ПАРТНЬРОСТВО – 96.

За проведено през пролетта на 1996 г. в района на градовете Хисаря и Пловдив българо-американско учение "Партньорство-96" си струва да бъда разказано отделно по няколко причини.

Макар че днес тези, които си спомнят и участваха в него да намаляват прогресивно, това е учението, което можем да означим с абревиатурата трите „П”:

Първото многонационално самостоятелно военномедицинско учение, първото съвместно учение между въоръжените сили на България и САЩ и първото военномедицинско учение с хуманитарна тематика по ликвидиране на последствия от кризи от невоенен характер. Подобни учения в Българската армия се провеждаха и след 1996 г. Провеждат се и днес. Те обаче обикновено са в по-широк формат (не само медицински) и най-често протичат като компютърно подпомагани командно-щабни учения.

Подготовката и провеждането на учението бе в основната си част дело на специалисти от Медицинско управление. Това най-добре опровергава минали и настоящи становища на ръководствата на ВМА, че без нея в Българската армия не се е случвало, не се случва и не може да се случи нищо.

Поуките от учението бяха, както ще видите по-нататък твърде много. За съжаление и до днес изводите от него не са анализирани. Нещо повече – натрупания и обменен професионален опит не е използван и не се използва в практическата дейност по строителството на медицинската служба на Българската армия като член на НАТО.

Учението бе инициирано от американската страна. По този повод през април 1994 г. в Министерството на отбраната постъпи писмо на военновъздушното аташе на САЩ в България полковник Джон Дж. Хенсброу. Позволявам си да го цитирам:

“Екип от канцеларията на Главния лекар (По това време главен лекар е генерал-майор Върнън Чонг, за който съм разказал подробно в четиринадесета глава – бел. моя) към Командването на войските на САЩ в Европа е разработил програма за провеждане на медицински учения наречена Медицински учения Централна Европа (MEDCEUR). В тази връзка те биха желали среща с високопоставени служители от медицинския корпус, военни и цивилни, за разискване възможностите за провеждане на подобно учение в България. Програмата си поставя няколко цели. Военномедицинските части ще провеждат полеви медицински учения в съответствие с инициативата "Партньорство за мир". Обучение за действие в обстановка на големи поражения, спешна медицинска помощ, действие при голям брой ранени и някой други медицински интервенции са обикновено главната цел на ученията. Освен това съвместните учения на американските медицински части с приемащата нация дават информация на участниците за медицинската практика на САЩ и НАТО. Хуманитарна помощ за местното население или друг вид помощ, която страната домакин смята за подходяща също би могло да бъде предоставена. Главното е, че целите на Програмата могат лесно да бъдат променяни в зависимост от желанието на страните. Концепцията на програмата включва около 40 души медицински персонал работещ в страната в продължение на 7 дни. Очаква се ученията да се финансират изцяло от САЩ, а съществува и възможност за оказване на последваща помощ. В миналото подобни съвместни учения са се оказвали изключително успешни за установяване на взаимно изгодни контакти във военната сфера и за развитие на взаимоотношенията между САЩ и приемащата нация в положителна посока. За първоначално обсъждане на това предложение предлагаме дните 28-29 април 1994. Ако тази концепция е приемлива за вас, за мен ще бъде удоволствие да работим заедно с вас и български медицински екипи по планирането и провеждането на Програмата...”.

Изготвих положително становище до началника на Генералния щаб, а канцеларията му стартира процедурата по уведомяване на апарата на военното аташе на САЩ. Около месец по-късно, на 12.05.1994 г. посрещнах делегация, начело с генерал Чонг. Посещението бе кратко – само 5 часа. В състава на делегацията бяха включени полковник Фик - зам. началник на Медицинската служба на Военновъздушните сили на САЩ в Европа и полковник Кийт и капитан Крюгер - офицери от щаба на генерал Чонг. Американските колеги бяха придружавани от подполковник Подбиелски - сухопътно аташе на САЩ у нас и полковник Лий - от американската контактна група, работеща в хотела на министерството “Шипка”. Разговорите за провеждането на учението се проведоха в МО-2. За участие в тях бях поканил генерал-майор Николов - началник на управление "Гражданска защита” и подполковник Христов от управление "Международно сътрудничество” на МО. По време на разговорите се направиха някой уточнения, свързани с времето за провеждане на учението и участието на американската военномедицинска служба. Предлагаха ни учението да бъде в средата на септември в район по наше решение. Американците считаха, че сценарият трябва да бъде обвързан с хуманитарна мисия – например международно подпомагане при крупна производствена авария. Предложението беше приемливо и за нас. Уточни се, че няма ограничения за участие на медицински формирования от българските въоръжени сили в учението. От американска страна може да се очаква участие на медицинско формирование с около 40 души персонал и съответно оборудване, което впоследствие може да бъде оставено в нашата страна. Пребазирането на американските участници на територията на България е най-вероятно да се извърши по въздуха. Възможно е да участват и американски военни хеликоптери-линейки. Американската страна има готовност да поеме финансовата издръжка на учението. Генерал Чонг предложи полковник Фик да посети нашата страна в третата десетдневка на м. юни, за да уточним техническите аспекти на учението. Пожела в същия срок да предоставим в щаба му замисъла за учението. Все логични и изпълними неща.

