вторник, 2 февруари 2016 г.

Има ли значение от коя държава (раса, нация, етнос, пол) е шефът на ООН?*



 Автор: Александър Димитров
Съмнявам се, че масовата част от всички населения на земята са заинтригувани особено. Поне досегашният опит на БОН показва, че принадлежността на шефа към дадена нация не е помогнало с нещо особено на неговите съотечественици, нито пък че този шеф е свършил нещо решаващо важно за държавата си. Поне засега няма потвърдени исторически данни някой шеф на ООН и да е направил нещо самостоятелно без да го е съгласувал с големите началници, които плащат издръжката на цялата му бюрокрация и на практика управляват, а той се пада нещо като почетен председател, който пази печата на организацията. Така че доста неопределимо е дали нещо конкретно за България ще се промени ако изберат наша кандидатка, но със сигурност тя поне ще си уреди добра пенсия. Което не е никак лошо все пак, стига да не й завиждаме повече от традиционното за нашата народопсихология, за да не я „хванат уроки”.
 Знае ли някой от коя нация (раса, пол) е бил първият секретар на ООН? Фамилията му е Ли (1946-1952). Повечето съвременници ще предположат, че е от семейството на известните китайски кунг-фу бойци и екшън-артисти. Не, човекът си има малко име Трюгве, което си е изконно скандинавско, в случая норвежко. 


По време на немската окупация емигрирал в Англия и с тази си смела постъпка е спечелил британския глас. Като шеф на ООН участва в създаването на Израел и спомага с каквото може за първата израело-арабска война, която в този регион поставя началото на цял военен маратон. По негово време  американците и руснаците се състезават кой кого ще надбяга по отношение на атомните бомби  и понеже не могат да си надвият от разстояние, започват да си мерят силите на корейския полуостров. Три години разрушения, над милион жертви и накрая се спират пак на старата граница, от която започват. Пълна безсмислица! А цялата война се води от името на ООН, т.е. от името на Трюгве Ли. Не знам какво точно е правил, но най-вероятно периодически е отправял апели за мир, но поне докато той е бил шеф, въпреки, предполагам искрените му призиви, войната не е свършила.

Свършила е  вече при следващия – Даг Хамаршелд (1953-1961), родом от Швеция, (пак Скандинавия). 


Едва ли и той с нещо е помогнал за спирането на стрелбата. По-вероятните причини са от настъпилата умора и на двете основни участнички и най-вече поради преминаването на единия главен участник – Сталин в друго измерение.  Въпреки огромните усилия на ООН, тази война на практика никога не е прекратявана. Само временно са спрени престрелките, но нито един от проблемите между двете Кореи не е решен, просто защото и проблемите между Русия и САЩ не са решени, а ООН нищо не може да направи срещу тях двете.  По времето на Хамаршелд освен постоянните израело–арабски проблеми, започва и деколонизацията на Африка със всичките  локални и световни усложнения. Той тръгва с най-честни мирни и бели идеи за черния континент, като сигурно съвсем искрено се е надявал с нещо да помогне, но са му помогнали да претърпи една катастрофа. Силно обаче се съмнявам, че са му помогнали именно защото от него е зависело нещо и някой се е чувствал уплашен. По-вероятно е било предупреждение към следващите шефове на ООН, да не се бъркат в игрите на големите играчи – мястото им е на трибуната. Преди да тръгне за Африка, предполагам, че се е опитвал да предотврати и виетнамско-френската война, но тя си е спряла сама чак след като виетнамците са набили французите при Диен Биен Фу, без да се съобразяват с декларациите на ООН за мир. По негово време започват и кубинските и алжирските събития, които нито той, нито дошлия след него успяват да разрешат.
 Следващият е У Тан (1961-1971) е гражданин на Бирма (бивша Британска Индия) с британско образование и американски виждания за политиката. 


