четвъртък, 7 януари 2016 г.

Посвещава се на един енциклопедист......

С г-н Нако Стефанов (роден 1954 г.) се запознах задочно, четейки преди години книгата „Основи на болничното управление”, Издателство „Македония прес”, София, 2000, в която е съавтор. Тогава останах с впечатлението, че е специалист по проблемите на управлението. От участието му в предаванията на ТV СКАТ останах с чувството, че е икономист. Антон Митов в е-vestnik (14.11.2011 г.) го представя като, цитирам: „специалист по световна икономика и управление, японист и изследовател на Азия”. От становище на проф. Донка Александрова по повод участието му в конкурс за професор в СУ (31.08.2011 г.) разбирам, че е възпитаник на Ленинградския университет, голям доктор по философия и малък доктор по история, че е най-известния японист и е свързал живота си с Индия. Професорката-философ твърди, че перфектно владее японски, английски и руски език, само дето не разбирам как го е оценила. И не ми е ясно защо със затруднение говори български (от ТV изявите му), както и по каква причина използва вестникарски клишета в тезите си? Според госпожата, г-н Стефанов е динамичен, всеотдаен, целеустремен, дълбок като мислител и оригинален лектор.....
От собственоръчно написаното СV става ясно, че през 1974-1979 г. факултета по ориенталистика на Ленинградския университет, през 1980-1984 г. - Институт по изследване на Изтока (Институт востоковедения) – Москва при АН на СССР, а през 1985-1988 Токийския държавен университет, катедра по социология и социална психология. Сериозно учене е падало – цели 14 години.
Чудя се защо България е на този хал, при наличието на такива енциклопедични, всестранно развити личности като Нако Стефанов, за която НРБ е похарчила доста левчета...... (познавам задочно и един лондонски професор от български произход, подобен енциклопедист).
И започнах да се замислям......
И за да не си помислите, че се заяждам с посочената всестранно развита личност, ще ви цитирам част от пета глава на един учебник, издание на Военна академия от 2013 г.:


             "........


Завършвайки темата за управлението няма как да избегнем българския принос в това отношение. Правим уговорката, че едва ли ще успеем да обхванем потока от съвременна българска „мениджърска” литература.
Първо ще се спрем на теоретичната разработка на професор Нако Стефанов, посветена на стратегическото управление (Основи на болничното управление, издателство "Македония прес", София, 2000. По време на написването Стефанов е все още доцент – бел. моя). Изборът на автора не е случаен. Той е свързан с предназначението на учебника за обучение на медицински управленски персонал.
Амбициите на Нако Стефанов личат още от предговора на разработения теоретичен материал. В увода се подчертава, че на фона на глобализацията, подценяването на „стратегическите аспекти в управлението означава отсъствие както на систематично мислене, така и на систематично действие. Подобна липса поражда опасната тенденция на провал за организацията, поради „късогледство” на управленската практика или най-малко ограничават тази практика само в орбитата на борба за елементарно оцеляване без сериозен залог за дългосрочно развитие”. Иначе казано – внимавайте бъдещи медицински управленци и не подценявайте стратегическото, за да не си изпатите. Твърде много ни напомня за стратегическото управление на малкия и средния бизнес на К. Тодоров (Стратегическото управление в малките и средните фирми, том І и ІІ, издание на „Сиела-софт енд паблишинг”, София, 2001 – бел.моя). Разбира се авторът трудно би могъл да дефинира категориите „систематично мислене” и „систематично действие” и разбира се в това отношение няма и намек. Както и да е, може би този факт не е толкова важен. На пръв поглед като че ли по-важен е контекста, в който е поставено управлението на болничното дело - условията на „глобализация и динамични промени в световен мащаб”. Подобна постановка обаче е погрешна. Най-малкото защото липсва и най-малък признак за глобализиране на здравните системи. Нещо повече, те носят и вероятно и в бъдеще ще носят твърде национален характер. Даже и в рамките на Европейския съюз, където европейските чиновници творят неуместни решения и директиви, наредби и забрани, които почти нямат връзка с реалностите. А отнесено към една част от здравната система - болничното дело, твърдението на автора става още по-абсурдно.
