събота, 21 март 2015 г.

МЕЖДУНАРОДНА ДЕЙНОСТ - КИТАЙ



Китайската военномедицинска делегация пристигна в България през февруари 1994 г. По същество – първо официално посещение на военномедицинска делегация след установяване на дипломатически отношения между двете страни след Втората световна война. Тя се ръководеше от старши полковник Джао Ташън (Подобно звание има във Виетнам и Северна Корея. Може да бъде приравнено на нашето звание “бригаден генерал”) – заместник началник на Медицинско управление. Името на втория член на делегацията не открих между записките си. Колоритна личност беше преводачът, старши лейтенант Куо – помощник на военното аташе на Китайската народна Република у нас. Завършил право в Софийския университет. Говореше езика ни по-добре от доста българи. С ирония разказваше за бившия си асистент Стоян Ганев (Зет на офицер от Комитета за държавна сигурност на СССР, бивш министър на външните работи на България и ротационен председател на Общото събрание на ООН – бел. моя). Чудеше се, как човек може да хвали Конституцията на СССР, като най-демократичната в света и след това внезапно да се събуди като антикомунист. Куо беше и неизчерпаем резервоар на вицове.

С китайските гости обменихме данни относно структурата на медицинските ни служби. Те бяха приети и от заместник-началника на Генералния щаб на Българската армия.

Делегацията посети ВМА и военните санаториуми в Банкя и Хисаря. На връщане от Хисаря посетихме паметника на връх Шипка  и къщите на Васил Левски и Иван Вазов.

В сградата на Министерството на отбраната на бул. “Борис ІІІ” организирах брифинг. Отзоваха се почти всички журналисти от печатните медии. Подробности по неговото съдържание може да намерите в главата посветена на връзки с медиите.

В ресторанта на хотел “Шипка” дадох официална вечеря на китайската делегация. Ще позволя да цитирам част от приветствието си. Не защото блести от оригиналност, а защото е свидетелство на собствената ми наивност за международните отношения в навечерието на ХХІ век:

“Уважаеми г-н старши полковник Джао,

Уважаеми гости,

Дами и господа,

Ние съвременниците на отиващия си ХХ век жи­веем в едно изключително сложно и интересно време. Уморен от войни и кръвопролития светът търси пътища за намаляване на конфронтацията и за мирно разрешаване конфликтите. В този нелек процес своето място имат и военните лекари, не само поради хума­низма на професията си, но и поради факта, че имайки задължения на военни те добре знаят цената на войната. Ето защо си позволявам да мисля, че й тази наша среща ще има своя принос за утвърждаването на приятелството и на мирното съществуване на народите, на един нов хуманен ред в света на навечерието на ХХІ век,

Нашите страни са разделени географски на хиляди километри. Смятам обаче, че разстоянията не могат да бъдат пречка за сътрудничеството между народите на Китай и България, между двете армии и техните медицински служби. Надявам се, че и ние, присъстващите тук ще дадем своя дял за задълбоча­ване на това сътрудничество”. Днес, 18 години по-късно успях да се излекувам от наивните си възгледи и химерични очаквания от новото хилядолетие. Имам чувството обаче, че и двете неща са твърде “прилепчиви”. Най-малкото защото ги наблюдавам сред действащите политици.

Девет месеца след посещението на старши полковник Джао Ташън в България заминах на посещение в Китайската народна република заедно с полковник Георги Георгиев от Катедрата по физиотерапия. За него това беше второ пътуване до Китай. Първият път - като придружител на генерал-лейтенанта от резерва Недялков за лечение в Пекин. Сред военните генералът беше по-известен с прякора си „Туранага сан”, по името на герой от серийния филм „Шогун”, излъчван по БНТ преди 1989 г. Недялков беше бивш началник на Военна академия „Г. С. Раковски” и баща на журналистката Виза Недялкова. Лечението на усложненията на захарния диабет с методите на традиционната китайска медицина не дава очаквания резултат, независимо че продължава около 1 година. След промените на 10.11 Недялков ме посети в управлението. Бях началник на мобилизационно-окомплектовъчния и учебен отдел и нямах отношение към лечението в чужбина. Генералът беше почти ослепял от диабетичната ретинопатия. Но беше съхранил сприхавия си нрав. Вдигна страхотен скандал, че му преча да замине отново за Китай. Успокоих го, като му казах, че незабавно ще стартирам процедурата по изпращането му на лечение.

