ДНЕШНИТЕ ПРОБЛЕМИ В БЪЛГАРСКАТА ЗДРАВНА СИСТЕМА НЕ СА ОТ ВЧЕРА......

Покрай Петър Москов, реформата в българската здравна система стана предмет на масови коментари. И покрай много сериозните тези, изключвам споменатото лице и припяващите му, се появиха и доста коментари на непрофесионалисти. Не им се сърдя. Известно е, че у нас всеки разбира от футбол и медицина......

Това обаче ме накара да се върна 20 години назад и да си припомня  анализи и изводи от един доклад до г-жа Мими Виткова, изготвен по програма ФАР [1]. Подбрал съм определени извадки от него, като съм си позволил да редактирам изключително професионалния превод на г-жа Елисавета Ненчева, за да направя изложението разбираемо за непрофесионалисти. Не съм пропусна и своите коментари, които са под формата на бележки в скоби.

За читателите на блога ми съм избрал две теми  - финансови ресурси и общопрактикуващи лекари.

Системата за разпределяне на ресурсите не функционира добре нито на нацио­нално, нито на общинско равнище. Правилото "парите следват пациента" не се прилага стриктно в България. Здравните професионалисти получават заплатите си според трудовия им стаж, а не според  количеството и качеството на работата (Този начин на заплащане е критикуван от Тейлър преди 100 години, но продължава да съществува у нас не само в здравната система – бел. моя).  Един от резултатите от това е липсата на инициатива и ниската производителност.

По-рано болниците са получавали бюджета си на базата на броя на леглата и персона­ла и независимо от обема и качеството на работата им. Понастоящем, броят на при­етите пациенти също играе роля (увеличава броя на приетите болни, даже и без належаща от медицинска гледна точка нужда – бел. моя), но липсва връзка на сложността на заболяванията, проведените изследвания, и крайния резултат от процеса на лечение (със съществуващите клинични пътеки подобна връзка е невъзможно, независимо от абакадабрите на Москов по време на  Домусчиевата седянка – бел. моя). Въпреки че всички здравни заведения подгот­вят статистическите си отчети съгласно официалните указания, липсва анализ на причините, водещи до неефективност и ниско качество в на предоставяните услуги (що ли правят регионалните здравни центрове на министерството и регионалните поделения на НЗОК. Ще се реши ли проблема като стимулираме пациентите да се оплакват, както иска Москов? – бел. моя).

Свръхосигуреността с болнични легла е типична за всички централноевропейски и източ­ноевропейски страни. През 1993 г в България има 13 болнични и санаториални легла на 1000 души население. Може да се каже, че около половината от тези легла са излишни. Само в град София има повече от 40 болници от необходимите, без да се имат предвид болниците в София окръг (ще се закриват ли софийски, пловдивски, варненски и бургаски болници г-н министре? – бел. моя).

Проблемът с многото болници и болнични легла се свежда до това, че болници­те са най-важният фактор за увеличаване на разходите във всяка система на здравео­пазване. Коефициентът на хоспитализации (18,6 приети пациенти на 100 души за 1993 г.) и средната продължителност на престоя в болница (13.8 дни за 1993 г.) са по-високи в България, отколкото в западните страни.

Тук ще си позволя да покажа една графика за българските бюджети за здравеопазване,  преизчислени в US$ по осреднения курс на БНБ за съответната година [1,2]. Нямам коментар.

Здравен бюджет на Р. България

Броят на повечето видове здравен персонал, и особено лекарите, е много голям (34 лекари на 1000 души население или 1 лекар на 297 жители за 1993 г.), което води както до ненужни дейности, така и до недостатъчна заетост (днес броят на медицинските сестри застрашително намалява, но министърът си трае. Както е тръгнало на една медицинска сестра могат да се паднат и по 2-3 лекари – бел. моя). Може да се каже, че броят на лекарите в България може да бъде намален с 30 % без това да застраши качеството на здравеопазването. Приемът на студенти в медицинските в факултети драстично е на­мален през последните няколко години (но броят на медицинските факултети е увеличен. Дочувам че и Варненския медицински университет щял да изнася факултет извън Варна. С тях какво смятате да правите г-н министре? – бел.моя).

Въпреки че в поликлиниките работят т. нар. участъкови лекари, те не осигуряват и не могат да осигурят ефективна първична медицинска помощ, тъй като не са обучени за това и често биват прескачани. По същество те работят в система, където медицинските специалисти се считат за лекари за първична медицинска помощ (нещо да се е променила след 20 години – бел.моя).

Целият "семашков" тип здравеопазване е центриран към лекаря-специалист и болницата.

В България процентът на лекарите-специалисти (около 90 %) е много по-висок от повечето западни страни.

Голям е броят на пациентите, които:

• Стигат до високо специализирани здравни заведения, което не само, че не е необходимо, но и излишно оскъпява медицинските услуги;
• Са с най-обикновени оплаквания, но се лекуват от лека­ри-специалисти;
• Биха могли да бъдат лекувани амбулаторно, но се хоспитализират (вярно ли е? – бел. моя).

В Западна Европа има съгласие, че здравното обслужване от професионално обучени общопрактикуващи лекари (познати у нас като лични лекари – бел. моя) е важно, както за купуващите (авторите имат предвид организации от типа на НЗОК – бел. моя), така и за консумиращите здравните грижи (в смисъл на здравно осигурени лица – бел. моя). Това е така, тъй като до 90% от всички оплак­вания могат да бъдат третирани адекватно с относително нескъпа диагностична и терапевтична методика, като се избягва по този начин достъпа до по-скъпата специ­ализирана помощ, особено болничната. Това е изгодно за население­то, защото повече от пациентите могат да бъдат лекувани във или близо до дома им, 24 часа в денонощието и 365 дни в годината, от лекар, който познава историята на заболяването на пациентите и на семействата им (дали личните ви лекари знаят тези неща? – бел. моя). Важно е общопрактикуващите лекари да имат необходимото обучение - основно и поддържащо,  което да гарантира качеството на предлаганите здравни услуги (А у нас как е? Колко лични лекари все още не са придобили специалност по обща медицина и колко пъти се удължава срока за това? – бел моя). Общо практикуващият лекар трябва да предпазва пациентите си от прекомерно прилагане на скъпи диагностични методи като разпоз­нава сериозните увреждания в морето от дребни оплаквания (ще ли го доживея? - бел.моя).

Обаче пациентите не винаги искат това (позната родна картинка! Нали? – бел. моя).

Има и много лекари-специалисти, които не вярват, че общопрактикуващите лекари могат да работят по този начин (защо ли? – бел. моя).

Добре обученият общопрактикуващ лекар има и важната роля на разпределител. Тази роля трябва да бъде осигурена чрез законови и финансови мерки и общопрактикуващият лекар да има възможност да забранява или "наказва" свободния достъп до медицинските специалисти. 

По повод на последното изречение да попитам - на какъв език се беше изсмял един крал?

ИЗТОЧНИЦИ

1. Kees Shaapveld, Karmela Krleza-Jeric, Jan G.D. Stiphout, Мениджърски аспекти на реформата в здравеопазването в България, превод Елисавета Ненчева, ноември 1996, стр. 38, 46

2.Петър Москов, Реформата в системата на здравеопазването.Реформа  чрез цели, Семинар на КРИБ, 2015