понеделник, 9 февруари 2015 г.

Портрети на някои ръководители на ВМА

Следващите редове не се отнася за редовите лекари, сестри и санитари от академията. На тях самият аз, като пациент дължа благодарност. И много добри думи. Не се отнасят и за онези медицински служители, които с риск за живота си изпълняваха и изпълняват правителствените решения в Камбоджа, Ирак, Афганистан, Босна и Херцеговина, Косово, Хаити. Както и за редовите служители на администрацията на академията.

И сред едните и сред другите имах и все още имам приятели. Ще спестя имената на приятелите, на добрите и почтени хора и на отличните медицински професионалисти, за да не им навредя.

От ръководителите на академията съм избрал да портретирам професорите Йовчо Топалов, Григор Мечков, Младен Григоров и Милан Петров и доцент Никола Александров.  Ще се постарая да избягвам неща, които вече съм разказал или предстои да разкажа за тях. Ще си спестя оценките за качествата им като лечители. С изключение на случаите, когато те са безспорни. При портретирането съм се опитал да бъда обективен. Ако не съм успял, моля да бъда извинен.

Първи от героите ми, е генерал-майор, член кореспондент професор Йовчо Топалов. Той започва да израства на административното поприще заедно с началника на Медицинско управление Виктор Чаушев. От есента на 1988 г. е началник на ВВМИ през На 7 април следващата година е изстрелян на върха на ново създадената Военномедицинска академия. За да го напусне след по-малко от една година. Топалов беше много добър клиницист. Злите езици обаче казваха, че резултатите му в областта на кардиохирургията не са впечатляващи. В негова защита мога да кажа само едно. Топалов беше интелигентен офицер и чувствителна личност, но с високо мнение за собствената си персона. Високото му самомнение, ако и да беше оправдано в клиничната медицина, висеше в областта на управлението. Одеждите на царя в едно царство не му дават власт в друго, казва Гълик (Американски теоретик в областта на управлението от 30-те години на ХХ век – бел. моя). И е прав. Никога няма да забравя една грозна и срамна сцена в кабинета на Виктор Чаушев. Обсъждахме отговор на Добри Джуров до Националния център по сърдечносъдови заболявания. Живков вече е свален от всички постове в партията и държавата. Професорите роптаеха срещу кардиохирурга Чирков и протекциите, с които той се ползваше от висшия партиен и държавен апарат. Присъстваха генерал-майор Топалов, полковниците Григор Мечков, Живко Кушев, Рафаел Стефанов и Иван Радонов и моя милост. Топалов държеше на мнението на колегите си от Центъра. Изведнъж ни в клин ни в ръкав Чаушев нарече началника на ВМА некадърник в областта на кардиохирургията. “Не виждаш ли, че пациентите ти умират на операционната маса или малко след това.” Тонът му не търпеше възражение. Чаушев не беше прав. Като кардиохирург Топалов беше съпоставим с останалите кардиохирурзи в страната. Нито по-добър, нито по-лош. Това беше напълно естествено за българската хирургическа школа, която можеше да се учи само от опита на братския СССР и останалите страни от Варшавския договор. Професорът се опита да се защити. Напразно. Чаушев не спираше с нападките си, коя от коя по-злобни и отвратителни. Генералът стана и плачейки като малко дете напусна стаята. Не зная в какво се коренеше неприязънта на Чаушев към Топалов. Постъпката му обаче не можеше да бъде еталон на военен морал и уставни отношения. Простичко казано се разигра една недостойна картина за български офицери и лекари.

По мое мнение разривът между Чаушев, пък и на управлението, с професор Топалов започна след промените през ноември 1989 г. Може да го е имало и преди, но явно белезите му не бяха излезли на повърхността. Ще разкажа за два случая, в които Топалов се опита да насади управлението на “пачи яйца”.

В късния следобед на 13.02.1990 г. Чаушев ми съобщи, че тръгваме веднага за Министерството на народното здраве и социалните грижи. По пътя разбрах, че там ще се провежда съвещание за координиране дейността на министерството и ведомствените органи по някои неотложни въпроси на здравеопазването. Виктор беше разбрал, че от БНА е поканен само генерал-майор Топалов. Това нямаше как да не го вбеси. Доложил незабавно за проблема на министъра на отбраната Добри Джуров. След неговата санкция провел разговор и с министър Черноземски. И така около 15 часа се озовахме в министерството. Йовчо Топалов беше пристигнал преди нас. Сконфузи се като ни видя, но Чаушев се направи, че нищо не се е случило. Срещата бе открита от проф. Черноземски. В своето експозе той се спря на основните проблеми довели до кризисното състояние в здравеопазването и очерта своите виждания за решаването им в краткосрочен и по далечен план. Започнаха разискванията. Йовчо бе от първите, които поиска думата. Изказването му се състоеше в прочитане на официалното становище на Медицинско управление по документ на ЦК на БКП за основните насоки за развитие на здравеопазването. Виктор Чаушев видимо се ядоса. Имаше основание, защото Топалов по никакъв начин не показа, че изказването му е дело на колектив от специалисти, а не е негова лична разработка. Той беше безкритичен и към развитие на частната инициатива в здравеопазването. На практика не подкрепи изказалите се преди него, които пледираха, че частните здравни специалисти не могат да заемат длъжности в държавни и общински медицински заведения. Днес това се нарича от благоприличие “конфликт на интереси”. За съжаление подобно смесване на интересите стана факт и по мое мнение е една от причините за лошия хал на здравеопазването ни. Наложи се и аз да взема думата. Присъстващите трябваше да разберат, че военномедицинската служба не е само ВМА. Представих се. Добре, че бях цивилен. Иначе да си подполковник сред мастити генерал-майори не е много авторитетно. Засегнах проблема за дългосрочната програма за подготовка на управленчески кадри за здравеопазването. Обосновах необходимостта от внедряване на икономически модели в здравеопазването. Нарочно подчертах, че военното здравеопазване не се изчерпва само с ВВМИ, че провинциал­на мрежа от военно-здравни заведения има още резерви, които могат да се включат в тактическия етап на преустройството. Поставих и два практически въпроса, решими в близко бъдеще за създаване на смесени отделения (с МНЗСГ) по токсикология към военна болница - град Русе и по лечение на изгарянията във Военноморска болница - град Варна. Наблегнах и на политическия ефект от създаването им, особено на отделението в град Русе, във връзка с гражданското движение срещу обгазяването на града.

 Чаушев не остана длъжник на Топалов. В докладна до министъра той предложи да се забрани на генерал-майор Топалов да представлява еднолично българската военномедицинска общественост. Считаше, че МНО трябва да има единно становище по въпросите на здравеопазването, което твърдо да се отстоява, особено при хипотезата, че МНЗСГ може да бъде оглавено от представител на опозицията. Считаше, че откриването армията към нуждите на здравеопазването на страната трябва да става в определени разумни граници. Такива, пишеше Чаушев, не съществуват за генерал-майор Топалов. Върху докладната му Джуров беше написал “Утвърждавам предложенията”. Соловите акции на Топалов престанаха.

Топалов беше добър клиницист, но слаб управленец. Последиците от лошата му управленска практика във ВВМИ и впоследствие във ВМА и “цъфнаха” през 1990 г. Хорото бе поведено от организацията на Конфедерацията на труда "Подкрепа” в Института за спешна медицинска помощ „Пирогов” (Днес Многопрофилна болница за активно лечение и спешна медицинска помощ – бел. моя). В него имаше базирани хирургически и терапевтични клиники на ВВМИ, отговорни за спешната помощ. Цивилни и военни работеха в интегрирани структури. Военните бяха взели връх в администрацията – от генерал-майор Манол Ванев, началник на “Пирогов” до завеждащи клиники – полковниците Кънев, Атанасов, Марин и Герганов. Този факт, както и информацията за стила им на ръководство, медицинския професионализъм и трудовата дисциплина едва ли са били тайна за Топалов. Само че без да се реагира. И последствията не закъсняха. На общо събрание, членовете на медицинския синдикат на Конфедерацията изявиха категорично искане за извеждане на военните клиники от състава на института. Не допускам, че отрицателните настроения срещу за професорите Ванев, Кънев и Атанасов и доцентите Марин и Герганов се бяха създали за последните 5-6 месеца. За Топалов “червената лампа” е трябвало да светне веднага след освобождаването от длъжност на генерал-майор Ванев. Да, ама не! Професорът беше над това дребнотемие. Сред претенциите на синдикалистите имаше и твърде основателни. Те твърдяха, подкрепени с факти, че военнослужещите пречат на служебното израстване на цивилните лекари; че не са полагали и не полагат системни грижи за научното и професионално изграждане на всички кадри от института; че част от спе­циалистите на ВМА не притежават необходимите ка­чества като ръководители и лекари; че в управлението на персонала използват преимуществено командно-административни методи и т.н. Претенциите на. КТ „Подкрепа” срещаха пълното разбиране и подкрепа от ръководството на Института в лицето на, но­вия директор ст.н.с. ІІ степен д-р Каменов. В своите искания “пироговци” не бяха съвсем крайни. Те нямаха нищо против полковник доцент Никола Александров – заместник на професор Монов в клиниката по “Токсикология” и подполковник доцент Петко Петков, заместник на Клиниката по изгаряния и останалите военнослужещи, работещи в тези клиники. Бяха готови да отстъпят по въпроса за използуването на базата на института за подготовка и преподготовка на кадри за нуждите на армията. Ситуацията беше такава, че извеждане на персонала от военните клиники, без тези по токсикология и изгаряния в съста­ва на ВВМИ от “Пирогов” беше безалтернативно. За да се разбере сагата с „пироговци” трябва да имате търпение и да прочетете докладната на генерал Чаушев до министър Джуров:

„ ...На общо събрание, членовете на медицинския синдикат на Конфедерацията на труда „Подкрепа към РНПИСМП „Пирогов” са изявили категоричното си искане за извеждане на военните клиники от състава на Института. Едновременно с това са изразили съгласието си да про­дължи използуването на базата на Института за подготовка и препод­готовка на кадри за нуждите на БА. Изхождайки от категоричните им искания, както и с цел да се предотврати насрочения от синдиката митинг и символичната стачка, ръководството на Медицинско управление, представено от полковник Живко Кушев (заместник-началник на управлението – бел. моя) и подполковник Николай Колев, проведе предварителен разговор с директора на РНПИСМП „Пирогов” представители на КТ „Подкрепа” и на Федерацията на здравните работници (към казионния синдикат – бел. моя).

