при Ейлау, който забелязал,
че при температура от минус 190С ранените, на които се извършва ампутации, страдат
по-малко;
Самите
лекари не вярват във възможностите за извършване на безболезнени операции. През
1839 г. известният френски хирург Велпо публично заявява: “Премахването на
болката при операция е химера, за която даже не бива да се мисли. Режещия
инструмент и болката са две понятия, които са здраво свързани помежду си.
Безболезнената операция е мечта, която никога няма да се случи “.
Между другото, именно по това време
човечеството е на крачка от изобретяване на средства за анестезия.
През 1799 г. 21 годишният англичанин Хъмфри
Деви получава азотен оксид, наречен
от него "веселящия газ". Правейки опити със животни и със себе си
установява, че след вдишване на газа, освен "развеселяващия ефект", изчезва
и чувството за болка. Само че Деви не е
лекар, а химик и физик и изобщо не се сеща за приложимостта на газа като наркотично
средство. По това време азотния оксид е използван в цирка за забавления. Едва
през 1845 г. Хораций Уелс, зъболекар, след посещение на цирково представление,
осъзнава възможностите за медицинско приложение на "веселящия газ". Оказва
се обаче, че сънят, предизвикан от газа
не е дълбок и често пъти оперираните се събуждат от болка. Методът за
наркоза на Уелс и самият той е жестоко
осмян, в резултат на което зъболекарят се разорява.
През 1805 г. 20 годишният немски аптекар
Фридрих Вилхелм Сертюрнер, правейки опит с опиумен мак, получава ново вещество.
Поставено в храната на опитни животни, то ги приспива. Селтюрнер установил, че веществото
има и обезболяващ ефект. По този повод го нарича "морфий" в чест на сина
на гръцкия бог на съня Хипнос. Като средство за наркоза, морфинът не получава
широко разпространение. Може би защото още откривателят му открива проблема за
привикването и зависимостта от него.
Търсенето на средства за наркоза се забавя
и по чисто деонтологични причини и по-точно на доминиращите по това време
възгледите за света, човека и неговото предназначение. Максимата, че “страданието
е мъдро творение на природата и че болните,
които страдат, доказват, че те са по-здрави от другите и скоро ще оздравеят“ е
широко разпространена сред лекарското съсловие. По това време да искаш да избегнеш
болката е толкова позорно, колкото и да проявяваш страх. Болката и способността
да устоиш на нечовешки мъчения са смятани за изключително мъжество. Известен е
случаят с ранения при битката за Дрезден генерал Моро, при който се наложила
ампутация на крака. През времето на ампутацията той пушил без да издаде звук.
Подобно е поведението на ранения руски генерал Александър Остерман, който
заповядал да го оперират на командния му пункт пред очите на войниците. За
днешния човек това е една сюрреалистична картина на ужаса, но по това време е
обичайна легенда за героизма.
3. ХИРУРГИЧНИ ПРОБЛЕМИ НА ВОЙНИТЕ
Главният следоперационен проблем е
гангрената, наречена “Антонов огън“ на името на монасите от ордена “Свети
Антоний“ , които през 1129 г. се грижат
за ранени френски войници с гангрена.
Обработката на раните била интуитивна.
Смятало се, че трябва да бъдат промити и да се отстранят всички чужди тела –
осколки, куршуми, пръст и др. Масово промивките са правени с обикновена вода и
по-рядко с топъл разтвор с готварска сол. След това в раните поставяли нещо
подобно на марля, направено от стари тъкани самостоятелно или смесен с билки
или мазнина и ги бинтовали. Йодът е открит в 1814 г., а за обработка на рани
започват да се използва 40-50 години по-късно. Тогава започва антисептичната
обработка на раните и хирургичните инструменти. Обработват се и помещенията, в
които се извършват операции. Но дълго време това се прави с карболова киселина,
което си е отрова. Превръзките се сменяли според схващанията на хирурга. Ларей
препоръчвал раната да не безпокои много често и сменял превръзката веднъж
седмично.
