Военновременната медицинска служба на Българската армия - разказ за близкото минало.

Ако днес попитате медицински офицер за военновременната структура на медицинската служба на Българската армия от преди четвърт век,  едва ли ще получите задоволителен отговор. През този период редица от старите теоретични схващания и практически решения бяха напълно отречени или се  интерпретираха неправилно. За извършените промени през 1992 - 1998 г. в продължение на почти петнадесет години откровено се мълчеше и продължава да се мълчи.  На практика успешно се заличаваше и заличава историческата военномедицинска памет от близкото минало. Нещо твърде познато от случилото се след края на Втората световна война. С това не само се прекъсва така необходимата връзка между поколенията, но се обезсмисля и труда на тези медицински офицери, които при политическата вихрушка през 1989 и последвалите я години бяха на върха на управлението на военномедицинското осигуряване. Всички те са отдавна пенсионери, а една част вече не са и между живите. Светла им памет. Ето защо следващите редове не са случайно написани.

Наследството, което, като ръководство на медицинската служба на Българската армия, заварихме в края на 80-те години на миналия век бе предопределено от схващанията за стратегическите цели и задачи, изпълнявани от въоръжените сили в условията на военнополитическото противопоставяне Варшавски договор-НАТО. Ще се опитам накратко да ги разкажа. И двете коалиции планираха разгром на военната сила на противника, лишаването му от средства за продължаване на войната, чрез унищожаване на предприятията на ВПК и окупация или колонизиране на територията на вражеските страни. На тази идея бяха подчинени и планираните голямо мащабни операции в Европа. Очакваше се войските, населението и икономическия потенциал на държавите да понесат колосални загуби. Една от съществените грешки за онова време беше, че в основата на строителството на медицинската служба  - така бяхме обучавани, така и действахме в практиката, се поставяха прогнозните равнища на медицинските загуби  - количеството на ранени и болни. Днес може да изглежда нелогично, а в известен смисъл цинично и античовешко, но тогава беше нещо обичайно да се приеме че загубите на Българската армия само от ранени и болни за петнадесетина дни война могат да достигнат около 112 хил. души. А като прибавим към тях убитите, пленените и безследно изчезналите излизаше, че в рамките на около месец  България може да загуби един град с приблизителната големина на Бургас (около 190 000 души според преброяването през 2009 г. – бел. моя). Само да не си помислите, че тогава сме се впечатлявали от тези числа. Просто търсехме решение как да осигурим медицинската помощ и лечението на ранените и болните. Днес бих казал, че търсехме решение на задача без решение.

Военновременните медицински структури на Българската армия години наред са били и се изграждаха на основата на изложените виждания. От позицията на днешния ден този подход може да се нарече „екстензивен”, а системата –„самозадоволяваща се”. Тогава обаче, отговорно го заявявам, подобни мисли изобщо не ни минаваха през главите. Основните задачи, които преследвахме, поне на хартия бяха да:

•  Подготвим медицинската инфраструктура на страната и армията за работа  в условията на масови медицински загуби;
• Поддържаме на медицинските части и учреждения във висока степен на бойна готовност и да разработваме мероприятия за запазване на тяхната способност за работа във всички условия на бойната и медицинска обстановка, включително и при използване на ядрено оръжие;
• Натрупваме запаси от медицинско имущество, апаратура и техника и т.н.

За да илюстрирам наследството, което годините преди 1989 ни оставиха, ще се позова на някои числови параметри на част от военновременната медицинска служба на Българската армия (таблица 1 и 2). Не претендирам за абсолютна точност на приведените данни, но гарантирам, че грешките, от гледна точка на историческата истина, са пренебрежими.

