понеделник, 4 май 2015 г.

САНИТАРНАТА ИСТОРИЯ НА ПЪРВАТА БАЛКАНСКА ВОЙНА



Обзор върху причините за санитарната катастрофа

Честванията 100 годишнината на Балканската война отминаха в историята. Десетки страници бяха посветени на небивалия български героизъм и огромно себеотрицание, на победите при Лозенград, Люлебургас, Бунархисар и на превземането на Одринската крепост.  В тяхната сянка останаха ранените и болни и неудачите в дейността на Санитарната служба на войската, справедливо наречени от някой автори „санитарна катастрофа”.

По повод на събитията от онова време един съвременник пише: „Военната подготовка на официална България винаги е била предмет на внимание и грижи, тя е дело на редица последователни години. Това обаче не може да се каже и за най-важната спътница на войната – военната санитарна организация.  Третирана като петото колело във военното дело, санитарната организация е била обречена на забрава. По-сетнешната съдба на хилядите герои, които градят величието на България, не е било предмет на сериозно внимание. Санитарната служба, която непосредствено участва във всяка война и е призвана да облекчи злата участ на героя, продал собствената си кръв за тържеството на благоденствието на своето отечество, не е била предмет на сериозна подготовка и на сериозна организация в продължение на редица години.”

Причините за санитарната катастрофа са с различен характер: състоянието на медицинските кадри – лекари, фелдшери, медицински сестри, проблеми с мобилизацията на санитарната служба, неустойчивост в нейната структура и полева санитарната тактика във военно време и др.

Царство България посреща Балканската война  с остър недостиг та медицински кадри както в гражданската сфера, така и във войската. Общото количество на лекарите, според различни източници е между  640-680 души.

Таблица 1

Количество на лекарите в страната и войската в периода от Освобождението до 1912 г.

В навечерието на войната във войската има некомплект от лекари по щатовете за мирно време. Професията на военен лекар не е привлекателна поради пренебрежителното отношение на строевите офицери към техния труд, по-неблагоприятни условия за работа, по-ниски заплати в сравнение с гражданския сектор, почти без възможност за специализация практика и т.н.  Разликата между полагащите се лекари по щатовете за военно време  - 1300-1400 души и наличните в страната е още по-драстична. На практика не е възможно да се осъществи комплектоването на санитарната служба с лекари. По тази причина под знамената са свикани почти всички налични лекари - общо 600 души. По-късни проучвания показват, че това се отразява неблагоприятно на здравното състояние на населението в страната и води  до увеличава на смъртността
Не е по-добро и положението със специализацията на лекарите. Основната част от тях не притежават медицинска специалност (таблица 2).
Таблица 2
Количество медицински специалисти в Царство България към 1912 г.