Основните претенции предявени към военномедицинските специалисти работещи на базата на Института се свеждат до:

1.Военнослужещите в РНПИСМП заемат ръководни длъжности, което не позволява служебното израстване на цивилните лекари. Представителите на КТ „Подкрепа” считат, че не е целесъобразно в едно и също учреждение да се създават паралелни структури (например две травматологични клиники), което по наше мнение би отстранило посочената по-горе претенция.

2.Военнослужещите, ръководители на секции в РНПИСМП, не са полагали системни грижи за научното и професионално изграждане на цивилните кадри от Института.

3. Според представителите на КТ „Подкрепа” част от спе­циалистите на ВМА работещи в РНПИСМП не притежават необходимите ка­чества като ръководители и специалисти. Сериозни обвинения са отпра­вили към професорите Ванев, Кънев и Атанасов и доцентите Марин и Герганов. Най-общо те се заключават в използуване на командно-административни методи на ръководство; недостатъчна професионална компетентност на някои от тях; чести отсъствия, мотивирани със задължения към ВМА; недостатъчна грижа за колективите и други.

Нашите представители задълбочено са разяснили мястото и ролята на базираните в РНПИСМП „Пирогов” военни клиники за развитие­то на военномедицинската наука. Подчертали са, че същите имат значе­ние и в мирно време при природни бедствия и крупни производствени аварии. Аргументирали са необходимостта от съвместната работа на гражданското и военно здравеопазване з интерес на страната. За съжа­ление тези аргументи са били частично приети само по отношение клиниките за изгаряния и токсикология.

Исканията на. КТ „Подкрепа” са срещнали разбиране и от ръководството на Института в лицето на но­вия директор ст.н.с. ІІ степен д-р Каменов.

В резултат на водените предварителни разговори се е стиг­нало до компромисно за двете страни решение заключаващо се в запаз­ване на базирането на клиниките по токсикология и изгаряния в КТ „Подкрепа”  и извеждане на останалите военни клиники в съста­ва на ВВМИ на ВМА

Другарю Министър,

........... воде­ните разговори дават основание да се направят следните изводи:

1. Исканията за "демилитаризация" на КТ „Подкрепа” най-вероятно ще продължат. В тяхната основа имат и някои обективни причини свързани със:

-    Недостатъчна правилна кадрова политика на ръководство­то на ВВМИ и лично на проф. Ванев при подбора на военни специалисти за работа в РНПИСМП „Пирогов4;

-    Стила и метода на работа на част от нашите лекари – професорите Ванев, Кънев и Атанасов;

-    Недостатъчна професионална ерудиция на доцентите Марин и Герганов в сравнение с аналогични граждански специалисти, работещи съвместно с тях.

2. Възстановяването на авторитета на базираните в РНПИСМП „Пирогов” клиники по Военнополева хирургия, Спешна неврохирургия, Първа травматологична клиника и Клиниката по спешна терапия и травматич­ни увреждания на вътрешните органи  е невъзможно на настоящия етап.

3.  Военните медици от Клиниките по изгаряния и токсикология имат изграден авторитет сред колективите на Института, което прави възможно запазване на тяхното базиране.

Като имаме предвид изложеното и с цел възстановяване на добрите взаимоотношения и взаимодействие с РНПИСМП „Пирогов” Ви предлагаме:

1. Да утвърдите предварителното споразумение за запаз­ване базирането на Клиниките по токсикология и изгаряния в РНПИСМП "Пирогов".

МОТИВИ: РНПИСМП „Пирогов” е национален център за лечение на изгарянията и масовите отравяния, поради което е солидна база за обучение за нуждите на военновременната медицина. Запазеният професионален авторитет на едноименните клиники на ВМА базирани там, както и нецелесъобразността да се създават паралелни такива в сградата на ВВМИ, налагат да продължим да използуваме изградена­та вече структура в РНПИСМП "Пирогов".

2. Да разрешите останалите военни клиники да бъдат изведени от РНПИСМП „Пирогов” в сградата на ВВМИ.

МОТИВИ: Ръководствата на посочените по-горе хирургичес­ки и терапевтична клиники са загубили своя професионален авторитет. Оставането им в състава на РНПИСМП „Пирогов” ще усложни между лич­ностните отношения в колективите, което не е в наш интерес на настоя­щия момент. Аналогични на тези клиники има създадени във ВВМИ, поради което няма да се наруша учебната и научноизследователска ра­бота.

Да се сключи договор между МНО и МЗСГ за статута
на оставащите на работа в РНПИСМП „Пирогов” клиники и за използува­
не цялата база на Института за обучение на дефицитни медицински спе­циалисти за военно време. Договорът ще Ви представим след срещата с Министъра на народното здраве и социалните грижи на 23 март т.г. Моля за Вашето решение.”

Резолюцията на Джуров е:  „Н-к ТБНА, Н-к МУ Г-л Чаушев, Утвърждавам предложенията. Да се организира изпълнението”.

Сагата, макар и  кратко е описана и в незавършения ми дневник:

„21 март 1990 г. Сряда. Положението с РНПИСМП „Пирогов” се е усложнило. Конфедерацията на труда „Подкрепа” заплашва с митинг и символична стачка, ако незабавно не изведем военните катедри от института. В 14,00 часа отиваме с полковник Живко Кушев на преговори. КТ „Подкрепа” намира опора в новия директор ст.н.с. д-р Каменов. Разговорите минават спокойно. Живко без малко да се изпусне за желанието на бившия директор да продължи да работи в неврохирургията (Генерал-майор Манол Ванев – бел. моя). А те не искат да чуят за него. За създалата се ситуация и ние имаме трески за дялане. Особено кадровата ни политика. Постигаме съгласие. Клиниките по изгаряния и токсикология остават в „Пирогов”. Професорите Ванев, Атанасов и Кънев и доцент Марин са „персона нон грата” за пироговци. Не зная дали няма да срещнем съпротива от ген.м-р Топалов (началник на ВМА) и министъра. Предлагам на ген. Чаушев да връчим утре докладна до Джуров. Двамата с Живко се съгласяват...

22 март 1990 г. Четвъртък. Денят минава в оформяне на докладната до министъра по проблемите на „Пирогов”. Колегите я приемат. Ген. Чаушев – също. В 17,30 полк. Станев я отнася в кабинета на министъра. Ще му я докладват още тази вечер... (Резолюцията на Джуров е: „Н-к ТБНА, Н-к МУ Г-л Чаушев, Утвърждавам предложенията. Да се организира изпълнението – бел. моя).

23 март 1990 г. Петък. Министърът е утвърдил нашето предложение. В 11,00 часът сме на среща при министър Черноземски (МНЗСГ). От МНО присъстваме: ген. Чаушев, ген. Топалов, п-к Кушев, п-к Мечков и аз. Очаквам отрицателна реакция от Топалов. Познавам. Държи се надменно, арогантно. Обижда всички, най-вече Живко. Последният е вбесен, но мълчи. Колегите от „Пирогов” се държат благородно и с достойнство. Независимо от острите и невъздържани думи на Топалов. Григор Мечков се намества неуместно. Интересно от къде го измисли тоя 1 млн. лева, с който сме финансирали „Пирогов”. Разговорът трае 11/2 часа. Завършва в полза на нашето споразумение, но битката изглежда ще продължи и то от страна на Топалов...”. Мисля, че записите са показателни за пожарите, които трябваше да се гасят. Благодарение на добрата управленска практика на Йовчо Топалов. И не на последно място на ината и високомерието на Йовчо. Случаят приключи благоприятно. “Ненавижданите” клиники на ВМА бяха изведени от “Пирогов”. С подкрепата на Джуров, който застана на наша страна . Заедно с тях бяха изведени и клиниките по токсикология изгаряния. Една от причините днес във ВМА да не се работи по проблема на един важен военновременен проблем – изгарянията.

