Написах тази статия преди
около 4 години. Независимо от положителните рецензии не беше публикувана във „Военен
журнал”. Причините не са ми известни. Най-вероятно съм я качвал в блога си, но
не помня през коя година. Позволявам си повторното й публикуване във връзка с текста на Даниленко, който качих
вчера.
доцент д-р Николай Колев
София, 28 април 2018 г.
„На практика се
наблюдават нови знамена, под които народите се събират, за да воюват. Всъщност
това са старите знамена, знамена на които има още прах от копитата на Атиловата
конница или от тежките стъпки на Тамерлановата пехота. При воюването и вчера и
днес и утре няма нищо ново, или по-точно казано, новото във воюването е старо.”
Генов, Г., Страхът от
смъртта, Военна библиотека, кн.12, 1941
Да се пише за войната
е едновременно лесно и трудно. Лесно, защото стотици автори и хиляди страници
са написани за нея. Трудно, поради
факта, че по редица въпроси съвременните автори са на различни мнения.
Това разделение касае както критиката на наследството от класиците на военната
теория, така и съжденията за съдържанието на войната и нейните форми,
дефинирането на съвременните заплахи и т.н. При това не са редки случаите на
вътрешни противоречия при един и същ автор. Трудността се дължи и на многото
евфемизми във военния език. Те най-често са умишлени и създават образци на
двойна реч. Днес терминът война не е долюбван. Най-често се говори за операции,
за кампании, за ескалирано използване на ядрено оръжие [5]. Обичайно е да прочетеш за „приятелски огън” вместо лошо
взаимодействие на участващите войски, за „съпътстващи жертви” - при загуби сред цивилното население, за „удари”
вместо бомбардировки, за „меки или твърди цели” – при унищожаване съответно на хора или на военна
техника и имущества и т.н. За
преднамерения смисъл на някой евфемизми е подходящо да се цитира Шафрански [44].
Той заменя категорията „война” с категорията „военно стълкновение” като заявява, че те не са синоними. И
продължава: „Въоръженото стълкновение не изисква обявяване на война или промяна
на условията на живот, схващани от
хората като „състояние на война” [44]. Просто и обществено удобно.
Настоящата статия има
скромната цел да изследва някои от съвременните възгледи за войната и
политическото в нея от гледна точка на класическата теория на Клаузевиц. За целта
е необходимо да се направят някои предварителни уточнения.
Първото от тях е
свързано с разбирането за „политика”. Добре известно е, че понятието има
полисемантичен характер[3].
Най-често политиката се схваща като набор от управленски действия на държавата/
правителството. Такъв набор от действия се наблюдава обаче и при взаимодействието
между различни човешки общности/ социални групи. Сиреч политиката не е монопол само и
единствено на държавата и/ или правителството. Ето защо за нуждите на
изследването, тя се схваща като процес на управление, който не се обвързва със социалните нива, върху които се упражнява. В този
аспект политиката представлява:
- Поява и дефиниране на политически, сиреч обществените/ на групата потребности;
- Разработване на политическите алтернативи/ варианти за задоволяването на тези потребности;
- Избор на политическа алтернатива/ вариант за действие (вземане на политическо решение);
- Разработка на инструментариум за реализацията (политическа реализация) и
- Политическа равносметка - преглед и оценка на ефективността на взетото решение) [25].
Второто уточнение е по
повод на термините/ понятията във военната наука. Знае се, че човек познава,
като различава. Още древните народи са смятали, че преди да се започне една
работа е необходимо, участниците да се разберат за смисъла на думите, които
използват. Интересна е притчата за строителството на Вавилонската кула в Стария
завет. Според нея то се е провалило, тъй като хората са престанали да се
разбират помежду си [28]. По повод военната терминология руският генерал
Александър Свечин прави една уместна бележка за ролята й във военната наука. „Термините
- пише авторът са това, което в математиката са формулите” [38]. Липсата на
еднозначно разбиране на термините може да се илюстрира със следния пример. Във
военната литература войните в Ирак (1991 и 2003) и Югославия (1999) много често
се обозначават като локални или регионални. Едновременно с това, според някои дефиниции
при локалните войни бойните действия се водят в границите на противостоящите
страни, а при регионалните трябва да участват две или повече държави от един
регион [5]. Логично възниква
въпросът какви са тези войни, защото е невъзможно и двете неща да са едновременно
верни. Или както сполучливо се изразява Родников – ако „А” се дефинира чрез „В”,
то А е равно на В и всяко друго твърдение не е вярно [37]. В този смисъл в изследването е прието, че ако
определението за войната на Клаузевиц е вярно, то терминът/ понятието „война”
не може и не бива да се използва за определяне на други, различни по своята
същност явления, даже и когато между тях има привидно сходство.
Пряката връзка между
война и политика е установена още от Клаузевиц преди повече от век и половина [22].
Ето защо той дефинира „войната” като продължение на политиката с други,
насилствени средства. Днес в учебници, речници и енциклопедии, включително и
военни съществуват много определения за войната и политиката и свързаните с тях
термини – външна политика, военна политика, военни конфликти, военни стълкновения и др. Много често те не са
логически свързани помежду си [28].
Ленин приема определението
на Клаузевиц, наричайки автора „най-задълбочения” писател по военните въпроси и
подчертава, че към всяка война трябва да се подхожда само и единствено от тази
гледна точка [3, 26]. Той
абсолютизира войната от гледна точка на политическото и смята че мирът е само
глътка въздух преди война. Ленин смята, че войните се появяват с
възникване на частната собственост и преувеличава ролята на класите. Енгелс и
Троцки излизат извън класовия подход и приемат, че войната се явява в момент
когато човекът започва да изгражда обществената организация и се появяват
оръдията на труда. Основание за това твърдение има дават фактите, че родовете и
племената са воювали помежду си [19]. Подобна теза се среща и при Дайър [14]. Клаузевиц, който не
е марксист, но е авторитет във военното дело, е нужен на Ленин не толкова от
военна гледна точка, колкото от политическа, за да обоснове борбата му с
Плеханов и Кауцки [39]. Според
марксистите са допустими революционни войни на работническата класа
на една държава срещу други буржоазни държави. Същността на явлението обаче
остава неизменна – насилие!