Не е по-добро положението  и с другите здравни специалисти. Царството разполага с 459 фелдшери, от които -  426 на държавна служба, 219 акушерки и 41 медицински сестри.
Недостигът на санитарен персонал в България е причина на бойното поле по време на войната да работят от 4  до 5 пъти по-малко от необходимите санитарни кадри.
Освен количествения недостиг се оказва, че липсват точни и ясно определени критерии за назначаването на мобилизираните лекари. Мобилизационното назначение не е съобразено с тяхната възраст, професионална квалифика­ция и опит, а се основава на признака „отслужил военна служба”. По тази причина:
  • Лекари без специалност или специалисти по вътрешни болести се назначават на хирургически длъжности,  а очни лекари са изпратени  да работят в холерни болници;
  • В пехотните дружини се изпращат опитни лекари, а в етапните болници и болниците във вътрешността на страната работят студенти по медицина, завърнали се от Западна Европа и Русия или неопитни млади лекари;
  • Мобилизирани са лекари, освидетелствани като негодни за военна служба.
Незадоволителни са и здравните критерии за мобилизиране на санитарите в частите. От запаса са извикани недъгави, хронично болни, физически слаби, неслужили в армията лица. Те не притежават и нужната санитарна подготовка и помощта, която оказват на предния край (първични превръзки – бел. моя) е некачествена, което води до рязко увеличава на усложненията.
 Освен това не е извършена никаква предварителна подготовка за работа на санитарната служба в полеви условия. Санитарният персонал не познава технологията на мобилизация, начините за заемането на район за разгръщане на санитарни формирования, организиране на дейността им и др-
Проблемите с недостига на санитарен персонал са съпътствани и от  противоречивото развитие на вижданията за военновременната структура на санитарната служба и на санитарната тактика. Първият опит за изработка на Положение (по днешната терминология  наставление, доктрина, устав – бел. моя) за “санитарната служба” за военно време е непосредствено  след Сръбско-Българската война  - заповед на военния министър № 209 от юни 1886 г., но задачата не е изпълнена.
Осигуряването на българската войска във време на война частично се решава в закона за войската от 1891 г. В него се предвижда освен развърнатите в мирно време шест дивизионни болници, да се развърнат в случай на война още  шест дивизионни болници, шест етапни лазарета, 6 санитарни транспорта, 6 санитарни роти и една главна етапна болница. Към резервната армия се предвиждат една санитарна рота, един санитарен транспорт и една дивизионна болница.
 През 1901 г. излиза проект на “Положение  за санитарната служба във военно време”. За  военно време санитарната служба се разделя на две:
  • санитарна служба на действащата армия;
  • санитарна служба зад операционната зона (фигура 1).
Фиг.1 Структура на Санитарната служба за военно време (1901 - проект)
На командващият Действащата  армия са подчинени:
  • четири етапни болници и две станции за слабосилни (за леко ранени и болни – бел. моя);
  • специални или пригодени санитарни влакове, кораби и коли;
  • главен санитарен склад, които може да излъчва отделение  на склада.
  • На командира на дивизията се подчинени:
  • дивизионен лазарет с три отделения и санитарна рота;
  • две полски (по днешната терминология полеви – бел. моя) болници по 200 л.
На командира на полка е подчинен полкови лазарет. Построението на медицинската служба по Положението от 1901 г. е показано на фигура 2.
Фиг.2 Построение на Санитарната служба  (1901 - проект)
Положението от 1901 г. остава неутвърдено, след две години е преработено и със заповед на Министъра на войната № 212 от 1903 г. е обявена “Временна инструкция за санитарната служба във военно време”.  В нея са отчетени настъпилите организационни изменения във войската на Царството. Според инструкцията медицинската служба се състои от:
  • службата в действащата армия;
  • службата във вътрешността на страната (Фигура 3).
Фиг.3 Структура на Санитарната служба  по Временната инструкция за санитарната служба за военно време от 1903 г.
В създадена нова организационна единица – частна армия има санитарна част, която не разполага със сили и средства и има само съветнически функции. Силите и средствата на санитарната служба са съсредоточени във влизащите в състава на частната армия корпуси, съставляващите ги дивизии и техните полкове. На санитарната служба на корпуса са подчинени 6 болници, в дивизията има – дивизионен лазарет, санитарна рота и две дивизионни полски болници, а в полка – полкови лазарет. Временната инструкция не променят съществено модела от 1901 г., а само го адаптират към новата организационна структура на войската.
Едва през 1910 г. военният министър предлага проект на „Положение за санитарната служба във военно време”, с който на практика войската влиза в Балканската война. Този документ е съчетание от постановки на немския санитарен устав от 1907 г. със заемки от френската военномедицинска организация.