До тук обаче с черните краски за Топалов. С професора имам и положителни преживявания – подготовката за издаване на книгата на неговия и мой приятел професор Роостар, дългогодишен консултант по хирургия във ВМА на Афганистан по време на съветско-афганистанската война – 1979-1980 г. Една прекрасна инициатива, която по независещи и от двама ни причини не успяхме да доведем до край.

Втората фигура в моя разказ е генерал-майор професор Григор Мечков, който бе избран на „легитимно” Общо събрание на ВМА. По това време беше публична тайна, че изборът е извършен посредством фалшифициране на данните при електронното обработване на гласуването. Организирано от на „най-големия” специалист по компютрите и бъдещ началник на академията – полковник професор Милан Петров. Лоялността на Мечков към Медицинско управление, която беше наклонила управленските везни на Виктор Чаушев към него, а не към Топалов трая от “ден до пладне”. В края октомври 1991 г. той открито се дистанцира от управлението. За какво става дума. На 02.08. същата година генерал-полковник Любен Петров беше заменил Радню Минчев на поста началник на Генералния щаб. Златните времена за Виктор Чаушев свършиха. По инициатива на новия началник на Генерален щаб и на началника на Командването за Материално-техническо и тилово осигуряване (КМТТО е структура, която по това време обединява бившите Тил на БНА и Главно управление „Въоръжение и техника – бел. моя) генерал-лейтенант Бъчваров в Колегиума на Министерството на отбраната (Приблизителен аналог на днешния Съвет по отбраната – бел. моя) е внесено предложение в за извеждане на Медицинско управление от подчинение на началника на Генералния щаб и включването му в състава на КМТТО. В описвания период министър на отбраната е армейски генерал Йордан Мутафчиев, Научавайки за докладната на Петров и Бъчваров, генерал-майор Григор Мечков внася в Колегиума рапорт, с който иска академията да бъде оставена в подчинение на началника на Генералния щаб. Това е първи опит след 1989 г. академията да се изведе от специализиран медицински контрол. Разбира се рапорта няма как да се запази в тайна. Бяхме подложени на удар от две страни.

По този повод на 01.11.1991 г. изготвихме, а Виктор Чаушев подписа две становища до министъра на отбраната - едно по рапорта на Мечков с изх. № 1092 и друго - по предложението на Любен Петров и Бъчваров с изх. .№ 1093. Няма да ги цитирам изцяло. Ще ви обърна внимание върху някои пасажи от текстовете на двете становища:

„..По същество в рапорта (На Григор Мечков – бел. моя) до Вас се поставя искането за изграждане на две паралелни структури във военното здравеопазване..., .... под  фразеологията  за "академичност и автономия" се предлага едно решение, което разрушава стройно изградената система на медицинското осигуряване н войските и преди всичко воденето на единна политика във всички направления на военното здравеопазване... Националното ни здравеопазване се намира в дълбока криза, за което не малък дял има и дългогодишното съществуване на две паралелни министерства на здравеопазването: едно­то, традиционно за всяка нормална страна, а другото - Президиума на Българска медицинска академия представлявано от известния "реформатор на здравното дело" - "о.з." генерал академик Малеев....и т.н. Разбира се и предложението и рапорта останаха без последствия. С това се изчерпаха и официално регистрираните удари на Мечков срещу управлението. Възможно е това да се дължи и на факта, че те спряха и по командна линия.

С идването на власт на правителството на Филип Димитров професор Мечков се прояви като блестящ манипулатор на общественото мнение. Без да излиза много напред, а като стои в миманса и подхвърля непроверими тези. Вижте какво пишат вестниците “Труд и “24 часа” през декември 1991 г.

“Доктор с пагони от Военномедицинската ака­демия заяви пред „Труд", че учреждението е гигант­ски пристан за „чичови и „вуйчови" протежета (Това е около 95% вярно – бел. моя). Това стана, след като неотдавна професор Григор Мечков - началник на ВМА, не по­твърди, но и не отрече „министерския" слух за евентуално закриване на най-крупния армейски стационар (Впрочем министър Луджев никога не е казвал подобно нещо, само е предложил на всички военизирани звена да на­правят" предложения за мястото и ролята си в бъ­дещите структури – бел. моя) - “И при докторите с пагони ври и кипи”, материал на Георги Илиев във в-к „Труд”.

 “Военномедицинската академия май ще бъде закрита скоро съобщи източник, бли­зък до министерството. Обикновено “в слуховете има и верни неща”, но никой нищо не ми е ка­зал, официално заяви проф. Григор Мечков, началник на ВМА. Според него едва ли става дума за цялата академия... Апетитите са към кардиологична­та база в Лозенец, бив­ша правителствена бол­ница. За нея имат мера­ци комшиите (Меди­цинска академия), проф. Чирков, кметът каза професор Мечков. Базата обаче е неразделна част от ака­демията и са хвърлени много средства, за да стане тя специализира­на в кардиологията, съ­рдечните детски болес­ти и акушерството. Ба­зата продължава да об­служва и българските държавни мъже. Подмятанията, че министър Луджев ще закрие ВМА, са изнер­вили медиците и те са готови да излязат на улицата. Омръзна ни да живеем я лепкава мъг­ла, да ни закриват, че да си правим и ние частни клиники, пошегува се проф. Мечков” - материал на Дима Димитрова във в-к „24 часа”.

Недостойно беше поведението на Мечков, когато през февруари 1992 г. трябваше да премине в резерва. Тук трябва да спомена, че през декември предната година генерал-майорът не обели нито една дума срещу освобождаването на Чаушев от поста началник на управлението и вземането на полковниците Живко Кушев, Рафаел Стефанов и Георги Петков в разпореждане за уволнение. Мълча заедно с началника си Йовчо Топалов и през 1988 г. за не съвсем основателното уволнение на заместник началника на Медицинско управление полковник Михаил Михайлов. При това професор Мечков беше предложен за уволнение, защото на 07 февруари беше навършил 61 г. възраст, а не защото трябваше да пенсионира десетина военни лекари в изпълнение на изискванията на военния закон. При това те не се занимаваха с клинична медицина.

Генералът тогава така орева “ортаклъка”, че отгласът от оплакванията му и от цитираните по-горе манипулации стигна четири години по-късно и до вестник “Дума”. Вижте какво пише Катя Карагяурова в материала “Разрухата на военната медицина продължава. Три години след Луджев, луджевизмът не е изживян” на 06.03.1996 г.: “Стилът на елементаризъм, който наложи Лу­джев, за съжаление продъл­жава до ден днешен. Когато той дойде, завари Военномедицинската академия като най-голямото бол­нично заведение на Балка­ните ....... Неговата цел беше да я съсипе и той се опита да я постигне. На неговите възгледи то­гавашният началник на ВМА генерал проф. д-р  Григор Мечков отвърна по достоен начин. Той просто отказа да стане съучастник в развалянето на академията. В историята д-р Золотович е запазил име на създател и не ис­ках до неговия голям порт­рет да стои моят малък на разрушител, казал генералът. На него му е бил връ­чен списък от 125 изявени специалисти, висококвалифицирани лекари, хабилитирани лица, които той да уволни, защото са навършили пенсионната възраст 50 години според военните закони. Проф. Мечков не е бил съгласен и така станал неудобен за провеждането на Луджевата стратегия...”

Катя Карагяурова публикува и други истини и полуистини за Мечков: “По времето на проф. Мечков в академията се под­готвя програма за развитие на военната медицина. Пос­тавена е задачата да се раз­вие една наистина уникална на Балканите болница, за да придобие действително го­лямо значение за български­те условия и да има и меж­дународни контакти. Съоб­раженията тогава са, че гражданското здравеопазва­не започва постепенно да се; разрушава. Появява се необходимостта от структура, която да доведе до регенерация на другите здравни структури. Направената през 1990 г. програма е под­крепена от президента Же­лев и министър-председателя Луканов. Нейното изпъл­нение започва, като ВМА минава на собствен бюджет - и на директно подчинение на министъра. Тя формира научен съвет, както подоба­ва на всяко висше учебно за­ведение. Преустройва се правителствената болница в клинична база „Лозенец", за да служи общо на българс­ката нация, а не само на оп­ределена категория хора, ка­то се запазва само една малка част, обслужваща опре­делени високопоставени по­литически лица. Тогавашното ръководст­во на ВМА отвори военната медицина за нуждите на страната. Първо, защото во­енните специалисти се изг­раждат в мирно време и вто­ро, защото военната меди­цина е наука, която не може да се ограничава и капсулира само в обслужване на во­енните...

Свидетел съм на тези събития. Журналистката просто манипулира читателите за безценната ВМА и за опитите на безотговорни личности да я ликвидират. Логично е, те да не са сред ръководството на академията. Сред заподозрените остава само началникът на Медицинско управление. Навярно се сещате кой е той. За целта се използва името на Мечков. Той обаче великодушно мълчи. И не желае да опровергава. Добавете тези щрихи и към портретите на Милан Петров и Борислав Герасимов. Няма да сбъркате.