Полковник Фик изложи американската идея за учението. Предлагаха то да премине в три фази. През първата фаза (подготвителна с продължителност 2-3 денонощия), се предвиждаше взаимно представяне на участниците, извършване на демонстрации и проиграване на учението - дейности за спешна медицинска помощ; сортировка и стабилизация на пострадалите; евакуация; планиране на катастрофите. Втората (същинската част на учението) включваше създаване на обстановка за възникване на масови загуби, обслужването им зоната на бедствието, евакуация до местни болници и разбор (анализ) на действията на участниците. През третата фаза личният състав на американското военномедицинско формирование подпомага Медицинско управление на Генералния щаб като лекува пациенти от цивилното население, провежда имунизации и удовлетворява други специфични нужди на страната.

По първите две фази нямахме възражения. В изказването си подчертах, че принципно приемаме идеята за съвместно учение, което би имало положително значение за укрепване на доверието и сътрудничеството и би било полезно за военните лекари от двете страни при евентуалното им участие в съвместна мисия на ООН. Едновременно с това уведомих гостите, че учението ще се проведе при стриктно спазване на Конституцията и законите в Република България. В тази връзка съобщих, че първата крачка в това отношение е изпращане на официално предложение от посолството на САЩ в София до МВнР. С третата фаза нямаше как да се съглася. Не че здравната система в страната беше “цъфнала и вързала”. Беше ми обидно България да се третира като страна от третия свят, какъвто опит САЩ вероятно имаха. Отхвърлих деликатно предложението. Мотивирах се с факта, че в Република България няма групи от населението, лишени от медицинско обслужване (За съжаление години след Партньорство-96, ръководството на ВМА, в лицето на Стоян Тонев и неговия антураж клекна пред подобни искания. По време на съвместни учения на ВВС “Кооператив Кий” в Граф Игнатиево, американците масово раздаваха на пенсионери от Пловдивско очила за корекции на остротата на зрението. С каквито, само че китайско производство и на приемливи цени, беше наводнен и българския пазар... Разбира се определянето на зрителната острота се извършваше от български военни офталмолози. За съжаление подобно “залягане пред по-големия” брат” наблюдавам не само в областта на военната медицина – бел. моя). От американска страна нямаше възражения.

С това разговорите приключиха. Следваше работен обяд в стола, намиращ се на последния етаж на сградата на МО-2. Той бе предшестван от малък инцидент – генерал Чонг, с част от българските участници, заседна в асансьора. За радост нямаше други последствия. След обяда съпроводих гостите до аерогара София.

На следващия ден изготвих и депозирах в Канцеларията на ГЩ подробна докладна. С нея информирах началника на ГЩ за съдържанието на водените разговори. Предложенията ми бяха свързани с процедурите по подготовка на учението и ръководството и състава групата за разработка на замисъла и плана за провеждане на учението.

В началото на лятото на 1994 г. в страната пристигна нова американска делегация за провеждане на първата планираща конференция. В нашата делегация бях включил: от Медицинско управление подполковник Слави Колев, заместник началник на отдел „Оперативно планиране”и майор Валентин Куйкин, старши помощник началник на отдел „Лечебна дейност” и от ВМА - полковник доц. Красимир Гигов, заместник началник на академията, подполковник Николай Чобанов, началник на катедра „Организация на военното здравеопазване” и подполковник Александър Димитров – командир на Военномедицинския отряд за бързо реагиране на ВМА. Имената на участниците от американска страна за съжаление не съм запазил.

Работната програма включваше посещение на Нефтохимическия завод край гр. Плевен и Военната болница с Школа за санитарни инструктори в Русе. Пътувахме с автобус. В Плевен бяхме радушно посрещнати от началника на Военната болница полковник Владимир Лалев и местните ръководства на „Гражданска защита” и БЧК. Според нашата идея, учението трябваше да се проведе на фона на промишлена авария в Нефтохимическия завод в гр. Плевен. За участие в ликвидиране на медицинските последствия от аварията се предвиждаше да се привлекат формирования на „Гражданска защита”, БЧК, екипи от войсковите медицински служби на Плевенския гарнизон, специализирани медицински екипи от военните болници в гр. Плевен и гр. Русе, както и американския медицински екип, който по същото време е посещение у нас по програмата „Партньорство за мир”. Работата започна в района на завода. Бяхме запознати подробно с възможните площадки за разиграване на първия епизод, в който главна роля трябваше да играят силите на „Гражданска защита”, санитарна дружина на БЧК и войскови медицински подразделения от Плевенския гарнизон. С полковник Лалев уточнихме и екипите от НШЗО и болницата, които могат да бъдат активирани. Обядвахме в Гарнизонния стол. Лалев се беше постарал на обяда да присъстват от ръководството на града и на гарнизона.

Отпътувахме с отлични впечатления от Плевен. Времето беше доста горещо, а тогава гаража на министерството не разполагаше с автобуси с климатици. На средата на пътя за Русе спряхме да починем до крайпътна чешма. Българите спокойно се напихме с прясна студена вода. Американците се задоволиха с топлата вода от бутилките, които си носеха. Сигурно не бяха по-малко жадни от нас. Но правилата са си правила и те ги спазваха, независимо от „личния пример”, който им дадохме.