Таблица 1

Комплектуване на обединенията/ съединенията от Сухопътни войски с  медицински сили средства за военно време*

По обединения/ съединения	Медикосанитарни батальони	БРОМО	Медицински батальони	Санитарни автомобили
В съединенията на общовойсковата армия
Мотострелкови дивизии (3-4)	3-4	-		195-260
Танкови бригади (1-2)	-	1-2		19-38
Всичко в съединенията на общовойсковата армия	3-4	1-2		214-298
В армейски медицински комплект			10	190
Всичко в една армията	3-4	1-2	10
Всичко в 1-ва, 2-ра и 3-та армия	9-12	3-6	30	1200-1500

 *Забележка – Посочени са само част от медицинските сили и средства. Медикосанитарните батальони и БРОМО (бригадни отряди за медицинско осигуряване) са своеобразни болници в тактическите звена за оказване на неотложна, по жизнени показания, хирургическа, терапевтична и реанимационна помощ.

Таблица 2

Количество и тип на болничните легла планирани за развръщане за военно време в периода на блоково противопоставяне.

По подчиненост и тип легла	Количество (бр.)
Тил на Българската народна армия (БНА)
Стационарни легла	52 000
Полеви легла.	12 000
Командване на Сухопътни войски (СВ)
Полеви легла	36 000
Противовъздушна отбрана и военновъздушни сили (ПВО и ВВС)
Стационарни легла	300
Военноморски флот (ВМФ)
Стационарни и полеви	3 000
Всичко в БНА	103 300

Посоченият брой легла се развръщаха в 324 военновременни лечебни заведения -  самостоятелни (на ПВО и ВВС и на ВМФ) или групирани в медицински бригади (на СВ и на ТБНА) и болнични бази (на ТБНА). Ще завърша примерите с още някой данни. Личният състав на болничните бази беше над 29 000 души, от които над 9000 лекари, а на медицинските бригади – над 27 000, от които над 3500 лекари (по това време общият брой на лекари в страната е около 27 000 – бел. моя). По тази причина не бива да ви учудва факта , че за нуждите на всички военновременни медицински структури на Българската армия се мобилизираха 40% от наличните в страната хирурзи и травматолози и 100% от анестезиолозите, гръдните хирурзи и хирурзите по изгаряния, специалистите по кръвопреливане и т.н. При това без да могат да се задоволяват изцяло нуждите на военната система. Ето защо Висшият военномедицински институт (ВМА е негов правоприемник – бел. моя) ежегодно преподготвяше хирурзи и анестезиолози от други медицински специалности. За некомплекта от лекари, който създавахме  в цивилното здравеопазване след привеждане на армията от мирно на военно положение не ми се говори. Само ще спомена, че в Министерството на народното здраве и социалните грижи имаше разчети за ускорено дипломиране на студентите от 4, 5 и 6 курс, за да успее криво-ляво да покрие създадения от нас дефицит.

Колкото и да е странно, промените в наследената военновременна медицинска система започнаха не по наша инициатива, а по разпореждане на тогавашния първи заместник-министър на народната отбрана и началник на Генералния щаб генерал-полковник Атанас Семерджиев. В началото на февруари 1989 г. заедно с генерал-майор Чаушев – началник на Медицинско управление се озовахме в кабинета му. Разговор нямаше, имаше монологично изложение на генерала. По-късно ни стана ясно, че то е било предизвикано от обявеното от нашата страна, Полша, Унгария и Чехословакия в края на януари с.г. допълнително съкращаване на обикновените въоръжени сили и военните бюджети в рамките на преговорите по ОВСЕ. Генералът постави задача за незабавно съкращаване на числеността на военновременния състав на медицинската служба, като разбира се ни приписа и цялата вина за моментното й състояние. Което никак не беше вярно. Структурите бяха наследени. Ако в нещо бяхме частично виновни, то бе започналото формиране на две нови медицински бригади (към момента в схемата за мобилизация бяха включени управленията и осигуряващите батальони на бригадите и по една полева хирургическа болница – бел.моя). Употребявам думата „частично” защото задачата бе поставена от  Щаба на Обединените въоръжени сили в Москва и се изпълняваше в интерес на съюзническите войски при съсредоточаването им на територия на България. За което генерал Семерджиев е нямало как да не знае. Както и да е, заповедта на началника  на Генералния щаб си е заповед и ние започнахме да я изпълняваме. В работата освен отдела, чийто заместник бях се включи активно тогавашния заместник на управлението полковник Михаил Михайлов (починал) и полковник доцент Емануил Манев (починал), по това време зам. началник на катедра „Организация и тактика на медицинската служба” на ВВМИ. Не съм запазил данни за параметрите на извършените съкращения. Спомням си, че снехме от схемата за мобилизация формирането на новите медицински бригади и стационарните болници от облекчен тип (БОТ) – любимото „дете” на първия ми началник генерал-лейтенант Марков. Намалихме броя на болниците в състава на медицинските бригади и болничните бази, а в останалите болници извършихме съкращения на предвидения по щатовете персонал. С това тази, така да се каже „наложена ни” реформа завърши.