Полетът до Пекин бе с прикачване в Москва. Чрез генерал-майор Кисельов (военно, военновъздушно и военноморско аташе на Руската федерация- бел. моя) уведомих колегите си от Централното военномедицинско управление на въоръжените сили на Руската федерация. Обещаха ми съдействие. И удържаха на думата си. Не само ни посрещнаха на отиване и връщане от Пекин, но и осигуриха пълноценно прекарване на времето между полетите. Първият път чрез посещение на Военната болница „Бурденко”,  вторият – на военен санаториум в Подмосковието.

За Москва излетяхме по обяд на 21.11. На летище „София” ни изпрати военното аташе на Китайската народна република и неговият помощник старши лейтенант Куо. Такова уважение от страна на военнодипломатическия апарат на чужда армия ми се случваше за първи път.

Около 22,00 часа на същия ден излетяхме за Пекин. Самолетът Ил-96 беше най-големия пътнически лайнер от съветско време. Разполагаше с 300 пасажерски места и почти се доближаваше до Боинг 747 („Джъмбо джет” с около 410 места). Поради неикономичните си двигатели обаче имаше по-малък радиус на полет. При полет Москва-Пекин се налагаше да каца за дозареждане в Новосибирск. Пътниците бяха основно граждани на Руската федерация. А основаната част от тях – „куфарни” търговци, които препродаваха стоки от едната в другата страна и обратно. Храната в самолетите на руската авиокомпания беше с ограничен асортимент и качество. Алкохолът, сервиран на борда също не беше в изобилие. Водка и мезета обаче имаше в чантите на пътниците. И то в достатъчно количество. За да се напият част от тях още преди кацането в Новоросийск. Имаше и скандали, с които стюардите бързо се справиха. На втория час от полета по-голяма пасажерите  вече спяха.

В Новоросийск имаше възможност да слезем. Беше много студено. Термометър на летището показваше минус 250С. В залата за транзитни пътници се освежихме с нес кафе и сладкиши.

До Пекин и аз и Жоро не заспахме. Когато се разсъмна една от стюардесите съобщи, че летим над Китай.

Малко пред обяд кацнахме. На летището ни очакваха представители на протокола на Главно управление Тил и на Медицинско управление на Китайската народоосвободителна армия. Сред посрещачите бе старши полковник Джао и съветникът в българското посолство Стефанов. До края на посещението ни той неотлъчно беше с нас. Фактът, че владееше китайски изключително подпомагаше комуникациите с домакините. От китайска страна беше осигурен преводач на руски.

Настаниха в изключително красив хотел, който се оказа частна собственост. Обядвахме и до около 16.00 почивахме. Смяната на часовите пояси не е най-доброто преживяване. Знаех го от посещението си в САЩ. Още същият ден бяхме приети от генерал-майор Лу, началник на Медицинско управление. 

 При генерал-майор Лу
В десния край на снимката  старши полковник Джао Ташън
След срещата се отправихме към българското посолство. Прие ни посланик Габеров (През 2012 г. научих, че е починал. Жалко. Беше изключително свестен човек. Мир на праха му – бел. моя). Нашето посолство и това на САЩ са разположени едно до друго - дели ги една ограда. Посланикът ни разказа за събитията на площад Тянънмън  през юни 1989 г. За справяне с протестиращите е разпоредено в Пекин да бъдат въведени десет китайски пехотни и танкови дивизии. Сред бунтуващите се настава паника. Част от тях навлизат на територията на българското посолство и от там в това на Щатите, търсейки убежище. Почти седмица след потушаване на размириците площад Тянънмън остава затворен. Около 2000 са убити и 10000 – ранени. За да бъде почистен от кръвта на премазаните от танковете протестиращи младежи.