Съвременници на
генерала, чиито интереси във военната наука са извън философските схващания за
войната го подкрепят, без това да е дефинирано конкретно в трудовете им.
Например Жомини, във въведението към „Аналитическiй обзоръ, Главныхъ соображенiй
военного искуства, и объ отношенiях оныхъ с политикою государствъ” [16] пише, че държавата може да води:
- Настъпателни войни, за да принуди неприятеля да признае собствените й права върху съседни територии;
- Отбранителни войни, за да собствените си, оспорени от неприятеля, права;
- За да удолетвори особени потребности на народа си;
- Война, въвлечена заради отношенията й със съседите;
- Война от страст към завоевания
- Война за защита на независимостта и самобитността си.
Във войната държавата
може да има, или не съюзници и да воюва срещу повече от една държава.
Политическото във войната не е изрично споменато, но то произтича логически от
войните, които Жомини описва.
Подобни мисли се
срещат и при Молтке. Разсъждавайки върху стратегията той заявява, че политиката
прибягва до война за постигане на своите цели и тя има решително въздействие
при нейната подготовка. Политиката е тази, смята Молтке, която си запазва
правото да промени първоначалните си цели в хода на войната или да се задоволи
с по-малки от първоначално очакваните резултати в нейния край [30].
Според Клаузевиц
войната е акт на насилие, чрез който се
принуждава противника към подчинение и му се налага собствената воля.
Той приема насилието за средство, а подчинението и налагането на волята – за цел.
Според него пътища към постигане целта на войната са много. Насилието може да
се прояви в унищожаване на живата сила на противника; в завладяване, окупиране,
анексиране на територията му или в мероприятия, насочени към политическите
отношения. Всеки един път е сам за себе си. Във войната има триединство на:
- Първично насилие, омраза и враждебност;
- Вероятност и случайност и
- Политика.
Темата
за насилието във войната се среща и при Молтке. По време на речта си в
Германския Райхстаг по проектозакона за увеличаване числеността на армията
(14.05.1890 г.) той заявява: „Само мечът може да принуди противниковия меч да
остане в ножницата”[30] Колкото
и да е парадоксално за насилието като елемент на военната сигурност, макар и
иносказателно говори и Маргарет Тачър. Над век и половина след Клаузевиц тя
пише: “....След края на Студената
война Западът повярва, че е дошло време да се мисли и говори само за миротворчество.....И така
все повече се заговори за правата на
човека и по-малко за национална
сигурност. Отделяха се средства за благосъстоянието и по-малко за отбраната.
Повярвахме......, че глобалното село има само добри съседи. Малцина проявиха
нахалството да заявят, че добрите съседи са всъщност добрите стени......”[41].
Първоначалният
мотив за войната е политическата цел. По тази причина Клаузевиц я приема като
инструмент на политиката и продължение на политическите отношения [22].
Тази теза на
Клаузевиц трудно може да бъде оспорена. Войната е инструмент на политиката за
постигане на определени политически потребности. Клаузевиц никъде не твърди, че
тя е единствения инструмент за удолетворяване на потребности.
В този смисъл войната
може и трябва да се разглежда като една от възможните алтернативи за избор за
политическо действие.
Едновременно с това, по
своята същност, самата война е многопластова. Тя е:
- Съвкупност от средства/ инструмент и цел, тъй като е едновременно действие – насилие и борба (средства) в името на налагането на собствената воля (цел);
- Въоръжено противоборство и действие на войските и състояние на обществото;
- Средство за регулиране на отношения и начин за разрешаване на спорове и противоречия между държавите или обществени групи.
В този смисъл трудно
може да бъде прието схващането на Мартин Ван Кревелд, че войната е цел, а не
средство, както и тезата му, че бъдещите войни ще бъдат своеобразна форма на
съществуване на човешкото общество. Войната
е неотменима част от човешката история, и твърде вероятно – и от неговото
бъдеще. Тя винаги е съпровождала историята на човешката цивилизация и цялата
история е една почти непрекъсната война, която е била или двигател на
обществения прогрес или го е възпрепятствала [14, 23, 29, 36].
Прегледът на някои от съществуващите дефиниции за войната показва, че те не противоречат на
определението на Клаузевиц. Според тях войната е:
- Естествено състояние (status naturalis) между съседите. Даже и когато враждебните действия не са непрекъснати, а съществуват под формата на постоянна заплаха;
- Спътница на историята на народите, нещо като тяхно обичайно състояние. Кратките мирни периоди между продължителните войни също са война, тъй като и тогава в основата на международните отношения не цари братска любов и взаимно доверие, а страх и недоверие. Това е въоръжена борба между държавите, народите или враждебни групи в една и съща държава, произтичаща от необходимостта да бъдат възстановени, запазени и придобити спорни права и интереси, иначе казано да бъде принудена едната страна да се подчини на волята на другата;
- Главен фактор на обществения прогрес (всички висши култури са израснали от войната);
- Господстващ фактор в историята;
- Борба за жизнено пространство, която нациите, стеснени в своите географски граници водят;
- Стълкновение между националните и общочовешки интереси. Суверенитета на народите е източник на военни конфликти и затова е нужна замяна на суверенитета и независимостта на народите и изграждане на национални, регионални и световни политически организации;
- Начин се оживее (оцелее), което е първостепенна цел на вътрешната и външната политика на държавата. Това изисква непрекъснато нарастване на военния потенциал до степен да можеш да диктуваш собствената воля на тези, които нямат такъв;
- Вкоренена в човешката психика, в агресивността на човешкия интелект, в масовите психози, които са резултат от потискането на човешките инстинкти от обществото;
- Унищожаване на една цивилизация от друга цивилизация (държава, или коалиция, която я представлява) с насилствени средства, за да й наложи своите култура и начин на живот;
- Форма на междудържавни отношения, която не може да бъде прекратена, тъй като няма такъв международен съд, на който всички да се подчиняват или достатъчно силна международна изпълнителна власт за окончателно решаване на спорове между държавите [6, 13, 19, 20, 29, 32, 35, 36, 42].