Посрещането в Русе също беше организирано много добре. В спокойна обстановка обсъдихме видяното и споделеното до момента.

И тук, както по време на срещата с генерал Чонг, дискусионните въпроси бяха относно името на учението и вида на американската хуманитарна помощ, която бихме приели. Американската страна продължаваше да настоява името на учението да бъде “MEDCEUR-96”, тъй като абревиатурата означавала „Медицински учения в Централна Европа”. Ние обаче си я превеждахме като „Медицинско командване в Европа”, а това не ни равнопоставяше. Американците държаха на вече направената оферта за провеждане безплатни прегледи и имунизации в изостанал район на България, което биеше по националното ни самочувствие. Давах си сметка, че претенциите им за името на учението и за характера на предлаганата хуманитарната помощ бяха логични от гледна точка на информацията от българската преса за перманентната криза в нашето здравеопазване и факта, че финансирането бе изцяло американско - приблизително 50000 щатски $. Това обаче не ми попречи вежливо да отклоня претенциите и да ги отложа за по-късно. С изключение на тези спорни въпроси, по всички останали теми имаше пълно единодушие. Началникът на болницата даде вечеря, а на другия ден отпътувахме за София.

Провеждането на учението се отложи с почти една година, тъй като, най-вероятно по политически съображения, бе дадено предимство на военномедицинската служба на Албания.

Следващата планираща конференция се проведе от 01 до 02.02.1996 г. Американците подновиха предложенията си за името на учението и  за характера на предоставената от тяхна страна хуманитарна помощ. За мотив използваха и опита си от вече проведено подобно учение с военномедицинската служба на въоръжените сили на Албания. По това време аз бях посетил на два пъти Тирана, познавах добре състоянието на албанската държава и армия и в този смисъл предложенията за мен бяха още по-несъстоятелни. Разбира се проблемите бяха разрешени, без да се накърнява достойнството и на двете страни, като бе възприето неутрално име, а предлаганата медицинска помощ на населението бе вежливо, но твърдо отказана. Заслугата за това бе на ръководителя на българската военномедицинска делегация на втората планираща конференция полковник Ватислав Гергов Цеков – началник на отдел „Оперативно планиране” в управлението и на неговия заместник - подполковник Слави Колев.

Вероятно читателят ще се запита защо се спирам на този въпрос? Спирам се, защото преди дванадесет години ние се срещнахме с проблеми, които днес означаваме като проблеми на културната съвместимост при работа в многонационалната среда. Днес никой не оспорва ефективността на многонационалните операции, а многонационалният подход, с всичките проблеми, които поражда заема водеща позиция в схващанията на ООН, НАТО, ЕС и САЩ. се приема като нещо съвсем обичайно. Рутинно е и виждането за потребността от съвместимост и сътрудничество на културно равнище в многонационалните щабове и формирования. Знае се, че различията в очакванията, поведението и начина на мислене, както и проблемите на вербалната комуникация могат да предизвикат напрежение и търкания между екипите от различни националности, а липсата (загубата) на доверие на основа на тези различия може да създаде проблеми в процеса на планиране и изпълнение на задачите. Културните съображения и необходимите за това образователни програми на настоящият етап предстоят да станат стандартна част от планирането, подготовката и оперативните процедури в НАТО. И за мен през 2006 г. бе лесно да развивам теоретични постановки по този въпрос „.......Многонационалността се схваща не само като участие на медицински инсталации от различни държави в съответната мисия, а като многонационалност вътре в тях....... участниците в подобен тип структури са изправени и пред предизвикателството на нова социалнопсихологическа среда. Тя се доминира от културологичните особености, основани на религиозни, расови и др. различия. ... вписването на индивидуално равнище в подобна среда преминава през период на възбуда и културен шок, следвани от културна аклиматизация и завършващ с приспособяване......(цитат от съвместен доклад със Ст. Узунов, изнесен на съпътстващ научен форум на оръжейното изложение „Хемус-2006 г. в гр. Пловдив). Това обаче не бе така по време на подготовката на българо-американското учение. От днешна гледна точка поведението на американските представители, може да се оцени като моноцентрично с елементи на доминиране в смисъл, че страната ни е оценявана от гледна точка на предварително формирани предварителни критерии за българските куртурологични особености. Такова поведение беше сработило в Албания и по тази причина и тук бе направен осъзнат опит за привнасянето му от едната в другата страна. Американските ни колеги (не ги виня за това) не отчитаха, че общото между двете държави се изчерпва само с географския район, в който са разположени. Ще избързам малко напред, за да кажа, че прояви на недостатъчна културната съвместимост се наблюдаваха и в първите няколко денонощия от началото на учението. Колегите, които отговаряха за хигиенно-противоепидемичното осигуряване и храненето ми докладваха, че американците най-вероятно се отнасят с недоверие   към поднасяните храна и питейна вода, тъй като непрекъснато  извършват полеви тестове за годността им. Самият аз бях установил, че в тези първи дни липсваше и желание за контакти на индивидуално или групово равнище извън тези, които произтичаха от плана на учението. Допълнително нещата се усложняваха от факта, че основната част от българските участници не говореха английски език. Трябва да подчертая обаче, че посочените явления бързо изчезнаха и между нас се установи атмосфера на пълно доверие и взаимно разбиране. За съжаление в последната вечер на учението (29.03) български военнослужещи – сержанти от гаража на министерството станаха причина за събитие, което не само потвърди значението на културната съвместимост (американците като правило са доверчиви след като веднъж ти повярват – бел.моя), но и излезе извън рамките на добрия тон. Спирам се на него, защото то едва не разруши постигнатото в процеса на съвместна работа осъзнаване, че българи и американци сме по-скоро еднакви, отколкото различни. За какво става дума? Вечерта, преди отпътуването на американските медици, дадох вечеря за всички участници. Имаше разбира се и алкохол. Вечерята завърши без видими произшествия. Сутринта на следващия ден, участниците бяха построени за закриване на учението и тържествено сваляне на националните знамена. След приключване на церемонията, командирът на американския отряд майор Брайян Пейтън ме помоли да отворят единият от палетите, в който бе медико-санитарното им имущество. Разреших му, макар че това означаваше организирането на нова митническа проверка и допълнителна работа за подполковник Радослав Димов Петков (фармацевт от управлението), който отговаряше за тази дейност. Каква беше причината за искането? Оказа се, че една от медицинските сестри е толкова пияна, че се налага да й се вливат разтвори за оводняване и да бъде настанена в самолета на инвалиден стол. А напиването й се дължеше на българско просташко поведение. Споменатите шофьори бяха убедили младото момиче, че е изключително полезно да се пие едновременно мастика и червено вино. И тя, повярвала в българската доброжелателност, изпълнила препоръките им. По-късно научих, че след завръщането в базата във Великобритания, провинилата се сестра е уволнена. Случилото се не е най-добрия пример за установяване на културна съвместимост в многонационална среда.