През есента на 1989 г. моето служебно положение се промени. Бях повишен и от заместник на отдел станах негов началник. Ще пропусна и някои други събития в Генералния щаб, промяната на подчинеността на Медицинско управление, персонални промени и т.н. Ще спомена само, че се създадоха благоприятни условия да се замислим над наследените военновременни структури на медицинската служба. На практика в управлението започна работа по изследване на състоянието на медицинската служба на Българската армия. Водещ бе отделът, който оглавявах. Обобщеният материал от изследването бе един солиден анализ на широк кръг от проблеми – некомплекта на лекари в съединенията и частите на Българската армия и причините за това, някои неблагоприятни възрастови диспропорции сред медицинските офицери, в резултат но водената кадрова политика, проблеми на мобилизационното напрежение и т.н. Бяха направени съответните изводи и предложения. Докладът бе представен на новия началник на ГЩ генерал-полковник Радньо Минчев и след обсъждане с генерал-лейтенант Младенов и офицери от управление „Организационно-мобилизационно” на ГЩ  започна изпълнението на утвърдените предложения. По-късно постановките от доклада залегнаха и в разработената през 1992 г. „Концепция за реорганизация и развитие на медицинската служба на Българската армия в мирно и военно време в периода 1992 г. до 2000 г.” Тя е един от документите с теоретико-приложен характер, който изцяло се реализира в практиката. За нейното приемане на заседание на ръководния състав на Медицинската служба, за утвърждаването й от тогавашния Висш военен съвет при министъра на отбраната и за перипетиите около изпълнението й няма да разказвам. По темата съм писал и публикувал доста, като се почне от в-к „Българска армия и се стигне до специализирани военни издания. А ако някои проявят специален интерес, мога да им посоча изданията, в които са публикациите или да им ги предоставя в електронен вид. Тук ще си позволя да спомена, че Концепцията препотвърди съществуващите в Българската армия до 1992 г. принципи за организиране на медицинската помощ, лечението и възстановяването на ранени и болни в бойни условия, като единствено бяха преразгледани разчленяването на медицинската помощ и структурата на медицинските формирования. Дванадесет години по-късно, когато станахме членове на алианса се оказа, че сме били съвсем в унисон с конвенционалните схващания на НАТО за медицинското осигуряване. И за това няма да прочетете никъде.

Днес съм  убеден, докладът-анализ липсва  в архивите. Не ми е известна и съдбата на концепцията. Тя имаше две части – некласифицирана и класифицирана. Възможно е втората част да е запазена.. Макар и да имам чувството, че и двете части са сполетени от съдбата на доклада. Съхранил съм едно копие от некласифицирана първа част. С удоволствие ще я предоставя в електронен вид на този, който ми я поиска.