Хирургическите инструменти са били
използвани многократно, често пъти без да се измиват. Стерилизацията на
инструментите чрез изваряване все още не е известна.
При войниците ампутациите на ръце и крака
са извършват без да се иска съгласието им. Офицерите и генералите биват
убеждавани в ползата от ампутацията. Известни са думите на Ларей към ранения при
битката при Бородино генерал Десе - “Може да се опитам да запазя ръката ви.
Има, макар и малък, шанс да успея. А ако я ампутирам, раната ще зарасне за две
седмици“. Десе отказва ампутация и запазва ръката си, макар че от нея
продължават да излизат раздробени костици в продължение на 10-на години.
Прилагането на гипс за обездвижване
започва по времето на Николай Иванович Пирогов. Казват, че главната причина за
това е страхът от гангрена. Това обаче не е съвсем така. Ето още две причини:
· В
епохата на Наполеон военната медицина не съответства на потребностите на
войната, както по отношение на числеността на медицинския персонал, така и по използваните
методи за лечение в полеви условия. Така например при кампанията през 1812 г. 240
000 руска армия е разполагала с по-малко от 1000 лекари и около 12000 фелдшери.
Това заедно с големите загуби и внезапното отстъпление на руските войски е
причина за неоказване на помощ на много от ранените. Недостигът от медицински
персонал е компенсиран частично от доброволците - граждански лекари и
преподаватели и студенти от медицинските факултети на университетите. Например начело
на медицинската служба на Московското опълчение е професорът по анатомия на
Московския университет И. Е. Грузинов. Професор М. Я. Мудров от същия
университет пише: "Медицинският факултет беше закрит поради липса на
професори и студенти, но се покри със слава и доблест. Едни заминаха на бойното
поле, други съпровождаха ранените от Бородинското сражение". Подобно е
положението и във френската армия. За компенсиране на недостига от
лекари по предложение на Ларей в армията са мобилизирани студенти по медицина.
С напредването към Москва, част от хирурзите изостават със своите болници
(дълбочината на похода надхвърля 500 мили). При навлизането в Москва французите
разполагат само с около 20% от медицинския си персонал. В Бородинската битка
загубите са огромни. По оценка на Ларей става дума за 12-13 000 ранени от
френската и 20 000 ранени от руската армия. Ранени са 40 френски генерали
(Ларей нарича победата пирова). Именно недостигът от лекари, принуждава военните медици да извършват само
най-прости лечебни процедури;
· От
друга страна човешките ресурси на воюващите страни са достатъчни за попълване
на загубите. От тази гледна точка ползването на оздравелите за попълване на
загубите не е актуално, тъй като е по-просто това да става с рекрутиране (мобилизация – бел.Н.К.) на новобранци. В този смисъл пред военната
медицина не стои задачата да лекува ефикасно ранените с цел връщането им
обратно в строя, както и да намалява инвалидността. Процентът на върнатите в
строя след раняване или заболяване е незначителен. През декември 1812 году главнокомандващия на руската
армия Михаил Кутузов пише на императора, че му е трудно да определи точно броя
на оздравелите от различните болници, но
те едва ли са повече от 20 хиляди. Смята се, че по този начин Кутузов се
е опитал да смекчи данните за ужасните загуби понесени от руската армия. През
октомври армията му наброява 100 000, а по-късно, даже и при оптимистичните
данни, които съобщава на императора е около 40 000. Следователто близо 60 000 или
са загинали, или са се разбягали или са осакатени. Едва в края на XIX век
възгледите на военната медицина се променят, като акцента се поставя върху
излекуването на ранените и болните и връщането им в строя. Причина е проста.
Числеността на армиите и продължителността на войните рязко се увеличават.
4. ПОЛЕВИ СИСТЕМИ ЗА МЕДИЦИНСКО
ОСИГУРЯВАНЕ
Помощта на ранените по време на
Наполеоновите войни е по-скоро акт на човеколюбие, при който спасяват човека не
заради армията и войната, а заради него самия. За съжаление системата за
убийства се усъвършенства по-бързо от системата за спасяване, иначе казано
възможностите на военната медицина изостава от потребностите на воюващите
армии.