След тези разсъждения, нека се върна към учението. Както вече споменах заключителните разговори се проведоха в първите дни на февруари 1996 г. В разговорите с американската военномедицинска делегация, водена от майор Брайян Пейтън, командир на 48 въздушнопреносим хирургически екип, освен офицерите от Медицинско управление взеха участие подполковник Ратан, военновъздушно аташе на САЩ в България, капитан лейтенант Илиев от Канцеларията на ГЩ и подполковник Иванов от Управление "Военно контраразузнаване". На експертно равнище бяха уточнени въпросите за времето и мястото за провеждане на учението - от 23 до 30 март 1996 г, в района на гр. Пловдив и гр.Хисаря; наименованието - „Партньорство-96”; участниците - 48 въздушнопреносим хирургически екип, към медицинската служба на ВВС на САЩ в Европа, дислоциран в базата "Лайкенхийт" в гр. Бирмингам, Великобритания, екипи на „Гражданска защита” Пловдив, санитарна дружина от БЧК, специализирани медицински екипи от Военномедицинския отряд за бързо реагиране на ВМА, Военна болница гр. Пловдив и Центъра за рехабилитация гр. Хисаря.

Превозът на американските участници до и от страната трябваше да се осъществи със самолет С-130 на американските ВВС. Предвиждаше се на идване самолетът да кацне на летище Крумово на 23.03. и да отлети на 25.03. (Това искане бе поставено от тогавашния командващ на ВВС генерал-лейтенант Михов с цел запознаване на българските летци със самолета – бел. моя), а при завършване на учението – да кацне и отлети на 30.03.

Ще отида малко по-напред, за да разкажа за възможностите на американските участници. 48-и въздушнопреносим хирургически екип се пренасяше с два военно транспортни самолета С-130. Развръщаше се на местността за около два часа. За целта се нуждаеше от допълнително осигуряване с палатки и електроагрегати от военното формирование или цивилните структури, в чийто интерес работеше. Беше осигурен с бутилирана вода и бойни продоволствени дажби за собствени нужди. Запасите от медицинско имущество му осигуряваха 48 часова автономност. За две денонощия можеше да приеме и сортира 50 ранени и да извърши 15 хирургически операции. Персоналът на екипа бе 31 души и включваше хирург, ортопед, анестезиолог, лекар от общ профил, медицински сестри, санитари. Тази основна конфигурация можеше да се променя в зависи¬мост от ситуацията и района, в който ще действа. Когато не участва в мисия, личният състав работи във военна болница в базата "Лайкенхийт" в гр. Бирмингам, Великобритания. Ежемесечно правят 5 дневни тренировки по развръщане в полеви условия, изучаване на полевата екипировка, занятия по оцеляване, стрелба с личното оръжие и др. 

