Леонид Млечин
Списание „Огонёк“, бр.51 от 28.12.2020, стр. 8
Авторът Леонид Михайлович (род. 1957, Москва) е съветски и руски журналист, международен наблюдател, телевизионен водещ, писател, блогър. Има еврейски корени.
Вместо послепис: С някои тези на автора (например за вината за влошаване на отношенията САЩ-РФ) не съм съгласен, но си струва да се прочете! Най-малкото, за да си признаем собствените заблуди по отношение на събития у нас и на международната арена. Особено в края на миналия век. И за да не приемаме безрезервно мненията на някои наши политолози-всезнайковци, които шестват по телевизии и други СМИ.
Заб.: Курсивът в текста е мой - Н.К.
Преди три десетилетия американският философ и политолог Франсис Фукуяма, чийто дядо е преплувал през океана до Съединените щати по време на Руско-японската война, стигна до заключението, че идеалът за световния ред е постигнат. Списъкът с „постижения“ предполага друго.
В „Краят на историята и последният човек“ Фукуяма пише, че крахът на социалистическата система и връщането на Източна Европа в лоното на световната цивилизация бележат не само триумфа на западната либерална демокрация и капитализма, а и края на всички исторически битки. Франсис Фукуяма щедро обещаваше, че неприятната част от историята е приключила и можем да се отпуснем.
Но това не се случи. Историята продължи. Войни. Възход на авторитарни режими. Омраза към либерализма и злобен национализъм. Нов кръг от съперничество между великите държави.
Освен това вирусът зарази света с абсолютна несигурност. Настоящата епидемия е важен момент в историята. Може би толкова важен, колкото и краят на последната Студена война. Но преди три десетилетия имахме илюзия, че знаем в каква посока върви светът.
Тогава изглеждаше, че е дошло новото време. Генералният секретар на ЦК на КПСС Михаил Горбачов и президентът на САЩ Роналд Рейгън успяха да преодолеят дългогодишното недоверие между нашите страни, когато всяка стъпка от страна на партньор се възприемаше като заплаха, когато всякакви преговори започваха с изброяване на взаимни претенции и обвинения и понякога завършваха със същото.
Тези години обикновено се възприемаха като ера на чудеса – особено когато Берлинската стена падна. По време на срещата в Малта през декември 1989 г. Горбачов и новият президент на САЩ Джордж Буш-младши стигнаха до заключението, че конфронтацията между Запада и Изтока е в миналото.
На 21 ноември 1990 г. 32 европейски държави, както и САЩ и Канада, подписаха Парижката харта:
„Ерата на конфронтация и разделение в Европа приключи. Европа се освобождава от миналото. Започва нова ера на демокрация, мир и единство. Дойде времето, когато надеждите и очакванията на нашите народи, лелеяни от векове, се превръщат в реалност. "
Идеологическите и психологическите стереотипи отстъпиха на заден план. Откри се ера на разумно сътрудничество, когато СССР и САЩ могат да провеждат обща политика.
„Общуването стана по-лесно, отколкото едно време с „приятели“ от социалистическите страни – пише в дневника си Анатолий Черняев, помощник на Горбачов по международните отношения, фронтови офицер, прекарал цялата Велика отечествена война на фронта – няма фарисейщина, лицемерие, потупване по рамото и подчинение“.
Краят на историята не настъпи.
Всички си спомняха как след войната Германия и Япония процъфтяваха и станаха икономически гиганти. Смяташе се, че Съветският съюз и Източна Европа също толкова бързо ще скочат в новия живот. Но да вървиш по неутъпкани пътища – от социализъм към капитализъм – се оказа трудна задача.
Икономическите трудности при социализма през годините на перестройката бяха смекчени от надеждата за бързи промени. Когато социализмът се срина, останаха само трудности, умножени по хаоса от разпадането на Съветския съюз, от разпадането на старата система. Западният икономически принос за възстановяването на бившия социалистически блок, на който се надяваха, просто не се случи. Чудесата свършиха и започнаха тежки времена.
Бившите социалистически страни копираха западните модели. Те вярваха, че буквално утре ще заживеят точно както в Западна Европа. Затова разочарованието дойде много бързо.
