понеделник, 5 октомври 2015 г.

Как се пише дисертация - спомени от преди четвърт век, но и от днес...



В спомените си „Не се отказвам от живяното”, които най-вероятно никога няма да бъдат издадени, съм посветил страница и половина на разработването на дисертационния ми труд, защитен през 1989 г. Да се върна към темата ме подтикнаха някои факти, свързани с тематиката и процеса на разработка на докторантурите днес, двадесет и четири години по-късно. На които бях свидетел от 1998 до 2013 г.
Афинитетът ми към научни изследвания се появи сравнително късно. Като студент в шести курс и като току що назначен военен лекар  имах епизодични прояви – рефериране на чужди статии от медицинския печат. Като лекар в 12 мсп имах възможност да опиша ликвидирането на грипната епидемия през 1977 г. и два интересни клинични случая - сержант на свръхсрочна служба с първичен сифилис, лекуван успешно от д-р Бежански във Военна болница Сливен и остра бъбречна недостатъчност при срочнослужещ войник. Имах. И толкова.
Като дивизионен лекар на 7 мсд можех да споделя опитът от ликвидирането на епидемиите от вирусен хепатит А и дизентерия в 12 мсп и от успешната работа на бактериологичната лаборатория в полеви условия по време на учението „Щит 82”. И това не направих.
Като се връщам назад в миналото се сещам, че първата ми самостоятелна научна разработка беше посветена на използването на празно връщащия се общовойскови транспорт за евакуация на ранени в настъпателния бой. По време на командно-щабно учение бяха извършени разчети и разработени съответните бойни документи съвместно с командира на автотранспортния батальон на дивизията. Докладът изнесох на Конференция на Медицинския отдел на Командването на сухопътни войски (КСВ), проведена в Медицинския склад на командването в с. Долна баня. Ръководеше я началникът на отдела полковник Любомир Газибаров. На тържествената вечеря присъства и полковник Христов. По това време ВРИД, а в последствие и титуляр на Тила на КСВ, достигнал до генерал-лейтенантско звание. Беше май 1981, а аз – командир на 7 дивизионен медикосанитарен батальон. Запомнил месеца и годината покрай “ЕКСПО”- 81 с експонати от ловни трофеи и фактът, че групата на 3-та армия се водеше от полковник Петър Цончев – армейски лекар и запален ловец! Докладът беше приет добре. Каква е по-нататъшната му съдба не зная. Може и да е бил включен в някой тилов сборник на КСВ.
 По научните изследвания са запалих след привеждането ми на служба в Медицинско управление през 1983 г. Вероятно  под влиянието на колегите ми Румен Нешевски, Николай Чобанов и Асен Петков от катедра ОТМС, както и от тогавашния заместник на отдела, в който работех – полковник Живко Кушев. Темата на задочната аспирантура (днес докторантура чрез самостоятелна подготовка - бел. моя) - „Лечебно-евакуационно осигуряване на общовойсковата армия в отбранителната операция за отразяване внезапното нападение и нахлуване на противника на Приморското оперативно направление” се роди след дълги разговори с полковник доцент Емануил Манев, по това време зам. началник на споменатата катедра.
Имах амбицията да работя върху оперативна тематика. В историята на военномедицинската служба след 1944 г. дисертациите и хабилитационните трудове на оперативна тематика се брояха на пръсти – хабилитационния труд на научния ми ръководител професор Мавроди Петров  и дисертацията на генерал-майор Янчев. На оперативна тематика бяха и намиращите се в период на разработка дисертации на полковниците Михаил Михайлов и Живко Кушев. Подобни дисертации по това време бяха почти изключение. Темите за медицинското осигуряване на мотострелковите полкове не ми бяха интересни.
Спомената практика за определяне на темите на дисертациите, чрез предварително задълбочено обсъждане има място и днес. Независимо дали става дума за редовна или задочна докторантура или за такава чрез самостоятелна подготовка. Според мен, тя е абсолютно задължителна. За да се избягнат подводни камъни като тези, да се оптимизират несъществуващи логистични модели или да се доказва актуалността на дисертацията по проблем, който се оказва „добре забравена стара практика” от времето на Гражданската война в Русия, през Втората световна война  и годините на Варшавския договор, че и до днес.