4.1.Полева система за медицинското осигуряване във Френската армия
Основите на евакуационната система в
армията на Наполеон са поставени от Пиер Франсоа Перси** и Доминик Жан Ларей.
Пиер-Франсоа Перси
С началото на
Революционните войни Перси последователно е главен хирург на Рейнската, Мозелската
и Самбре-и-Мюсе армии, в които изгражда самостоятелен медицински корпус. Той създава “предни подвижни хирургически
отряди“. Между другото идеята за
полеви лазарети принадлежи на испанската кралица Изабел от времето на
войната с маврите през 80-те години на 15 век.
Палатките, в които работили военните лекари се наричали амбулатории, а
ранените трябвало да отидат до тях сами. Създадените от Перси “предни подвижни хирургически
отряди“ са снабдени с конструираните от него носилки и предложените от Доминик
Жан Ларей фургони на конска тяга за евакуиране на ранените. За съжаление с
подобна медицинска организация е осигурена само гвардията.
Основната заслуга
на Доминик Ларей е свързана с инициираната от него реорганизация на евакуацията
на ранените от бойното поле, като оказването
на помощ и изнасяне на ранените от бойното поле става по време на боя за
разлика от предишни кампании, когато изнасянето на ранените е започвало след
приключване на битката. Ларей предлага зад
войниците да се изнасят леки, четириколесни фургони на конска тяга, на които да
се товарят ранените и да се доставят на хирургическата маса в полевите болници.
Идеята му идва по време на службата му в Рейнската армия, когато наблюдава една
стратегическа за времето си новост – летяща артилерия (артилерия на конска
тяга) и по аналогия решава да създаде „летяща медицинска помощ”.
Доминик Жан Ларей
Санитарният транспорт на Ларей
Ларей има значителен принос за
медицинското осигуряване на Руския поход на Наполеон І. По време на кампанията
оперира около 600 000 ранени Той е изключително способен хирург - извършва
ампутация на крайник за около 7 минути. При Бородино извършва 11 дезартикулации
на раменната става без нито един смъртен случай и една дезартикулация на
тазобедрената става. Ларей е привърженик на ранната ампутация, като единствен
по това време метод за запазване на живота, за първи път прилага дезартикулация
на тазобедрената и раменната става, препоръчва промиване на пресните рани с
топъл разтвор на Натриев хлорид, използва разтвор на Натриев хипохлорид за
обработка на инфектирани рани, привърженик е на по-редките превръзки на раните
(веднъж на 4-9 дни), прилага широко разсичане и дренаж на раните. Често
използва трепанацията на черепа при нараняване на главата. Разработва
хирургичните подходи при нараняване на гръдния кош (прилагане на обширна
торакотомия с резекция на ребра) и поставянето на обтурационни превръзки при
открит пневмоторакс.
Ларей се отнася с еднакво
внимание към ранените, независимо от тяхната национална и военна принадлежност.
Сред пациентите му са свои и чужди, араби и турци, руснаци и немци, испанци и
англичани. След сражението при Витебск открива изоставени 350 ранени руски
военнослужещи. Ларей разпорежда да ги облекат, нахранят и настанят в болница,
където им оказват необходимата медицинска помощ. Критикува методите за
ампутиране на крайници, прилагани от английските и руски хирурзи, при които се
пристяга крайника над ампутацията, без да зашиват артериите. От откритите в
Можайск 10 руски военнослужещи с подобни ампутации, умират двама.
Авторитетът
му е толкова голям, че когато при Ватерлоо херцог Уелингтън вижда в далекогледа
си доктор Ларей и неговите полеви болници, заповядва на артилерията да прекрати
стрелбата.