Те не стават европейци, като се присъединиха към Европейския съюз. Това беше общност, споделяща общи ценности, фокусирана върху върховенството на закона, справедливостта и стриктното спазване на правата на човека. Това разбира се, беше казано на новодошлите. Те кимнаха и с готовност се съгласяваха. Но те жадуваха за европейски пари, а не за европейски ценности!
Изглеждаше, че тези страни бързо ще се освободят от тиранията и ще се присъединят към клуба на проспериращите държави. Но всички подцениха определящата роля на историята. Източноевропейските политици са родени и израснали в еднопартийни диктатури и това определяше техните възгледи за живота.
Студената война беше сблъсък на две цивилизации. Западната демокрация има много пороци. Но предимствата й станаха очевидни в сравнение с тоталитарния социалистически лагер. И докато Западна Европа се противопоставяше на социалистическия лагер, тя се чувстваше длъжна да даде пример на нещастните братя от Изтока, да култивира либерални идеи, да гарантира, че няма да се появят ултрадесни тенденции и вирулентен национализъм.
Всичко това вече не беше необходимо. Европа става различна. Тя вече не искаше да помага на никого и да споделя, искаше да се огради от всички и започна да мрази тези, които искаха нещо от нея.
Разпада на Югославия
Първият тревожен сигнал беше съдбата на Югославия, която живееше най-добре в социалистическия лагер.
Лидерът на комунистическата партия Йосип Броз Тито позволи да се купуват земя и къщи и да се отварят частни магазини. Хората свикнаха да печелят добри пари и да се наслаждават на предимствата на съвременната цивилизация. Всеки можеше да вземе задграничен паспорт и да отиде на работа в чужбина. Чуждестранните туристи се стичаха в страната и разходваха парите си по хърватските плажове и словенски езера.
Тито създаде федеративна система. Той изхождаше от предпоставката, че етническите различия са непреодолими; следователно в многоетническа Югославия всеки народ трябва да получи равни права. Ако Тито можеше да живее вечно, единна държава би съществувала и до днес. Но през май 1980 г. Тито почина.
Тито потисна опитите на интелигенцията да повдигне въпроса за политическата либерализация, пропусна възможността да модернизира страната и я остави в ръцете на партийните чиновници. На техния фон симпатиите на тълпата се насочиха към яростните националисти. И избухна кървава война, построена върху етническо и религиозно прочистване.
Войната не променя съдбата на нациите. Те сами избират съдбата си. Започна връщане към традиционния национализъм. Архаичните механизми на омразата заработиха отново и отново. Не всички приеха преструктурирането на света след края на Студената война. Оказа се, че прекрояването на картите май не е завършено...
Радикалната алтернатива
На 15 февруари 1989 г. на телетайпа в централата на ЦРУ в Ленгли се появи спешно съобщение от резидентурата в Исламабад. Състоеше се само от две думи: „Ние победихме“. Последният съветски войник премина по моста от Термез в Узбекистан.
Щом Москва загуби интерес към Афганистан, американците също направиха това. Всички си тръгнаха, оставяйки Афганистан на самия себе си, унищожен и рухнал, пълнен с оръжие. И там се заселиха Осама бин Ладен и неговите бойци.
И десетилетие след пророчествата на Фукуяма, на 11 септември 2001 г., масирани терористични атаки унищожиха символите на богатството и властта на Съединените щати. В този ден американците осъзнаха, че силата на тяхната страна съвсем не е неограничена и че самите те са беззащитни срещу терористите. Американците преживяха шок, от който нямаше да се възстановят скоро.
Отгледан в Афганистан, джихадизмът роди армия от радикални ислямисти, които разглеждаха целия външен свят като враждебен. В сърцата им имаше обида от факта, че мюсюлманите бяха оставени в периферията – Западът провокативно просперираше, а те те тъпчехаха на едно място, и дори парите от петрола не им помагаха да го настигнат, а особения ислямски път на развитие не им донесе успех.
Невежи и самоуверени, обзети от завист и омраза, разочаровани в настоящето и уплашени от бъдещето – с брадва, нож или колан на шахид радикалите атакуваха нашия свят. А световният ислямски халифат им беше представен като небесно царство на земята, където ще цари ред и няма да има място за другомислещи и съмняващи се.