За да не се връщам към портретите на двамата професори, ще ви разкажа една история, резултат от тяхното мегаломанско обществено поведение в първите месеци след 10 ноември 1989 г. и по специално по време на правителството на Димитър Попов (22.12.1990 г. - 08.11.1991 г.). За тези, които не помнят ще кажа, че вицепремиера му Димитър Луджев беше много активен в областта на здравеопазването. Непрекъснатото парадиране на Топалов и Мечков с уникалността и огромното значение на ВМА за страната, я беше превърнало в трън очите му. Това вероятно стоеше и в основата на идеята му за ликвидиране на т.нар. „паралелни здравни структури” в МНО, МВР и МТ. Правя това допускане, защото и до днес здравните началници от вътрешните работи и транспорта с нищо не демонстрират в публичното пространство, че съществуват. За разлика от военните, които скачат от медия в медия. С нужда и без нужда. В началото на м. август 1991 г. в управлението се получи документ подписан от ст.н. ІІ ст. д-р Гладилов, озаглавен „Съображения на работната група по реформа на паралелните здравни служби” (Разбирай закриване – бел. моя). Познавах се лично с д-р Гладилов . Беше много възпитан и ерудиран човек и едва ли идеите за реформа бяха инспирирани от него. На 28.08. 1991 г. в Министерския съвет се организира съвещание по повод реформата. Бях задължен да участвам, тъй като Чаушев и Кушев бяха в Испания и временно изпълнявах длъжността началник на управлението.

На съвещанието освен членовете на комисията, които не познавах, присъстваха главните секретари на МВР и МТ. По тази причина полковник професор Ангел Панев – шеф на МВР болница, и д-р Никола Балтаджиев, началник на Медицинско управление на Министерството на транспорта можеха да разчитат на солидна подкрепа. С последните се познавах много добре. След като произнесе кратка, но гневна реч и не ни даде възможност да защитим т.нар. „паралелните структури”, Луджев напусна заседанието, като повери ръководството му на професор Иван Черноземски, министър на здравеопазването. Всички присъстващи бяхме работили с професора и срещата продължи тихо и спокойно. Кога ми дадоха думата аз в общи линии изразих онова, което вече бяхме като отговор по документа на д-р Гладилов. Подчертах, че реформата на военното здравеопазване не може да стане преди приемането на законите за Въоръжените сили и произ­тичащите от това задачи за Българската армия и че интеграцията на ведомственото здравеопазване в общата национална система не може да се извърши без задълбочено проучване на сегашното състояние. Наблегнах и на факта, че не съм упълномощен от министъра на отбраната да вземам решения и да правя каквито и да е компромиси. Съвещанието завърши без вземане на конкретно решение, като се договорихме за нова среща, при която всяка от страните ще постави на масата своите предложения. След завръщането си от Министерски съвет подготвих докладна до министъра на отбраната Йордан Мутафчиев и неговия първи-заместник и началник на Генералния щаб – генерал-полковник Любен Петров (входящ № в кабинета на министъра 1463/30.08.1991 г.).

Ето и текста на докладната, подписана от генерал Чаушев:

„ ...Изразяваме принципната си подкрепа на редица от постановките в тях, като си позволяваме да отправим и следните бележки:

1. По стила на работа на работната група. Определено считаме, че би било целесъобразно един такъв документ да се подготви при участието на всички членове на работната група, което би помогнало по-правилно да се структурират съображенията, точно да се определи целта на реформата и пътищата и сроковете за постигане на тази цел. Ето защо особено държим за колективен подход в бъдещата дейност на работната група.

2. Здравната служба на Министерството на отбраната е специфична структура, която решава задачи, свързани с опазване и укрепване здравето на военнослужещите в мирно време и развръщане на военновременната система за медицинско осигуряване на Въоръже­ните сили на страната. Тя не е създавана на базата на субективни решения, присъща е за всяка армия в света и по своите количестве­ни и качествени характеристики съответства на посочените по-горе задачи, й за в бъдеще тя ще продължи да се развива извън системата на Министерството на здравеопазването, доколкото е необходимо да съответства на военната стратегия на страната, структурата, ко­личеството и дислокацията на Въоръжените сили, характера на съвре­менната война и т.н. Едновременно с това здравната служба на Бъл­гарската армия: не си поставя за цел да замени националната система на здравеопазване, там, където има свои структури; стриктно се съобразява с методичните указания на Министерството на здравеопазването, включително и при заплащането на труда на лекарите, средния и младши медицински състав - военни служители (офицерските кадри получават заплащане по единна скала за офицерите в армията); развива само тези направления на медицинската наука и практика, които са нужни за решаване на ежедневни задачи или имащи военновременно значение. Тези бележки трябва да се имат предвид, когато се определя необходимостта от реформата, нейната цел и параметри.

3. Възприетият подход за оценка на икономическата ефективност, леглова база и кадровото състояние на здравеопазването от системата на Министерството на отбраната по на­ше мнение е неправилен поради това, че: финансовите разходи за решаване на мирновременните задачи и поддържане на заповяданата степен на бойна готовност не се водят разделно; численият състав и легловият фонд се определят не само от конкретни (включително и за напредналите страни) показа­тели, но и от необходимостта да се премине в определени, кратки срокове на военновременни релси и да се осигурят войските при вси­чки условия на започване на войната. С това считаме, че даваме отговор и за т.нар."скрити разходи" на паралелните здравни структури.

4. Данните за средната работна заплата не трябва да се разглеждат извън общата система на заплащане в Министерството на отбраната, което считаме за изключително от прерогативите на Мини­стерския съвет. Медицинският състав не може да бъде изолиран от личния състав на Българската армия, независимо че решава здравеопазни задачи.

5. Изводът за "по-висок стандарт на обзавеждане" не съот­ветства като цяло на истината, с изключение на някои учреждения на Военномедицинска академия. Трябва обаче да се има предвид, че тази база е създавана единствено в рамките на бюджета на Министер­ството на отбраната, без целево да са заделяни средства от Мини­стерския съвет.

6. Без достатъчно аргументации, се тълкуват проблемите за контингентите от гражданско население, попадащ на лечение въз военни здравни заведения и обратното. Про­блемът по наше мнение е несъществен (при сега съществуващата система на финансиране) и ще намери своята икономическа реципрочност при въвеждане на здравно-осигурителна система в страната.

7. По отношение целта на реформата категорично застъп­ваме становището, че тя не е определена достатъчно точно, като час от формулировките говорят за неприкрит стремеж за централизация на национално ниво. Реформата в здравната служба на Министерството на отбраната е неделима част от военната реформа в рамките на националната сигурност и не е от компетен­цията нито на Министерството-на здравеопазването, нито на работ­ната група. Ако все пак става дума за "реформа" (израза употре­бяваме условно), то нейната цел може да се сведе само до "Подобря­ване координацията на дейностите на ведомствените здравни служби с тези на гражданската здравна мрежа в рамките на националната здравна стратегия.

........

Като изхождаме от направените бележки, предла­гаме:

1. Работната група да разработи проект за постановление на Министерския съвет за създаване на междуведомствен орган по здравеопазване с цел най-пълно координиране на посочените по-горе дейности и звена..

2. Постановлението да се внесе в Министерския съвет от министрите на здравеопазването, отбраната, вътрешните работи и транспорта.

Мотивите ни за такова предложение са следните:

1.Интеграцията не може да се извърши без задълбочено проучване на сегашното състояние, което не е по силите на работ­ната група и в краткото време, което е дадено. Проучването трябва да стане една от основните задачи на междуведомствения орган сега и в бъдеще, като се привлекат и широк кръг от специалисти;.

2.Реформата на военното здравеопазване не може да стане преди приемането на законите за Въоръжените сили и произ­тичащите от това задачи за Българската армия;

3.Проблемите, който са предмет на дискусия не са едноактно действие и ще се развиват й в бъде­ще;

4.Министерството на отбраната е внесло за съгласуване подобен проект, касаещ обаче само преподготовката на дефицитни медицински кадри за нуждите за военно време и при природни бедствия и крупни производствени аварии. Той би могъл да стане добра основа за разискване.

Убедени сме, че по този начин, назначената работна група от зам. председателят на Министерския съвет ще изпълни най-коректно своята задача”

Резолюцията на Мутафчиев гласи: „Ген. п-к Петров, Ген.м-р Чаушев 1) Съгласен съм с позицията, която е защитавана по време на срещата. 2) Очевидно е, че работата ще продължи. Да се прецени по какво и до къде е възможен разумен компромис, който не трябва да е за сметка на нашите интереси и възможности”. Работата обаче не продължи.