Съгласно положението, санитарната служба на войската, според подчинеността й се дели на:
  • служба в отделните части;
  • етапна санитарна служба и
  • служба във вътрешността на страната
       В санитарната служба на частите влизат:
  • Полкови лечебници, които развръщат полкови предни превързочни места за всяка дружина от състава на полка;
  • Дружинни лечебници (само в самостоятелните дружини), развръщащи дружинните предни превързочни пунктове (ППП);
  • Дивизионен лазарет със санитарна рота, 6 дивизионни полеви болници и две запасна полуподвижни болници, с които се разпорежда етапния лекар.
Общото ръководство на санитарната служба се дели на две - началник на санитарната инспекция към Щаба на Действащата армия и главен етапен лекар към Главно тилово управление към Щаба на Действащата армия.  Главният етапен лекар е подчинен на началника на санитарната инспекция на Министерството на войната и непосредствено ръководи:
  • Контролно-сортировъчната служба - евакуационни пунктове и ко­мисии;
  • Болничната служба - запасните (полуподвижни) болници на дивизи­ите, етапните болници, местни граждански и на Червения кръст болници, епидемически болници, станции за слабосилни, леко ранени и болни, зъбо­лекарски кабинети и подкрепителни пунктове;
  • Транспортна санитарна служба;
  • Евакуационни пунктове, санитарни влакове - постоянни или приго­дени и санитарен транспорт (линейки);
  • Снабдителна санитарна служба, включваща базисни (основни) сани­тарни складове и разходни санитарни складове.
Във вътрешността на страната се предвижда да се развръщат разпределителни болници, местни военни и граждански болници, болници на Червения кръст. Предвижда се и създаването на крепостна санитарна служ­ба, което е сляпо копиране на чужди идеи, тъй като в България няма крепости.
Спрямо предишните „положения..” се въвеждат и някои новости:
  • Увеличаване на броят на болниците в състава на пехотните дивизии;
  • Предвидено е леко ранените да се разделяне от останалите ранени още на полковите (дивизионните) превързочни пунктове и да се насочват направо към етапните болници, като практичес­ки „прескачат" дивизионните болници;
  • Създаване за военно време на епидемични (в смисъл инфекциозни – бел. моя) болници;
  • Формиране  на нов елемент на построението на медицинската служ­ба - евакуационен пункт (ЕП). Той се състои от евакуационна комисия, етапна болница, станции за слабосилни, леко ранени и болни, епидемична болница и санитарен влак. Предвижда за всяка частна армия да се развръща по един ЕП по линиите за комуникации - пътища и ж.п. гари.
  • Увеличаване на запасите от медико-санитарно имущество в дивизията, тъй като в резултат на усъвършенстваните средства за воюване се очакват по-високи равнища на загуби и по-тежки наранявания;
  • Създаване на структура за контрол върху заразната заболеваемост - летящ хигиенно-дезинфекционен отряд с лекар бактериолог.
Като слабост на „Положението ...”, установена в хода на войната е липсата на санитарни средства на подчинение на частната армия, с изключение на летящият хигиенно-дезинфекционен отряд, както и липсата на армейска етапна служба. В тиловото управление на частната армия има етапен лекар, но без сили и средства).
Основен принос в разработването на „Положението..” има доктор Димитър Керанов, който ръководи санитарната служба от 1908 до 1912 г.
За съжаление „Положението” не е утвърдено до началото на мобилизацията през 1912 г. В санитарната служба поради мобилизационната тайна не са познати и други документи – правилници, стъкмителни таблици и др., отнасящи се до дейността й в полеви условия. Даже и когато въпросният проект на „Положение .....” се утвърждава, то пристига в щабовете на отделните армии и дивизии много късно. Започва да се изучава, когато войските са на държавната граница. В противоречие  с „Положението..” е планът за дейността на санитарната служба към разработения през 1908 г. вариант “А” – за война с Турция. Според него се предвижда развръщането на  етапни болници, щатовете и предназначението на които са разработени едва през 1910 г. При това въведените  щатове за военно време и утвърденото “Наставление за мобилизация” не са адекватни на “Положението…” от 1910 г. Българското правителство и висши военни си позволяват да започнат Балканската война с неточни, неутвърдени и противоречащи си нормативни документи, касаещи организацията и тактиката на санитарната служба, а управлението на санитарната служба в хода на войната им хаотичен характер. За това могат да се посочат следните факти:
  • Според плана на санитарната служба към план А, етапните болници се планират за развръщане и фактически се развръщат) на линията Ямбол, Нова Загора, Сливен, Карнобат, тъй като се приема, че с началото на войната действаща армия ще води отбранителни боеве. По тази причина в началото на война етапния път Г. Дервент – Елхово, Ямбол остава без етапни болници и тази функция се поема от дивизионните болници.