Нов етап в противопоставянето
Две десетилетия след края на онази Студена война започна нова – между Русия и Запада. Започна да се говори за ново разделение на Европа, в което се опитваха да изолират Русия, и като цяло имаше умишлено нежелание да се съобразяват с нейното мнение.
Това беше забелязано в Москва: „Ние го виждаме! - каза президентът Владимир Путин – Както се казва, „другарят вълк знае кого да яде“. Яде и не слуша никого. И очевидно няма да слуша.“
Тогава метафоричният „вълк“ не бе посочен по име. Но всички разбираха, че става дума за Запада, и преди всичко за САЩ. Тези думи прозвучаха в обръщението на руския президент към Федералното събрание през 2006 г., когато отношенията между Москва и Вашингтон се влошаваха буквално пред очите ни.
През 2013 г. президентът Обама отмени среща с президента Путин. Американският президент стигна до заключението, че двете страни са толкова са се отдалечили една от друга, че той няма за какво да преговаря.
„Русия е регионална държава и не поради своята сила, а поради слабостта си е заплаха за някои от съседите си“ – с очевидно презрение отбеляза Обама.
Тогавашният вицепрезидент Джо Байдън говори за Русия: „Населението им намалява, икономиката им отслабва. Банковият сектор и инфраструктурата вероятно няма да могат да издържат повече 15 години. Русия се оказа в ситуация, в която светът наоколо се променя, а тя продължава да се придържа към своето илюзорно минало.“
В епохата на Горбачов изглеждаше, че надпреварата в ядреното въоръжение е приключила и че създателите му са останали без работа. Уви, арсеналите продължиха да растат.
Страхът от оръжия за масово унищожение като че ли е изчезнал. Политици, военни и журналисти смело заплашват врага с изпреварващ унищожителен удар.
На заседание на Съвета за сигурност на ООН, Антонио Гутереш, който пое поста генерален секретар на ООН на 1 януари 2017 г. заяви: „Светът се върна към ерата на Студената война“
Изглежда, че механизмите, които по-рано сдържаха конфронтацията между САЩ и СССР вече не действат.
Мнозина се надяваха Доналд Тръмп да повтори успеха на Ричард Никсън, който в началото на 70-те на миналия век постигна намаляване на напрежението между Вашингтон и Москва и установи лични отношения с генералния секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев.
Доналд Тръмп напуска Белия дом. Но отношенията между нашите страни не са се подобрили. Не става въпрос за разногласия по отделни въпроси. Конфронтацията, както и през последната Студена война, е породена от остро геополитическо съперничество и несъответствие между политическите системи и морално-етичните ориентири.
Огнедишащия дракон
Ръководителят на британското външно разузнаване MI6, Алекс Йънгър, говорейки през 2018 г. пред студенти от университета в Сейнт Андрюс, където някога е учил, признава: „Грубо казано, властта, парите и политиката се движат на Изток, това е политическата реалност, към която трябва да се адаптираме.“
Китай е решен да стане държава номер 1 и да играе определяща роля в световните дела. Китай не търси мястото си под слънце, както някога са говорили за имперска Германия. Китай заема своето законно място на Слънце! ..
Кой можеше да предположи това преди три десетилетия?
През нощта на 4 юни 1989 г. части от Китайската народноосвободителна армия се придвижваха към площад Тянанмън, за да „потушат контрареволюционното въстание“. Те откриха огън от автоматични оръжия. Използваха бронирана техника. Няколкостотин души загинаха. Тогава симпатиите към Китай значително намаляха. САЩ наложиха санкции.
Пекин беше внимателен. Но сега Китай помпа политически мускули и успешно възстановява загубеното в годините на поражение и провал. Големите военни маневри са плашещи.
