четвъртък, 21 юли 2016 г.

СПОМЕНИ ЗА ЕДНИ ОТМИНАЛИ ГОДИНИ*



През есента на  1983 г. бях приведен на служба в Мобилизационно-окомплектовъчния и учебен отдел на Медицинско управление на Тила на БНА. Във  връзка с изпълнение на служебните ми задължения се наложи за кратко време да се запозная със задачите и структурата както на самото управление, така и на мирновременните и военновременните медицински заведения, които бяха под негово пряко или методично ръководство.
По това време на пряко подчинение на управлението бяха Висшия военно медицински институт (ВВМИ), гр. София, военните болници в градовете Плевен, Русе и Шумен и военните санаториуми в градовете Кюстендил, Велинград, Белово, Хисаря, Нареченски бани, Поморие, Банкя и Вършец.
Ще си позволя да разкажа някои исторически факти за санаториалното дело в армията.
Началото е поставено през 1925 г. с изграждане на водолечебни станции  в Банкя, Хисаря и Вар­на за нуждите на военноинвалидите и пострадалите от войните. През 1930 г. софийският търговец Никола Иванов подарява построеният от него почивен дом за нуждите на военноинвалидите, известен като Инвалидния дом в Банкя. През 1934 г. в Помо­рие се открива Калолечебна станция, в Кюстендил — Водолечебна станция, а през 1939 г. в Нареченски бани - военен санаториум. В посочените здравни заведения почиват и се лекуват военноинвалиди, запасни офице­ри и отчасти висши офицери от армията. Интересен факт е, че при проектирането на сградите на санаториумите в  Хисаря и Нареченски бани (преди Втората световна война) е осигурена възможност за безпрепятствено движение на инвалидни колички от двора до съответните етажи и са създадени са облекчения за инвалидите при хранене и ползване на санитарните възли. Споменавам го от гледна точка на днешните призиви за осигуряване на равен достъп на инвалидите до околната среда. Оказва се, че това правило не е нещо ново, иначе казано е добре забравено старо. През 1943 г. в състава на Общо армейската военна болница в София се включва кли­матична станция в с. Ракитово, Пазарджишко, а през 1944 г. – водолечебната станция в Банкя и Клубът за отдих на офицерите от Софийския гарнизон, разполагащ с 40-50 легла за ползване като санаториален стационар през летните месеци.
През 1946 г. се сключва споразумение между Министерството на народната отбрана и Съюза на военно-инвалидите за предоставяне на медицинската служба на армията на санаториумите, собственост на съюзи в Хисар, Нареченски бани и Поморие. По-късно в състава на санаториалните заведения се включват завещаният от о.з.генерал Рачо Петров имот с две вили в Белово с желание да бъде погребан там (гробът с надгробната морена бе възстановен през 1993 г.)  - за климатично лечение на военнослужещи с белодробна туберкулоза и национализираната частна болница в гр. Вършец. В края на 1948 г. със седем военни санаториума.
През 60-те години на ХХ век  се извършва масово строителство в съществуващите санаториуми, а през 1969 г. е открит новопостроения санаториум във Велинград. Към началото на 1989 г. армия разполага с осем санаториума, в които годишно се обслужват около 28000-29000 пациенти.

 Дейността на военните санаториуми, след преминаването им към Медицинската служба на армията и до днес, се организира от вътрешно нормативни актове. До  1989 г. те са утвърждавани от Министъра на народната отбрана и Началникът на Тила на БНА, а след 1991 г. - от Началника на Генералния щаб на Българската армия. Никога не е изпълнена разпоредбата на чл. 86 от Закона за всеобщата военна служба в Народна Република България – обнародван в Държавен вестник през м.февруари 1958 г., за уреждането й с  правилник, утвърден от Министерския съвет. В действащия ЗОВСРБ също липсва подобна регламентация.

Според вътрешно нормативните актове, възстановяването на срочнослужещите (след остри заболявания, като продължение на болничното лечение или при тежки форми на заекване) е изцяло за сметка на бюджета на министерството. За възстановяване на срочнослужещите се ползват военните санаториуми в Кюстендил, Вършец и Белово. Свръхсрочнослужещите офицери и сержанти ползват възстановителните заведения безплатно, когато санаториалното лечение е продължение на болничното. При определени заболявания (например сърдечен инфаркт и мозъчен инсулт) сроковете за възстановяване  са 50 дни. Санаториумите се използват веднъж годишно и от свръхсрочнослужещи офицери и сержанти с хронични заболявания, като половината от отпуска  дни са възстановяване (10 дни) е служебен. До финансово-икономическата криза през 1997-1998 г. офицерите и сержантите заплащат символични суми за тази форма на възстановяване.