Защо избрах Приморското направление? Защото направлението винаги е имало важно значение във военното планиране, включително и непосредствено след Съединението на България през 1885 г. Както за настъпващите, така и за отбраняващите се. Приемаше се, че в съчетание с настъпателни/ отбранителни действия на Маричиното направление, тук ще се решат основните оперативни задачи в началото на войната. За тогавашните ни противници – Турция и за нашата страна – като обект на агресия. Актуалността на темата произтичаше и от факта, че на това направление се предвиждаше да действат в тясно взаимодействие трите вида въоръжени сили - и на настъпващите и на отбраняващите се. Актуалността произтичаше и от факта, че в теоретичен аспект проблемите за медицинското осигуряване на войските в началото на войната не бяха разработвани.
Важно място при разработката на подобен дисертационен труд е изучаване на теорията на армейската операция и провеждащите се в нейна подкрепа операции на ПВО и ВВС и ВМФ (тогавашните имена на днешните ВВС и ВМС – бел. моя).  Нещо, което днес се подценява както в подготовката на логистични кадри във Военна академия, така и в работата на докторантите, които съм имал възможността да наблюдавам. В крайна сметка медицинското осигуряване е подчинено на способите и формите за подготовка и провеждане на операциите, а не обратното.
Кураж да се захвана с оперативна тема ми даваха получените солидни теоретични знания във Военномедицинската академия на въоръжените сили на СССР през 1981-1982 г.. Тук искам да подчертая, че добрата стратегическа, оперативна и тактическа подготовка са необходими не само на командирите. От такива се нуждаят и офицерите от тила, днешните логистици и медицинската служба. Ще спомена за сведение, че до Втората световна война в СССР е съществувала практиката да се изпращат лекари, заемащи или готвени да заемат висши управленски длъжности,  на обучение в Генералщабната академия. Тази факт научих от разказите на добрия приятел на България генерал-полковник от медицинската служба Георгиевски. Разказвайки ни за планирането на медицинско осигуряване на операция на Белоруския фронт, в условията на липса на достатъчно информация от щаба на обединението, той на практика ни убеди в ползата от задълбоченото изучаване на стратегията и оперативното изкуство.
За съжаление, наблюденията ми от последните 15-на години във Военна академия показват, че нито логистиците и докторите обичат стратегията, оперативното изкуство и тактиката, нито останалите – логистиката. Което е жалко разбира се!
Освен изучаването на теоретични разработки, основно в тогавашните списания „Военна мисъл” и „Военная мысл” (явни и секретни издания) трябваше да проуча и учебно-бойния опит на 3-та армия. Тя заедно с 2-ра армия - на Маричиното направление, трябваше да изнесе основната тежест по отразяване на агресия на противника в началото на войната. През средата на декември 1985 г. получих правото на командировка в щаба на армията в Сливен. Преди заминаването, началник щаба на Тила на БНА генерал-майор Милко Милев се обади на полковник Друми Друмев – заместник началник щаб на армията с молба да ми съдейства за проучването. И до днес с благодарност си спомням за безкрайната му отзивчивост. По-късно Друмев беше преместен в Организационно-мобилизационно управление на Генералния щаб като заместник на генерал-лейтенант Младен Младенов. Често се срещахме по повод на изпълнение на служебните ми задължения. Не се беше изменил от времето, когато за първи път го срещнах в Сливен. Мисля, че през 1992 г., при прилагането на Закона за всеобщата военна служба от Димитър Луджев, полковник Друмев беше пенсиониран. Пътищата ни се разделиха.
Работата ми в Сливен беше напрегната и интересна. Проучих десетина обемисти дела от архива. Записвах всичко – привеждането на войските на армията от мирно на военно положение и оперативното им развръщане, параметри на полосите за отбрана на съединенията и частите, маньовъра в хода на операцията, рубежи за провеждане на армейските и фронтови контраудари, взаимодействието с ПВО и ВВС и ВМФ, отбраната на десантно достъпни участъци от южното и северно Черноморско крайбрежие, ликвидиране на последствията от употребата на ядрено и химическо оръжие и т.н. Разбира се не пропусках и организацията на тиловото и медицинско осигуряване. Секретната тетрадка, която предварително беше изпратена в Сливен, постепенно се запълваше с информация. Освен в щаба на армията се наложи да работя и във Военните болници в Сливен и Стара Загора. Двете болници, заедно с тази в Бургас носеха отговорност за мобилизирането на:

  • една стационарна и една полева болнична база с обща численост на персонала около 4000 души;
  • една военно-морска болница;
  • армейския медицински комплект на 3-та армия, състоящ се от  10 армейски отряди за медицинско осигуряване(АОМО), армейски отряд за медицинско усилване (АОМУ); армейски авто-санитарни роти (ААСР) и санитарно противоепидемичен отряд (СПЕО).  

Общата численост на формираните военновременни лечебни учреждения надхвърляше с пъти мирновременния състав на споменатите болници. Още по онова време започнах да осъзнавам, че в количествен аспект планираната мобилизация, както и способите за развръщане на военновременните медицински структури са белязани от деструкцията. Независимо, че деструктивната мобилизация и развръщане са известни още от началото на нападението на Германия над СССР. И са подробно описани в книгата на генерал-полковник Ефим Иванович Смирнов - началник на Централното военно-медицинско управление на Червената армия от 1941 до 1945г. Негови са и думите, че „историята трябва да се изучава, за да се облекчи управлението на настоящето и на обозримото бъдеще. Няма оправдание за опитите да се изкриви историята, като се премълчават нейните трудни и сложни страни.”
Ама кой да помни толкова време!?
Сътрудничеството на Медицинската служба на армията с тогавашното Министерство на народното здраве и социалните грижи в началото на войната беше много добре уредено, макар и с подзаконов акт.  За разлика от днес. Проучванията ми в областта на гражданските медицински структури в в зоната на операцията извърших с подкрепата на колегата ми полковник Лазар Петров – началник на Специалния отдел на министерството и особено на неговия сътрудник –  д-р Кашлакевски, пенсиониран военен лекар. от Министерството на народното здраве и социалните грижи..
И при цивилните, мобилизацията и последващото развръщане бяха на същия хал като в БНА. За днес не ми се говори, още повече, че в Министерството на здравето отделът, макар и под друго име, който се занимаваше с подготовката на здравната система за война, отдавна е закрит, а дейността му е възложена на прословутите „управленски калинки”!
Години по-късно, набраната и анализирана информация за мобилизацията и оперативното развръщане стана основа на едно изследване върху състоянието на Медицинската служба (1991 г.) и на първата Концепция за реорганизация и развитие на Медицинската служба на Българската армия за мирно и военно време (1992 г.).


Разказвам тези неща, за да подчертая, че от всяка дисертация може да има и практическа полза. Само че началниците от т. нар. стратегически и оперативни щабове трябва да ги четат. С часове мога да разказвам за ползата от разработките на Р. Пенчев, М.Димитров, Л.Димитров, Ст. Узунов, Ст.Чупетловски, Вл. Иринков, Кр.Костадинов, Ал. Димитров, К. Спасов, Румен Христов ...... А не от любимите на генералитета преписвания на зле приведени и зле разбрани доктрини и стандартизационни споразумения на алианса. Но това е друга тема!
Моят шанс, да видя практически приложени част от постановките в дисертацията, беше израстването ми в служебната йерархия на Медицинско управление – началник на отдел, а в последствие - заместник и началник на управлението. Това също е друга тема..
Разказвайки за собствената си дисертация, няма как да не спомена за изключителното значение на литературния обзор, като отделен структурен елемент, следващ увода. Той трябва да предшества същинската работа по написването на труда. Целта му е да се изясни какво е известно по темата на дисертацията, с какво от написаното авторът е съгласен или не е съгласен и защо!! и кои са „белите петна” в теорията по темата. На основа на литературния обзор се определя целта на дисертационния труд и основните задачи, които трябва да се решат за постигането й.
Подобна практика липсваше и липсва в момента във Военна академия. От мои колеги в академията съм чувал, че уводът, който заместваше литературния обзор на дисертацията, се пишел най-накрая. Не съм спорил с тях. При подобна теза е твърде възможно докторантът да не постигне набелязаната цел , тъй като не знае накъде е тръгнал и къде ще стигне. Голям е и рискът, да представи като свои чужди мисли!
С този проблеми се сблъсках за първи път през 2003-2004 г., когато бях научен ръководител на днешния доцент Стефан Узунов. Неговата дисертация беше построена по описания по-горе начин. Тогавашният началник на катедра отрече структурата на труда. Узунов трябваше да положи доста усилия, за да я вкара в приетия „военен калъп”, а аз, волю-неволю свикнах с този калъп и следващите ми докторанти – общо петима на брой, нямаха никакъв проблем.
И тогава и днес продължавам да се чудя, как на три-четири страници в увода, каквато е практиката в академията, можеш да:

  •  докажеш актуалността на темата;
  • формулираш работна теза/хипотеза;
  • определиш целта на дисертацията и основните задачи, които се решават за нейното постигане!?

Мисля, че това е основна академична слабост и е време да бъде променена.Дано се намери кой!
Написването на дисертация в онези години не беше лесна работа. Нямаше компютри и всичко се изписваше и преписваше на ръка,  по няколко пъти. Интернет и технологията „копи пейст” не бяха познати. Не само на мен. Нямам обаче намерение да разказвам за това. По мое време се спазваше стриктно принципа, че дисертацията се обсъжда и приема поотделно за всяка нейна структурна част – увод и литературен обзор, първа, втора и трета глава. И от този принцип отърване нямаше! На членовете на катедрата и през ум не им минаваше мисълта на един известен военен професор: „Аз това не съм го чел, но не е така”!
При обсъждането на отделните части на труда не бях щаден от  критични бележки от колегите си от катедра „Организация и тактика на медицинската служба” (ОТМС). Но няма как да забравя и конструктивната им помощ и съвети в трите усилни години на писане. Ще спомена имената на доцент Емануил Манев, доцент Румен Нешевски и доцент Стоян Николов (преподавател по оперативно изкуство и тактика в цитираната катедра - бел. моя) и ще спра, за да не засегна някой от все още живите членове на катедрата от онова време.
По време на престоя си във Военна академия се помъчих да внедря тази норма за предварително обсъждане на разработваните дисертации. Днес оценявам усилията си в това отношение за безплодни.
Важен елемент в процеса на разработка на дисертацията са и публикациите по темата й. По мое време те бяха задължение на аспиранта, но във всички случаи се консултираха с научния ръководител.  Няма как да забравя първите си два доклада на тема:

  • „Особености на първата армейска отбранителна операция за отразяване внезапното нападение и нахлуване на противника на Приморското направление и влиянието им върху лечебно - евакуационното осигуряване на войските” и
  • „Привеждане на медицинската служба на армията от мирно на военно положение и влиянието му върху лечебно - евакуационното осигуряване на войските”.

И двата доклада отразяваха съществени части от дисертационния труд и постановките им влязоха почти непроменени в окончателния вариант. Нещо, което рядко наблюдавах в годините, когато преподавах.
Заслугата за това беше на научният ми ръководител и началник на катедра ОТМС. Професор Петров беше изключително строг към съдържанието на докладите, независимо от предназначението им. Имаше желязно правило - ”Докладите са ваше лично творение, но не излизат само от ваше име, а и от името на катедрата, на която сте членове или към която сте зачислени”! Което изключваше свободни и недоказани вариации по разглеждания проблем.
И по този въпрос, криво разбрания научен либерализъм във Военна академия е взел връх. 
Особено в публикациите на част от слушателите! 
Че и на част от докторантите!
Дисертацията ми беше с гриф „строго секретно” и нямаше начин да я пиша в дома си. Семейството ми стоически изтърпя  многобройните съботи и недели, през които работех по 6-8 часа във ВВМИ. От тези години ми остана и навика да се събуждам през нощта и да си записвам идеи, които са ми идвали наум в просъница.
Още много спомени мога да разкажа за годините, в които бях аспирант. 
Но те са твърде лични!

Няма коментари:

Публикуване на коментар