Краткия ми разказът ми за събитията около доклада и концепцията няма как да завърши, без да спомена имената на медицинските офицери, участвали в създаването им – полковник Живко В. Кушев, полковник Рафаел Сп. Стефанов (починал), полковник Георги Петков – фармацевт, подполковник. Ватислав Г. Цеков, майор доц. Камен П. Канев, к.м.н., подполковник Васко Н. Петров,  полк. Димитър Г. Митов, к.м.н., подполковник. Георги М. Генев - фармацевт, подполковник Цветан Ив. Попов, подполковник Петко Ат. Петков – фармацевт, споменатия по-горе полковник доцент Манев, подполковник доцент Николай Чобанов и подполковник Слави Колев от катедрата ОТМС. Принос в създаването на доклада  имат и началниците на Медицински отдели в СВ -  полковник Петър Площаков, ВВС – полковник Драгия Анев и ВМФ – полковник Максим Гюзелев, както и армейските лекари на 1-ва, 2-ра и 3-та армия.

Накрая ми се иска с няколко думи да разкажа за събитията от есента на 1997 г. За тежката икономическа криза, сполетяла страната в края на 1996 г. няма да говоря. Ще кажа само, че нямаше как Българската армия и в частност нейната медицинска служба да остане встрани от мерките които трябваше да се предприемат за ограничаване на разходите. Подминавам проблемите с 10% съкращение съпроводено с преобразуване (на мирновременните военни здравни заведения), а в определени случаи - сливане или пълно ликвидиране на медицински структури (става дума за медицински складови бази, които бяха прекалено много, даже и след редукцията от 1992-1993 г.). По тежкото решение беше свързано с военновременните медицински структури. Макар и оптимизирани в резултат на Концепцията те по мое лично мнение не съответстваха на новите задачи на Българската армия. Това показваше и придобития опит от срещи с колеги от армиите членки на НАТО. Сериозен проблем бе и огромното количество материални средства, които поддържахме за тяхното развръщане. Решението за промените взех еднолично, като поех и целия риск от неговото прилагане. И досега си спомням обсъждането, което Военния съвет на ГЩ организира в учебния команден център на Военна академия „Г.С. Раковски” (на снимката, само че в друго време - бел.моя) с участието на СВ, ВВС и ВМС . 

Докато съм жив няма да забравя въпроса на генерал-лейтенант Никола Колев,  по това време командващ ВВС дали не се боя от сриване на медицинското осигуряване при война. И отговора, който му дадох: „Не се боя г-н генерал. И без това съществуващите структури са по-скоро на хартия и при това ниво на мобилизационна подготовка (което беше сведено почти до нула – бел.моя). Поддържането им струва пари. А за модернизирането им въобще не мога да мисля. През есента на 1997 г. в резултат на моето решение бяха снети от схемата за мобилизация медицинските полкове на 1, 2 и 3 армейски корпуси, полевите и стационарни болнични бази на ГЩ на БА и  флотската медицинска бригада на ВМС. Запазваха се структурите за медицинско осигуряване на механизираните и танкови бригади – медицински роти със същото предназначение, но с различна структура от тази на медикосанитарните батальони и БРОМО. На Медицинския отдел на ГЩ се възлагаше да формира 16 самостоятелни полеви болници, а ВВМИ (ВМА във военно време се разпадаше на съставните си части – бел. моя), мирновременните военни болници и военните поликлиники се запазваха с известни съкращения на персонала. По този начин за медицинското осигуряване на театъра на вероятните военни действия (ТВД) се разчиташе на медицинските роти на бригадите, мирновременните военни болници, попадащи в него и на всички полеви болници. Предвиждаше се и широко използване на гражданските болници. Извън ТВД, колкото и това да е условни за нашата страна, действаха ВВМИ, военни и граждански болници. 

Решението ми се оказа правилно. В резултат на това беше рязко намалено количеството на висши медицински кадрите, които се рекрутират в БА за военно време. Здравната система на страната запазваше своите възможности и при евентуална война. По този начин тя можеше да обслужва както населението, така и въоръжените сили.

За интегриране на националната здравна система в отбранителните способности на страната трябваше да се променят текстове в Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България и в някои от здравните закони.

Промените така и не ги видях. Чух само говоренето по медиите, че изпълняваме стандартите на НАТО и че сме готови за гражданско-военно сътрудничество. Което между другото се отнася и за здравеопазването!