Французинът Луи-Гийом Пюибюск, служил като
интендант в Руската кампания на Наполеон пише: “Преди нито един генерал не встъпваше
в сражение, без да разполага с лазарети, а сега е съвсем друго. Кръвополитните сражения
започват по всяко време, а ранените са виновни за това, че не са позволили да
ги убият. А те нещастниците са готови да дадат и последната си риза, за да
бъдат превързати. И най-леките наранявания стават смъртоносни“.
4.2. Полева система за медицинското осигуряване в Руската армия.
През януари 1812 г. военният министър генерал
фелдмаршал М. Б. Барклай де Толи публикува
документ, озаглавен "Учреждение за управление на Голяма действаща
армия". В него има инструкция за организацията на полевата медицинска
служба - "Положение за временните военни болници при Голямата действаща
армия". На 27.07. 1812 г., в
навечерието на сражението под Смоленск, влиза в действие и "Положение за
развозните и подвижните болници на армията" (терминът "развозных" е непреводим на български. Според
Тълковния речник на С. И. Ежов и Н. Ю. Шведова произтича от "развезти",
в смисъл "да доставиш". В този аспект могат са бъдат наречени "доставни"
или "разпределителни" болници
– бел.Н. К.) Посочените документи са в основата на полевата система за
медицинско осигуряване на руската армия. Техен автор е Яков Василевич Вилие***.
Яков Василев Вилие
Полевата система за медицинско осигуряване
включва:
· полкови
превързочни пунктове;
· развозни
(доставни, разпределителни) болници;
· подвижни
временни болници;
·
главни
военновременни болници (според други
автори главни военни болници – бел. Н. К.).
С изнасянето на ранените от бойното поле се
занимава военната полиция, която се състои от нестроеви войници и опълченци.
Задачата на развозните (доставните,
разпределителните) болници е оказване на първа помощ и доставка (евакуация) на
ранените до временните подвижни болници. За целта те се разполагат в центъра и
по фланговете на армията. Броят и комплектоването им с медикаменти и
превързочни средства е трябвало да осигури обслужването на около 15 000 ранени.
Всяка болница разполага с лазаретни фургони на конска тяга, всеки от които може
да превозва четири тежко ранени. Личният състав на болницата се придвижва на
коне.
Временни подвижните болници се разполагат
на 15 версти (около 16 км, 1 верста е равна на 1060 м. –
бел.Н.К.) от развозните (доставните, разпределителните) болници. Те са предназначени
за извършване на хирургически операции и временно лечение на
нетранспортабилните и леко ранените.
Главните военно-временни болници се
развръщат в губерниите, които не засегнати от военните действия. В тях завършва
лечението на ранените и болните.
В Таблица 1 е показана заетостта на
развърнатите главни военно-временни болници в Москва.
Таблица 1
Главни
военно-временни болници в Москва
(По писмо на
Вилие до граф Аракчеев)
|
Местоположение на болниците
|
Количество на настанените ранении болни, бр.
|
|
В Головинските казарми
|
До 8000
|
|
В Спаските казарми
|
До 5000
|
|
В Александровския и Екатеринински институти
|
До 4000
|
|
В Кудринския институт
|
До 3000
|
|
По частни квартири
|
До 500
|
Приема се, че евакуационната система на
Руската армия е много прогресивна за времето си. По спомени на съвременници на
войната, тя остава само на книга. Раненият на Бородинското поле генерал граф
Михаил Воронцов пише: “Превързаха раната ми на бойното поле, извадиха куршума и
първите три или четири версти (3-4 км –
бел.Н.К.) ме возиха в малка селска каруца, едното колело на която беше
отнесено от гюлле. И ние се движехме на останалите три". Ако така са евакуирали
генерала, наследник на една от най-богатите фамилии в Русия, е ясно, че
евакуацията на офицерите и войниците е оставена в собствените им ръце.
По спомените на Муравьов “Лекарите при
Бородинската битка не достигаха. Сред тях имаше и такива, на които нервите не
издържаха и заминаха за Можайск, за да си починат. Повечето от ранените
останаха без медицински грижи“.