Цитираните дефиниции само разширяват ипостаса на войната от гледна точка
на: война-насилие-човешка агресия; война-държавна политика; война-история;
война-обществен прогрес/ регрес, война-цивилизация и т.н. и отразяват различните възгледи на авторите.
Както бе подчертано критиците, явни или скрити на Клаузевиц днес са
повече от привържениците му. Освен това съществуват автори, пишещи за войната,
развивайки собствени тези. За нуждите на изследването те са разделени условно в две групи.
Авторите от първата група
приемат, че дефинирайки войната Клаузевиц е абсолютизирал политическото, а от
втората, че под влияние на научно-техническия прогрес войната, като политически
инструмент е еволюирала. Тук са причислени и тези от тях, според които Клаузевиц е стеснил
същността на войната, тъй като не е включил в нея невоенните форми на борба -
дипломатически, икономически, социални.
Според Роберт Дж. Банкер (професор
от Калифорнийския университет) войната като стълкновение между две държави или
коалиции от държави с определени политически цели остава в миналото. Новите
войни не са войни на политическото, а форма на сблъсък между престъпни
групировки и синдикати вътре в страната или на международната арена. Тези
сблъсъци не са в името на държавната политика, а са съсредоточени около
културните и социални ценности на обществото [36]. Привидно Банкер е прав, тъй
като схваща политиката само и единствено
като държавно действие. По същество той отрича правото на националните или
международни престъпни групировка да провеждат собствена политика. Друг е въпросът
дали това е приемливо за останалите, което обаче не променя политическото. Сходни
са и възгледите на Уйлям Линд, който твърди, че войните на ХХІ век ще
престанат да бъдат монопол на държавата [36].
Според
Ралф Питърс [36]
днешните войни в Африка са продукт на колониалното минало. Авторът ги
нарича войни на „лошите граници”, начертани на две конференции в Берлин през
80-те години на ХІХ век без да се отчитат демографската ситуация,
национално-културните особености, спецификата на ландшафта и т.н. След разпада на колониалната система те се
превръщат в държавни граници и източници на конфликти. Защото в една държава
живеят народи, които имат непоносимост един към друг, а иначе сходни народи се
оказват разделени в различни държави. И тук Клаузевиц е прав. Във войните на
„лошите граници” също става дума за политика. На новосъздадените елити след
отпадане на колониалното владичество. Те искат изграждане на самостоятелни
държави чрез обединение или разделение.
Подобна
е и причината за войните за национално обединение на България в началото на ХХ
век, на войните в Северен Кавказ в края на миналия век, на войните в бивша
Югославия, Близкия и Среден Изток и даже в Латинска Америка.
Критиците на
политическото при Клаузевиц приемат, че това е сериозна пречка за правилното
разбиране на съвременните:
- Икономически;
- Демографски;
- Културологични;
- Етнически;
- Религиозни;
- Нравствени и други фактори като причина за войната. Те твърдят, че целите на войната могат да бъда различни и да водят до: създаване/ разрушаване на империи; установяване на световно и регионално господство чрез изменение на съотношението на силите в регионален и глобален мащаб; насилствено налагане на собствената култура и религия; създаване на халифати; освобождаване на гроба Господен и др. [9, 19, 29, 27].
Тезите за
невъзможността да бъдат разбрани посочените съвременни фактори биха били верни,
ако те не са съставляващи на политиката в смисъла, в който бе дефинирана за
нуждите на изследването. Ноторно известно е, че именно политиката е тази, която
разрешава противоречия в посочените области. Логичен е и въпросът доколко
посочените фактори са нови? Като пример
могат да се посочат разсъжденията на армейски генерал Махмут Гареев - бивш зам.началник на Генералния щаб на
въоръжените сили на СССР и президент на Академията на военните науки, върху
съвременните граждански войни. Според
него те са резултат от нови и достатъчно сериозни социално-политически,
икономически, териториални и междуетнически противоречия, които могат да бъда
опасни за съседните държави [29]. Внимателният прочит на тезата на Гареев и на
историята на гражданските войни показва, че нито посочените причини за
противоречията са нови, нито избраната алтернатива за тяхното разрешаване. Като
се почне от войната за независимост в Северна Америка, мине се през
Гражданската война в Русия и се стигне до постколониалните войни в Африка е
факт, че насилието – войната, е средство на политически избор за разрешаване на
противоречия, които кой знае защо са наречени нови.
В тази връзка е добре
да се напомни една мисъл на Дракър за новото. Според него, в началото на ХХ век
много от младите учени са мечтали за една нова икономика. В края на века тя се
ражда. Оказва се, че не икономиката е нова, а понятията, с които се обозначават
явленията [15].