  • Поради организационни неразбории дивизионните болници се намаляват от 6 на 4. За І-ва Софийска и ІІ-ра Тракийска пехотни дивизии не се предвиждат санитарни учреждения. Към началото на войната са предвижда формирането на 10 дивизионни лазарета, 49 дивизионни полски болници, 14 етапни, 18 полуподвижни, 5 евакуационни и 2 разпределителни болници с 22500 легла. Независимо от това в Лозенградската операция (5-11.10.1912 г.) проведената от 1-ва и 3-та армия, само 3-та Балканска и 4-та Преславска пехотни дивизии разполагат с полагащите им се по щатовете санитарни учреждения. Практически те поемат задачата да организират осигуряването на всички пехотни дивизии от двете армии и да се справят с оказването на медицинска помощ на около 3800 ранени за 6-7 денонощия. От 13 до 18.10.1912 г. – двете армии провеждат операция при Люлебургас-Бунархисар, при която на дивизионите санитарни средства на 3 и 4 пехотни дивизии се налага да се справят с обслужването на 14 000 ранени. Към края на операцията в зоната на операцията пристигат още 40 болници, които обаче не са достатъчни (разполагат с  6000 л.), поради което не настъпва значително подобряване на участта на ранените.
Сериозни проблеми съществуват и в евакуацията на ранените и болните. Военното ръководство, изучавайки опита от Сръбско-българската и Руско-японската войни, прави погрешни изводи относно евакуация на далечни раз­стояния и практически не предприема адекватни действия - например при мобилизацията не се подготвят санитарни влакове, а внесените от Гер­мания 10 санитарни автомобила почти не са използвани поради това, че не са доставени резервни части. „Басмаджиеви”-те санитарни коли - санитарни коли на конска тяга без ресори, се оказват негодни за използване. Очевидци си спомнят, че даже ранени в гърдите са предпочитали да вървят пеш. Санитарните обози не са подготвени предварително, което налага за ева­куация да се използват реквизирани волски, биволски и конски коли. Често се е случвало болни в по-добро състояние сами да търсят превозни средства към вътрешността на страната, или да помагат на тежко болните и ранените. Като цяло евакуацията се извършва хаотично и в много случаи има случаен характер.
Лошо ръководство на евакуационните потоци води до неравномерно натоварване на етапните болници. Някои от тях са претоварени с ранени и болни, което влошава качеството на оказваната помощ. През ноември-декември 1912 г. са регистрирани случаи, в които ранени и болните чакат по 7-8 денонощия  на дъжда, за да бъдат приети и обслужени.
Евакуацията на холерно болните от частите до дивизионния лазарет много често се осъществява пеш. Не са редки случаите, когато тежко болните умират в окопите. От дивизионния лазарет холерно болните се извозват болници с обоза на самия лазарет, а в много от случаите и с обоза на интендантските части. Поради отдалечението на болниците на 20-30 км. от предните линии евакуацията понякога продължава две-три денонощия. През това време много от болните умират.
За санитарната катастрофа допринася и подценяване преди войната на снабдяването със санитарно имущество. На фона на липсващата санитарна индустрия в Царството, финансовите средства  за доставка от внос са отпуснати от българското правителство едва през февруари 1912 г. Месец по-късно военният министър иска заявените количества да се преразгледат и да се разчетат само за 2-3 месеща бойни действия. На­правените поръчки са изпълнени към края на годината. Първите 176 000 лични превързочни пакети, предварителна доставка от Русия. са получени два дни преди началото на войната. За лазаретите, дивизионните, полуподвижните и етапните болници не са подготвени стъкмителни комплекти в периода, предшестващ мобилизация и 50 % от тях заминават на бойното поле неокомплектовани. Болничните аптеки и другите санитарни складове не са снабдени с необходимите медицински материали. В някои от болниците има само по 5 кг. памук.Това ограничава лекарите при избора на лекарства. Сред войниците се говори, че „военните лекари лекуват само с аспирин, йод и хинин, тъй като не знаят друго”. Това не е далеч от истината, видно от една телеграмата на началника на санитарната служба на Трета армия. В нея той съобщава, че болниците и лазаретите са претъпкани с холерно болни офицери и войници, на които друго не може да се даде освен няколко капки йод. Лекарствата са пренасяни и съхранявани в големи сандъци, трудни за товарене, а течните и прахообразните препарати лесно се повреждат от атмосферните условия при пренасянето им. Комплектуването на санитарните учреждения с други видове материални средства също се извършва хаотично, включително чрез реквизиция. Липсват облекло и други пособия за гледане на ранените и болните. Това е една от причините за описаното по-горе забавяне на мобилизацията и развръщането на санитарни учреждения в Лозенградската и Люлебургас-Бунархисарската операции.