Проблемите на евакуацията се дължат на
факта, че отговорността за нея е размита и се носи от различни структури:
· За
изнасянето от бойното поле – от началника на военната полиция (генерал девалдигер);
·
За
извозването им към болниците – от началника на транспортната служба (генерал вагенмайстер).
Подобно размиване на отговорностите е налице и при
болниците. За развозните и временните подвижни отговаря главният комисар, а за
главните военновременни – директорът на болниците. Съвременници на войната от
1812 г. пишат, че ранените се “губели между ведомствата като писма“. За подобни
случаи споменава и Вилие в писмото си до Аракчеев**** - ".....За мое най-голямо съжаление и до
момента нямам сведения колко ранени и болни са напуснали Москва, тъй като те
трябваше да я напуснат внезапно и да се движат по различни пътища.......".
5.ХУМАНИТАРНОТО ПРАВО ПО ВРЕМЕТО
НА НАПОЛЕОНОВИТЕ ПОХОДИ
За подпомагане на собствените си ранени, отстъпващата
армия обикновено е разчитала на великодушието на победителя.
Първото споразумение за неприкосновеността
на военните болници е подписано през 1743 г. между Англия и Франция. След това
по време на Седемгодишната война страните се договарят да не вземат в плен
военните медици и да оказват помощ на ранените неприятелски войници.
През 1762 г. Жан-Жак Русо пише:
“Войната, това не е отношение между
хората, а между държавите. Хората стават врагове случайно, не като човешки
същества и даже не като граждани, а като войници, не като жители на своята
страна, а като нейни защитници. Ако целта на войната е унищожаване на
враждебната държава, то нейните защитници имат право да убиват нейните
защитници, до като са с оръжие в ръка. От момента от който те го хвърлят и се
предадат те престават да бъдат врагове и стават просто хора. И по тази причина
никой няма право да отнема живота им. (от
книгата “За обществения договор“ –
бел.Н.К.)“.
По-късно през 1793 г. Англия и Франция сключват
т.нар. “франкфуртски картел“ за неприкосновеността на военните болници. С
началото на наполеоновите войни подобни картели се подписват все по-рядко, но
писаното право е заменено от неписано – ранените, болните и медицинския
персонал, останали на територията на противника, не се третират като пленници.
Във френската армия тон за подобно
отношение към ранените войници на неприятеля дава Ларей. След влизането
на войските на Наполеон в Москва, Ларей лекувал ранените руски войници,
настанени във Възпитателния дом. В кампанията през 1807 г. лекува попадналия в
плен пруски офицер Франц Бернхард Йоахим Блюхер. В битката при Ватерлоо през
1815 г. Ларей е ранен в главата и рамото и е пленен от пруски войници. Прусаците
се канят да го разстрелят. Спасен е от пруски офицер, който се е обучавал при
него в Берлин, който го отвежда при пруския главнокомандващ фелдмаршал Блюхер,
чийто син Франц Бернхард Йоахим Ларей спасява
осем години по-рано.
Неписаните законите на хуманизма обаче не винаги действат.
През октомври 1810 г. френският генерал Масена***** оставя в Коимбре три хиляди ранени под охраната
на 80 войници-моряци. Вечерта на 03.10. в Коимбре навлизат португалски опълченци.
Ранените и охраняващите ги моряци се барикадират в болницата и успяват да я удържат
до 05.10. Сутринта на 06.10. командващият опълченците, английския генерал Трент
предлага на французите да се предадат, като им обещава, че ще им гарантира
живота. Подписана е писмена капитулация. Но тя не спасява нито един французин.
6.ВОЙНАТА И БОЛЕСТИТЕ
"Нито един вражески генерал не може да извади от строя толкова много французи,
колкото Дарю" ******
Доминик
Жан Ларей
Войната това не са само ранените, а и болестите.
Особено заразните и венерическите. Загубите
от болести през тази епоха преобладават.