Твърди се, че целта
на войната дефинирана от Клаузевиц е видоизменена. Така ли е в действителност? Прав ли е Линд
като твърди, че войните на ХХІ век ще бъдат подчинени на етнически, религиозни или идейни цели [36]? В
този смисъл дали освобождаване на гроба Господен преди повече от 900
години е цел на войната на кръстоносците? Или налагане на волята на
кръстоносците над други народи? Ето какво пише Папа Урбан ІІ през 1095 г. в навечерието на
Първият кръстоносен поход: „Земята, която наследихте, от всички страни е
заобиколена от морета и планини, и тя е крайно малко за вас; тя едва дава
препитание на хората. Ето защо вие се убивате и мъчите друг другиму, водите
войни, ето защо толкова много от вас гинат в граждански раздори. Отмийте своята
ненавист, нека враждите приключат. Присъединете се на пътя към гроба Господен;
отвоювайте тази земя от нечестивата раса и я вземете за себе си [11]. Не е нужен кой знае какъв сложен
анализ, за да се види, че усвояването на нови земи/ на ново жизнено
пространство не е цел на войната, а войната е средство за постигане на тази
политическа по своята същност цел. В случая, религиозният фактор е само повод.
Твърди се, че тезите на папата по-късно залягат в теорията на Томас Малтус,
според която населението нараства в геометрична прогресия за разлика от
ресурсите за неговото изхранване, които растат в аритметична прогресия.
Разрешаването на това противоречие според Малтус се постига чрез войни,
епидемии, глад.
Тези съждения могат
да се отнесат и към така наречените религиозни и етнически войни от нашето
съвремие. Както и за цивилизационните войни, споменати по-горе [19].
Например войната в
Косово. Мнозина я наричат етническата и религиозна. Но тези два аспекта не са
нейна цел. Те са повод за прибягване до насилие, сиреч до война за постигане на
политическа цел – създаване на нова държава и получаване на властови ресурс от
нововъзникналия албански елит в областта, който не може да се примери с
подчиненото си положение в рамките на Република Сърбия. И тук войната е
средство, а не цел. Както и религиозните и етнически различия не са причина, а
са повод за конфликта, който войната трябва да разреши.
По подобен начин
трябва да се гледа и на действията на т.нар. „Ислямска държава”. Войната, която
нередовните части водят в Сирия и Ирак, не е религиозна по своята цел. Религията,
в случая агресивният ислям също не причина, а е само повод. Войната на „Ислямска държава” е инструмент за постигане
на политическата цел – завладяване на ресурси и създаване на собствена държава.
Изложено дава
основание да не се приема тезата, че Клаузевиц е абсолютизирал политическото. В широкото му разбиране
то е начин за задоволяване на определени обществени потребности – ресурсни,
властови и т.н. Войната е само инструмента за това задоволяване.
Не по-малка е групата
на авторите, които приемат, че под влияние на научно-техническия прогрес
войната, като политически инструмент е еволюирала или че Клаузевиц е стеснил
същността на войната, тъй като не е включил в нея невоенните форми на борба – дипломатически,
икономически, социални.
Част от опитите за
ново дефиниране на войната се базират на непрекъснатите революции във военното
дело, съпътствали цялата човешка история – от изобретяването на лъка и
стрелата, през колесниците на римските легиони до ядреното оръжие. По същество
става дума за единство от промени в технологиите/ техниката (средствата за
насилие), схващанията за водене на военните действия и организацията на
военните сили [31]. Те влияят върху формите и способите за водене на войните.
Това е факт, който няма как да бъде оспорен. Проблемът е дали променят същността
на войната.
През 1989 г.
американския експерт Уилям Линд [11], изследвайки действията на американската
морска пехота, разделя войните на няколко поколения:
- Първо – бойните действия се водят в линеен строй, с използването на гладкостволно огнестрелно оръжие;
- Второ – действията имат позиционен характер с артилерийски обстрел, картечници, окопи и други полеви фортификации (класически пример Първа световна война);
- Трето – „блицкриг” (действията на Вермахта във Втората световна война), при който има стремеж за обкръжаване на противника и откъсването му от комуникациите с основен акцент върху танковете и авиацията;
- Четвъртото – бойните действия се водят от неголеми групи екипирани по последната дума на техниката войници, във вид на серии отделни операции. В литературата се говори за войни от пето и шесто поколение.
Внимателният
прочит на теоретичните постановки на Линд показва, че те не са универсални, че
им липсва философското разбиране за войната. Първо – изключени са войните,
които са съществували в човешката история до откриването на гладкостволното
огнестрелно оръжие и второ – типизирайки войните Линд ни предлага класификация
на променената тактика за водене на бойните действия.
Според други автори [12, 19, 20, 23] появата на ядреното
оръжие води до постепенно отпадане на типичните за ХХ столетие войни. Особен
интерес в това отношение представляват възгледите на Клименко [23]. Според тях
в епохата на ядрените оръжия политическата цел на войната не може да бъде
постигната чрез разгром на военната сила на противника и лишаването му от
средства за продължаване на войната, чрез унищожаване на предприятията на военнопромишления
комплекс и окупация или колонизиране на територията му. Тези виждания са доминиращи
във военната теория и практика през 19-то и 20-то столетие. Те обаче са
свързани с колосални загуби сред войските, населението и икономическия
потенциал на воюващите държави [23].
За подкрепа на тезата
си, Клименко цитира военните теоретици Базил Лидъл Харт и Дьо Вернуа. Според
първият всеки, който си позволи да се усъмни в посочените средства за постигане
на политическата цел е считан за човек, нарушаващ „светото писание” Вернуа
смята, че в мнозинството от случаите е достатъчно лишаване на противника от
средства за продължаване на борбата или убеждаването му, че продължаването на
войната ще предизвика само нови жертви и няма да донесе благоприятен резултат [23].
Клименко твърди, че противопоставянето на бойното поле
на масови армии и планирането на голямо мащабни континентални операции остава в
миналото. В бъдещите, „слединдустриални” войни се очаква да бъде ограничено
използването на сила в границите на театъра на войната, преместване на военното
противоборство от сушата към въздуха и космоса, както и недопускане употребата
на ядрено и биологично оръжие. Войната трябва да бъде направена управляема, а
противникът да приеме налаганата му воля при минимални собствени материални и
човешки загуби.