Китайският президент Си Дзинпин заяви в програмната си реч: „Светът се нуждае от Китай. Никой няма право да диктува на китайския народ какво трябва да прави или какво не трябва да прави. Китай няма да се развива за сметка на интересите на други държави, но никога няма да се откаже от законните си права и интереси.“
В началото на 2020 г. беше казано, че епидемията ще се превърне за Китай в нов Чернобил, че вирусът ще сложи край на всички политически и икономически амбиции на Пекин. Но какъвто и да е първородният грях на Китай в причиняването на тази болест, той се справи със ситуацията значително по-добре от своите геополитически противници на Запад. Китайската икономика се възстанови най-бързо.
Цифровата паяжина
Страхът от вируса засили изолационизма и затварянето на границите. Борбата с болестта изисква международно сътрудничество, но държавите си нямат доверие. Епидемията изостри социалното неравенство. Медицината повече помага на хората с капитал и връзки отколкото на тези, които живеят само със заплата. Вирусът заразява слабите, независимо дали това е резултат от хронични заболявания, старост или бедност.
Избирателите бяха убедени, че елитите не обръщат внимание на техните проблеми, че изчезва социалната пазарна икономика, вид капитализъм, който отчита интересите на всички сектори на обществото. Младите хора са готови да се доверят не на традиционните и скучни партита, а на диктатор с униформа или в цивилен костюм, който не е ограничен от никакви правила.
Традиционните партии не осъзнават колко много са се променили политическите механизми и изглеждат безнадеждно остарели пред бруталния натиск на младите популисти.
Недоволството и огорчението се трансформират в омраза към банкери и банки, фондови борси и търговци. Епидемията отваря нови възможности за крайно дясното и крайно лявото. Защо да не разкулачим богатите? И радикалите се хванаха за оръжието.
Общество, е във властта на дигиталната дезинформация. Хакерството не е проблем в свят, в който Facebook и Google открито продават данни, за които операторите на черните пазари за наркотици са могли само да мечтаят. Либерално-демократичната политика оставя вратите отключени и осветлението включено и тя носи голяма част от вината за политическите и цифрови измами, които подкопават доверието в демокрацията.
Рекламите във Facebook, мемовете в социалните медии, ботовете и други съвременни инструменти създават картина на света, в който за избирателите стават все по-трудно да разберат в какво да вярват и в какво не.
Преди три десетилетия изглеждаше, че човечеството върви неудържимо напред и нагоре, от най-лошото към най-доброто. Какво стана? Изгубихме ли пътя? Или маршрутът се оказа по-труден? Движим се по-скоро по спирала. Прието е – следвайки Русо – да се каже, че човекът е добър по природа. Малцина се осмеляват да признаят, че в човека съществува злото, и че страстта към насилието и жестокостта се коренят в човешката природа. Колко хора около нас са обхванати от желанието да се насладят на болката на другия или да получат пълна власт над другите ...
30 години по-късно ,Франсис Фукуяма с тъга заявява, че демокрацията отстъпва, а авторитарните режими са във възход. Най-коварната заплаха се крие в дългогодишните демокрации, в които самите демократично избрани лидери подкопават конституционния ред и върховенството на закона.
Фукуяма: „Оставени сами на себе си, либералните демокрации в Европа и Америка могат да бъдат безкрайно самодостатъчни или някой ден ще рухнат от някакво вътрешно гниене, както се случи с комунизма?“
В основата на либерализма са изискванията за абсолютно равенство, задоволени потребности и всеобхватната власт на държавата. Но дали животът в рамките на либералната демокрация наистина удовлетворява?
Фукуяма надцени просперитета, който либералният ред обещаваше на онези, които се приютиха под крилото му. Стандартът на живот значително е спаднал, което, на езика на Маркс, води до пролетаризиране на средната класа в САЩ и голяма част от Европа. Вълната от протести, прерастващи в граждански конфликт в САЩ, в който средната класа играе толкова важна роля, е сериозно предизвикателство за либералния ред.
Фукуяма все още вярва в крайния триумф на либералната демокрация. Но мнозина са обхванати от отвращение към свят, изграден на либерални принципи. Колелото на историята се върти, а времето наподобява 1914 г., когато мнозинството беше жадно за война, защото всичко му беше омръзнало ...
За това не сме и помисляли преди три десетилетия!
През 1991 г. изглеждаше, че най-лошото вече е зад нас.
Днес никой не смее да рискува и със сигурност да предскаже какъв ще бъде светът утре.