Когато постъпих на работа в управлението, ръководството на мирновременната дейност на санаториумите се осъществяваше от Лечебно-курортният. Начело на отдела беше полковник Тончо Янков, със заместник полковник Рафаел Стефанов и старши помощник по санаториалното дело – полковник Антон Антонов. След 1985 г. отделът бе последователно оглавяван от полковник Рафаел Стефанов, полковник Васко Петров, полковник Нарцис Москов.  За санаториалното дело в различните години са отговаряли офицерите Васко Петров, Лъчезар Войнов, Красимир Балев, полковника от резерва Стефан Гогов – бивш началник на Военна болница в гр. Дупница, а в последствие – на Учебния отдел на ВМА.
Отделът, в който работех, също имаше отношение към санаториалното дело. Той отговаряше за поддържането на щатове за мирно и военно време и изготвяше предложения за промени в тях, поддържаше кадровите дела на висшия медицински състав и планираше годишните размествания, организираше следдипломната квалификация и определяше мобилизационно назначение на лекарите, контролираше изпълнението на възложените им военновременни задачи. А те не бяха никак леки. Особено за санаториумите във Велинград и Кюстендил. Всеки един от тях  отговаряше за формирането на стационарна болнична база с 5500 л. В нейният състав влизаха – управление на базата, батальон за материално осигуряване и единадесет стационарни болници (сортировъчна полева подвижна болница, евакуационен приемник, хирургическа евакуационна болница, терапевтическа евакуационна болница – 2 бр., болница за леко ранени,  болница облекчен тип, евакуационна болница за ранени в главата и гръбначния стълб, евакуационна болница за ранени в гърдите, корема и таза, евакуационна болница за ранени в бедрото и големите стави  и многопрофилна евакуационна болница). Общата численост на базата бе около 2250 души, което десетократно надхвърляше числеността на мирновременния персонал. През 1982 г. болничната база, формирана от санаториума във Велинград участва във военно-медицинското учение  „Пирин-82”.
След закриването на санаториума в Кюстендил  през 1991 г., двете военновременни стационарни болнични бази бяха обединени в една с 8000 легла. Това намали бремето на мобилизационните задачи на колегите от Велинград, но не го премахна. Това се случи едва през 1998 г., когато по мое предложение, бяха снети от схемата за мобилизация военновременните стационарни и полеви болнични бази и бяха заменени с 16 полеви болници (по броя на общовойсковите съединения в армията). А санаториалните заведения, преструктурирани в Центрове за рехабилитация и профилактика, започнаха и в мирно и във военно време да се занимават с едни и същи задачи – възстановяване ва здравето.
Със санаториума във Велинград ме свързва един необичаен спомен. През лятото на 1991 г. началникът на управлението генерал-майор Чаушев и неговият заместник – полковник Кушев отсъстваха от страната, а аз бях „временно изпълняващ длъжността” началник за времето на отсъствието им. Някъде към обяд ми позвъни секретарката на вицепрезидента Атанас Семерджиев и ми съобщи, че незабавно трябва да се явя при него. За първи път влизах в Президентството. И ако кажа, че не бях притеснен, ще излъжа. Оказа се, че трябва до присъствам на среща на генерал Семерджиев с представители на Малтийския орден, на която да се обсъдят възможностите на ордена за здравни инвестиции в България. Моята задача, по думите на секретарката, беше да докладвам за балнеоложките възможности на страната. Учудих се, че за този доклад не бяха поканени представители на здравното министерство. По време на срещата бях седнал от лявата страна на вицепрезидента, а вляво от мен беше професор Любен Беров – съветник на президента Желев и бъдещ министър председател на България. Когато ми даде думата, генерал Семерджиев каза, че е необходимо да акцентирам в изказването си върху балнеоложките възможности и клиничният профил на санаториума във Велинград Стана ми ясна причината за отсъствието на специалисти от здравното министерство. Вицепрезидентът вероятно се надяваше малтийците да инвестират във Велинград. Доколкото знам от тези разговори не произтече нищо.
Няколко думи и за промените в санаториалното дело след 1989 г. Част от тях настъпиха по обективни причини. Вече споменах за закриването на санаториума в Кюстендил. В основата на това решение беше икономическата  неефективност на заведението (сезонна  работа от май до септември, а целогодишна издръжка на персонал и комунално-битови разходи и др.) и липса на собствени възможности за съвременна балнеоложка рехабилитация и профилактика. Да не говоря за примитивните условия за настаняване и битово обслужване на пациентите. По реституционни причини бе закрит санаториума във Вършец.
При едно изследване през 1990 г. бе установено, че  медицинският персонал в болниците и санаториумите застаряване. Обобщените данни за санаториумите показваха, че 32% от лекарите са във възрастовата група от 50 до 65 години, 50%   от   35 до 50 и едва 18% са под 35 годишна възраст. Установено беше и немотивирано им пренасищане  с лекари. Мерки обаче не бяха предприети.
Съществени промени в организацията на санаториалното дело се извършиха след приемането от Висшия военен съвет към Министъра на отбраната през месец май 1992 г.  на „Концепция за реорганизация и развитие на медицинската служба на Българската армия в мирно и военно време в периода 1992 г. до 2000 г.”. По-важните от тях бяха:
1. Въвеждане на нови щатове на всички мирновременни военни здравни структури, в т.ч. и ЦРП с оптимизиране числеността на персонала по посо­ка намаление, без да се навреди на техните възможности.
2. През 1993 г. беше приета „Временна инструкция за организиране лечението в Центровете за рехабилитация и профилактика” с надеждата, че тази материя ще бъде уредена в подготвяния по това време законопроект за отбраната и въоръжените сили на Република България. Което се оказа химера. Инструкцията регламентираше реда за лечение и неговото заплащане съобразено с новите цени на стоките и услугите в страната. Утвърдени бяха три основни форми за лечение, две от които добре познати – възстановяване след болнично лечение от 20 до 50 дни и вторична профилактика и рехабилитация на хронично болни за 20 дни.  Третата беше нова и представляваше първична профилактика на здрави лица за 10 дни. С нея бяха обхванати работещите с ракетни горива и в среда на високочестотни и електромагнитни полета. Тя замени пре­дишната профилактика във военно почивните домове, оценена като неефективна.
В отделен раздел  беше уреден проблемът с възстановяване на наборните военнослужещи след болнично лечение. Домашният отпуск по болест беше заменен с възстановяване в ЦРП. Специално внимание беше отделено на възстановяването на преболедувалите от вирусен хепатит.
Наредбата уреждаше използването на ЦРП от членовете на семействата на военнослужещите, пенсионираните по пределна възраст офицери и сержанти с хронични заболявания, уволнените или пенсионираните по болест военнослужещи, съпругите, и децата на загиналите военнослужещи и военни служители при изпълнение на служебния им дълг, от военните инвалиди и семействата им.
Разказвайки за санаториалното дело, не мога да не спомена за тежката криза, настъпила в страната в края на 1996 и началото на 1997 г. Тя засегна и Центровете за рехабилитация и профилактика. Изхранването на лекуващите се извършваше със затруднение. Липсваше гориво за локалните отоплителни системи. Наложи се прилагането на непопулярни мерки – спиране на приема на пациенти, принудително пускане на персонала в домашен отпуск, съкращаване на сроковете за рехабилитация, нарушаване на правилата на диетичното хранене, увеличаване  на цените, които заплащаха  част от лекуващите се. Те не се приемаха еднозначно, както от персонала, така и от пациентите. Не бяха малко и недоволните. Но трябваше да оцелеем. И оцеляхме. Тези времена останаха в миналото и вероятно малко хора си спомнят за тях.
Ще ми се да пожелая на днешните лекари, сестри, кинезитерапевти и останалия обслужващ персонал в болница „Вита”, наследник на някогашния военен санаториум, никога повече да не ги преживяват!
София, 22.07.2016 г.
* -текстът е писан по молба на моя приятел д-р Крантев, управител на болница "Вита" по повод книга, която подготвя.