Според Клименко това
налага отпечатък новите стратегическите цели и задачи, насочени от:
- Тотално физическо унищожение на противника към унищожаване на ключови живото осигуряващи обекти и лишаване от способност за организирано функциониране на централната и местна власт и на въоръжените сили;
- Непосредствен контакт между сражаващите се войски към огневи контакт от отдалечени дистанции;
- Отчетливо изразени фронт и тил към размити такива;
- Предимно физическо въздействие върху личния състав на въоръжените сили и населението към информационно-техническо въздействие върху системите за управление на държавата и въоръжените сили и информационно-психологично – върху личния състав от въоръжените сили и населението [23].
Посочените промени
дават основания на Клименко да означи новите войни като „постиндустриални” и да
определи основните трансформации, които трябва да претърпят въоръжените сили.
Те са насочени към:
- Преминаване от масови армии с преобладаване на сухопътен компонент към малки армии разполагащи с високо точни и далекобойни средства за поразяване на обекти върху цялата територия на противника;
- Отказ от наборната и въвеждане на изцяло професионална военна служба;
- Търсене на предимство във въздушно-космическата сфера;
- Завоюване на превъзходство и сриване опитите на противника за решаване на същата стратегическа задача.
Идеите на Клименко за
„постиндустриалните” войни не могат и не бива да се възприемат безкритично[24,
28]. Те представляват
една възможна перспектива, и не са близка, едва ли не чукаща на прага на
военното дело реалност. Само десетина години след публикацията на статията става
ясно, че подобна еволюция във войната, и в частност в строителството на
въоръжените сили изисква огромен материален и финансов ресурс. НАТО приема
концепцията за „интелигентната отбрана”, което по същество означава коопериране
на държавите-членки за придобиване на нови оръжия и нови способности, адекватни
на променените стратегически схващания за водене на войната. В Българската армия възниква с пълна острота
въпросът за превъоръжаването и за осигуряване на подготвен човешки
мобилизационен ресурс.
Теоретичните виждания
на Клименко, в различна степен са потвърдени от двете войни срещу Ирак.
Въпросът обаче е кое е еволюирало.
Войната като средство за налагане на волята и постигане на политическите цели,
войната във философски смисъл или средствата за воюване, които определят както
възгледите за строителството на въоръжените сили, така и методите за воюване?
Отговорът на горния
въпрос е потърсен в анализите на генерал Уесли Кларк на Втората война в Залива.
Той акцентира върху следните аспекти на бойните действия:
- Мощна въздушна атака срещу цели свързани с режима на Садам Хюсеин и разрушаване на обединената система за ПВО на Ирак;
- Нанасяне на удари по пусковите установки на ракетите „Скъд” в Западен Ирак и пълно унищожаване на ВМС в района на Ум-Касър;
- Максимално бързо придвижване на сухопътните съединения и части към Багдад, които унищожават всички огнища на съпротива по пътя си;
- Освобождаване на командния състав от старите идеи за фронт и тил;
- Способност за маневриране и вземане на рискови решения, както и за едновременно водене на бой в тила на противника и защита от удари отзад;
В хода на бойните
действия на всички командни нива – от рота до съединение, се водят по същество
три типа бойни действия, различни по своя характер, но взаимно свързани - дълбоки, близки и тилови [21].
От изложените постановки
на Клименко и Кларк се вижда, че е еволюирала технологията на насилието. За
реализирането му и при определени условия днес не са необходими огромните и малко подвижни армии на бойното поле с
техните многочислени бронетанкови съединения и покритите с прах батальони от
механизираната пехота. Средствата за насилие днес са се отдалечили твърде
много от юмручния бой, както образно се изразява Клаузевиц. Войната обаче не се
е променила, или най-малко без промяна е останала нейната философска същност. Защото
са съхранени насилието и борбата, които са в основата й.
Между
другото, ако се вярва на Кларк и във Втората война в Залива новото, не е чак
толкова ново. По този повод той перифразира генерал Оскар фон Гутиер, един от немските
военоначалници през Първата световна война. Рецептата, според перифразата за
успеха на американските командири е достатъчно
прост: „Избираш място и пробиваш отбраната на противника. След това навлизаш в
дълбочина на основните сили на противника и разширяваш пробива. Водиш
настъплението срещу фланговете и тила на противника и избягваш челните удари.
Артилерията унищожава живата сила и командните му пунктове. Не позволяваш на
противника да дойде на себе си и се стараеш непрекъснато да отгатнеш мислите
му. Непрекъснато маневрираш и нанасяш ударите си по противника по-бързо,
отколкото той е в състояние да ти отговори.”[21]
В опитите си да
ревизират Клаузевиц, съвременни автори пишат за войните на новата епоха,
свързана с появата на ядреното оръжие. То е факторът, който прави невъзможно
войната да бъде продължение на политиката, тъй като в бъдещата ядрена война
няма да има нито победители, нито победени [34]. Твърдението е
вярно ако става дума за война между ядрени сили. В този случай тя не може или
по-точно казано не бива да бъде сред възможните алтернативи за разрешаване на
политически противоречия. Това обаче не променя дефиницията за война при
противоречия между ядрена и неядрена държава или между неядрени държави. Което
се потвърждава от войните, водени от изобретяването на ядреното оръжие до наши
дни включително.
Приема се, че в една
бъдеща война приоритети могат да бъда насочени към справяне с:
- Традиционни заплахи - борба с редовни въоръжени сили на противника;
- Заплахи от въстания - борба с нередовни (паравоенни) въоръжени сили;
- Комбинация от горните заплахи.