През 2001 г. във Вилнюс е открита братска
могила на войници от армията на Наполен. Останките са изследвани, а резултатите
публикувани в списанието “Journal of Infections Diseases“. В намерените в
могилата дрешни въшки е открита ДНК на бартонела кинтана – причинител на
окопната треска и на причинителя на коремния тиф. По мнение на изследователите,
29% от наполеоновите войници са страдали от тези или други болести по време на
Руския поход. Походът започва през много горещия и
прашен август. Горещината става причина за самоубийства и зачестяват болестите
поради лошото хранене.
По отчета на Дарю за работата на
администрации във Френската армия през 1806-1807 г. (Олег Соколов “Армията на Наполеон“)
само 25% от загубите са ранени, останалите са болни – треска, венерически
болести, краста и др.
Известен е случай, в който един военен
отряд загива, без да влезе в сражение. Това е отряда на генерал Шарл
Виктор Емануел Леклерк д, Остин (1772-1802). Той е стоварен през 1804 г. на о. Санто Доминго (наричан
още Испаньол) за борба с въстаналите чернокожи роби в Хаити. От 1677 до 1825 г. Хаити е Френско
владение. Отрядът се състои основно от поляци, преминали на френска служба. Непосредствено
след дебаркирането на острова възниква епидемия от жълта треска, която
войниците наричат “лелка“. Някои от болните умирали мигновено. Например подпоручик
Бергонзони се явява при командира си и
му докладва – “Явих се да доложа, че умирам“. Командирът започнал да го
успокоява, но изведнъж Бергонзони се строполил мъртъв. Понякога офицерите
умирали по време на баловете, устройвани от Мария Полина Бонапарт, любимата сестра
на Наполеон и съпруга на генерал Леклерк. Стефан Жеромски в романа си “Пепел“ пише, че изнасяли мъртъвците от балната зала и
веднага ги погребвали до оградата на двореца. Танците не спирали. На дамите и
развеселените офицери казвали, че еди-кой си е отишъл "да отдъхне под
сенките на палмите и магнолиите". И те се правели, че вярват. Други
умирали в страшни мъки и вероятно са молили Господ да им изпрати смъртта.
Сериозен проблем за наполеоновата армия са
болестите на любовта. По това време били известни две - гонорея и сифилис. Армията
била съпровождана от проститутки, но войниците правели любов и с жените от завладените градове. Нещо, което било един от обичаите на войната.
Епидемиите от сифилис в средата на XVI век инициирали търсене на
средства за защита.
Италианският
лекар Габриел Фалопий (в негова чест са кръстени маточните тръби - фалопиеви)
изобретил прототипа на презерватива - чохъл из ленена тъкан, която обработвал
със специален химически разтвор и след това изсушавал. В книгата си “За френската болест“ Фалопий
пише, че е изпитал устройството при 1100 души и никой не е заболял. Французите
наричали изобретението на италианеца “un petit linge“, подобно на малката черна
рокля на Коко Шанел. Фалопий, умира на 39 години и според слухове – от сифилис.
Презервативи са правени и от животински
черва. През 1666 г. английский комитет по раждаемост за първи път ги нарича “кондон“,
което е близко до днешното им название “кондом“.
Презервативите в началото на XIX века са сравнително скъпи и се ползват от
средната и висша класа, към която войниците не принадлежат.
По отчета на споменатия Дарю “венериците“
в Първата полска кампания на Бонапарт са почти 16% от приетите във военните болници, а
в Руския поход стават причина за смъртта на 15 хиляди френски войници, толкова
са убитите по време на Бородинската битка.
Гонореята е известна от антични времена,
когато получава и името си, в превод “семеизтичане“. Причинителят е открит едва през 1879
г. от известния немски дерматовенеролог Алберт Лудвиг Нейсер). Вероятно
Наполеон е боледувал от гонорея, а според някои зложелатели – и от сифилис.
Кратки биографични данни за някои от героите на този разказ:
*Доминик Жан Ларей (1760-1842) е бащата на
спешната помощ, главен полеви хирург на френската армия, , участвал във всички
военни кампании на Наполеон І. През 1786 г. участва като хирург в експедицията
на френския флот в Северна Америка. От 1789 г. работи в Париж, отначало като
хирург, а сред това като професор във Висшето военномедицинско училище „Вал Де
Грас”. С Наполеон I се среща в Тулон, откъдето започва пътя към славата на
капитан Бонапарт и се разделят при Ватерлоо.