Важен елемент от подготовката бе уточняването на списъка с допустимите разходи по време на учението. Договорена бе и процедурата за възстановяване на направените от бюджета на Министерството на отбраната разходи в размер на не повече от $50000  - представяне на копия от разходно-оправдателните документи в офиса на аташето по отбраната на САЩ. Ратан увери българските преговарящи, че Посолството на САЩ в София е направило официални постъпки пред МВнР и пред заместник-министъра на отбраната Димитър Митков относно политическото и правно решаване на провеждането на учението и предостави писмо на аташето по отбраната до заместник министъра. Американците уточниха, че от тяхна страна като гости на учението ще присъстват временно  управляващият  посолството  на САЩ  в България г-жа  Лайкин  и  бригаден генерал от медицинската  служба на ВВС   г-жа Стърли, главна медицинска сестра.. Направена бе уговорката, че могат да присъстват и други официални лица, както  и  представители   на американските военни масмедии.

Посочените договорености оформих като докладна до началника на Генералния щаб. В нея отново подчертавах нашата убеденост, че учение ще бъде полезно за придобиване на опит и размяна на информация относно възприетите медицински стандарти в НАТО и изучаване организацията на работа на медицинско подразделение, каквото не съществува в Българската армия.

В докладната предлагах на генерал-полковник Тотомиров Генералният щаб на Българската армия да подкрепи провеждането на учението и да започне, изискващите се  по законите  процедури  за  получаване  на  разрешение  за  провеждането  му.  Докладна записка с аналогично съдържание бе подготвена от името на генерал Тотомиров до министъра на отбраната. С това стартира непосредствената подготовка на учението.

За провеждане на учението министрите на отбраната Димитър Павлов и на външните работи Георги Пиринско внесоха докладна до министър председателя Жан Виденов. Тя е разгледана като т. 15 на заседанието на правителството на 22.02.1996 год. Ще си позволя да я цитирам:

„Господин министър-председател,

В съответствие с Индивидуалната програма за партньорство между Р. България и НАТО, от 23 до 30 март 1996 г., в района на градовете Пловдив и Хисаря ще се проведе националното военномедицинско учение с американско участие "Партньорство-96" съгласно утвърдената програма по "Партньорство за мир”.

Целта на учението е да се уточни взаимно разбирането за подготовка и провеждане на хуманитарни операции, да се изучи опитът на военномедицинските органи на САЩ за действия при извънредни ситуации и да се подобри подготовката на нашите медицински формирования за участие 6 съвместни мисии под егидата на ООН и НАТО.

Общото ръководство на учението ще се осъществи от "Медицинско управление" на ГЩ на БА (На този текст трябва да се обърне особено внимание тъй като, без да е упълномощен, генерал-лейтенант Пехливанов си присвои права, само и само да покаже, че подобно мероприятие не може да не се ръководи от генерал – бел. моя). Ще бъдат отработени следните учебни въпроси: запознаване с организационно-щатните структури, силите и средствата на Военномедицинския отряд за бързо реагиране и Спасителния отряд на Гражданска защита на Р България и полевата болница на САЩ и техните възможности; провеждане на аварийно-спасителни мероприятия при ликвидиране на последствията при природни бедствия; сортировка, оказване на медицинска помощ и лечение на поразени; евакуация на поразени; съвместно обсъждане резултатите от учението и актуални въпроси на военномедицинското дело.

В учението се предвижда да участват сили и средства, както следва: оперативни групи от „Медицинско управление” - ГЩ, Гражданска защита и БЧК; Военномедицински отряд за бързо реагиране (ВМОБР-ВМА); Втори спасителен отряд на Гражданска защита; Санитарни дружини; 48-и въздушнопреносим хирургически екип  към командването на ВВС на САЩ в Европа с обща численост 31 души; един самолет С-130, които ще транспортира имуществата и личния състав на американския хирургичен екип, като прелети над територията на Р България и кацне на летище Пловдив на 23,25 и 30 март 1996 г. Общият брои на участниците ще бъде 150 души. Членовете на военномедицинския екип от ВВС на САЩ ще бъдат без въоръжение.

Във връзка с горното, предлагаме Министерският съвет на Република България да вземе следното

РЕШЕНИЕ:

1.На основание чл. 105, ал. 2 от Конституцията одобрява провеждането па националното военномедицинско учение с участие на американски хирургичен екип "Партньорство-96" В духа на инициативата "Партньорство за мир", за времето от 23 до 30 март 1996 г. Хирургичният екип ще бъде транспортиран до България и обратно с американски военно транспортен самолет С-130.

2.На основание чл. 84, т. 11 от Конституцията предлага на Народното събрание да разреши прелитането на американски военно транспортен самолет С-130 над територията на Република България на 23,25 и 30 март 1996 г. и кацне на летище Пловдив на 23 и 30 март 1996 г. Самолетът е без въоръжение, разузнавателна и друга специална апаратура на борда и осигурява участието на американски военномедицински екип в учението "Партньорство-96".

На основание на докладната записка на двамата министри, Министерския съвет прие проект за решение на ХХХVІІ Народно събрание. На Парламента се предлагаше на основание чл. 105, ал. 2 от Конституцията да одобри провеждането на националното военномедицинско учение с участие на американски хирургичен екип "Партньорство-96" в духа на инициативата "Партньорство за мир", за времето от 23 до 30 март 1996 г. и начина на транспортиране на хирургичният екип до България и обратно. Освен това той трябваше да одобри прелитането на американския военно транспортен самолет С-130 над територията на Република България (чл. 84, т. 11 от Конституцията) на 23,25 и 30 март 1996 г. да му разреши да кацне на летище Пловдив на 23 и 30 март 1996 г. Уточняваше се, че самолетът е без въоръжение, разузнавателна и друга специална апаратура на борда и осигурява участието на американски военномедицински екип в учението "Партньорство-96".