От посолството отпътувахме за китайски ресторант, в който генерал Лу даде тържествена вечеря. И тук се сблъсках с една китайска привичка, която в България ми бе убегнала. След официалният тостове, присъстващите на вечерята колеги започнаха да вдигат тостове в моя и на Жоро чест. На третия тост забелязах, че след наздравицата, която ми звучеше като „Къмбей” вдигащият тоста и гостите трябваше да изпият чашите си с ракия, около 20-тина грама, на „екс”. Останалите гости не пият. Ако продължаваше така, трябваше да изпия около 300 мл ракия. Тя не беше никак слаба. Помолих преводача да съобщи на домакините, че мога да се справя до 10-12 тост. След което ще ми бъде трудно. Разбира се начина на вдигане на тостове се запази, но аз и Георгиев не бяхме длъжни да пием на екс.

Преди обедът на 23.11 беше посветен на посещение на Централната военна болница и Военномедицинската академия в Пекин. От 14,00 часа започна срещата ми с началника на Главно управление Тил на Китайската народоосвободителна армия. Генералът бе част от висшето китайско партийно ръководство. По протокол на срещата присъстваше и посланик Габеров. В чест на нашата делегация беше организирана изложба на медицински изделия, произвеждани в предприятия на Китайската народоосвободителна армия. Асортиментът бе впечатляващ. Като се започне от модерни контейнери и палатки за полеви болници и се стигне до диагностични прибори. За съжаление и аз и тези след мен не направиха нищо за развитие на сътрудничеството с Китай в областта на медицинската логистика. Обстановката по време на посещението в Пекин и след завръщането ми в България показваха, че китайците бяха готови на такава стъпка. На нас ни липсваше  готовност.

Вечерта в хотела ни посети старши лейтенант Минков. Той беше спечелил стипендия по линия на нашето образователното министерство за едногодишна специализация по традиционна китайска медицина в Пекин. Ще се отклоня за малко. В края на първата година на обучение, в Министерството на отбраната постъпи писмо от китайското посолство. С него ни уведомяваха, че китайската страна, като отчита изключителния напредък на Минков, предлага да бъде за удължен с още една година срока му на обучение. Разноските по обучението и пребиваването в Пекин оставаха за сметка на домакините. Не зная в чия чиновническа „чугунена” глава се роди решението да откажем китайското предложение. За това беше уведомен и Минков. Той не се съобрази с нареждането да се завърне в България. Остана на обучение в Китай. На практика се самоосвободи от кадрова военна служба. Когато се завърна у нас, по мое предложение и с решаващата роля на тогавашния заместник началник на Генералния щаб генерал-лейтенант Аньо Ангелов продължи службата си в Българската армия. По това време д-р Минков беше единствения правоспособен лекар в областта на източната медицина. За разлика от многото шарлатани – и тогава и сега. Беше назначен в Клиничния център за рехабилитация и профилактика в Банкя. По негова заявка се закупиха и необходимите за работата му материални средства. Имах големи планове за развитие на диагностичните и лечебните практики на източната медицина (Източната медицина не е само и единствено акупунктурата – бел. моя). Останаха нереализирани.

Сутринта на 24.11. посетихме Великата китайска стена.

 На Великата китайска стена


Времето беше слънчево и топло, а гледката - впечатляваща. Липсват ми достатъчно думи, за да опиша не само стената, но и всичко от историята и настоящето, до което се докоснах до края на пребиваването ми в Поднебесната империя. По тази причина ще си спестя лиричните отклонения.

В 19,00 излетяхме за град Хан Джоу, който е разположен на около 180 км югозападно от Шанхай. Около 21.00 кацнахме и след около 30 мин. Бяхме в хотела. По време на вечерята за първи път пих китайска бира. Оказаха се изключително добра. След вечерята се събрахме в моя апартамент. Придружаващият ни служител на посолството Стефанов разказа, че близо то хотела има денонощен частен пазар. Предложи да го разгледаме. И ние с Георгиев с „всичкия си” се съгласихме. На пазара имаше всичко. Похарчих доста от командировъчните си за сувенири. Същите се продаваха и в нормалните магазини, но на десетократно по-високи цени. Впрочем цената беше въпрос на „пазарлък”. В качеството на преводач встъпваше електронния калкулатор на продавача и изписаната на него цена в юани. Ако не си съгласен, показваш с пръст надолу. Прост и бърз начин за комуникация. Неприятното беше, когато след полунощ се прибрахме в хотела. Във фоайето бяха строени съпровождащите ни офицери. Разбрах, че сме сгрешили и помолих Стефанов да поднесе извиненията ни.