Скоро след това събитие, правителството на Димитър Попов си отиде. За правителството на Филип Димитров, встъпило в длъжност на 08.11.1991 г. и за Луджев, като военен министър в него, посочените въпроси не бяха приоритет. Трябваше да се решават други проблеми, така че сагата с „паралелните структури” забъркана от Топалов и Мечков приключи. Не мислете, че “кашите” произтичащи от мегаломанията им завършиха с тяхното преминаване в резерва. Нищо подобно. Те замряха по времето на Александров, за да разцъфнат с пълна сила при Милан Петров. И той не спираше да се хвали с материалните постижения на ВМА и общонационалното й значение В един прекрасен ден получих ксерокопие от писмо № Н-53-10-64 от 7.10.1997 г. на Комисията по здравеопазването, младежта и спорта адресирано до министъра на отбраната. Беше подписано от д-р Михаил Михайлов, заместник председател на комисията (Председател на комисията беше доцент Борислав Китов. Китов е син на моя преподавател по неврохирургия. Бащата, за разлика от сина, беше красавец, любимец на студентките и интелигентен мъж – бел. моя). Министърът бе резолирал писмото до заместник министърът на отбраната по финансите Йорданов. Той от своя страна бе написал на гърба му: “Полковник Колев – МУ-ГЩ. Полковник М. Петров - ВМА. За изпълнение”. Изпълнението означаваше да участваме в дискусия на споменатата комисия на заседанието й от 12.11.1997 г. по т. 2 от дневния ред: „Разглеждане на законопроекта за държавния бюджет на Република България за 1998 г № 02-01-46 внесен от Министерския съвет на 29.10.1997 г. Досещате се, че Милан Петров не дойде. За трети път влизах в сградата на бившия партиен дом откъм булевард “Дондуков”. Пропускателният режим не се беше променил от годините, когато за малко бях член на Централната контролно-ревизионна комисия на БКП. Ще пропусна подробности. В най-общи линии трябваше да отговарям на въпроси на народните представители за размера на проектобюджета на ВМА. Все още по закон той беше на отделен ред в рамките на бюджета на Министерството на отбраната. През 2003 или 2004 г. генерал Стоян Тонев се постара да се отмени тази законова норма, за да може да харчи необезпокоявано и безконтролно. Но това е друга тема. Най-яростни бяха нападките на народния представител Николай Недков – хирург от Ямбол с мобилизационно назначение в медико-санитарния батальон на дивизията, който имах честта да командвам преди повече от 10 години. Правеше се, че не се познаваме. Бях се готвил и на въпросите отговарях спокойно и с аргументите на числата. От учението “Партньорство 96” бях разбрал, че на депутат “басма не се цепи”.

Тук му е мястото да кажа няколко добри думи за Димитър Луджев. Отдавна не съм в служебна зависимост от него и по тази причина считам, че съм абсолютно обективен. Още повече, че коментирам документ. Мечков, а по-късно и Милан Петров инспирираха и написаха доста пасквили срещу него в битността му на министър на отбраната. Само че авторите забравят, че понякога документите говорят по-добре от всичко останало. За да изясня явлението „луджевизъм” във военната медицина, ще се позова на правилника на ВМА, утвърден от Димитър Луджев и забележете, съгласуван от началника на Генералния щаб Любен Петров. Според него тя е единен диагностично-лечебен комплекс към Министерството на отбраната, със статут на управление. Академията е юридическо лице на бюджетна издръжка и е пряко подчинена на Министъра на отбраната, а по отношение на мобилизационно-бойната готовност и медицинското осигуряване на войските на началника на ГЩ на БА. В съответствие с разпоредбите на чл. 2 тя „участва в осъществяването на социалната политика на Министерството на отбраната по опазването и възстановяването на здравето и работоспособността на военнослужещите, военните служители и работници и техните семейства, офицерите и старшините от запаса, ветераните от войните, както и на определени от държавните органи лица; провежда обучението, специализацията и преподготовката на здравни кадри за нуждите на военната и гражданската медицина; развива и организира всички клонове на военномедицинската наука и практика, участва в разработването на национални програми по приоритетни за военното здравеопазване проблеми и участва в националното здравеопазване чрез: оказване на спешна и неотложна медицинска помощ; лечение на граждани; организиране и оказване на медицинска помощ при природни бедствия и производствени аварии”. Основните задачи на ВМА също не противоречат на акта на създаването: оказва изчерпваща квалифицирана и специализирана медицинска помощ на военнослужещите и военните служители, членовете на семействата им, офицерите и сержантите от запаса и донаборната младеж; участва в организирането и провеждането на военно-лекарската експертиза за нуждите на видовете и родовете войски в състава на БА; самостоятелно организира оказването на спешна и бърза медицинска помощ; участва при изготвяне на наставления, инструкции, ръководства и други помагала на медицинското осигуряване на войските; оказва методично ръководство и консултативна помощ на военните болници, поликлиники и санаториуми, а при поискване - и на граждански медицински учрежде­ния; участва в организирането и оказването на медицинска помощ при природни бедствия, епидемии, крупни транспортни произшествия, химически и ядрени аварии и т.н.

Не е отнето и правото на академията да извършва услуги на юридически и физически лица срещу заплащане в областта на учебно-преподавателската, научната и лечебнодиагностична дейност. Разбира се по ред установен от Министерството на финансите, Финансово управление и Медицинско управление на МО.

Какво лошо може да намерите в изискването ВМА да се съобразява с нормативните актове в Министерство на отбраната, Министерство на здравеопазването, Министерство на образованието и науката и Българската армия при осъществяване на диагностично-лечебната и научно-преподавателската дейност. Или във факта, че по отношение на всички военномедицински въпроси ВМА се ръководи от Военномедицинския съвет към Министерство на отбраната.

Правилникът ясно определя и правомощията на Медицинско управление спрямо ВМА. То има административно-разпоредителни права по отношение на организацията и провеждането на военномедицинската подготовка и преподго­товка на кадрите; мобилизационната и бойна готовност на ВМА и организацията и медицинското осигуряване при екстремални ситуации в армията и съгласувателни - по доставките на медицинско оборудване от местно производство и внос.

Ще си позволя да цитирам още някои принципни постановки на правилника. Още през 1992 г. е възприет принципа на мандатност на ръководните органи „началникът на ВМА се назначава от Министерския съвет по предложение на Министъра на отбраната за срок от четири години”, а „заместниците на началника и началниците на учрежденията от състава на ВМА се назначават от Министъра на отбраната за срок от четири години”, като .„след изтичане на срока от четири години назначените по този член запазват основната си месторабота в структурните звена на ВМА”. Правилникът отмени изборността на началника на ВМА и на неговите заместници. Това беше спрягано за голям грях на Луджев. По тази логика и Николай Свинаров е виновен, защото назначи без конкурс Стоян Тонев за началник на ВМА и Аньо Ангелов, който назначава началника и неговите заместници във Военна академия “Г. С. Раковски”? Да не би и те да са “луджевисти”?

Нищо неакадемично не може да се открие и в текстовете, уреждащи въпросите с Общото събрание и Академичния съвет. Според тях Общото събрание е колективен орган на ВМА, в който влизат всички хабилитирани лица и представители на нехабилитирания научно-преподавателски състав, но не повече от 10% от числения му състав. Последните се избират от общото събрание на нехабилитираните научно-преподавателски специалисти за съответния мандат на Общото събрание. То обсъжда и прави предложения по програмата за развитие на академията; предлага изменение в правилника на ВМА и т.н. Спирам с правилника на Димитър Луджев, за да не ви отегчавам. Който желае да се занимава подробно с членове и алинеи може да надникне в приложенията.

На 28.02.1992 г. генерал-майор професор Мечков беше освободен от длъжност началник на ВМА. На негово място беше назначен полковник доцент Никола Александров. Това стана с Решение № 78 на Министерския съвет. Решението се основава на чл. 105, ал. 2 от Конституцията на Р. България и чл.13, буква “г” от Закона за всеобщата военна служба. В книгата си Христо Каленицов пише, че Любен Петров се върнал от кабинета на Луджев много ядосан и споделил, че е отказал да преподпише заповед за уволнението на професор Мечков. Имам основание да се съмнявам в достоверността на написаното. Първо. Ако е имало нещо за преподписване – това е било предложение на министъра на отбраната до Министерския съвет. Защото, както е видно от разказаното за правилника на академията, подписан и от Петров, процедурата е друга. Второ. Решението на правителството за кадрови промени във ВМА е изцяло законосъобразно. Място за ядосване просто е нямало. Може би написаното се отнася за освобождаването от длъжност на Александров, две години по-късно. За това обаче по нататък. Тук трябва да разясня някой правни положения. Правя го, защото един от кандидатите за стола на Мечков по това време, небезизвестния Стоян Тонев, тръби наляво и дясно със задна дата от около 20-на години, че по това време президентът Желев едва ли не е държал в ръка указа за неговото назначаване за шеф на академията. Вярно е, че по това време конституцията е приета. Но е верен и факта, че все още действа Закона за всеобщата военна служба. Какво прави правителството. При освобождаването на Мечков и назначаването на Александров то се позовава от една страна на конституционния текст, че осъществява “общото ръководство на въоръжените сили”, както и на текста от закона, според който назначаването на генерали и офицери на длъжности командир на корпус, дивизия, началник-щаб на армия и началник-политотдел на армия се извършва с решение на Министерския съвет по представяне съответно от министъра на отбраната.  А рангът на началника на академията е командир на дивизия.

