ЗА СПОМЕНИТЕ И ПРОТЕСТИТЕ..... (Отворено писмо до БОЛ „Г. С. Раковски”)

Част от заглавието е заимствано от моя публикация -  „За спомените и ....”. Поместено в рубриката „Открита трибуна” на вестник „Народна армия”. От далечния 22.08. на 1990 г. Публикацията беше  в отговор на нападките, в същия вестник на тогавашния началник на Финансово ревизионно управление на МНО майор Орлин Маринчев (впоследствие генерал майор, военен аташе в САЩ заместник началник на Генералния щаб по ресурсите  – бел. моя). За лакомията на военните за заплати. Препоръчвам на любопитковците да го прочетат! Май историята се повтаря?

Вероятно младите офицери, сержанти и войници няма как да помнят изказването ми на срещата за учредяване на офицерска легия „Г. С. Раковски” в  хотел на „Шипка” на МНО (до т.нар. МО-2 – бел. моя) на 27.07.1990 г. Събитието бе формално. От правна гледна точка. Организацията вече беше регистрирана в Хасковския окръжен съд. Държа да отбележа обаче, че в залата бяхме с униформите и с имената си. А не цивилни и анонимни. Днес участниците в учредяването са отдавна забравени. Колко от сегашните легисти,  си спомнят, като изключим от списъка трагично загиналия Дойчин Бояджиев,  за „поручика” - Красимир Узунов, днес уважаван собственик на информационната агенция „Фокус”, за военния журналист Любо Михайлов, за подполковниците Митко Шопов, Петьо Бояджиев, Петьо Петков, Ненчо Неделчев .... Или за призива на Временният координационен съвет на българската легия „Г. С. Раковски" към председателя на републиката, председателя на Народното събрание и към членовете на клубовете на легията в страната за забрана на членуването в политически партии и движения на всички военни, за незабавно прекратяване на политическата дейност в армията и т.н. ... (подробности могат да се прочетат във в-к “Демокрация” от 18.08.1990 г. – бел.моя). Вероятно и о.р. генерал Кирил Цветков, опитващ се да застане начело на протеста ви, не си спомня за тези събития. През онези години той правеше ....Кариера!

През 1996 г. влезе в сила Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (публикуван в ДВ, бр.112, 1995 г. – бел. моя). В чието писане взех активно участие. Апропо – има ли кой да отрече приноса на тогавашния генерал лейтенант Аньо Ангелов за приемането му?

Думите ми обаче не са за това, кой е по-по-най. Искам да отправя въпроси към членовете на днешната Легия. Спомняте ли си господа офицери за тогавашния чл. 257, ал. 1 и 3? Според, който кадровите военнослужещи имаха право на отпуск по болест в размер, определен или потвърден от военномедицинските органи, но не повече от 1 година, а тези от тях, страдащи от болести, определени по списък, утвърден от министъра на отбраната и министъра на здравеопазването, имаха право на непрекъснат отпуск по болест до 3 години. За да се ресоциализират... или, за да дочакат без финансови трусове края на дните си. Съмнявам се. Сигурно не помните, че тригодишния отпуск по болест бе отменен по вина на тогавашните генерали. Които искаха да консумират благините на закона за болести като „сенна хрема” и „дископатия”.... Помните ли чл. 261, ал. 2. Неговите разпореди пряко касаеха заплатите на кадровите военни при отпуск по болест. Та според него "кадровите военнослужещи, ползващи отпуск по болест, получават през първата година обезщетение в размер на възнаграждението, определено в съответните членове на закона,, а през следващите две години — 80 на сто от него. Ако отпускът се ползва поради заболяване или увреждане, получено при или по повод изпълнение на служебните задължения, обезщетението се получава в пълен размер през трите години”. Навярно – не! Къде са ви сега тези привилегии господа членове на Легията? Знаете ли имената на военния министър и началника на Генералния щаб, които ви ги отнеха? Защо тогава Българската офицерска легия мълча?

През 2012 г. и днес вие излязохте на протест срещу отнетите ви пенсионни права. Прави сте и ви подкрепям. Исканията до Президента, отправени на 01.03. обаче са най-малкото закъснели. Защото много по-отдавна трябваше да протестирате и срещу:

1.Непрекъснатите субективни и по същество партийно оцветени промени в Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България. Заченати от правителството на Иван Костов и продължаващи до наши дни.

2. „Метлите” сред българските офицери, съпътстваши всяка правителствена смяна. Спомняте ли си как при Царя за няколко месеца бе сменена два пъти пределната възраст за освобождаване от кадрова военна служба на офицерите със звание „полковник”? По предложение на един и същ депутат.

3. Реформите в съединенията и частите на Българската армия от типа на „тука има, тука нема”. Продължаващи 24 години.

3. Липсата на оборотен жилищен фонд за военнослужещите, след като един министър го разпродаде, за да осигури подкрепа на БСП, а дванадесет други след него не си мръднаха пръста да го възстановят. Независимо от продадените военни имоти с т.нар. „отпаднала необходимост.

4. Обезличаване на военното ръководство на въоръжените сили чрез създаване на „интегриран модел” в Министерството на отбраната. И увеличаване с негова помощ на броя на излишните щабове, дублиращи се структури и „чантаджии”. Предназначени за управляват „опосканата” Българска армия.

5. Неразумните харчове за поддържане на военно здравна система на Министерството на отбраната, която не съответства на нито на мирновременните, нито на полевите, нито на експедиционни медицински потребности на Българската армия.

6. Параметрите на военнообразователната система на България, чийто настоящ капацитет е предостатъчен да удолетвори, освен страната ни, и потребностите на гръцките, македонските, хърватските и албанските въоръжени сили.

7. Системата за акредитация на висшите военноучебни заведения, организирана на принципа „ти на мене, аз на тебе” и измерваща не качеството на преподаваната материя и квалификацията на преподавателския състав, а параметрите на учебно материалната база и други формални критерии.

8. Непрекъснато „ъпгрейдващите се” по съдържание и срокове за обучение учебни планове за подготовка на магистри по „военно дело” във Военна академия. Според капризите на началниците й (например о.р. генерал майор Георгиев, днес виден научен работник в БАН - бел. моя) или на по-старши от тях (например министър Ангелов и екипа му – бел. моя).

9. Безумния закон за академичната автономия на министър Игнатов, който отвори „военно образователните порти” за непрекъснато възпроизводство на псевдонаука, псевдопрофесори и псевдодоценти.

10. Огромното количество от зле приписани, зле преведени или зле разбрани документи на алианса. И създадените и никому потребни „доктрини” на фона на липсата на бойни устави в Българската армия. Нужно ли е да цитирам практическата насоченост на „FM –те” на въоръжените сили на САЩ ?

9. Хипертрофиралите изисквания за знаене на английски език и издигането на резултатите от „станазите” в кардинален критерий за кадрово развитие ?

Спирам до тук!

Който разбрал, разбрал.

Както е казал един руски автор, истината не е за всяко ухо. Особено за това, което не иска или не може да я чуе.

Желая ви успех.