В Хан Джоу посетихме военния санаториум. Той разполагаше с изключително красив парк. В диагностично и лечебно отношение успешно съжителстваха европейската и традиционна китайска медицина. Заместник командващия по тила на военния окръг даде официална вечеря. Отговаряше за осигуряването на 320 000 военнослужещи.

В събота на обяд излетяхме за Гуан Джоу – последния пункт от нашата извън столична обиколка. Пристигнахме в Кантон, другото име, под което е известен града, около 15,00 часа. Остатъкът от деня и неделята бяха посветени на разглеждане на неговите забележителности. Пътувайки из Гуан Джоу имах чувството, че се намирам в съвременен европейски град. Особено вечер, когато лицата на пешеходците не се виждаха добре. Само рекламните йероглифи напомняха, че сме в Китай. Тук наблюдавах поведението на новата китайска класа – бизнесмените. Пътуваха с огромни американски автомобили. Обикновено се хранеха в тази част на ресторанта, в която сервираха европейска храна. Преводачът разказваше, че са в състояние да изпратят самолет до Париж, за да им достави френско шампанско и кулинарни деликатеси за празненствата, които организират. В Гуан Джоу разгледахме местната телевизионна кула. Асансьорите ни качиха на площадката за туристи. Гледката от 100 метровата височина беше изключително красива. Запалихме по цигара и се заговорихме с военните лекари от местната академия, които допълниха групата на пекинските ни домакини. Стана дума и за годините на културната революция на Мао. „Гладът беше страшен. На всеки възрастен се полагаха по 300 гр ориз дневно”. Тези думи съм запомнил от разказа им.

На 28.11 посетихме І-ва Военномедицинска академия. В нея беше разположен най-големия и модерен център за трансплантации на бъбреци в страната. Залата за хемодиализа, в която пациентите получават помощ до намирането на подходящ донор бе с около 40 модерно оборудвани места. Академията обслужваше и пациенти от Хонконг срещу заплащане. В България няколко офицери се нуждаеха от присаждане на бъбреци. Попитах може ли да разчитам на съдействие от страна на китайските си колеги. Домакините ми обясних, че временно това е невъзможно. Не скриха и причината за отказа. Журналист от САЩ беше успял да разкрие и публикува в печата, че „донори” на бъбреците са осъдени на смърт китайски граждани. Не бях чувал за скандала, но нямаше основание да не им вярвам. В академията ми показаха и отделението за лечение на пациенти с трансплантиран костен мозък. За първи път видях болнични стаи със системи за противоналягане, които осигуряват абсолютно стерилна обстановка за трансплантираните.

В 13,15 часа отлетяхме за Пекин. Вечерта гостувахме на посланик Габеров и любезната му съпруга. Твърдя, че ядох най-вкусната българска скара. 

 На гости при посланик Габеров, вдясно от него г-жа Габерова, вляво - съветникът в българското посолство Стефанов.
Подобно отношение от посланик видях за първи и за съжаление  - последен път.

Сутринта на 29.11 посетихме бившия императорския дворец “Гугун”, известен като „Забранения град”.


 На площад "Тянънмън". Зад гърба ми главния вход на Забранения град.
Дворецът е разположен в центъра на Пекин на днешния площад „Тянънмън”. Името на площада идва от вратата на крепостната стена на „Забранения град”, която се намира в северната му част. В превод означава „Вратата на поднебесното спокойствие”. Преводачът разказа, че с прилежащите улици „Тянънмън” събира около 3 млн души. Площадът имаше печална слава със студентските вълнения през юни 1989 г., за които разказах.

Да се обиколи дворецът за няколко часа бе невъзможно. От диплянките, които си купихме ни стана ясно, че става дума за площ от 720 дка. С бърз темп преминахме през основните дворцови павилиони - на „Висшата”, „Пълната” и „Запазената” хармония. За различните изложбени зали просто не остана време. Не биваше да закъсняваме за обяда. Около 14,00 часа трябваше да отлетим за Москва. Настроението по време на последния беше особено. Вече осми ден от сутрин до вечер бяхме заедно и предстоеше да се разделим. В това винаги има по-малко тъга. Изненадите обаче предстояха.