**Пиер Франсоа
Перси (1754-1825), френски хирург, основоположник на военнополевата хирургия и
организатор на военномедицинската служа на Революционната и на армията на
Наполеон I. През 1800 г. предлага международно споразумение за неприкосновеност
на военните болници. Написва ръководство на военния хирург, което придобива
огромна известност и става настолна книга на военните лекари за дълго време.
***Яков Василевич Вилие (1768-1854) е син на пастор. Роден е в Кинкардайн-он-Форт, Шотландия.
Образованието си получава в Шотландия и Русия. Започва службата си като военен лекар в Елецкия полк. Дължи кариерата си на
успешната операция на граф И. П. Кутайсов
през 1795 г. (По народност Кутайсов е
турчин, пленен на 10-т годишна възраст през 1770 г. от руските войски. Генерал
Репнин заплаща щедър откуп и го изпраща като подарък на императора. Израства в
императорския двор и е личен камердинер на великия княз Павел Петрович.
Предполага се, че фамилията му произтича или от гр. Кутахъ или от гр. Кутаиси.
След възшествието на Павел І на престола става най-приближената му личност и
има голямо влияние над императора. Произведен е в барон и граф. Носител на
най-високите степени на руските ордени „Света Ана”, „Свети Александър Невски”,
„Свети Андрей Първозванни” и „Свети Йоан Йерусалимски”. Френският крал Людовик
ХVІІІ го удостоява с командорския кръст на ордена „Свети Лазар Йерусалимски”.
Оземлен е от Павел І със земя в
Курландия и с 5000 крепостни селяни - бел. Н. К.). От 1799 г. Вилие е лейб-хирург на император Павел І (Вилие подписва смъртния
акт на императора, като вписва като причина за смъртта апоплектичен удар - инсулт, а истинската причина е убийство с
хладно оръжие от верни на императрицата гвардейски офицери - бел. Н. К.). Продължава да бъде
лейб-хирург и при следващите двама императори – Александър І и Николай І. От
1806 г. е главен медицински инспектор на армията. От 1812 до 1836 г. е директор
на Медицинския департамент на военното министерство. Лично оперира генерал-фелдмаршал М.Б. Барклай де Толи след битката при Прейсиш Ейслау. През 1812 г. е
главен лекар на Действащата армия по време на Бородинското сражение. През 1819
г. е удостоен с титлата Баронет на Британската империя, а от 1824 е Баронет и
на Руската империя. През 1808-1838 г. е президент на президент на
Медико-хирургическата академия в Санкт Петербург. Издател на първото руско
медицинско списание (“Всеобщий
журнал врачебной науки“), а от 1823 г. и на първото военномедицинско
списание – “Военномедицинский журнал”. Яков
Василиевич
почива в Санкт Петербург. Завещава цялото
си състояние за построяването на Михайловската клинична болница. Погребан на
Волковското лютеранско гробище.
****Граф Алексе́й Андре́евич Аракче́ев
(1769-1834). Руски държавен и военен деец, ползващ се с огромното доверие на
император Александър І. Реформатор на руската артилерия, генерал от
артилерията.
*****Генерал майор Жан Андре Масена (1758-1817) е френски военачалник от
епохата на Революционните и Наполеоновите войни. Считан е за един от най-добрите
полеви командири в историята и често пъти е поставян на второ място, след самия
Бонапарт. Битката при Коимбре е по
време на войната между Португалия и Франция за утвърждаване на Португалската
монархия.
******Пиер-Антоан-Ноел-Матьо Брюно Дарю - генерал-интендант на армията
на Наполеон по време на похода в Русия, пер на Франция, премиер-министър на
Франция по време на Стоте дни на Бонапарт.
Превод и обработка доцент Николай Колев.
Няма коментари:
Публикуване на коментар