От тази гледна точка войните в чист вид могат да бъдат:
- Традиционна – редовни собствени въоръжени сили срещу редовни въоръжени сили на противника;
- Наказателна – редовни собствени въоръжени сили срещу нередовни (паравоенни) въоръжени сили на противника;
- Партизанска - нередовни (паравоенни) собствени въоръжени сили срещу редовни въоръжени сили на противника;
- Бандитска – нередовни (паравоенни) собствени въоръжени сили срещу нередовни (паравоенни) въоръжени сили на противника.
На горната концепция
се основават и вижданията за строителството на въоръжените сили. Те могат да се
изграждат като универсални – способни да се справят с всяка заплаха. Възможно е
да се приложи и разделение на военния труд, чрез изграждане на различни категории въоръжени сили за
конкретните заплахи.
На границата между т.нар. войни в чист вид е разположена хибридната война.
Според западната военна теория
това е война, в която от двете страни участват компоненти на регулярните и на
нерегулярните въоръжени сили [34]. Твърдението звучи приемливо от логична гледна точка.
Повърхностно погледнато то, като че ли отменя дефиницията на Клаузевиц.
Повърхностно, защото авторите отбягват да отговорят на въпроса за насилието
като политически избор на действие при разрешаване на кризите/ противоречия в
посочените модели.
В
исторически план твърдението също не е съвсем вярно, защото и Наполеоновата
война срещу Русия (1812 г.) и Втората
световна война (1939-1945 г.) би трябвало да бъдат наречени хибридни, в смисъл че
и във двете са използвани както редовни въоръжени сили, така и партизански
формирования.
Тезата
за т.нар. „хибридна война” напоследък е обект на разработка и от български
военни теоретици. Някой от тях я наричат „модерен термин”, съчетаващ в своя
генезис военни с невоенни действия, които имат влияние в много по-широк смисъл,
в много по-голям брой държави, отвъд рамките на региона дори [40]. Подобно
твърдение може да се определи като несериозно от научна гледна точка.
По-интересни
са вижданията на български военни автори, свързани с анализа на
непосредствените и в близко бъдеще заплахи за военната сигурност на България [8].
Според тях разнопосочните регионални и геостратегически интереси предполагат
запазване на конфликтното противопоставяне в Черноморския и Кавказкия регион. Незаконното анексиране на Крим от
Русия и конфликтът в Източна Украйна се превърнаха в най-сериозната заплаха за
мира и сигурността в Европа след Втората световна война. Те доведоха до сериозна промяна в съотношението
на силите в Черноморския регион. Това негативно развитие има непосредствено
отношение към сигурността на България. Засилените инвестиции в
конвенционални военни способности в посочения регион и „хибридният модел“ на
водене на война провокират необходимостта от адекватни инвестиции в отбраната
на България. „Хибридната война“ съчетава прилагане на конвенционални методи с
похвати от партизанска война, прикрито подпомагане на сепаратистки групировки,
кибератаки и пропаганда, икономически натиск и действия, противоречащи на
международното право”[8]. При коментирането на тезата няма как де се избяга от
историческия паралел между борбите за освобождението на Македония и т.нар. „прикрито подпомагане на
сепаратистки групировки” от въоръжените сили на Руската федерация. Темата е
твърде широка и извън контекста на изследването, но има известни основания да
се твърди, че офицерите и подофицерите
от младата българска войска и войводите от македонските революционни чети са
познавали хибридната тактика. Разбира се без да я нарича така!
Темата за хибридната
война заслужава по-сериозна разработка. В момента в информационното пространство
могат да се срещнат тези, които говорят за объркване в мисленето на
военнослужещите. За илюстрация може да се цитира едно становище от дискусиите
във Фейсбук. Според него понятието не е прецизно
дефинирано и поради това в значителна степен не носи конкретен смисъл, така че
не го възприемайте като контратеза. Чрез него се прави опит да се съвместят
различни съчетания от условия, цели и средства. Конфликтът се развива някъде,
но ефектите се проявяват на неочаквани места сред три основни „цели”
(включително и физически) – местно население, население в собствената страна/и,
международна общност. Включват се в значителна степен елементи на бунтове,
гражданска война, информационна война и война в киберпространството. Поради
различията във военните потенциали фокусът се измества към неконвенционални
бойни действия. Модерните технологии, конвенционални средства и оръжия се
използват по неконвенционален начин. Едновременно се използват терористични,
партизански и криминални действия. И всичко това се опитва да се представи като
хибридна война.
Клаузевиц е обвиняван
и в стесняване на същността на войната, тъй като не включва в нея невоенните
форми на борба – дипломатически, икономически, социални [19, 20]. Само че
Клаузевиц дефинира войната, а не останалите средства за разрешаване на
политическите отношения. Според него тя е акт на насилие и по подразбиране към
нея се прибягва когато другите, ненасилствени възможности са изчерпани. С този
акт се принуждава противника да се подчини и му се налага собствената си воля. Насилието
е средство, а подчинението, налагането на волята – цел. Войната е средство и
инструмент на политиката и продължение на политическите отношения [22]. При
това той твърди, че пътищата за постигане на политическата цел са много – от
унищожаване на живата сила на противника, през завладяване, окупиране и
анексиране на територията му до мероприятия насочени към политическите
отношения. И подчертава, че всеки един път е сам за себе си.
Съвременните военни
теоретици смятат, че в теоретичните постановки на Клаузевиц не могат да се
вместят новите оръжия и включването на природната и техногенна среда в техния
арсенал (например геофизическото оръжие). Няма как преди 183 години да се
предвиди развитието на научно-техническия процес днес. Но в това отношение великият
германец все пак е бил прозорлив. Според него средствата за постигане на целта
могат да се отдалечат от юмручния бой, боя с прашки или с мечове, но всички
действия във войната са израз на борба.