ТЕРОРИЗЪМ – добре забравени истории и ....... намерения ......



Нямаше да седна да пиша по тема за тероризма, ако преди 10-на години с колегата ми – главен асистент Илиян Стефанов не бяхме се занимавали с темата професионално – като преподаватели във Военна академия. Материалите от тези занимания използвам в изложението.
Нямаше да седна да пиша за тероризма, ако днес някой решения на НАТО от преди 12-на години не се оказаха неефективни. Например тези от срещата на върха в Истанбул (м.юни 2004 г.), за укрепване на възможностите на НАТО за борба с тероризма, включващи придобиване на военни способности за: неутрализиране на самоделни взривни устройства, унищожаване на складовете с взривни вещества, защита на самолетите от преносими ракети земя-въздух, защита на хеликоптерите от гранатомети, защита на пристанищата, детекция, защита и противодействие на нападения с химическо, биологическо, радиологично и ядрено оръжие,  технология за точно спускане от въздуха за специалните оперативни сили, разузнаване, наблюдение и целеуказване на терористичните обекти и най-накрая – използване на свръхмодерни технологии за детекция, обезвреждане и преследване на терористи (за повече подробности може да прегледате статиите на С. Ричард Нелсън – директор по програмно развитие към Атлантическия съвет на САЩ, Лионел Понсар е съветник по изследователската дейност в Колежа по отбраната на НАТО в Рим, Даниел Спекхард, и Маршал Билингсли, публикувани в NATO Review от есента на 2004 г. – бел. моя). Които не предотвратиха нито един атентат през последните години – нито в Европа, нито в Близкия Изток.


Нямаше да седна да пиша за тероризма, ако българските политици и депутати, независимо от титли и занятие, обичаха повече да четат и па-малко да приказват, и ако един полковник от резерва с научни титли и звания не бранеше като Раймонда Диен законопроекта за борба за противодействие на тероризма, в компанията на един политик със жълто около устата и един прононсиран доносник на Държавна сигурност в студиото на БНТ 1 предаването   на Добрина Чешмеджиева „Референдум”, 18.07.2016 г.
Позволявам си да започна с кратка история на тероризма.
Оказва се, че терористичните актове не са патент нито на Ал Кайда, нито на ДАЕШ, нито на ЕТА, RAF или ИРА. 
Още в началото на XIX век френски роялисти правят опит да взривят каретата на Наполеон. През 1835 г. италианецът Фиески се опитва да взриви френския крал Луи-Филип, при което на парижкия булевард “Темпл” загиват 40 души. Кървавата заря на тероризма поставя  знаменитата руска “Народна воля”, членовете на която и до днес се считат за класиците на терора. Организацията действа от 1878 до 1881 г. Народоволците залагат бомбата, убила Александър II на 13.03. 1881 г. (нов стил – бел. моя). 
Екзекуцията  на убийците на Алксаандър ІІ


След разгрома на “Народна воля” в Русия настъпва затишие, затова пък вълна от взривове залива Европа и САЩ. Само през 1892 г. в Европа стават над 1000 бомбени атентата, а в Америка ­ около 500. Спецслужбите на засегнатите страни пращат масово свои агенти на обучение в руската царска “охранка”, която вече е натрупала голям опит, преследвайки народоволците.
В началото на XX век в Русия отново започва терор, този път на есери те (за по- младите – „есер”популярно наименование на членовете на партия на социалисти революционери, основана през 1901-1902 в резултат на обединението на народоволческите групи - бел. моя), който продължава до 1914 г. След това терорът се разтваря във войни и революции.
Епохата на „народоволците” се повтаря в Европа през 60-80-те години на ХХ век. Този период е уникален по броя на жертвите на ляво радикалния терор и по броя на организациите в различните части на света – ­ от Колумбия до Япония. Кумир за всички съвременни терористи става “Фракция Червена армия” (Rote Armee Fraktion, RAF), действала в Германия от края на 60-те години. 
 