Разработката е структурирана в девет, относително самостоятелни раздели, посветени на:
·                Първоначална поява на стратегическото мислене и действие;
·                Стратегия и стратегическо управление – преглед на общите понятия;
·                Организационно управление и стратегическо развитие;
·                Стратегическо развитие и стратегическо управ­ление на организацията;
·                Теоретически модели на класическите подходи за стратегическо управление;
·                Модели на преходни стратегически подходи;
·                Формиране на организационна култура;
·                Стратегическо управление и лидерство и
·                Принципи на внедряването на управленски стратегии.
Погледнато от съдържателна гледна точка, разглежданите теми са достатъчни за написването на няколко книги, но, нейсе. По-важното е да анализираме какво може да научи от тях един бъдещ директор на здравно заведение.
Подобно на свои колеги, Н. Ст. прави опит да „узакони” стратегическото, извън военната сфера. Позовавайки се на Файол и американски теоретици след Втората световна война авторът смята, че стратегическото е обусловено от преориентирането на фокуса на управлението от вътрешната към външната среда на организацията. Значението на двете страни на един и същ медал – вътрешната и външна среда на организацията е добре известно. То е подробно коментирано в книгата „Актуални проблеми на управлението”. Дали тяхното взаимодействие е описано или не, и дали то се нарича стратегическо, оперативно или по-друг начин не е важно. Същественото е, че не може да съществува организация, включително и на едноличен търговец, който работи сам, която да просъществува, ако пренебрегва средата, в която реализира дейността си.
В опита се да дефинира стратегическото Н. Ст. привлича и такива видни авторитети в управленската теория като Кенет Ендрюс, Алфред Чандлър, Игор Ансоф, Питър Дракър. От това обаче не става по-ясно, кои области от здравната система изискват стратегически решения и кои не. Още повече в болничното дело.
Вторият раздел е посветен на преглед на общите понятия в стратегическото управление. Авторът въвежда категорията „голяма диверсифицирана организация” (Диверсифицирам от англ. diversify – разнообразявам, влагам капитал в различни предприятия, произвеждам различни продукти, разнообразявам продукцията/посевите – бел. авт.), но не я пояснява. Ние можем само да гадаем какво иска да ни каже с това понятие. И върху тази неясна основа, още повече когато се касае за болничното дело, Н.Ст. дефинира понятията „организационна (корпоративна) стратегия”, „бизнес стратегия" и „функционална или оперативна стратегия”.
Стратегията на организационно равнище е свързана с решения, които засягат всички аспекти на дейността на организацията, а целите са цели на всяко подразделение на организацията. Бизнес стратегията е стратегия на равнище отделна дейност или определен продукт – изделие или услуга, създаван или предлаган от организацията, а функционалната е насочена към човешкия фактор, качеството, управление на материалните потоци, иновациите, поддръжка на оборудването, финанси и т.н. Дефинирайки общите понятия на стратегическото управление Н.Ст. не забравя и да се застрахова. В тази връзка той пише: „Това разделение съществува преди всичко в теоретичен план. В живата действителност, в практиката, понякога е много трудно да се разделят нещата по този начин. Често пъти бизнес или оперативна стратегия може да стане организационна. От важно значение е умелото прилагане на разни подходи, свързани със синтез на ново и старо, управленска фантазия и здрав смисъл”. Няма как да не се съгласим с тези мисли. Приказката за JAL е потвърждение на думите му. Разказаното показва, че проблемите на авиокомпанията са свързани не толкова с погрешни стратегии, корпоративна култура или заемки от чужда политика, колкото за погрешно управление.