На летището пристигнахме на време. Във VІР салона престояхме повече от 30 мин. Започнах да се безпокоя. Времето за излитане наближаваше, а не бяхме минали процедурите по граничния контрол. Нещо ставаше. Домакините също станаха неспокойни. Скоро се разбра и причината. Поради смяна на разписанието просто бяхме закъснели. Самолетът беше излетял още преди да пристигнем на летището.  Оказа се, че свободни места за Москва има след 3 дни. Върнахме се обратно в хотела, който бяхме напуснали преди няколко часа.

Не бих искал да бъда на мястото на офицерите от протокола – преводача и двете очарователни китайки. Спомних си притеснените им физиономии в хотела в Хан Джоу, след като бяха установили, че не сме по стаите си. За допусната грешка най-вероятно щяха да бъдат наказани. На първо време ги отстраниха. Не се появиха край нас до края на посещението ни Полковник Джао оправда отсъствието им със служебна заетост.

Притеснени бяхме и ние с Жоро. Нашите дертове обаче бяха съвсем делнични. Първо. Бяхме изчерпали запасите си от чисто бельо и ризи. Цивилните и военните ни костюми бяха доста поомачкани. В хотела предлагаха услугите пране и гладене. Само че ние бяхме изхарчили и малкото пари, с които разполагахме. Второ. Трябваше да разговаряме с посолството в Москва, за да се резервира нова дата за полета за София. Домакините разрешиха и двата проблема. Разговарях с военното аташе генерал-лейтенант Топалов. Проблеми нямаше да има както при посрещането, така и при полета за България.

На следващия ден трябваше да съобщим на домакините какви са нашите желания за културна програма. Жоро предложи да разгледаме Летния дворец на императора, а аз – мавзолея на Мао Дзедун и една пагода.

Летният дворец беше близо до Пекин. Новият преводач ни разказа, че в този си вид е построен от императрица Ци, властвала в края на 19-ти век. На строежа се трудят над стотина хиляди китайски селяни. Те изкопават езеро с дължина 9 км, а от изкопаната  пръст създават изкуствена планина с височина 60 м. На върха й по негови думи построяват „беседка”. Казват, че при добро време от нея се вижда Пекин. Ние не успяхме да го видим. Императрицата била голяма почитателка на театъра. По нейно нареждане в двореца е построен най-големия открит театър в Китай.

На брега на езерото се качихме на макет на кораб от мрамор. Според преводачът ни, той е построен от министъра на флота, за да напомня за прахосания от императрицата чуждестранен  заем за строеж на военни кораби. Наскоро прочетох в Интернет, че самата императрица разпорежда строежа в знак на благодарност към спонсорите, помогнали й да събере пари за построяване на военния флот.

Летният дворец изключително ми напомняше за „Закрития град”. По красотата на видяното и по невъзможността да разгледаш всичко в рамките на половин ден.

След обяд посетихме мавзолея на Мао. Намираше се срещу вратата „Тянънмън”. Белокаменна постройка, която на фона на красивите павилиони от двата двореца, изглеждаше невзрачна. Саркофагът с мумията на вожда, обвита с националния флаг на КНР се съхраняваше в средата на осветено от дневната светлина помещение. Липсваха специалните камери с климатични инсталации, каквито имаше в мавзолеите на Георги Димитров и Ленин. Вероятно начинът на балсамиране беше различен. Години по-късно видях, че и Пирогов е балсамиран по технология, която не изисква специални условия за съхранение. Пред мавзолея имаше съвсем малка върволица от чакащи. По нищо на приличаше на опашките в София и Москва. Повечето от чакащите бяха чужденци. Онова, което видях и което ме порази, бяха „сергиите на битака” на гърба на мавзолея.  Парадокси на историята.