В
началото на XXI век масово се тиражира теорията за нов вид война, при която
победата се постига не за сметка на унищожаване на въоръжените сири и
икономиката на противника, а чрез въздействие върху неговото
морално-политическо състояние [1, 2, 4, 9, 17, 27, 33, 43, 44]. Според някои
автори сме навлезли в в ерата на войните от седмо поколение –
информационно-мрежовите. Те са резултат от:
·
Развитието
на изчислителната техника (компютрите) и
средствата за комуникации, което води до нарастване на ролята на информацията в
живота на обществото. Твърди се, че информацията, по ефективността на своето
влияние превъзхожда много видове материални ресурси;
- Успехите на психологията в областта на изучаването на човешкото поведение, което позволява да се оказва предварително зададено поведение на големи групи хора;
- Разработване на несмъртоносни видове оръжия заменили традиционното такова.
Същността на тази война е в скрито подкопаване
и последващо разрушаване на основните характеристика на нацията. В зависимост
от конкретните задачи обект на въздействието върху противника могат да бъдат
една или друга област на неговия обществен живот.
Целта на
информационно-мрежовата война е овладяване на стратегически важните ресурси на
противника. При това те биват предавани на агресора от обществения елит на
противника напълно доброволно, защото не се схващат като агресия, а като път
към прогреса. Това изключително затруднява разпознаването на технологиите и
методите на войните от седмо поколение и липса на адекватни мерки за противодействие
от субекта на агресия. За разлика от предишните, класически войни, резултатите
от които могат да бъдат преразгледани, то резултатите от войните седмо
поколение обикновено се преразглеждат едва когато агресора слезе от
политическата сцена. Сложността на войните от седмо поколение идва от факта, че
театърът им на действие е разположен в менталната област на човешкото общество.
В което са разрушени базовите ценности и са насадени нови митове. Масовото
съзнание не е способно да разпознае своевременно менталните вируси на агресора.
Политическите
и културни елити, обекти на информационно мрежовата война, които не разполагат
с достатъчно квалификация и опит за разкриване на на информационната агресия и
за противодействие на мрежовия враг са обречени на съкрушително геополитическо
поражение. В информационно-мрежовите
войни си включват всички обществени структури - средства за масова информация;
религиозни организации; културни институти; неправителствени организации и
обществени движения, финансирани отвън; дейци на науката и културата, работещи
по чуждестранни проекти. Всички те имат своя принос във войната, осъществявайки
многочислени и високоточни удари по обществената система на страната под
лозунга за демокрация и човешки права.
Информационната война е форма на конфликт, в ходът на който
информационните атаки на противника се явяват начин за подкопаване на неговата система от знания и
убеждения. Тя може и да бъде съставна част от по-широки враждебни действия –
мрежова война, кибервойна или от война в чист вид. Кибервойната
представлява система от военни операции, които се провеждат в
съответствие с информационните принципи Кибервойната означава нарушаване или
унищожаване на информационните и комуникационни системи на противника, стремеж
да научиш за него всичко и да не допуснеш той да знае много за теб!
Според Ричард Шафрански от Колежа на ВВС в база Максуел, щат Алабама,
САЩ войната е комплекс от смъртоносни и несмъртоносни действия, за да се лиши
противника/ неприятеля от воля. Войната може да се започне от групи срещу
групи, които се контролират или спонсорират от държавата или които не се
асоциират с държавата. Войната е враждебна дейност, която е насочена срещу
неприятеля или противника. Целта на войната не е непременно в убийство на
противника, а в принуждаването му да се подчини [1, 2, 4, 9, 17, 27, 33, 43, 44].
Да се
оспорват горните твърдения е трудно. Те обаче пораждат и редица въпроси:
- Ново ли е изискването за знанието на противника във военната история? Тиберий – византийски император (582 - 602 г. след Христа) и талантлив военоначалник го е дефинирал пред 1500 години - „мъдър амо този пълководец, който преди началото на войната внимателно изучава противника, за да може да намали неговите преимущества и да извлече полза от неговите недостатъци”;
- Как се съчетава понятието война от седмо поколение с теорията за ненасилствената борба на Шарп [45]? И в двата случая има съвпадение на част от методите за информационно противоборство. Например: скриване на критично важна информация за състоянието на нещата в определена област, качване на ценна информация в масиви от типа на „информационен боклук” в съответствие с принципа „скрий листото в гората”; подмяна на понятията или изкривяване на техния смисъл; отвличане на вниманието върху незначителни събития и т.н.;
- Какво е идеята на Сун Дзъ за победа над войската на противника без сражение, като най-добро от доброто във войната, изречена преди хилядолетия? Дълбоко прозрение или философия на войната, позната на древните китайски мислители [10]?
Дали в случая не става дума за нова,
военно-технологична теология, както пише Роза Брукс [7]? Или за поредната
военна схоластика?
В заключение е
необходимо да се припомни, че в епохата на Наполеон войниците отиват в атака
под пушечния огън в цял ръст. Само 100 години по-късно, по време на Първата
световна война, те се окопават в земята, а мръсно-зеленикаво-кафеникавия цвят
заменя ярките и разнообразни оцветки на униформите.
Да се очаква, че
средствата за насилие и формите и начините за тяхното прилагане ще останат
неизменни е просто отказ да се признае въздействието на научно-техническата революция
във военното дело. Означава и отказ от адекватна подготовка на въоръжените сили.
Което не променя философската същност на войната и прозренията на Клаузевиц.
Днес
войната изглежда външно по-един нов, като че ли непознат до сега начин. Зад
новата опаковка обаче много често се откриват твърде стари човешки
взаимоотношения.
По тази
причина Клаузевиц и останалите военни класици трябва да се изучават.
За не
се окаже, че новото е добре забравено старо.
Библиография
1.