С Александров не съм бил в служебни противоречия, с малки изключения. Например нелицеприятната история с „Кодак”. С фирмата имахме договор за доставка не рентгенови филми. За уедряване на поръчката той беше съвместен между Медицинско управление и ВМА. А и академията беше по-големия консуматор. Поради нашите финансови проблеми, съгласувания график за доставки често се нарушаваше. При едно от посещенията в София на Кристоф Менсие – представител на „Кодак”за България, това беше основната тема на разговор. Той се проведе в моя кабинет. Присъстваха полковник Георги Генев, шеф на фармацевтичния отдел на управлението, полковник Йордан Тодоров – негов заместник и полковник Елтимир Николов – началник на катедрата по рентгенология на ВМА. Преговорите вървяха в конструктивен дух. Докато не се намеси Александров. Той си позволи да го критикува фирмата, че не е коректна при изпълнение на договорените условия за доставки. Александров не беше прав. Не очаквах обаче такава недипломатична атака от Менсие. Той заяви, че нападките срещу „Кодак” са резултат от неудолетворени лични интереси на началник на ВМА. По думите му Александров е пращал няколко факса до Париж с частни искания. Настоявал е „Кодак” да заплати посещението му във Франция. С токсиколожката от Военноморска болница във Варна. Присъстващите знаехме, че тя му е любовница. „Кодак” не удолетворил мераците му. Ситуацията стана крайно неловка. Кольо мълчеше. Трябваше да прекратя срещата. Помолих Менсие да продължим разговорите следобед, като се позовах на служебна ангажираност в Генералния щаб. Вторият ни служебен конфликт беше свързан с наркоманите. През главата ми Александров беше внесъл в Генералния щаб специална програма за наркозависимите. Генерал Петров и заместника му Прокопиев се бяха уловили на въдицата. По това време пресата изобилстваше от материали за новата „чума” плъзнала сред младите хора. Проблемът беше актуален и за армията. Само че не в посока на организиране на заместителното метадоново лечение на доказано зависимите, което беше в основата на Александровата програма. Не ми беше трудно да оборя тезите му. Ръководството на Генералния щаб ги прие.

Александров носи вина и за ликвидиране на Клиниката по изгаряния на ВМА. Той не само не направи нищо за развитието й, след като без нужда професор Топалов я изведе от „Пирогов”, но и се постара и да прогони нейният полковник доцент Петко Петков. Петков хвърли пагоните, а в „Пирогов” го приеха с отворени обятия. Следващия началник Николай Сердев предпочиташе да се занимава с пластична хирургия и да печели пари (Отдавна е частно практикуващ пластичен хирург – бел. моя), а Стоян Михайлов май беше повече бизнесмен – търговец на лекарствени продукти, отколкото хирург.

Трябва да подчертая, че генералът се беше съсредоточил върху собствените си бизнес дела. Може би те бяха на ръба на закона.

В тази връзка няма как да спестя историята за  сделките му с Либийската джамахирия. Заедно с професор Милан Миланов, анестезиолог-реаниматор от „Пирогов” Александров написа учебник по токсикология. В него се разглеждаха и въпросите на отравянията  с бойни отровни вещества. Книгата съдържаше данни за  препарат за профилактика на отравянията при необходимост от преминаване през заразени с фосфороорганични бойни отрови райони, както и за противоотрова при попадането им в организма. Авторите и на двата препарата бяха изследователи от ВВМИ, наградени за постиженията си с Димитровска награда. А синтезирането им – засекретено. „Кинтекс” продаде учебника на либийците за 4 млн. щатски долара. От тях 1 млн.попаднаха в личната сметка на Александров. За участието в написването на учебника Миланов беше получил 90 хил. западногермански марки. Написването на книгата беше публично известно. Мисля, че беше ведомствено издание. Информацията за сделката на „Кинтекс” и ролята на Александров в нея ми беше споделена от моя съученик и съименник от гимназия „Добри Чинтулов” в Сливен, военния прокурор Николай Колев. Кольо смяташе, че огромната сума платена от либийците не е за учебника, а за предадените секрети, най-вероятно за състава и синтеза на  споменатите по-горе препарати. Между другото противоотровата беше с пъти по-добра от използваният в СССР атропин, който се оказа и основен антидот в НАТО. А препаратът за профилактика с кодовото име МКК (По името на авторите –Малеев, Котев, а за третия не се сещам – бел. моя) нямаше аналог между тогавашните ни съюзници. Кольо смяташе да вкара Александров в затвора. Не успя. Прокурорът Колев го разстреляха близо до дома му. По „либийска афера” на Александров имаше и договор за обучение на либийски медици по токсикология във ВМА. Практически обаче се реализира обучението само на няколко души.

Какво мога да обобщя по „либийските дела” на Н. Александров? Видно е, че нещата излизат извън рамките на крамолите между Медицинско управление и ВМА. Ако прокурорът Колев е бил прав, в тази история иде реч за предадени български тайни и интереси. Трудно ми е да допусна, че Александров го е направил сам. Нямаше толкова кураж. Пък и в крайна сметка делото на Александров така и прашаса някъде из архивите на Военна прокуратура. В сагата Либия имаше и съмнения за най-обикновено плагиатство. Част от авторите обаче, от които беше преписвал, не бяха между живите. Живите от тях, например професор Димитър Леков, се заканваха пред мен да го съдят. И си останаха само със заканите.

Петнадесетина години по-късно, през 2008 г. прочетох книгата на Григор Лилов „Либийската връзка”. Оказа се, че Александров също е герой на повествованието на автора. Описвайки каналите, по които Първо главно управление на Държавна сигурност предупреждава либийския лидер Моамар Кадафи за готвената срещу него акция на САЩ, Лилов отбелязва: „Вероятно вторият канал за информация е бил чрез бившия главен токсиколог на МНЗ и бивш началник на Военномедицинска академия генерал-майор д-р Никола Александров. Във ВМА в курсове по обучение редовно са преминавали либийски лека­ри. Александров години наред е работил в Либия. Професорът е сред най-изявените специалисти в своята област, шеф е на клиниката по токсикология и по понятни причини е бил особе­но доверен и високо ценен в Либия. Твърди се, че на него са доверили създаването на лаборатория за проверка на храни­телните продукти за Полковника. В началото на 2007 г. Алек­сандров беше преизбран за Велик Майстор на Великата Ложа на Старите Свободни и Приети Зидари в България (поддържа­ща здрави връзки с някой от ложите в САЩ), но в Триполи все така го тачат и уважават”.

Лилов смесва успешно истини и неистини.

Истините са в това, че Александров е шеф на клиника по токсикология, бивш началник на ВМА, организатор на курс за либийски медици и масон.

Той обаче никога не е бил главен токсиколог на МНЗ, не е работил в Либия и не се е занимавал с контрол на храни, а още по-малко е участвал в „създаването на лаборатория за проверка на храни­телните продукти за Полковника”.

Лилов може и да е подочул нещо за либийските начинания на професора със споменатия учебник по токсикология. Останалото вероятно е фантазия на автора.

Зает с личния си бизнес, на Александров май не му стигна времето или нямаше желание да води война за ликвидиране на Медицинско управление. Пък и защо ли му е била? Със или без протекции беше намерил начин да печели. След като се уволни и продължи да работи във ВМА успешно реализира старата си мечта - метадоновото лечение на наркомани. Казват, че не го е правил от човеколюбие.

Казаното не означава, че отричам приносите на Александров за военномедицинската служба. В главата, посветена на Балканския военномедицински комитет съм разказал за ролята му в инициирането на процеса. Човешките дела не са само черни или само бели. Ето защо през 2008 г. ме възмутиха неоправданите нападки на Александров от министъра на отбраната Цонев по повод взривовете в Челопечене. Ако искате да научите подробности, прочетете интервюто ми с Божидар Спасов в предпоследната глава.

Наскоро ми съобщиха, че Александров е претърпял тежък инсулт. Пожелавам му да оздравее и се възстанови. В крайна сметка, като началник на ВМА, той не беше нито по-добър, нито по-лош от своите предшественици и наследниците.

Последният портрет е посветен на Милан Петров. За него не мога да кажа онова, което споделих за предшественика му. Ще започна с това, че в най-новата история на българската военномедицинска служба няма назначение, което да е извършвано в такова грубо нарушение на действащото законодателство както това на моя герой. Беше февруари 1994 г. Бях извикан в Канцеларията на Генералния щаб. В адютантската стая на заместника на Любен Петров – генерал-лейтенант Захарин Илиев заварих полковник Петър Пашов – началник на отдел „Личен състав” и помощника му полковник Петър Койнов Петров. Трябваше да се напишат мотиви за освобождаването на генерал-майор Никола Александров от длъжността началник на ВМА. За нов началник министъра на отбраната Валентин Александров бе определил заместника на академията по учебната част полковник професор Милан Петров. Казаха ми, че задачата е поставена от армейски генерал Любен Петров. Той обаче така и не се появи, за да види как върви работата. Не стоях дълго. Кадровиците можеха да си свършат работата и без мен. Мотиви за освобождаването на Н. Александров нямаше. Либийската афера се разкри по-късно (Днес съм убеден, че в основата на раздухването й е Милан Петров. Тогава подобни мисли не ми минаха през ума. Нямаше как да знам, че Петров е сътрудник на Държавна сигурност – бел. моя). При обсъждане на поставената от генерал Петров задача ми направи впечатление, че се готвят мотиви за кадрови промени до  Министерския съвет само за Александров. Все едно, че Милан Петров няма да бъде назначава за началник. Истината излезе скоро на бял свят. Генерал-майор Никола Александров беше освободен с решение на Министерския съвет, защото с такова беше назначен през 1992 г. А Милан стана началник със заповед на министъра на отбраната. Нямам обяснение защо юристът Валентин Александров погази толкова грубо правото. Заповедта си е заповед. На всичко отгоре ми възложиха да я прочета и да представя Милан Петров пред колектива на академията. Защо ръководството не желаеше да застане при академиците и до днес не ми е ясно. Представянето се извърши в Киносалона на ВМА. За първи и последен път в това заведение чух при влизането си командата „Господа офицери”. И то отдадена от Милан Петров. Присъстващите станаха прави. Отговорих съгласно устава и се качих на катедрата. Първо прочетох решението на Министерския съвет за генерал Александров. Благодарих му от името на ръководството на Генералния щаб и от мое име. Пожелах му успех в дейността му като клиницист. Никой не ме беше упълномощавал за това. Навярно и седящите в залата не ми вярваха. След това прочетох заповедта на министъра на отбраната за Милан Петров. И на него пожелах успехи. Последва уставния ритуал по отдаване на команди.