Сериозните слабости в хигиенно-противоепидемичните мерки във войската са сред важните фактори за санитарната катастрофа. На летящите хигиенно-дезинфекционни отряди се гледа преди всичко като на органи, които само установяват наличието или отсъствието на зараза. Не са им възлагани задачи по разузнаване на районите за разполагане на войските или за разработване на практически указания до войските за предпазване от инфекциозни болести. Военно-санитарната служба не изучава изключително добре организираната работа на гражданската санитарна служба при ликвидиране на холерните епиде­мии в България (1908-1910-1911 г.). Това, в съчетание с погрешното ре­шение за провеждане на Чаталджанската операция (4-5 ноември 1912 г.) довежда до холерна епидемия. Първият случай от холера е регистриран в 1-ва отделна армия осем дни преди атаката на Чаталджанската укрепена позиция, а в 3-та отделна армия - седем дни преди началото на боевете. Епидемията се разраства бързо и до 5 ноември 1912 г. извежда от строя над 40 000 военнослужещи. Среднодневните загуби за 3-та отделна армия от ранени и болни доближават 3000 души, което позволява с основание да ги характеризираме като масови. Чаталджанската операция е буквален при­мер за безхаберието при ръководенето на санитарната служба. До­пуска се до началото на атаката болници, в които работят хирурзи, да се определят за лечение на холерно болни, а такива с интернисти - да при­емат ранени. В двудневните боеве грешката е поправена поради многото ранени (само в 3-та армия - над 9000), но практически продължава смес­ването на потоците от ранени и холерно болни. Единичните филтри за вода и дезинфектантите на практика не изиграват някаква роля. Буретата, в която се държи преварената вода в голямата си част са негодни и често пъти стават източник на зараза. Честа практика е да се пие вода от реки, блата и кладенци. Допуска се разполагането в един и същи район  на войскови части, в които има регистрирана холера и такива, в които няма. Характерен пример за това е холерната епидемия в 3-и бдински полк, разположен в един район 15–и пехотен полк,  в който първият смъртен случай от холера е 31.10.1912 г. Поуките от Чаталджанската операция не са взети предвид и след капитулацията на Одрин. Независимо от становището на Санитарната служба, Щабът на действащата армия разпорежда парад в града, заплатен със смъртта на над 1000 военнослужещи в резултат на заболяване от холера.
Много са примерите за крайно неправилните и погрешни действия в борбата с холерата, но като най-важни би могло да се посочат следните:
  • Липсата на епидемиологично разузнаване за територията, на която се воюва;
  • Наличието на епидемии, предимно от холера, и други заболявания сред турските войски, които отстъпват;
  • Наличието на болни граждански лица в населените пунктове, които се окупират от нашите части;
  • Някои командири и лекари прикриват холерните заболявания с диарични заболявания, за да не се повлияе върху духа на войниците;
  • Голямата изтощеност на войниците и лошото снабдяване на частите с хранителни продукти;
  • Неизползуването по принадлежност на създадените по щат летящи бактериологични отряди;
  • Лошата организация при извозване на болните, което си извършва с обратно връщащия се транспорт за хранителни продукти;
  • Прекаленото пренебрежение от страна на войниците, които казват, че не ги е страх „от малките животинки” и пият вода от локви, кладенци, реки, блата и др.;
  • Липсата на предварително организирани холерни болници.
Столетие след Балканската война не мога да кажа, че днешната медицинска служба е „пето колело” в Министерството на отбраната. В нея са ангажирани над 3000 души, има солиден трансфер от военния бюджет, а поради ”юнашкото харчене” и около 100 млн. лв. задължения!
Само дето ми се струва, че няма готовност да осигури Българската армия при изпълнение на конституционните й задължения! 
Както, че една част от днешните й проблеми приличат твърде много на тези от преди стотина години!
Използвана литература
  1. Военната логистика в България 1878 – 1945 г. ВИ 2004
  2. Терапевтичната помощ в Българската армия до Първата световна война, ВИ, 1983
  3. Военноисторически сборник, брой 2,2004
  4. Пак там, брой 4, 2006
  5. Марков, Г., България в Балканския съюз срещу Османската империя – 1912-1913 год., 1989
  6. Барзов Вл., Холерните заболявания в Тракийския оперативен театър през1912-1913 год., , Военноисторически сборник, 1943
  7. Златаров Ас., Из санитарното дело през войната – народ и армия, 1913 год.;
  8. Киранов, Д., Руската санитарна служба в Руско-японската война и желателни промени в нашата военносанитарна служба, Военен журнал, 1908

Няма коментари:

Публикуване на коментар