Членове на РАФ

Предполага се, че нейни членове са извършили 555 терористични акта, сред които отвличане на самолет със заложници, взривове в банки, държавни учреждения, военни бази на НАТО и Бундесвера, отвличания и убийства на световноизвестни политици и бизнесмени. Трябва да се отбележи, че съдът успява да докаже участието на RAF само в 55 случая (нека да бъдем по-кротки в критиките си към българската съдебна система, щом и германската не успява да докаже всичко – бел. моя). Тази групировка действа почти 30 години, сменяйки няколко поколения терористи, и обявява разпускането си едва в началото на 90-те години. Групата води истинска партизанска война с държавата, а много аналитици смятат, че все още е рано да се отписва RAF от сметките.
Съдене на терористи в Италия

През последните години на преден план излезе ислямският тероризъм. Войната се него се очертава да бъде дълга и тежка, при това без шансове за пълна победа. Но дори той въобще да не съществуваше, Европа едва ли щеше да може да спи спокойно. Наистина ИРА сложи оръжие. Но останаха баската организация ЕТА, корсиканските сепаратисти във Франция, анархистите в Италия и Гърция. Или чисто и просто обикновени гангстери, решили да изнудват правителствата на “едро” ­ например със заплаха да взривят атомна централа. Което си е пак чиста проба тероризъм.
Новоосвободена България бързо се включва в смъртоносната игра, но и дава своя международно признат принос. Бомбите “македонки”, с които ВМРО подлудява Османската империя, получават висока оценка от такъв изпечен специалист по терора като Ленин. Той дава на съмишлениците си специални инструкции да проучат българския опит. Това става след акцията на превърналите се в легенда солунски атентатори. В продължение на една седмица през 1903 г. те парализират живота във втория по големина тогавашен турски град на Балканите. Изобщо бомбените атентати са част от духа на Belle Époque (фр.) прекрасната епоха (период от европейската история, датиран приблизително между края на Френско-Пруската война, 1871 г. и началото на Първата световна война, 1914 г., когато хората смятат, че войната е изкоренена от човешката история – бел. моя). Те намират отражение и в литературата ни. Алеко Константинов се подиграва с “освидетелстващият зъбите на посетителите на Черната джамия” стражар, който със заекване произнася трудните названия на различните взривни вещества. Във Вазовата комедия “Двубой” интригата се върти около “комплота на динамитаджиите”. С една дума ­ нямал си Алфред Нобел друга работа... На полицията обаче никак не є е било до смях. И е имала всички основания да бъде бдителна. Атентатите в началото на века следват един след друг ­– Кюстендил, 1907 г., предотвратеното нападение срещу цар Фердинанд през 1914 г., взривът в софийското казино, 1915 г. Най-оригинални са анархистите. Като истински безбожници те не се притесняват да използват изрязани и натъпкани с експлозив библии, каквито разпращат по домовете на тогавашните протестантски мисионери.
Такава “блага вест” получават през 1912 г. лидерът на народно-либералната партия Никола Генадиев, дипломатът историограф Симеон Радев, секретарят на ВМРО Христо Матов и мнозина видни личности. За щастие изпращащите право при Бога послания се оказват дефектни.
Балканската война също започва с експлозия ­ на площада в Кочани на 01.08.1912 г. Натоварено с динамит магаре изиграва ролята на „шахид” (мъченик за вярата, приел доброволно смъртта – бел. моя). Взривено е сред пазарното множество, като са убити и ранени десетки турци. Атентатът и последван от клане над българи и поводът за обявяване на война е налице.
През 1918 г. оръдията по фронтовете замлъкват. Но във вътрешния български фронт експлозиите не спират.
Взрив разтърсва театър “Одеон” на 03.09.1920 г. Бомби са хвърлени върху колата на министър Райко Даскалов (15.12.1922 г.) и срещу самия Александър Стамболийски –­ 05.021923 г. Милост няма дори за децата –  ­ в София е окървавена ученическата манифестация на 24.05.1922 г. И така до страшния 16.04.1925 г. 
 
Атентата в църквата "Свети Крал", днес "Света Неделя".