Нямам сведения да е направил нещо специално за родината си, но по негово време, именно в неговия регион беше най-горещо – Виетнам, Лаос, Камбоджа и всички наоколо включени донякъде. Виетнамско-американската война се разви и израстна точно по времето на човека, родом от Индокитай, без той да успее да направи каквото и да било да спре ескалацията. Тогава започнаха и бомбардировките над Северен Виетнам, улеснили влизането на СССР във войната чрез „съветници”, които както и в корейската война показват на дело как се лети на изтребител и как се управляват зенитни ракети, дето сенатор Маккейн още ги сънува. На практика след Втората световна война две от постоянните членки на Съвета за сигурност на ООН непрекъснато воюват с променлива интензивност на подкрепата от останалите три, а шефовете на ООН участват основно с писане и прочитане на петиции за мир и дружба. В  периода на У Тан само израелците донякъде се вслушват в призивите му и правят само една кратка война.

По времето на следващия шеф – австриеца Курт Валдхайм (1972-1981) благодарение на „неимоверните” усилия на ООН, с изключение на Камбоджа, останалият Индокитай се поукроти, но пък се започна в южния край на Африка – Ангола, Мозамбик, Зимбабве, ЮАР с Намибия. 


По същото време руснаците видяха, че на ООН-то никой не му се плаши и започнаха афганистанската авантюра, която по-късно очаквано им излезе през носа, защото не бяха прочели внимателно защо и как един век по-рано англичаните бяха яли същата попара.

По времето на перуанеца Хавиер Перес де Куеляр (1982-1991) на Перу нищо особено не му се случи, но пък Европа се съдра от разпадания – соцлагер, Варшавски договор, СССР, СФРЮ. 


Само Чехословакия се раздели цивилизовано. Останалите се надяваха на ООН да ги разтърве, но докато чакаха и се надаха, взеха че се сбиха. Най-напред горещите кавказки темпераменти започнаха карабахския конфликт на фона на седемдесет години братска любов, а паралелно всяка съставна част на Югославия се обяви за истинския носител на демокрацията и започна да учи другите. Там никой  пък не се съгласи да става на стари години ученик, всеки искаше да преподава правдата както я разбира и след години, вече по времето на египтянина Бутрос Гали (1992-1996) започнаха един на друг да си прилагат силово убежденията, та се наложи следващият - Кофи Анан (1997-2006) от Гана да помоли САЩ и компания да помогнат за решаване на проблема с малко бомби. 




Бомбите наистина помогнаха, но в цялото далавера не се запомни особено ролята на шефа на ООН, а повече на Бил Клинтън.

Настоящият – Бан Ки-мун от Южна Корея вече е шеф почти от десетилетие (от 2007).


Сигурно седи още защото не му стига стаж за пенсия, но до края на мандата ще закръгли годишнината, та да не го мислим. По негово време светът живееше основно в сезона на цветните революции - пролетта в Северна Африка, Близкия Изток, да не говорим за Кавказ и част от Източна Европа. Помня само една мирна цветна революция – с карамфилите в Португалия през 1974, мисля първата от поредицата. Тя съвсем цивилизовано приключи и хората си помислиха, изглежда, че всички цветни по-нататък ще са пак мирни и успешни, но колкото по се увеличават, толкова по кървави стават и толкова повече се забатачва международното положение во главе с ООН. Ако пък тръгна  да разсъждавам за  ситуацията в Европа с бежанците, което е в прерогативите на Върховния комисариат за бежанците към ООН, не мога и да си представя какво ли го чака новия шеф.

Та с две думи. Питам се: за какво им е и на Бокова и на Сталинка тази длъжност?



Разправии, главоболия и слугуване на тези, които правят големите вноски в касата на ООН и определят политиката.
Виж, заплатата определено  си заслужава!  Но ако говорим за пари, то и Григор Димитров печели яко, но какво от това? Те, парите му даже не са в български банки и няма как да остава по нещо и за българите. 
А за какво ни е пък специално на нас българите българка за шеф на ООН ? Нито един от изброените досега шефове не е направил нещо специално за страната си, освен може би някои дребни чиновнически услуги. На тази позиция просто няма възможност да толерираш собствената си страна, защото рискуваш да бъде оплют.
Значи остава едната гола слава.
Ами то ние вече 1300 и повече години как се къпем в слава, но все не смеем да  излезем от ваната, защото навън е студено, нямаме подходящия размер хавлия, а българина, както се знае, го е много страх да не вземе да настине.
*-текстът е нагледно доказателство, че учениците не падат по-долу от научните си ръководители.

Няма коментари:

Публикуване на коментар