Вече разказах да първата си среща с Милан Петров по време на интернатурата и за посещението му в 12 мсп по време на грипната епидемия. Нужно е обаче да добавя и някои допълнителни щрихи към портрета му. Професорът е роден на 27.03.1939 г. в с. Чомаковци, обл. Плевен. От там е родом и члена на Политбюро на ЦК на БКП Тано Цолов. Милан твърдеше, че са рода с „бат, Тано”. Не се наемам да коментирам дали това е вярно, макар че се тиражираше масово по вестниците от един от главните му противници – журналиста Николай Колев-Босия. Милан завършва медицина в София през 1965 г. От есента на 1965 до есента на 1970 г. е началник медицинска служба, той и началник медицински пункт в 76-та ракетна бригада в Телиш, област Плевенска. В периода 1970-1973 г. е старши помощник началник Мобилизационно-окомплектовъчния и учебен отдел на Медицинско управление, в който и аз започнах службата си. Този факт липсва в биографията на Милан. Не зная защо. Един малък щрих към онези години. През лятото на 1985 г. Тилът на БНА се премести от сграда на ПРОНО в новата постройка на министерството на бул. „Тотлебен”. По време на местеното с Кушев бяхме на учение. Когато се завърнах в София открих всички книжа от старата ни канцелария в чували. Докато ги разпределях на нужни и ненужни, открих една тетрадка с твърди корици. Оказа се протоколната книга на партийната група на БКП в отдела. Протоколите бяха от времето когато началник е полковник Гълъбов, а Килешов и Лалов – негови заместници. Оказа се, че една от честите теми на събранията на партийната група е свързана с обсъждане на личната трудова дисциплина на капитан Милан Петров. Съжалявам, че не запазих тетрадката. Толкова подробна характеристика за отрицателните качествата на един офицер не могат да се открият в нито едно кадрово дело.

През 1973 г. Петров става заместник на Научния отдел на управлението. Издигат го. Пък и в стария му отдел има доста работа, която се контролира и от структурите на Тила на БНА. Няма как да заметеш под килима неизпълнените или некачествено изпълнените задачи. Бил съм старши помощник в този отдел цели пет години и добре познавам задълженията и отговорностите на офицерите. Милан „движи” науката до 1978 г. И покрай другото, по данни на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, протокол № 230 от 16.06.2011 г., е вербуван и регистриран като таен сътрудник на 08.10.1974 г. с агентурното име „Чавдаров”. На Военното контраразузнаване (По това време ІІІ-то управление на Държавна сигурност – бел. моя). Вербовката е дело на оперативния работник Методи Добриянов. Освен от Добриянов, Милан Петров е ръководен и от оперативните работници  Слави Славов, Николай Бенчев и Топалов. Няма да изграждам хипотези са служебната кариера и действията на Милан Петров в ръководството на ВМА и зависимостта му от тайните служби. Оставям това на читателите.

 Милан беше крайно властолюбив и не го криеше. Не се свенеше сам да си иска благините на постове и звания. На 06.07.1994 г. пише доклад до армейски генерал Любен Петров (Вх.№ в Канцеларията на Генералния щаб 701 от 08.07.същата година – бел.моя), в който черно на бяло заявява, че званията и длъжностите „на началниците на  ВМА и учрежденията влизащи в нея.... не отговарят на повишените изисквания и отговорността, която носят ...”. Предлага обаче  звание и заплата за длъжност само за себе си - генерал-лейтенант и за заместника на академията по лечебната част – генерал-майор. Останалите началници са само в миманса. С какво изискванията и отговорностите на ВМА се бяха повишили, не ми беше ясно. Задачите й за шестте години от създаването не се бяха променили. В някой отношения бяха рязко намалени – например в преподготовката на медицински кадри от резерва и в мобилизационната работа. Учудваше ме и позоваването на статута на началника на ВА „Г. С. Раковски”. Между двете академии разликите бяха както се казва „балкан”.  Пък и защо ли там е предвидено такова високо войнско звание и днес не ми е ясно? Вероятно защото по времето на Джуров беше място за генерали, за които перспективи в армията няма. Но няма и повод да бъдат уволнен. Докладът дойде при мен за съгласуване. В цялата история на армията ни, не е имало случай началникът на софийската болница да е бил по-старши от началника на медицинската служба. Дадох отрицателно становище.  Минаха години. Стоян Тонев се добра до званието, лелеяно от Петров. Други обаче дължат отговор относно причините за това

Петров беше интригант и играч на дребно. Интригите и хитрините му нямаха край. Ще разкажа за някой от тях, започвайки от интригите.

 Те обикновено се организираха чрез съответните „маши”, които инспирираха полуреален или мним военномедицински проблем. За две от тях ще разкажа. Полковник Сергей Пройков, началник на Военноморската болница, беше от хората, готови по всякакъв начин да угоди на началника си.

На 19.12. 1995 г. загрижен за обслужването на, както сам пише, „флотски и армейски контингенти” Пройков  праща докладна записка до началника си със заглавие: „Оптимизиране на работата на отделението по психо-профилактика подчинено на поделение 22420 (Пощенския номер на Медицинско управление – бел.моя) и базирано във ВМБ – Варна....” Няма да се изкуша да цитирам цялата докладна, за да не отегчавам читателя, но тя показва, че авторът й или не е чел или лошо е чел правилника на ЦПП. Ще подчертая само, че докладната беше добра компилация от изкривено поднесени факти, чиято крайна цел е „... предлагам следните варианти за решение: 1. Оптимален. Отделението по психо-профилактика влиза в щата на ВМБ като се сформира клиника по неврология и психиатрия с две отделения... 2. Приемлив. Отделението по психо-профилактика влиза в щата на ВМБ като самостоятелно отделение, но задачите му се разширяват да тези на бившата психофизиологична лаборатория (Тези лаборатории бях елемент от остарелите виждания за психологичен подбор, тъй като регистрираха само физиологичните реакции на кандидатите за определени специалности във Въоръжените сили – бел. моя). И двете предложения бяха неприемливи, защото те не съответстваха на тенденциите за справяне с психологичните проблеми в армиите на САЩ и НАТО. Получил, поръчания от самия него документ Милан Петров, без да го е обсъждал с някого, го препраща до началника на Генералния щаб със следното становище „..Съгласен съм с предложението на Началника на Военноморска болница – гр. Варна за включване в щата на болницата на отделението за психо-профилактика, подчинено на поделение 22420-ГЩ, базирано в района на ВМБ – Варна в интерес на обслужваните флотски и армейски контингенти, при коригиране на щата на ВМБ за 1995 г. Считам, че изложеното се отнася и за другите болници, където са базирани групите за психо-профилактика”. В случая генерал Тотомиров не се предовери на Милан Петров и възложи на своя заместник генерал-лейтенант Аньо Ангелов да огледа случая от всички страни. Изпратихме мотивиран отговор на обвиненията на Пройков. Мераците на последния и на началника му не се реализираха.

Още два примера за интригантство и опит за дискредитирането ми. Единият е от 1994 г.,  вторият – четири години по-късно.