Преди гласуване на решението в пленарна зала бях извикан в парламента и изслушан на съвместно заседание на комисиите по външна политика и отбрана. За първи път прекрачвах стъпалата на мястото, където се ковяха българските закони и разбира се съдбата на България. Бях изключително притеснен и съм запомнил само три неща от това, което се случи в залата.

Първо - основата част от експозето си произнесох прав до вратата на залата (Това най-малкото говореше зле за възпитанието на депутатите – бел. моя), докато водещият заседанието Николай Камов се сети и ме покани да седна.

Второ - въпросите на депутатите от БСП за целите на учението, за ползите за България и Българската армия и за разходите, които Министерството на отбраната ще направи според мен бяха излишни, защото ги имаше както в мотивите на проекта за решението, внесен от Министерски съвет (Ако ги бяха чели, в което се съмнявам - бел. моя), така и в експозето ми, което току що бях приключил (Ако разбира се са ме слушали – бел. моя).

И трето – положителните и добронамерени изказвания на Николай Камов, Филип Димитров и Надежда Михайлова. Напуснах Народното събрание с облекчение. По-късно разбрах, че в пленарна зала на основание на чл. 84, т. 11 от Конституцията на Република България, е взето следното решение (цитирам):

 „Разрешава прелитането на американски военно транспортен самолет С-130 над територията на Република България на 23,25 и 30 март 1996 г. и кацането на летище Пловдив на 23 и 30 март 1996 г.

Самолетът е без въоръжение, разузнавателна и друга специална апаратура на борда и осигурява участието на американски военномедицински екип в учението "Партньорство-96".

Българският парламент даде зелена светлина на първото в историята на България българо-американско учение.

Направено до тук не бе никак малко. Отново искам да подчертая ролята на втория българския преговарящ екип. Чудесно свършена работа, като се има предвид, че никой не ни бе обучавал на това. Предстоеше обаче и много работа. В кратки срокове под мое ръководство трябваше да се подготвят и представят на генерал-полковник Тотомиров за утвърждаване следните документи: календарен план за подготовката и провеждането на учението (на 09.02.1996 г.), замисъл за провеждане на учението и указания за подготовката и провеждането на учението (на 16.02.1996 г.), както и проект на списък с официалните лица от българска страна, които да бъдат поканени да присъстват на учението. Последното бе най-леката задача. Благодарение на екипа на управлението всички срокове бяха спазени. Нарочно няма да споменава имена, за да не пропусна и обидя някой. Добри думи в това отношение заслужават и офицерите и военните служители от „Гражданска защита” и особено полковник Недев, нейният началник щаб.

Като изхождам от характера на средата, в която се провеждаше учението (Към момента България, в лицето на президента Желев, беше подписала на 14.02.1994 г. рамковия документ на инициативата „Партньорство за мир”, министър-председателят Жан Виденов бягаше от абревиатурата НАТО, като дявол от тамян, заменяйки я с нищо не значещото „евроатлантическо сътрудничество”, а до заявката за членство в алианса имаше още близо една година – бел. моя)  и неговата уникалност за това време (Участие на чужди въоръжени сили в международна хуманитарна мисия на територията на собствената страна – бел. моя) ще си позволя подробно да запозная читателя с неговия замисъл и план за провеждане. Темата на учението, договорена с американската страна беше „Организиране и провеждане на съвместни спасителни и медицински мероприятия в огнище на масови поражения при природни бедствия и аварии”, а неговите цели бяха свързани с укрепване на доверието между военномедицинските служби на Р. България и САЩ; взаимно опознаване на възможностите на силите и средствата на военномедицинските служби на Р. България и САЩ и създаване на предпоставки за бъдеща съвместна работа при мисии и не на последно място - координиране на съвместните действия на националните сили на Р. България за взаимодействие при оказване на медицинска помощ и лечение на пострадали в условията на екстремални ситуации от невоенен характер.

Съгласно националните схващания „Партньорство-96” бе едностранно, многостепенно, тактическо учение на сили и средства на медицинската служба на местността. Провеждането му бе планирано в рамките на шест денонощия – от 25.0.1996 до 30.03.1996 г. За място за проиграване на практическите действия по медицинското осигуряване на бедстващото население бяха избрани незавършения строеж на Младежки център на едно от пловдивските тепета и района около него и сградата на Центъра за рехабилитация и профилактика гр. Хисаря и неговия двор.

В официалните документи като ръководител на учението бе записан генерал-лейтенант Любен Пехливанов – заместник началник на Генералния щаб по материално-техническото осигуряване, независимо че неговите функции бяха да се покаже най-вече пред чуждестранните гости и журналистите. Негови заместници бяхме моя милост и полковник Недев от „Гражданска защита”, а за началник щаб на ръководството бе определен полковник Ватислав Гергов Цеков. Щабът на ръководството включваше офицери от Медицинско управление и ВМА. За осигуряване на учението бяха изградена три функционални групи - “Ред и сигурност" от МВР, ВКР и военната полиция; за имитация от специалисти на “Гражданска защита”и за противопожарна защита от общините Пловдив и Хисаря.