Завършвайки изложението си върху общите понятия в стратегическото управление, авторът приема, че е налице противопоставяне между него и оперативното управление. Тезата не е вярна, нищо че звучи добре. Управлението на която и да е организация е единно. Вярно е, че една част от него е насочена към външната среда на организацията и условно е наречено „стратегическо”, друга – към вътрешната среда, наречено „тактическо”, а не оперативно и трета - към определени, точно фиксирани процедури (операции), наречено „операционно”. Това условно деление се използва за определяне на качествата, които трябва да притежават различните ръководители в организацията. В тази връзка директорът на болницата не е длъжен да познава операциите по управление на ядрено-магнитния резонанс, но трябва да умее да защити интересите на здравното заведение пред НЗОК, общината или министъра на здравеопазването. Сестрата обаче, която ви прави ЕКГ трябва да владее до автоматизъм операциите за работа с апарата. И разбира се и двамата ще бъдат лоши управленци, ако се отнасят грубо към потребителите на услугите на болничното заведение.
В края на раздела Н.Ст. се опровергава, като сам твърди, че изследователската дейност в областта на стратегията на управлението съществува под различни наименования „...като „общо управление”, бизнес политика, корпоративна стратегия, дългосрочно планиране и т.н. Но каквото и да е наименованието, стратегическото мислене винаги е имало един и същи адрес: „да определи как една организация в нейната цялост може да бъде управлявана в изменящия се свят предвид гъвкавото и ефективното и приспособяване към промените”. Ех, този синдром на Дракър (Дракър твърди, че в развитието на човешките организации много често се сменят само думите, а не тяхното съдържание – бел. моя)!
Третата част на теоретичната разработка е не по-малко объркваща. В нея се разглежда теорията на организационното управление и стратегическото развитие. Не е ясно защо, след като сме избродили дебрите на стратегическото управление трябва да се връщаме към началото, т.е към неоспоримият факт, че управлението на организацията включва няколко равнища – индивид, група, подразделение, организацията като цяло. И защо трябва да усложняваме нещата като го разглеждаме един път като процес и втори път като система. Както и да определяме като отделни равнища на управлението веднъж това, което е насочено към външната среда и втори път това, което е свързано с междуорганизационните взаимодействия. Като че ли взаимодействията с други организации е елемент на вътрешната среда. Може би, за да ни стане по-ясно, че съществуват стратегически, оперативни и тактически „ключови средства, методи и подходи на управление”, които фокусират върху различни субекти на управлението.
Последните Н. Ст. групира като „стратегически - фокусират върху окръжаващата стопанска среда и пътищата, чрез които организацията може по най-добър начин да използва ресурсите си за да се приспособи към тази среда; оперативни - при тях акцентът е поставен върху усъвършенстване на дейността в рамките на организацията като цяло и нейните подразделения и тактически - при тях обект на анализ и подобрение са процеси и дейности, извършвани от индивида и групата”. Няма да оспорваме постановката, тъй като сме съгласни с нея. Въпросът ни е, защо за едни и същи неща трябва да се говори по два пъти или по-точно какво ново в тезата на автора, която критикувахме преди няколко параграфа?
По-нататък авторът, в типичен стил не ни изяснява какво трябва за разбираме по „организационно управление” и „стратегическо развитие” (А защо не оперативно или тактическо развитие – бел. моя.), но ни съобщава, че има съотношение „на организационното управление със стратегическото развитие”. За да го разберем ни препоръчва да разглеждаме дейността на всяка една организация „през призмата на разделението на изпълняваните задачи на две качествено различаващи се помежду си категории: задачи, свързани с текущата дейност или текущия процес и задачи, свързани с осъществяването на промени, както в план вътрешна среда на организацията, така и в план взаимодействия с външната среда”. Тезата на Н. Ст. остава неясна и ще бъдем благодарни на всеки, който може да ни я преведе на разбираем език. По тази причина ще си позволим да цитираме един по-дълъг пасаж от последващите теоретичните постановки на доцента: „.....Задачите по текущия процес са относително ясни и конкретни. Те като правило се изпълняват в руслото на една зададена по естествен начин програма от текущи събития. „Тласкани" от хода на тези събития те представляват работата, свързана с решаване на въпросите, зададени от конкретния процес на дейността в една организация. Следователно даже несистематизиран управленски подход е възможен при задачите по текущия процес. Този подход обозначаваме с термина „ръчно управление”. Това означава въздействие основно на базата на устни заповеди чрез личен контакт и присъствие, осъществяване на пряк, но непостоянен контрол. Често пъти отсъства точно целеуказване, придружено с конкретни инструкции и формулировки по изпълняваните мероприятия, както и липса на оценка на извършената от подчинените дейност. При „ръчното управление" от голямо значение е личността на ръководителя. Ако той е подходяща личност работата върви. Но ако отсъства или пък като личност е неподходящ може да се стигне до сериозен срив даже в текущата дейност.