Никога не бях посещавал пагода. Всичко беше интересно и необичайно. Най-интересни ми бяха монасите. Стояха с притворени клепачи. Нито едно мускулче по лицата им не трепваше. Даже когато се спирах и се вторачвах в тях. Навярно беше някаква форма на медитация. На която околните не пречеха. За посещението в будистките пагоди днес ми напомнят закупените сувенири – наричам ги дървените „чанове”. По тях монасите нанасяха ритмични удари с пръчка. Не зная за какво бяха предназначени.  Може би имаха предназначението на нашите манастирски клепала?

Вечерта преди отпътуването за България ни посети Стефанов. Носеше един доста обемист, запечатан кашон. Върху едната страна беше изписан софийския адрес на родителите му. Кашонът беше лек. Каза ми, че съдържа комплект анцузи за баща му и генерал Драгомир Иванов (Началник управление „Военно ремонтни бази и заводи” на Министерството на отбраната – бел. моя) и дребни подаръци за майка му. Помоли ме да го занеса в София. Каза, че на летището ще ме посрещнат. До тогава не бях пренасял чужди вещи през граница. Молеше ме обаче български дипломатически служител. Съгласих се. След по-малко от ден и половина жестоко съжалявах.

Самолетът от Пекин кацна в Москва около 20,00 часа. Посрещна ни полковник от ЦВМУ. „Волгата” пое за Подмосковието. В санаториума ни очакваха. Типично по руски. „Стол накрыт, официантки ждут!”. Към полунощ се оттеглихме в стаите си. Събудих се рано сутринта. До времето за закуска имаше около един час. С Жоро се разходихме из парка. Картината ми напомняше зимния Ленинград. Закуската повтори съветските ритуали от вечерта. Времето минаваше, а трябваше да посетя генерал Топалов. Когато пристигнахме в посолството до излитането на самолета имаше около 2 и половина часа. Холната масичка в кабинета на Топалов беше отрупана с мезета и разбира се  - неизменната бутилка водка. Нямаше как да откажа по „рюмка” (Малка чашка за водка или коняк – бел.моя) на изпроводяк, каквато беше руската традиция. Влезе помощникът на Топалов. Той му каза нещо и го изпрати навън. След четвъртата рюмка станахме. За съжаление по пътя за летището имаше задръствания. Когато пристигнахме на „Шереметиево” вече мислех, че самолетът е излетял. Оказа се, че генералът е помолил да отложат полета с половин час. Заради много важни гости. „Вас ли чакахме?”, с ирония запита един от чакащите. Нищо не отговорих. Имаше право да негодува.

В залата за получаване на багажа ни очакваше г-жа Петрова и китайския военен аташе старши полковник Лин Юйпей.  С него установихме добри отношения, които се запазиха до уволнението ми от кадрова военна служба. И тук започнаха неприятните изненади. Петрова ми съобщи, че е починал тъста ми и са го погребали. Знаех, че е тежко болен, но вестта за смъртта му ме потресе. След това ме спряха за митническа проверка. Когато отворих кашона на Стефанов потънах в земята от срам. Беше пълен с копринени вратовръзки. На битпазара до българското посолство в Пекин струваха между полови и един щатски долар. Ако се пазариш - и по-малко. Съставиха ми акт, а кашона задържаха. В къщи беше само дъщеря ми. Зарадва се. От управлението я бяха предупредили, че посещението ми в Китай се удължава. Първо позвъних на съпругата ми. Разказа ми за последните часове на дядо Митьо. Когато позвъних на родителите на дипломата-търговец Стефанов ми се беше насъбрало твърде много. Най-вероятно се е отразило и на тона ми. На сутринта майка му дойде в къщи около 9 часа. Поканих я в хола. Носеше луксозна бонбониера и бутилка уиски. „Вземете ги господине. За главоболията, които синът ми Ви създаде.” Бях преспал и гневът ми беше попреминал. Тя нямаше вина за случилото се. Виновникът бях аз. Дадох й акта от митниците и я изпратих. Никой повече не ме потърси.

След години дъщерята на адмирал Странчевски ме помоли да му занеса един пакет с вестници в Брюксел. Помолих я да го отвори. Вместо вестници имаше колбаси. От тогава Странчевски не ми говори, независимо че много добре се познаваме. „Парен каша духа”, както се казва в поговорката.

Няма коментари:

Публикуване на коментар