За учението бе създаден оперативен сценарий за природно бедствие на територията на страната. В основата му бе земетресение с епицентър с. Поповица, област Пловдивска, регистрирано в 00 ч. и 30 мин. българско време на 27.03.96 г. По данни на Геофизическия институт на БАН земетресението е усетено на територията на цялата страна и северните райони на Турция и Гърция. Интензивността на земетресението в епицентъра е от 9-та степен по скалата на Медведев, Шпонхоер, Карник, а в районите на Пловдив и Асеновград е от 7-ма - 8-ма степен. Има данни за жертви, пострадали и затрупани хора, прекъсвания в комунално-енергийната мрежа и е нарушена съобщителната система. Най-тежка е обстановката в общините Пловдив и Чирпан. В създалото се комплексно огнище на поражение има много контузени, обгорени и пострадали от задушаване. В резултата на земетресението част от здравните учреждения на територията на община Пловдив са практически неизползваеми. Запазени са сградите и оборудването на клиниката за изгаряне на Медицински факултет-Пловдив. Регионалните сили за действие в критични ситуации са недостатъчни и не могат да се справят със създалото се положение. За ликвидиране на последствията от земетресението са активиране национални, областни и общински ресурси, ВМОБР на ВМА и близо разположените до огнището здравни заведения на БА, които не са засегнати. Към посолството на САЩ е отправена молба за участие на 48-и въздушнопреносим хирургически екип на ВВС на САЩ в Европа в медицинското обслужване на пострадалите. Той пребивава на територията на България, гр. Хисаря в рамките на инициативата "Партньорство за мир" от 24.03.96 г. с цел обмяна на опит със сродни формирования на Медицинската служба на Българската армия.

Съгласно националната методика за планиране на учения бе създаден замисъл за действие на всички участници в учението. За провеждането на аварийни и спасителни дейности и оказване на спешна медицинска помощ, се планираше създаване на групировки от национални специализирани и териториални сили и международни медицински екипи. Построението на силите и средствата по план бе в два ешелона и резерв. Първият ешелон включваше териториални формирования на Гражданска защита от Община Пловдив и мирновременни поделения на Гражданска защита, вторият - мирновременни военизирани и невоенизирани формирования на Гражданска защита и Министерството на здравеопазването от незасегнатите общини на Пловдивска област, военномедицински формирования от Българската армия и 48-и въздушнопреносим хирургически екип. В резерва влизаха формирования на Гражданска защита от Софийска област.

И днес продължавам да считам, че оперативният сценарий и замисъла за действие на страните бяха близки до една възможна кризисна ситуация и ликвидирането на последствията от нея и бяха добра основа за провеждане на учението. За това се учудвам на сегашните военни и военномедицински капацитети, които смятат, че методиката за провеждане на учения в НАТО е единствена и неповторима. Те повтарят под път и над път термини от рода на “мисии”, “спецификации”, “оперативни дизайни” и куп други. На такива искам да припомня думите на видния американски теоретик и практик в сферата на управлението Питър Дракър, написани в края на миналото столетие “.... Някога наистина вярвах в една Нова икономика (През 20-те години на ХХ век – бел. моя)..... Термините, които през 90-те бяха в обръщение, се различаваха от тези през 20-те години... Само термините обаче бях различни; всичко останало – всичко практически си оставаше същото ”.

Планът за провеждането на учението включваше три етапа. Първият етап предвиждаше запознаване с възможностите на силите и средствата на военномедицинските служби на БА и САЩ и практическо отработване на отделните елементи за съвместна работа. Етапът бе планиран да се проведе на 25 и 26.03.96 г. на територията на Центъра за рехабилитация и профилактика в гр. Хисаря и недостроената сграда на Младежкия център в гр. Пловдив. През първия ден под формата на брифинги и дискусии участниците трябваше да се запознаят с изходната обстановка, замисъла за действие и организационно-щатните структури и възможностите на участниците. През втория ден се предвиждаха тренировки на практически елементи от аварийно-спасителните мероприятия - издирване и извличане на пострадали; оказване на първа медицинска помощ; сортировка; оказване на първа лекарска помощ и квалифицирана медицинска помощ; способи за натоварване и разтоварване на пострадали.

Вторият етап бе с продължителност едно денонощие (27.03)  и бе най-важният. Той се планираше като показен. Пред гостите на учението в реално време се проиграваха всички практически действия от предния ден. Показите започваха недостроената сграда на Младежкия център, в която се демонстрираха действията на дежурната противопожарна смяна от Община Пловдив, 2-ри спасителен отряд на Гражданска и санитарна дружина на БЧК. В близост до дома се развръща и авто-превързочна на войскова част за оказване на първа лекарска помощ. Пострадалите, на които трябва да се окаже специализирана помощ, се подготвят и евакуират с помощта на собствен и придаден санитарен транспорт до Център за рехабилитация и профилактика гр. Хисаря, специализиран от ВМОБР. В района на Центъра работи и американския екип.