На тази дата под развалините на взривения от комунистическите екстремисти купол на църквата “Свети Крал” загиват  213 души (между тях 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани, 3 депутати и множество граждани, включително деца), а ранените са 500 (един от участниците в атентата е рода на днешния демократ Асен Асов – бел. моя). ”Световния рекорд” на България по жертви е “подобрен” едва през 1995 г. – САЩ, Оклахома сити.
След 1925 г. експлозиите спират за дълго. Чак до 1941 г. Тогава гръмват нефтената рафинерия в Русе, работеща за Райха, и няколко немски (или предназначени за Източния фронт) влакови композиции. Най-голямата от тях е от 50 товарни вагона и е взривена на варненската гара. Да попитам – това атентати ли са, или национално освободителна война!?
Ще си позволя една малка шега. По време на Живков хората не се занимаваха с тероризъм, а с разпространението на политически вицове. Те предизвикваха „експлозии” от смях, рушиха партийни авторитети, но не убиваха хора. До 1984 г., когато експлозиите на гара Буново, Пловдив, Сливен и Варна взривиха измамното спокойствие в България.
С неясна, все още, цел беше и терористичния акт на летището в Сарафово през 2012 г.
Надявам се, уважаеми читатели на блога ми, че успях да ви убедя, че тероризмът нито е нов, нито е плод на днешната либерална демокрация, както се опитват да ни убедят пишман българските анализатори, включително и споменатите по-горе. Имало го е, има го и вероятно ще го има докато свят светува. Или както много добре го е казал С. Ричард Нелсън: „тероризмът е опасен и неизбежен риск, който трябва да бъде регулиран, а не война, която може да бъде спечелена.” За разлика от външният ни министър Даниел Митов, който се кани да го пребори със закона!
Както съм имал повод да казвам и друг път: „терористичните актове са своеобразна загуба в геополитическата лотария, която трудно може да бъде избегната, а намаляването на щетите от тях  и ликвидирането на последствията е и ще бъде само и единствено въпрос на държавна политика!! С подобна политика законопроектът за противодействие на тероризма не се занимава!
Толкова за историята.
Предлагам да преминем към теоретичните основи на явлението тероризъм от гледна точка на неговото дефиниране, класификация, форми на терористична тактика, характеристика на терористичните организации, основни форми за противодействие.
Съзнавам, че ще се повторя, но няма как да не спомена мисълта на руския и съветски стратег Свечин, че значението на правилно дефинираните понятия във военното дело е толкова  значимо, колкото са значими формулите в математиката.  Допълвам го с моите лични наблюдения, че това мнение се отнася и за другите обществени науки. Само че до днес липсва международно правна дефиниция на тероризма. Спомням си Сесията на Общото събрание на ООН по повод 50 годишнината на организацията (1995 г.) и дебатите по тази тема, които не доведоха до общо съгласи. Досещате ли се защо? Защото за част от държавите членки тероризмът е форма на национално освободителна борба,  а за останалите – не! Въпрос на гледна точка, а ако не вярвате – върнете се към историческите примери по-горе. Тогавашните опасенията – основно на държави от Африка и Азия, че веднъж прието, определението може да бъде използвано за намеса във вътрешните работи бяха толкова основателни, колко са днес опасенията, че депозираният в Народното събрание Законопроект може да се използва за политическа или икономическа репресия на опонентите.
В началото на ХХІ век, основно във военни теоретични разработки битуваше дефиницията за тероризъм, според която става дума за: междудържавна или вътрешно държавна престъпна дейност, изразяваща се в използване на насилие и заплахи с насилие за постигане на конкретни политически цели – отслабване и дестабилизация на съществуващото държавно управление. По същество тероризмът е криминално престъпление, извършвано под маската на политически подбуди. Не твърдя, че определението е максимално точно, но не мога да приема и тезата на авторите на законопроекта, запратили дефинициите – „тероризъм”, „терористичен акт”, „антитерористична операция и „граница ва зона на операцията”  в допълните разпоредби (§ 1, т.1– 4).
Тероризмът не е толкова просто явление, както се опитват да ни убедят авторите на законопроекта, препращайки ни към Наказателния кодекс при дефиниране на тероризма и терористичния акт. От теоретична гледна точка той може да бъде класифициран  по: идеологически белези – лявоориентиран  (ляв екстремизъм); дясноориентиран (неофашизъм); религиозен (етноцентристки); националистически; обекта на дейност – въздушен, воден, сухопътен; използваните средства – конвенционални  оръжия (взривни устройства, огнестрелно оръжие); оръжия за масово поразяване (ядрени, химически и биологически);  други средства.
Не са еднакви и формите на терористична тактика – от физическо ликвидиране на хора (най-често политически лидери или държавни/местни ръководители, през бомбени експлозии с масови невинни жертви, вземане на заложници или шантаж чрез заплахи и овладяване, отцепване и прочистване на територия на религиозно-етнически принцип. 
Убийството на Алдо Моро
Следователно и противодействието им не може да бъде едно и също. Важен елемент за ефективно противодействие е познаването на характеристиките та терористичните организации. Ще спомена само някои от тях:  активизиране на идеологически или други – религиозни, етнически мотиви; прецизен подбор на обектите и добра подготовка за всеки терористичен акт изключителна конспиративност и секретност на дейността на организаторите; последователност в преследване на целите; специален подбор и добра подготовка на членовете на терористичната организация
От тази гледна точка, не е чудно, че липсват достоверни прогнози за случване на терористичните актове. Проучването на честотата на случилите се терористични актове в конфликтни райони – Пакистан, Афганистан, Ирак и Руската федерация в периода от 90-те години на ХХ век до 2009 г. показва, че липсва връзка между честота на случване и равнището на военнополитическа нестабилност и конфликтност, сиреч броят на реализираните актове не кореспондира с публично оповестените нива на нестабилност и конфликност в конкретния регион.
От теоретична гледна точка е известно, че независимо от формата на терористична тактика, всеки терористичен акт протича в два периода: предтерористичен и на възникване и разрешаване на терористичния акт. През втория период  се различават три фази  - на изолация, на спасяване и на възстановяване и три зони  - на удара, на филтрацията и на общественото подпомагане
Ще си позволя да споделя и някои мисли относно защитата на населението при тероризъм. Правя го защото в в чл. 1, ал.2, т.1 на Законопроекта за противодействие на тероризма защитата на правата на гражданите при тероризъм са обявени за приоритетни. Оставям настрана "нонсенс"-а в израз „права на гражданите”, защото между тях попада и правото да бъде избиран – за президент или кмет например. По-правилно щеше да бъде, ако бяха записали „защита на живота и здравето на населението”. Явно толкова е била компетентността на авторите.
Защита на населението при терористични актове, независимо от използваните средства, бива първична, вторична и третична. Значението на трите вида защита е различно в различните периоди  и фази. Първичната защита на населението преобладава в предтерористичния период, вторичната е типична за фазата на изолация и спасяване, а третичната – за фазата на възстановяване. Зоните са важни и от гледна точка на възможността да бъдат активирани необходимите ресурси.
Първичната защита е насочена към намаляване на честота на проявление на увреждащите фактори или предотвратяване/снижаване на тяхното въздействие върху живота и здравето на населението. В нея се включват мероприятия с политически, правен, политико-военен, организационен, технологичен и др. характер. Медицинските компоненти на първичната защита имат по-скоро организационен характер – подготовка на населението за оцеляване и на здравеопазната система за действие. Няма да откриете нито един текст в законопроекта по тази тема. Няма да откриете подобни текстове и в Закона за защита при бедствия, ако някой депутат започне да ви убеждава, че материята е уредена там.
Вторичната защита е насочена към преодоляване на последствия от въздействието на увреждащите фактори и свързаното с това физическо и/или психическо разстройство на здравето на населението. Вторичната защита е медицински и психологически детерминирана, но не изключва мероприятия с  организационен или друг характер – аварийно-спасителни дейности, осигуряване на подслон, хранене и водоснабдяване на засегнатото население и т.н.
Третичната защита включва преодоляване на късните последствия от увреждането на здравето на населението. В този аспект тя също е медицински и психологически детерминирана, доколкото е свързана с намаляване на физическата и/или психическата инвалидизация. В нея обаче съществено значение има ресоциализацията на инвалидите, която по своя характер е по-скоро социална, отколкото медицинска дейност. Третичната защита  е в пряка зависимост от ефективността на вторичната защита.
За актуалността на споделените мисли относно защитата на населението ще си позволя да ви дам един пример от ликвидиране на последствията от терористичния акт в Театралния център на Дубровка Москва от 23 до 26.10.2002 г. (40-50 души чеченски терористи превземат театралния център, в който се играе мюзикълът "Норд-Уест". Терористите взимат за заложници 850 зрители, като отправят искане за изтегляне на руските войски от Черня, както и незабавно да се сложи край на Втората чеченска война – бел. моя). 
 
Терористичния акт в театъра на Дубровка, Москва
Думите принадлежат на Вячеслав Афанасиев, главен лекар на болница № 7 в Москва (участвала в ликвидирането на последствията от терористичния акт):
„....В първите минути на антитерористичната операция пострадалите зрители се нуждаеха от парамедици, а не от лекари......Парамедиците са хора знаещи абв-то на спешната помощ, като правило не са лекари, а полицаи пожарникари, шофьори, т.е. тези които първи са се оказали на мястото на инцидента..... в Милиционерските академии нещо по този въпрос (спешната помощ – бел. моя) се учи, но в реалния живот полицаите не се занимават с това... Не са редки случаите, когато пристигайки на мястото на ПТП, те поглеждат пострадалите, оттеглят се встрани и се обаждат на Бърза помощ.....
За нашата болница е типично оказване на помощ на населението при много жестоки катастрофи – Чернобил (аварията в АЕЦ „Ленин”, 1986 г. – бел.моя) и Спитак (разрушително земетресение в гр. Спитак, Армения, 1988 г. – бел. моя). Във връзка с взетите заложници в кинотеатъра бе преустановен регулярния прием на пациенти, освободиха се болнични стаи и доставиха се медикаменти ...... Първите обгазени зрители постъпиха болницата в 07:15 часа. ...Пострадалите, които са евакуирани с линейките на Бърза помощ бяха получили необходимите медицински грижи, но това не се отнася за евакуираните с автобуси.... Бяхме подготвени да се справим с травматични случаи като резултат от самоубийствени взривове ..... Не бяхме предупредени, че пациентите са отровени... Първите пациенти бяха или мъртви или леко пострадали, някой от леко пострадалите избягаха от болницата......След първите единични пациенти, изведнъж едновременно докараха 110 поразени с еднотипна клинична картина – отпуснатост, повръщане, замъглено съзнание..... ...Не съм звънял да питам с какво са отровени..... След като ги доставиха, донесоха и препарати за различните видове отравяния и препоръчаха да ги използваме..... Съчувствам на болница № 13  - на тях им докараха 300 обгазени. Нямат обаче нито един починал от тези, които пристигнаха живи в болницата.....”
Съжалявам за твърде дългия цитат. Позволих си го, тъй като опазването на нашите права, на гражданите е основна цел на законопроекта. Открийте текстовете в законопроекта, които уреждат тази материя. Потърсете ги и в Закона за защита при бедствия. Наскоро слушах един висш полицай, който ме убеждаваше, как има право да нарушава личната ми свобода, за да защити живота ми. Явно, господинът беше гледал твърде много евтини холивудски филми.
И накрая няколко думи и за участието на Българската армия в антитерористични операции.
И тук се налага се да припомня някой исторически факти. Военните пенсионери от Генералния щаб помнят, че навремето имаше специален ред (в Директивата за бойна готовност на БНА/БА – бел. моя) за оповестяване и привеждане в готовност на инженерни, химически и медицински формирования за участие в ликвидиране на последствията при бедствия. Всеки път си го припомнях, когато давах оперативно дежурство в Министерството на отбраната (помощник-оперативен дежурен по Тила на БНА и ГУВТ) в периода 1983-1987 г. Военна болница Шумен развърна в района на Попово полева терапевтична болница при ликвидиране на последствията от земетресението в Стражица през 1986 г. (сградата на местната болница беше силно пострадала и опасна за обитаване – бел. моя). Каква беше ползата от нея, е друг въпрос.
През 1982 г. бях на учението „Щит-82”. Тилът и медицинската служба на 7 мсд бяхме разположени на ъглопътя Жегларци – Кочмар. Тогава ми се наложи да участвам и в „антитерористична операция”, без да зная, че се е наричала така. Бяхме блокирали шосето, под което беше лагерът ни, и спирахме всички автомобили за проверка на пътниците. Поводът беше, че на 09.09.1982 г. арменски терористи бяха направили опит за ликвидирането на турският консул в Бургас Бора Сюелкан, а вместо него бяха убили административния аташе в консулството (тези подробности ги научих доста по-късно – бел. моя). Добре, че не намерихме терористите. Защото най-вероятно сега нямаше да пиша тези редове.
Сега да се върна на участието на Българската армия в антитерористични операции. По темата се заговори около в края на 90-те години на ХХ век, когато някои политици и военни бяха решили, че за България няма външни заплахи, политиката ще има „примат??? над силата” и армията трябва да си търси „друга работа”. Имаше и конференция по темата през есента на 2000 г. във Военна академия. В която висши офицери, воглаве с началника на Генералния щаб М.М. развиваха тези, че военните трябва да се специализират в специализирани пожарникарски и аварийно-спасителни техники работи, че е нужно да се достави съответното оборудване и прочие. И когато един офицер от тогавашната „Гражданска защита” заяви, че тезите са погрешни.... беше набързо пенсиониран. Имаше и специална „Доктрина за операции, различни от война” (Военно издателство, София, 2001 – бел. моя). Както и да е. Това са подробности.
По това време задачите на Българската армия се разглеждаха по компоненти – сухопътен, военновъздушен и военноморски.
На сухопътния компонент се възлагаше да: подпомага на формирования от МВР за отразяване, блокиране, неутрализиране и прочистване на райони; да усилван с модулни формирования органите на местната власт по защитата на населението при екологични кризи, епидемии и промишлени аварии причинени от терористични актове;
Военновъздушният компонент трябваше да: води наблюдение, разузнаване и охрана на въздушното пространство; охранява стратегически важни обекти; оказва авиационна поддръжка на формированията от Българската армия участващи в операции срещу паравоенни формирования.
Задачите на военноморския компонент  бяха свързани с водене на наблюдение и защита на пристанищните съоръжения и навигационните средствата за осигуряване на безопасността на корабоплаването, бреговите граждански и военни обекти, както и евакуация на пострадали или застрашени граждански лица от терористични действия в Черноморския басейн.
 
Задачи на БА за противодействие на терора (схематично)
Бяха определение и основните формирования за  изпълнение на тези задачи: бронеразузнавателни части, в редки случаи усилени с механизирани подразделения – за усилване наблюдението и прикритието на държавната граница; механизирани подразделения или подразделения от силите за специални операции за блокиране и изолиране на кризисния район; механизирани подразделения – за прочистване на кризисния район, за конвоиране и охрана на заловени терористи и бежанци и за устройване на бежански лагери; отряди и групи от силите за специални операции – за директни действия по унищожаването на бази, складове и залавяне на лидери.
Ще се въздържа да коментирам задачите и формированията на Българската армия. Нека това да го направят военните експерти – да ги оборят или да ги подкрепят.
Учудвам се обаче от текста на чл. 7, ал.2 от Законопроекта за противодействие на тероризма, според които на военнослужещите, участващи в  предотвратяване на терористичен акт и в преодоляване на последиците от терористичен акт се дават  правомощията типични за полицията. Те се състоят в права, типични за полицията (в скобите съм цитирал съответните членове на Закона за МВР, без да влизам в подробности на алинеи и точки –  бел. моя):
·       да извършват проверки за установяване самоличността на лице (чл.70);
·       да могат задържат лице (чл. 72);
·        да извършват обиск на лице (чл.80);
·    да проверяват личните вещи на лица и  да извършват проверка на превозно средство, кораб, въздухоплавателно средство, контейнер и на вещите, превозвани в тях (чл.81);
·         да извършват проверки в помещения без съгласието на собственика или обитателя или в тяхно отсъствие (чл.83);
·       да използват физическа сила и помощни средства само когато това е абсолютно необходимо (чл.85);
·            да използват оръжие само когато това е абсолютно необходимо (чл.87).
Чудя се, подобно на колегата от „Гражданска защита” през 2000 г., в какво ще превръщаме формированията от армията – в полиция или във военна сила, способна да се справи с външна военна опасност?
Преди 20-на години един американски полковник беше писал, че участието на формирования от Сухопътни войски в мисии за опазване на мира ги отучва от водене на бой. И че възстановяването на тези способности са необходимо около 6 месеца след завръщането им в САЩ.
Постановките на Законопроекта за противодействие на тероризма ми навяват подобни аналогии.
Наскоро чух, че приемането на един законопроект на първо четене означавало приемането на неговата идеология!
Не зная каква е идеологията на Закона за противодействието на тероризма, защото не я разбрах след неколкократно четене!
От опит зная, че приемането на такива „недоносчета” винаги налага промени след влизането им в сила. 
Някои от промените – месец   след публикуването им в „Държавен вестник”!
 


понеделник, 11 юли 2016 г.

Спомени и въпроси......



По край помпането на мускули и дрънкането на оръжия във Вашингтон, Брюксел (срещата на високо равнище  на алианса във Варшава), Москва и ....... София (Плевналиев, Ненчев, Митов, Паси и подгъзурните им журналисти и анализатори) се сетих за ХЕЛЗИНКСКИЯТ ПРОЦЕС, стартирал в годините на СТУДЕНАТА ВОЙНА. Това беше БЕЗПРЕЦЕДЕНТНА форма на диалог между държавите от Източния и Западния блок.  Днес единият блок се асоциира с Русия!?
Възникването Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (трансформирано през 1994 г. в Организация за сигурност и сътрудничество в Европа) е свързано с направените в края на 60-те години на ХХ в. предложения от СССР за уреждане на статуквото в Европа, възникнало в резултат от Втората световна война. Сключени са поредица от договори между ФРГ и страните от Източния блок. Западът променя нагласата си и в доклада “Армел” от 1967 г. се посочва, че ЕДНА ОТ ЦЕЛИТЕ НА ПОЛИТИКАТА НА НАТО Е СЪЗДАВАНЕТО НА УСТОЙЧИВА СРЕДА ЗА РАЗРЕШАВАНЕТО НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ И ДРУГИ ПРОБЛЕМИ НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ. Конференцията за сигурност и сътрудничество на държавните и правителствени ръководители на 35 държави (вкл. САЩ и Канада) се провежда в Хелзинки от 30.07. до 01.08.1975 г. Подписан е заключителният акт на конференцията, който представлява значително постижение в процеса на намаляване на напрежението между двата блока, чрез приетите:
1. методи  за предотвратяване на случайна конфронтация между двата противопоставящи се военни блока;
2. предложения за икономическо, научно и техническо сътрудничество при зачитане на двете различни икономически и социални системи;
3. споразумение за по-близки контакти между на¬родите от двете различни системи и деклариране отново на ангажимент за зачитане на човешките права.
Толкова по историята
От 1995 г. насам ОССЕ е сложена във фризера.

Не коментирам, кой първи си разпаса пояса да я гази, но напомням за „случайния разпад” СФРЮ.
Ще се окаже, че президентът на САЩ по време на Конференцията – Джералд Форд (август 1974-януари 1977) и предшествениците му, както и Генералния секретар на ЦК на КПСС – Леонид Брежнев са били по-акъллии от днешните си наследници!?

Чудя се, как след 40-на години Европа се превърна от континент с ПЪРВЕНСТВАЩА РОЛА НА ПОЛИТИКАТА в континент, С ПЪРВЕНСТВАЩА РОЛЯ НА СИЛАТА в междудържавните отношения!
И не мога да си отговоря. А вие!?

петък, 8 юли 2016 г.

БЖЕЖИНСКИ, СРЕЩАТА НА ВЪРХА ВЪВ ВАРШАВА И ЕДИН ЕКСПЕРТ В МО....



„На най-важния театър на военните действия на земното кълбо – Евразия – в определен момент може да се зароди потенциално съперничество с Америка. Ето защо вниманието трябва да се съсредоточи върху ключовите действащи лица и правилна оценка на театъра на действие като отправна точка за формулиране на геостратегията на САЩ в аспект на перспективното ръководство на геополитическите интереси на Съединените щати в Евразия. За целта е необходимо да се предприемат две основни стъпки
• първата – да се изяснят динамичните, от геостратегическа гледна точка евразийски държави, които имат силата и са способни да предизвикат промени в международното разпределение на силите и да се разгадаят главните външнополитически цели на политическите им елити, а и възможните последствия от стремежа им да постигнат тези цели; точно да бъдат посочени важните, от геостретегическа гледна точка, държави чието разположение и/или съществуване могат да катализират по-активни геостратегически действащи лица или да катализират формиране на съответните условия в региона и
• втората – да се дефинира конкретна политика на САЩ, за да се компенсира и/или контролира казаното по-горе с цел съхранение и в бъдеще на жизнените интереси на Съединените щати, както и да се изготви по-обширна геостратегическа концепция, която да установи взаимна връзка между конкретният политически курс на САЩ в глобален мащаб
Накратко казано за САЩ евразийската стратегия включва целенасочено ръководство на динамичните от геостратегическа гледна точка държави и внимателно отношение с държавите, катализатори в геополитически план, съблюдавайки два равностойни интереса на Америка: В БЛИЗКА ПЕРСПЕКТИВА – ЗАПАЗВАНЕ НА НАШАТА ИЗКЛЮЧИТЕЛНА ГЛОБАЛНА ВЛАСТ, а в далечна перспектива – ТРАНСФОРМИРАНЕТО НА ТАЗИ ВЛАСТ В ИНСТИТУЦИОНАЛИЗИРАЩО СЕ ГЛОБАЛНО СЪТРУДНИЧЕСТВО. С терминологията от някогашните жестоки времена на империите, трите големи имперски принципа на геостратегията са: ДОГОВАРЯНЕ МЕЖДУ ВАСАЛИТЕ ДА БЪДЕ ПРЕДОТВРАТЕНО, ТЯХНАТА ЗАВИСИМОСТ ПО ВЪПРОСА ЗА СИГУРНОСТТА ИМ ДА СЕ ЗАПАЗИ, ВАСАЛНИТЕ ДЪРЖАВИ ТАКА ДА СЕ ТРЕТИРАТ, ЧЕ ДА СА ХРИСИМИ И ДА НЕ СЕ ПОЗВОЛЯВА НА ВАРВАРСКИТЕ НАРОДИ ДА СЕ ОБЕДИНЯВАТ.”
Збигнев БЖЕЖИНСКИ, цитира се по „Великая шахматная доска”(Господство Америки и его геостратегические инициативы), М., Междунар. отношения, 1998, ISBN 5-7133-0967-3, стр. 23 (превод – мой)
При този цинизъм на евреина, е излишно да коментира дали е казал, че „новият световен ред, доминиран от САЩ, се създава против Русия, за сметка на Русия и върху развалините на Русия!"
А към високо образованият г-н Михаил Найденов* - държавен експерт в дирекция “Отбранителна политика“ на Министерството на отбраната от 2001 г. имам само един въпрос:
- Господине, България чий "Троянски кон" е във Варшава - на Путин или на "Козяк". А може би трябва да попитам, Вие чии интереси защитавате?
И да му кажа, че за да прави ПОЛИТИЧЕСКИ ИЗКАЗВАНИЯ е необходимо да напусне заеманата длъжност!
И тогава да си плямпа това, което му хрумне!
АНАДЪНМУ, г-н политически Çapkin erkek 


*-на снимката