Качествено по-различни са задачите, свързани с промените, тъй като става дума за съзнателни планирани промени, т.е. усъвършенствания. Необходимостта от тяхното осъществяване се определя от факта на промяната на външната среда на една организация. Ако управлението не извършва промени в един момент организацията може да се окаже неадекватна на външните условия, което ще доведе до нейния провал и разпад. В този смисъл управлението на съзнателната промяна, на усъвършенстването играе изключително важна роля за оцеляването и развитието на организацията. Но съзнателната позитивна промяна има едно ключово изискване към управлението. Нейното успешно провеждане е възможно само при наличието на системен управленски подход. Тук следва да се отбележи още една особеност на двата типа задачи. Текущите задачи са краткосрочни, докато задачите по усъвършенстването следва да се разработват като дългосрочни, които се разбиват в средно срочен план, за да се оформят като краткосрочни за изпълнение. Именно този характер на задачата по промяната изисква системен управленски подход. Израз на този системен управленски подход е т.нар. „управление на организационната политика” (край на цитата).
На всеки, който малко или много се е занимавал с управление е известно, че има задачи, които подлежат на точно описание (програмируеми задачи) и е необходимо само да се опишат овладеят последователните стъпки за тяхното изпълнение. Това не означава, че те се изпълняват „в руслото на една зададена по естествен начин програма от текущи събития”, че „има пряк, но непостоянен контрол” и че липсват „конкретни инструкции и формулировки” за изпълнението им. За капак на всичко авторът твърди, че това управление, наричано от него „ръчно” зависи от личността на ръководителя: „...Ако той е подходяща личност работата върви...и т.н.” Резонен е въпросът за зависимостта от личността на ръководителя на останалото управление - неръчното, творческото. Както и защо Н.Ст. е разработил раздел за „стратегическото управление и лидерството”? Вторият тип задачи, т.е тези, които ние означаваме като непрограмируеми, авторът еднозначно обвързва с промяната на организацията. Което е вярно, но не във всички случаи. И е трудно да се разбере в какво се състои системния управленски подход, необходим за тяхното решаване. И защо се управлението на промяната на организацията се заменя с управление на организационната политика?? Не се налага да гадаем. Авторът пояснява, че „. Под управление на организационната политика следва да се разбира „систематизирана управленска дейност за достигане на целите на организацията посредством дългосрочно и средносрочно планиране, междуфункционално координиране и висш контрол на изпълнението по отношение на тактическите и оперативни действия, осъществяващи процеса на промяна и адаптиране”. Казано с други думи тя включва всички управленски дейности, които следва да осъществява управленския екип на една организация по осъществяване на промени предвид гъвкавото приспособяване към външната среда. От своя страна стратегията е един от механизмите по осъществяване на управление на организационната политика в дългосрочен план. По своята същност стратегическия мениджмънт представлява управление на дългосрочното адаптиране. То съдържа следните основни дейности: (1) формулиране на стратегията; (2) внедряване и осъществяване на стратегията; (3) стратегически контрол” (край на цитата). Дано по-добре се ориентирате в джунглата на понятията и увъртените изречения. Не може да се отрече обаче брилянтното определение в края на цитата, според което: Стратегическо управление=Управление на дългосрочното планиране=Формулиране, внедряване, осъществяване и контрол на стратегията или стратегическо управление=стратегия. 
Ако Н. Ст. ни го беше казал още в началото, щеше да ни спести четенето на доста страници.

Няма коментари:

Публикуване на коментар