Антошин, Сергей, О войне можно
спорить, но лучше к ней готовиться, < http://nvo.ng.ru>, 11.08.2013
2. Арбатов, Алексей, Угрозы реальные и мнимые, Военная сила в мировой политике начала XXI века, < www.globalaffairs.r >, 03.03.2012
3. Аристотел, Атинската полития,
Издателство „Христо Ботев”, София 1993
4. Бартов, Александр, Жесткая и мягкая сила, <http://nvo.ng.ru/concepts>, 29.09.2014
5. Бойцов, Меркелл, Терминология в военной доктрине, Военная наука должна навести порядок в понятийном аппарате официальных документов, <http://nvo.ng.ru/concepts>, 02.11.2014
6. Большая советская энциклопедия, третье издание, Москва, т. 5, с. 282-284, 1972
7.
Брукс,
Роза, Почему палки и камни
опасны для современных технологий, <http://topwar.ru>,
26.04.2013
8. Визия: България в НАТО и в европейската отбрана 2020, работен документ, Министерството на отбраната, София, 2014, <http://www.md.government.bg>,19.09.2014
9. Владыкин, Олег, Война управляемого хаоса: уроки для России. Часть 1 и часть 2, Круглый стол в редакции "Независимого военного обозрения", <http://nvo.ng.ru/concepts>,02.11.2014
10.
Воеводин, Александър, Стратегеми, Стратегиите във
войната, бизнеса, манипулациите и измамите, Дилок, София, 2005
11. Война, <http://bg.wikipedia.org/wiki>, 14.10.2014
12. Гаврилов, В., Перспектива эволюции военной силы в XXI веке, Баланс интересов и правовое мышление, <http://nvo.ng.ru>, 21.12.2012
13.
Генов, Г., Страхът от смъртта, Военна библиотека,
кн.12, 1941
14.
Дайър, Гуин, Войната,
смъртоносната игра на човечеството, Кръгозор, София, 2005
15.
Дракър,
П., Мениджмънтът в следващото общество, Класика и стил, София, 2006
16.
Жомини, А., Аналитическiй обзоръ,
Главныхъ соображенiй военного искуства, и объ отношенiях оныхъ с политикою
государствъ, сочинено Бароном Жомиви, САНКТПЕТЕРБУРГЪ, 1833,
<http://dlib.rsl.ru>,11.08.2013
17.
Золотарев, Владимир, Когда нация становится жертвой. Концептуальные основы информационно-сетевых
войн, <http://topwar.ru>, 02.05. 2013
18.
Кандауров, Дмитрий, Кибервойна: осмысление
понятий, <http://nvo.ng.ru/concepts/cyberwar.html>,
22.11.2013
19. Киршин, Юрий, Война без ссылок на цитаты, Вооруженное противоборство на фоне межцивилизационных проблем, <http://nvo.ng.ru/concepts>, 13.12.2013
20. Киршин, Юрий, Сущность и содержание современных войн,
Мировое сообщество переживает новые вызовы и угрозы, <http://nvo.ng.ru>,
21.06.2013
21.
Кларк, Уэсли, Как
победить в современной войне, М.: Альпина Бизнес Букс, 2004
22. Клаузевиц, Карл Фон, За войната, Сиела, София, 2001, стр.15-37
23.
Клименко, Ан., О некоторых
тенденциях в эволюции характера военных конфликтов, Военный парад, 2, 2000
24. Колев, Николай и колектив, Медицинско осигуряване на въоръжените сили в операциите, Военно издателство ЕООД, София, 2008
25. Колев, Николай, Актуални проблеми на управлението, Военна академия, София, 2010
26. Ленин, Вл., Социализм и война (Отношение РСДРП к войне), 1915, <http://libelli.ru>,09.10.2014
27. Манойло, А., Психологические операции. Принципы
управления конфликтами <http:// psyfactor.org>, 20.03.2012
28.
Махонин, В., Логические основы политической и военной
терминологии: Монография. – Саарбрюккен: Палмариум Академик Паблишинг, 2014, с.
212
29. Микрюков, Василий, И не будет сражениям конца, <http://nvo.ng.ru/concepts>, 29.09.2014
30.
Мольтке, О стратегии и Речь в заседании Рейхстага 14
мая 1890 г.
при обсуждении проекта усиления мирного состава германской армии, <
http://militera.lib.ru/science/classic >, 29.09.2013
31. Печуров, Сергей, Между реформой и революцией в военном деле, <http://nvo.ng.ru/concepts/reform.html>, 21.09.2013
32. Пейчев, Ат. и колекгтив, Българското военна стратегия през епохата та капитализма, Военно издателство, София, 1985
33.
Попов, Игорь, Взгляд на действия в
киберпространстве под военным углом зрения,
<http://nvo.ng.ru/concepts/cyberwar.html>, 22.11.2013
34.
Попов, Игорь, Матрица войн современной эпохи,
<http://nvo.ng.ru/concepts>, 22.11.2013
36. Попов, Игорь, Военные конфликты: взгляд за горизонт <http://nvo.ng.ru>, 04.12.2013
37.
Родников, Логистика,
терминологический словар, ИНФА М, М., 2000
38. Свечин, Александр, Стратегия, Военный вестник, Москва,1927, < swetschin.narod.ru/books>,25.09.2013
39. Сталин, Й., Ответ товарищу Разину, <http://www.marxists.org/russkij/stalin>, 16.11.2012
40. Спиридонов, Сп., Полковник доцент д-р Георги Димов: Обучаваме управленския елит на страната, <http://www.otbrana.com/новини>, 03.11.2014 г.
41. Тачър, М., Изкуството на държавника. Стратегии за промяна на света, София, 2000
42. Хаусхофер, Карл, О геополитике: работы разных лет, <http:// http://tululu.org>, 19.09.2014
44. Richard Szafranski, Theory of Information Warfare", Preparing for
2020, Published Airpower
Journal-Spring, 1995, <http://www.airpowerl>,
25.09.2013
45. Sharp G. The Problem
of Political Technique in Radical Politics // Sharp G. Social Power and
Political Freedom. Boston, 1980.