Третият етап на учението (28.03 - 30.03.1996 г.) предвиждаше съвместно обсъждане резултатите от учението; дискусия по актуални въпроси на военномедицинското дело; културна програма; закриване на учението и изпращане на американските участници. Актуалните въпроси на военномедицинското дело трябваше да се съсредоточат върху системите за оказване на медицинска помощ при хуманитарни мисии и при военни конфликти.

Учението даваше повод за много размисли. По същество ние не разполагахме с подобни сглобени екипи за неотложна хирургическа помощ, какъвто демонстрираха американците. Такива и днес са необходими за осигуряване на механизираните бригади. Необходими, но... липсващи. Разбира се цивилното и военно ръководство е убедено, че Стоян Тонев и ВМА ще им ги осигурят при нужда. Съмнявам се.

За учението успяхме да превърнем ЦРП в гр. Хисаря в хирургическа болница. Големият въпрос, на който трябваше да си отговорим, бе дали сме в състояние да извършим това, ако възникне необходимост. И не само в Хисаря. Мирновременното състояние, в което се намираха тогава, а и сега тези здравни заведения, не им позволява да изпълнява подобни функции. Те не разполагат с хирурзи, травматолози, реаниматори и т.н. Сградите им не са проектирани за тази цел. Просто никой не е предполагал, че ще дойдат такива времена - на армията да се възлагат и гражданско-спасителни функции.

Идеята за използване на екипи от Военномедицинския отряд за бързо реагиране към ВМА не се оказа лоша. Учението показа, отрядът може да действа не само в полеви, но и в стационарни условия. Военните медици от Хисаря и от София се справиха блестящо с това, което се искаше от тях. (По тази начин екипи от отряда действат и в момента в състава на Испанка болница в Херат, Афганистан – бел. моя). Зад задоволството от добрите резултати обаче се криеха и ред проблеми, без чието решаване проиграната идея би била немислима. Позволявам си да ги спомена, защото за жалост останаха само на хартия. На първо място, бяха крайно необходими неотложни строителни дейности за създаване на условия за функциониране на операционни и реанимационни зали - осигуряване с ток и вода, поставяне на облицовка на стените и пода, отговаряща на санитарните изисквания, монтиране на операционни маси и лампи и т.н.  След като бъдат готови, те трябва да се консервират във вид, който няма да затрудни лечебно-профилактичната дейност на лечебните заведения.

Другият проблем произтичаше от необходимостта от осигуряване на сглобеност на екипите. Подчинените на майор Пейтън я притежаваха. Ние – не, или поне в американския смисъл. Но как трябва да стане това практически? По това време Военномедицински отряд за бързо реагиране разполагаше малко щатно ядро, към което според нуждите на конкретната критична ситуация се привличаха временни медицински екипи от академията. Те от своя страна също бяха с променлив състав. За постигане сглобеност най-логично беше отрядът да действа с постоянен състав. Тези, които например идват в Хисаря, да знаят, че тук ще идват само те и никой друг. Така ще се сработят и синхронизират с екипите от местните военни медици, а чрез тренировки ще се постигне и така желаният автоматизъм, за който завиждах на американците (Днес ВМОБР има постоянен състав, но не си мислете, че той е сглобен като отряд – бел. моя). Не е тайна, че с "Партньорство-96" преследвах и далеч¬на цел. Неговият опит да бъде приложен и в другите военни центрове за рехабилитация и профилактика. Разбира се, не буквално, а съобразно с конкретната специфика, с архитектурната особеност и функционалната характеристика на всяко лечебното заведение. Нищо от това не успях да постигна. Днес идеята е отдавна погребана.

Ще завърша главата две изказвания – на полковник Ратан, сухопътно аташе на САЩ и на моя милост, публикувани във в-к „Стандарт”. Ратан казва - „ Впечатлен съм от бързината, с която отрядите се справиха с "катастрофата". Вашата организация за гражданска защита е много добра. Учението доказа, че всички специалисти: военни, доброволци и лекари действат в отличен синхрон. За нас беше удоволствие да работим с тях. САЩ са готови да помагат на България с наличната си техника и хора при всяко природно бедствие или катастрофа, ако .бъдем помолени  за  това”.

Моето изказване в първата си част е малко комично - „Военните ни лекари са световно известни   професионализма си. За 10 минути можем да сложим тежко пострадалите на операционната маса. Това учение показа нашите възможности в мирно време и, не дай, Боже, да стане нещо, ние сме напълно готови да се справим с бедствията”. Във втората си част обаче съм направил една вярна прогноза – „У нас има достатъчно военни и граждански болници, които могат да поемат пострадалите и при най-големи катастрофи”. Думите ми няма да звучат самохвално, ако се разровите в Интернет и си спомните за транспортното произшествие в местността Бакаджика, Ямболско през май 2009 г. (15 ранени, от които 10 тежко)  и за бомбения атентат на летище Бургас през юли 2012 г.(30 ранени, от които 3 тежко). И в двата случая дейността на двете многопрофилни болници (Ямбол и Бургас) напълно потвърждават думите ми, казани преди повече от 10  години.