вторник, 6 март 2018 г.

КРИТИКА.....



В навечерието на Националния празник Божидар Димитров публикува статия във в-к „Труд” (02.03.2018), посветена на швейцареца, български гражданин и поручик от Българската войска Луи Айер, починал по време на Първата световна война на Македонския фронт. 

В статията се засяга и темата за военно-полевите болници на войската. Текстът за тях е издържан в типичния за професора еклектичен стил. Обяснимо е. Той не е специалист, макар и от доста време да се прави на ПЕНКИЛЕР ИСТОРИК. А и консултантът му, Бог да го прости, НИКОГА НЕ СЕ Е ЗАНИМАВАЛ с изследване на историята на българската военна медицина и НЕ Е ПИСАЛ ПО ТЕМАТА [1].
Към историята на военно-медицинската служба на войската Димитров е подходил в стил „болгар, болгар”. За съжаление подобно отношение към родната история е типично за нас. Не знам кой е автор на мисълта, че „колкото е по-мизерно настоящето, толкова е по-велико миналото ни”, но е абсолютно прав.
С тези няколко изречения, искам да ви обясня защо се заех да развенчая мита, който внушава Божидар ДИМИТРОВ.
За да не съм голословен, ще премина към фактите.
До Сръбско-българската война, медицинската служба е заета предимно с мирновременните проблеми на войската. През разглеждания период не е създаден ръководен документ за действие във военно време и при полеви условия. Според действащите щатове само за частите на княжеската войска (без милициите на Източна Румелия) са нужни над 50 лекари, а армията ни разполага с 26. Действащата армия не разполага с ПОЛЕВИ БОЛНИЦИ.
След 1885 г. България живее 30-т години в мир. Време достатъчно за планомерно изграждане на санитарната служба на войската.
Уви! То е пропуснато.
Както справедливо пише Ст. Кутинчев – представител на Червения кръст към действащата армия по време на Първата Балканска война, цитирам:
„Военната подготовка на официална България винаги е била предмет на внимание и грижи, тя е дело на редица последователни години. Това обаче не може да се каже и за най-важната спътница на войната – военната санитарна организация. Третирана като пето колело във военното дело, санитарната организация е била обречена на забрава. По сетнешната съдба на хилядите герои, които градят величието на България не е била предмет на сериозно внимание. Санитарната служба, която непосредствено участва във всяка война и е призвана да облекчи злата участ на героя, продал собствената си кръв за тържеството на благоденствието на своето отечество, не е била предмет на сериозна подготовка и на сериозна организация в продължение на редица години” [2].
 Вижданията за строителството на санитарната служба на войската непрекъснато се променят – в Закона за войската от 1891 г. се предвижда, освен развърнатите в мирно време шест дивизионни болници, в случай на война да се развърнат още шест, през 1901 г. излиза Положение за санитарната служба (устав – бел.моя), което не е утвърдено, със заповед № 212 от 1903 г. се обявява Временна инструкция за санитарната служба във военно време, през 1910 г. на военния министър се предлага ново „Положение…”, което е копие на немския санитарен устав от 1907 г., но остава неутвърдено да началото на мобилизацията… Даже и когато последния проект на “Положение …” се утвърждава, то пристига в щабовете на армии и дивизии много късно, така че започва да се изучава (на коляно – бел.моя), когато войските са на държавната граница Нормативните документи, поради мобилизационна тайна не се познават и от действащите и от мобилизираните военни лекари. Въведените през 1910 г. щатове за военно време и утвърденото “Наставление за мобилизация” не са адекватни на “Положението…” от 1910 г. [3].
По време на продължителния мир, не е по-различна и съдбата на Санитарното управление към Министерството на войната. То претърпява различни метаморфози, за да се стигне до 1895 г., когато длъжността главен лекар се закрива и се учредява длъжност инспектор за немедицинско лице. Или както хапливо отбелязва д-р Димитър Моллов: “…бе настанало време, когато военните лекари се управляваха или от аптекар, или от ветеринар, а войската насмалко не бе оставена да я лекуват хомеопати” [3].
За да не отегчавам читателите, ще посоча само един пример от началото на Първата балканска война: „В Лозенградската операция (5-11.10.1912 г.), проведена от 1-ва и 3-та армии, само две пехотни дивизии – 3-та Балканска и 4-та Преславска дивизии, разполагат с полагащите им се по щатовете ПОЛЕВИ БОЛНИЦИ. Те поемат задачата да организират медицинското осигуряване на всички пехотни дивизии от двете армии и да се справят с оказването на МЕДИЦИНСКА ПОМОЩ НА ОКОЛО 3800 РАНЕНИ ЗА 6-7 ДЕНОНОЩИЯ.
Подценена е доставката на медицинско имущество. Средства за това са отпуснати едва през м. февруари 1912 г. Направените поръчки се очаква да бъдат изпълнени към края на годината. Едва месец по-късно военния министър иска заявените количества да се преразгледат и да се разчетат само за 2-3 месеца бойни действия. Два два дни преди началото на войната са доставени първите 176 000 лични превързочни пакети от Русия….50% от полевите болници заминават на бойното поле неокомплектувани  със санитарно имущество.
Толкова за „ГОЛЕМИТЕ УСПЕХИ” на полевите болници, осигурени от ръководството на държавата и от военно-медицинските ръководители!
А иначе - ПОКЛОН пред саможертвата на лекари и сестри, действали по фронтовете на войните, които води България!
ДА БЯХТЕ ПИСАЛИ САМО ЗА ЛУИ АЙЕР, ПРОФЕСОРЕ!
ТОЙ ЗАСЛУЖАВА!
Бележки:
[1] Единственият системен изследовател  на историята на българската военно-медицинска служба е Вълчо КУРТЕВ, светла му памет, когото познавах лично. ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ СМЕ САМО ДРЕБНИ ПИСАЧИ.
[2] Ст.Кутинчев, Санитарната служба, Червеният кръст и Балканската война, Библиотека „Съвременна хигиена”, С., 1914
[3] Вълчо Куртев, Българското военномедицинско дело”, С., ВИ, 1990 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар