вторник, 27 септември 2016 г.

ВОЙНАТА ДНЕС?*



Познавам г-н Любомир Кичуков само от телевизионния екран. Достолепно излъчване, примерен изказ на дипломат, логични разсъждения. По тази причина се зачетох в статията му във в-к „Дума” [5]. Самият аз съм отдавна изкушен по темата за войната. По тази причина си позволявам да споделя някои мисли, породени от статията.
Авторът е прав, че в света „в момента не се водят войни! Официално. Защото нито една страна не е обявила формално война на друга...” [5].  Само че това е от доста време. Май от края на Втората световна война. Политици и военни не обичат понятието „война”, най-малкото защото то е неприемливо за общественото мнение. В собствените им държави и в чужбина. По тази причина  те използват евфемизми -  операции, кампании, ескалирано използване на ядрено оръжие, съпътстващи жертви (при убийства на невинно цивилно население), удари вместо бомбардировки и прочие. Шафрански пък измисли категорията „военно стълкновение” и обяви„ че това „не е война” и не изисква промяна на начина на живот на хората. Казано иначе – простички   и обществено удобни обяснения [5]. Светът не е станал по-мирен,  и вероятно никога няма да стане по-мирен, колкото и да ни се иска....Особено ако проблемите за войната и мира се разгледат в глобален план. Че войната ще бъде вечна спътница на човешкия род не е основание да приема тезата, че разбиранията ни за нея „твърде много са се променили” [5]. Не са се променили  разбиранията, а думичките, които употребяваме, за да ги артикулираме. Достатъчно е да се прочете Гуин Дайър [2].
За разлика от автора, не виждам нищо „стряскащо” в обновената „концепция за гражданска защита (на ФРГ – бел. моя), която, в съответствие с традициите на немската изчерпателност и прецизност, изброява мерките, които трябва да се предприемат в случай на заплаха...” [2]. Да обосновеш рисковете и заплахите не е „стряскащо”, даже и когато това става публично в държава-членка на НАТО. Стряскаща е политиката на САЩ в Европа и опитите на американския политически и военен истаблишмънт да я тласнат във военно противопоставяне с Русия. Но това е друга тема. Пишейки за войната в Европа се припомних една отколешна, вероятно забравена днес, мисъл на Жан Клод Юнкер, че е възможно „тези, които мислят, че вечният въпрос за войната и мира в Европа е завинаги погребан, да грешат. Демоните не са изчезнали, те само са заспали..” [6]. Апропо, войната в Европа май не е спирала, което видно от авторовите препратки към събитията в бивша Югославия, Украйна.... Опасността от война на територията на Европа, като хипотетичен факт не е изчезвала. Твърдя обаче, че войната като начин на мислене, „се настани в съзнанието на хората” благодарение на манипулациите. Съмнявам се, тя да се разглежда от политиците като „легитимен, морално допустим инструмент за решаване на спорове и конфликти”[5].
Тезата на автора за прехвърляне на проблемите на войната и мира върху структурите за сигурност (армия, полиция, пограничен контрол) е много вярна. Достатъчно е да се вгледаме в българската политическа действителност. Не е случаен фактът, че  в две от номинираните президентски двойки има генерали. Играе се на струната за „силната ръка”, която видите ли трябва да реши политическите по своя характер проблеми на България. Удобно е от гледна точка активиране на електората, но не е вярно. Всички те имат както своята отговорност, така и своите проблеми и пропуски - включително по отношение на взаимната комуникация и сътрудничество в общоевропейски план, както показаха терористичните актове през последната година. Подобни илюзии съществуват и в други страни от Европейския съюз. Премиерите на Чехия и Унгария Бухослав Соботка и Виктор Орбан смятат, че общата гранична полиция, общата прокуратура и общата армия ще решат проблемите, пред които е изправен съюза [1].  Илюзии! Колкото в друго време общата валута и Шенгенското пространство решиха проблемите на ЕС. Или колкото ЗЕС създаде предпоставки за изграждане на единна европейска армия. Официално съюзът бе закрит през 2011 г., като функциите му се прехвърлиха върху ЕС в рамките на изграждащите се „Обща външна политика и политика на сигурност“ и „Общата политика за сигурност и отбрана“ . Последните така си и останаха кухи пожелания.
Вярно е, че светът не е станал по-мирен, но е погрешно да се твърди, „че разбиранията ни за войната твърде много са се променили.”[5] Част от опитите за ново разбиране на войната се базират на непрекъснатите революции във военното дело, съпътствали цялата човешка история – от изобретяването на лъка и стрелата, през колесниците на римските легиони до ядреното оръжие. Споделял съм, че по същество става дума за единство от промени в технологиите/ техниката (средствата за насилие), схващанията за водене на военните действия и организацията на военните сили [4]. Те влияят върху формите и способите за водене на войните. Това е факт, който няма как да бъде оспорен. Въпросът обаче е  кое е еволюирало?  Мисля, че войната като средство за налагане на волята и постигане на политическите цели (войната във философски смисъл) ни най-малко не е еволюирала. Еволюирали са средствата за воюване!
 Твърди се, че днешните войни не са за територии, а за ресурси - основно енергийни и най-вече човешки [5]. Твърдението не е вярно, защото териториите и ресурсите, разположени върху тях са единно цяло. Ще напомня думите на Папа Урбан ІІ през 1095 г. в навечерието на Първият кръстоносен поход: „Земята, която наследихте, от всички страни е заобиколена от морета и планини, и тя е крайно малко за вас; тя едва дава препитание на хората. Ето защо вие се убивате и мъчите друг другиму, водите войни, ето защо толкова много от вас гинат в граждански раздори. Отмийте своята ненавист, нека враждите приключат. Присъединете се на пътя към гроба Господен; отвоювайте тази земя от нечестивата раса и я вземете за себе си” [4]. На съвременен език думите на Папата биха звучали приблизително така: „Овладейте тези територии с ресурсите им, за да си осигурите по-добри условия за препитание.”
Не отричам, че е възможно в някои държави да се сменят само управляващите режими, за да се експлоатират ресурсите (основно природните) – модерните напоследък „цветни революции”. Но и при тях няма как да се мине без използване на сила (справка войните в Ирак, Афганистан и Либия, като по-нови исторически събития). При това без абсолютни гаранции за безпрепятственото използване на ресурсите след смяната на правителствата.
Тезата, че „фронтовата линия сега не минава по границите, а е вътре в обществото” също не е нова. Как иначе да си обясним разделението на българското общество след двете национални катастрофи, довело до братоубийствено насилие? Нима тогава войната не е била вътре в българите, разположени от двете страни на барикадите.
Г-н Кичуков твърди, че самата система на ООН също преживява тежки времена. Тя е обвинявана, не без основание в липса на ефективност и свръхбюрокрация, и в неспособност да предложи конкретни практически решения на важни въпроси. Съгласен съм с тезата на автора, само че тя е започнала почти с основаването на организацията. При генералния секретар  на ООН Трюгве Лю (1946-1952) е първата израелско-арабска война и кръвопролитието на Корейския полуостров. Корейската война се води под флага на световната организация (първа операция за налагане на мир със сила – бел. моя), продължава три години, разрушенията са огромни, жертвите -  над милион и накрая страните се спират на старата граница, от която започват бойните действия. По времето на Даг Хамаршелд (1953-1961) стрелбата на Корейския полуостров спира,  вероятно от настъпилата умора и на двете основни участнички и най-вече поради преминаването Сталин в друго измерение.  Въпреки огромните усилия на ООН, тази война на практика никога не е прекратявана. Само временно са спрени престрелките, но нито един от проблемите между двете Кореи не е решен, и днес също. Времето на Хамаршелд се характеризира с непрекъснати израелско-арабски конфликти. Започват и конфликтите в Африка. Виетнамско-френската война спира, след като виетнамците набиват французите при Диен Биен Фу, без да се съобразяват с декларациите на ООН за мир. По негово време започват и кубинските и алжирските събития, които нито той, нито дошлия след него успяват да разрешат. При У Тан (1961-1971) е най-горещо във Виетнам, Лаос и Камбоджа. Виетнамско-американската война започва и се развива по времето на човека, родом от Индокитай, без той да успее да направи каквото и да било, за да спре ескалацията. Тогава започнат и бомбардировките над Северен Виетнам, улеснили влизането на СССР във войната чрез „съветници”. ООН се занимава основно с писане и прочитане на петиции за мир и дружба.  Само израелците донякъде се вслушват в призивите му и правят само една кратка война. Благодарение на Курт Валдхайм (1972-1981) и на „неимоверните” усилия на ООН, с изключение на Камбоджа, останалият Индокитай се поукротява, но пък се започват въоръжените сблъсъци в южния край на Африка – Ангола, Мозамбик, Зимбабве, Намибия. По същото време СССР, без да се съобразява с ООН започва афганистанската авантюра, която е добре известно как завърши. Изреждането на кризите на ООН може да продължи, но едва ли е необходимо [3].
Завършвайки  ще споделя, че когато разсъждавам върху новото, дали във войната или в някаква друга обществена  дейност, винаги се сещам за една мисъл на Питър Дракър. Според нея, в началото на ХХ век много от младите учени са мечтали за една нова икономика.

В края на века тя се ражда.

Оказва се, че не икономиката е нова, а понятията, с които се обозначават явленията
* - заглавието е заимствано от материала на г-н Кичуков във в-к „Дума”
Използвана литература:
1.Борисов “за” обща армия на ЕС24 часа”, електронно издание, качена на 28.08.2016
2. Дайър, Г. Войната, смъртоносната игра на човечеството, Кръгозор, София, 2005
3.Димитров, Ал., Има ли значение от коя държава (раса, нация, етнос, пол) е шефът на ООН?, по http://voenenlekar.blogspot.bg, 02.02.2016
4. Колев, Н., Размисли върху войната – между Клаузевиц и съвременните теории,   по http://voenenlekar.blogspot.bg, 14.02.2015
5. Любомир Кючуков, Войната днес, в-к „Дума” електронно издание, бр.197, 29.08.2016
6. Юнкер, Жан Клод, Интервю за Der Spiegel (като премиер-министър на Люксембург, по http://newsru.com
P.S. Вчера писах за импотентността и постоянната криза, в която се намира ООН. Днес се натъкнах на един текст от колонката на Matthias Naß в „ Zeit Online”, 28.09.2016 г. Не познавам автора. Ще си позволя да цитирам част от написаното:
„В сложната епоха на Студената война, ООН безпомощно стоеше настрани и наблюдаваше това, което вършат оръжията в Корея, Виетнам, в Близкия и Среден Изток, в Африка. Конфликтът между супер държавите парализираше Съвета за сигурност и колкото пъти американците или Съветите видеха опасност за своите интереси, толкова пъти те прибягваха до правото си на вето...
Работата на ООН стана по-ефективна, след отпадане на противоречията между Изтока и Запада през 90-те години на миналия век Броят на миротворческите мисии бързо нарасна – Камбоджа, Сомалия, Балканите...
Агресията на Русия в Източна Украйна и анексирането на Крим сложиха край на партньорството между Москва и Запада (Тук мога да поспоря с автора за първопричината за двете събития – бел. моя) За нова Студена война е рано да се говори, но недоверието е проникнало дълбоко в отношенията между двата лагера...
Когато преди две седмици САЩ и Русия се договориха за примирие в Сирия, като че ли отново се появи надежда, доколкото съглашението включваше и военно сътрудничество между двете страни. Атаката на хуманитарния конвой разби тази надежда на пух и прах.. (Кой атакува конвоя и най-вече защо са спорни въпроси. Както е модерно да се казва в България #Кой имаше интерес да разбие надеждата – бел.моя). ООН отново се оказа недееспособна...
Именно в този момент ООН търси нов генерален секретар, тъй като пълномощията на Бан Ки Мун изтичат през декември. Ако разгледаме кандидатите за поста, няма да открием харизматична личност.... Да се намери втори Кофи Анан вероятно ще бъде трудно, а е възможно, ТОВА ДА НЕ Е НУЖНО НА СУПЕРСИЛИТЕ. Генералният секретар може да промени нещо с помощта на ловка дипломация, но ТОЙ НЕ ПРИТЕЖАВА РЕАЛНА ВЛАСТ. Тя се намира в ръцете на членовете на организацията (А може би е в ръцете на постоянните членове на Съвета за сигурност и техните задкулисни пазарлъци – бел. моя)...
Те са отговорни, че слабостта на ООН в Сирия се превърна в неин ПОЗОР. Членовете на ООН трябва да се стремят към мир, а организацията с помощта на „сините каски” трябва да го гарантира...”
 Авторът
Коментарите оставям на читателите......

Няма коментари:

Публикуване на коментар