На 06.07.1994 г. Милан Петров ми изпраща доклад за употреба на хероин в ШЗО „Христо Ботев” в гр. Плевен. Аналогичен е текста на паралелния доклад до армейския генерал Любен Петров, изпратен на същата дата. С него господин полковникът демонстрира  своята „загриженост и осведоменост” за ставащото във войските на фона на моето и на Центъра по психо-профилактика „безхаберие”. Започнаха проверки от моя страна и разбира се и от хората на полковник Панчо Шушков от управление „Подготовка на войските и силите”- ГЩ. Какво се оказа? В токсикологична клиника на ВМА действително са приети Никола Василев Панчев и Мирослав Маринов Маринов. Те твърдят пред лекуващия ги лекар д-р Арнаудов, че са  започнали епизодична употреба на хероин в ШЗО.  Казват, че са го вземали с цел "експериментиране и успо­кояване”, а за да се освободят от военна служба. Употребата е останала незабелязана за околните. Двамата пациенти са се уволнили  през март 1994 г. Приети са в клиниката три месеца по-късно поради поява на симптоми на зависимост. И двете проверяващи комисии не са убедени в достоверността на информацията, предоставяна от Панчев и Маринов. Смятат, че е възможно да прикриват  източниците си за снабдяване с наркотик, да променят началото на наркоманната употреба, както и да търсят "виновни". Допускат, че при епизодичен прием на наркотик е напълно възможно околните да не разпознаят състоянието на наркотично опиянение и т.н. Разбира се, че случаят не беше за подценяване. Съгласувано със Сухопътни войски се проведоха редица чисто медицински мероприятия – анонимна анкета с школниците, запознаване на командния и медицински състав с признаците за наркоманно поведение, епидемиологичен анализ на лекуваните наркомани във ВМА в периода 1992-1994 г. и др. Свои мерки предприе и Военното контраразузнаване. В крайна сметка се оказа, че школата не е „развъдник” на разпространение и употреба на наркотици.

Вторият удар през 1998 г. беше по-тежък.  При него не ставаше дума за безхаберие, а за умишлено снижаване на бойната готовност на войските от моя страна. Машата от Военноморска болница Варна Пройков с помощта на завеждащия аптеката и мой съгражданин Рохов написа рапорт, в който ме обвинява, че съм разходвал лекарства с изтичащ срок на годност от т.нар. „мобилизационни запаси” на болницата, а не съм ги възстановил. В становището си Милан Петров подкрепяше изнесеното от подчинения му и препращаше рапорта до Михов за решение. Трябва да подчертая, че макар да бе отминало времето на Варшавския договор, за подобни нарушения все още „биеха през пръстите”. Фактите в рапорта бяха верни. Действително бях разпоредил лекарствени продукти, чийто срок на годност изтичаше, да бъдат пуснати за текуща употреба. В противен случай трябваше да се бракуват. И това фармацевтът Рохов добре го знаеше. Извадените за употреба продукти не бяха възстановени в мобилизационните запаси. По една проста причина - пари за възстановяване в бюджета на управлението нямаше. Това го знаеха и Пройков и Милан Петров и генерал Михов. От интригата нямаше ефект. С изключение на нервите, които потроших да обяснявам, че нямам ......, както се казва в едно народно умотворение.

Портретът на Милан Петров ще бъде непълен, ако не разкажа за една друга негова „маша” – полковник доцент Борислав Герасимов, който му беше заместник. Познавах го покрай приятелските му отношения с Живко Кушев. Имаше страхотно самочувствие. По долу цитирам част от „СV”-то му -  началник отделение, заместник-началник клиника, началник Катедра по неврология във Военномедицинска академия, заместник- началник на ВМА, главен консултант по неврология в Министерството на отбраната, специализирал многократно в САЩ, Великобритания, Канада, Франция, Белгия, Германия, Австрия, Унгария, Дания и други университетски центрове, член на Американската асоциация по неврология. национален експерт по невротравми към Европейската федерация по неврология, национален консултант по спешна неврология към Министерството на здравеопазването, основател и председател на Фондация “Мултиплена склероза” и на Фондация “Мозъчни инсулти –Нови хоризонти”. Част от тези данни фигурираха и на визитната му картичка. Доста преди днешната „англоезична” мода сред българските офицери, Герасимов обичаше да ми казва – „Експириънсът, експириънсът е важен доцент Колев”.

До 10.11.1989 г. доцентът обичаше да парадира с връзките си с партийните и държавни величия Григор Стоичков (Министър на транспорта-1969-1973 г., министър на строежите и архитектурата - 1973-1977 г., министър на строителството и селищното устройство, 1984-1986 г. В периода  1977-1989 г. е заместник- министър председател на Министерски съвет – бел.моя) и Георги Караманев (Секретар на Окръжния комитет на БКП в Пловдив, дългогодишен народен представител, министър на вътрешната търговия и услугите от 1971 до 1988 г, след това посланик в Гърция – бел. моя). След това бързо ги забрави. Съпругата му беше красива жена. Запознахме се на едно фирмено парти по повод 8-ми март. Работеше като секретарка на шефа на „Минералбанк”. Злите езици говореха, че на това се дължат безбройните задгранични командировки на Герасимов. Колкото по-дълго Борислав е зад граница, толкова по-добре за банкера. Нито мога да потвърдя, нито да отрека клюката, но задграничните му командировки бяха подозрителни по брой и продължителност. Днес ги нарича специализации. А сега за действията на „машата” срещу управлението, подчинените ни здравни заведения и индиректно срещу моя милост. Действие, което е документирано. За разпространяваните по мой адрес клюки няма да пиша. В интервю за вестник „Българска армия” от 07 03.1998 г. доцентът „ръси бисери на клеветата” под маската на загриженост за военномедицинската служба. И разбира се в защита на патрона си – Милан Петров. Ще ги цитирам, като се постарая да направя минимален брой коментари. Ето част от отговорите му на журналистически въпроси:

„..Военните болници се ползват с авторитет още от Освобождението на България от турско робст­во. Сега те са докарани до окаяно жалко съществуване и техните специалисти са се откъснали. ВМА трябва да заеме своето място, като ги обедини и поеме тяхното методично ръководство. Ако е необ­ходимо, на обменни нача­ла ще обслужва тези бол­ници...”;

„...Най-добре от всички сега е Военноморската болни­ца - Варна, по простата причина, че тя е в състава на ВМА. Такива щяха да бъдат и военните болници в Русе, в Пловдив, в Пле­вен...”;

„....Ако бяхме в САЩ напри­мер, началникът на ВМА полковник професор Ми­лан Петров щеше да бъде награждаван, а не наказ­ван и разпъван на кръст...”;

„..Тя (Реформа във   ВМА. просто никога не е правена – бел. моя) върви и в момен­та. Трудно и тромаво е взаимодействието между Медицинския отдел на ГЩ и ВМА Този въпрос бе спе­циално разгледан на ака­демичен съвет. Нашето мнение е, че нещата не вървят добре. Отделът ро­ди уникално българско творение - поликлиника със стационар.....(За уникалното творение виж следващата глава. По логиката на Герасимов вероятно и Диагностично-консултативните центрове на Министерството на здравеопазването са уникални творения. Нейсе - бел. моя);

„...За съжале­ние у нас в процеса на оптимизиране Медицински­ят отдел при ГЩ по същес­тво се самоизолира (Не той се изолира. ВМА в борбата си за власт постепенно го ликвидира. С непочтени средства - бел. моя). Към него останаха само онези военни болници, които са превърнати в поликлини­ки със стационар, и воен­ните санаториуми (Абсолютна лъжа – бел.моя)..”;

„..Виждането на нашия академичен съвет е, че ВМА трябва да се превърне в един мощен методи­чески обединен център във всички основни направле­ния - диагностично-лечебно, учебно и научно (Днес е. И какво от това. По-добро ли стана военното здравеопазване? –бел. моя)...”;

„...Милан Петров щеше да бъде награждаван, а не наказ­ван и разпъван на кръст от ревизии и медии. Той успя да съхрани ВМА в тези тежки условия, разбира се, без да игнорирам приноса и професионализма на ко­легите от всички равнища. Шефското кресло е вкусна баница и не са малко оне­зи, които искат да я опи­тат, само че не трябва да се протягат мръсни ръце...”. Тук ще завърша разкази си за “машата” Герасимов. Добре го е казал за протегнатите мръсни ръце. Моите слава богу се оказаха чисти. А неговите осветени от банкнотите на взет подкуп от 500 деноминирани лв. За което беше уволнен от Българската армия. По рапорт. Не по дисциплинарен ред, както се полага в такива случаи. „Сори” Бориславе! Нищо лично.

Време е и за дребните хитрини на Милан Петров. В края на ноември 1994 г. пише докладна до министъра на отбраната Бойко Ноев с молба да се закупят „2 броя реанимобили тип "Фолксваген" - линейки за осигуряване качественото обслужване на контингента чрез бързата и неотложна медицинска помощ на Военномедицинска академия”. Разбира се,  те ще обслужват не кой да е, а „Въоръжените сили  на страната, президентството,   парламента  и правителството на Република България в района на гр. София и страната...”. До тук добре! Не е ясно обаче кой ще ги плаща - Министерството на отбраната или ВМА. Ама нейсе. Щото е избрана най-евтината оферта -  по 50 000  немски марки на линейка, а на „Мерцедес” цената е близо три пъти по-висока. Може би си струва да спомена, че между другото в разпространението на „Фолксваген”в България има пръст и Стоян Манолов. Който иначе е от офиса на „Сименс”. Но това е само за любителите на мистерии. Покупката става факт.

Само че след около 7 месеца се появява нова докладна. По същия повод.  И пак до министъра. В случая министър вече е Димитър Павлов. Той е уведомен, че ВМА със средства от своя бюджет е закупила два броя линейки „Фолксваген”. Както ще видите – опашата лъжа.Те обаче вече са с малко по-друго предназначение – „..за оказване на спешна медицинска помощ и евакуация до ВМА предимно на военнослужещи, военни служители и членове на техните семейства, както от Софийския гарнизон, така също и от други гарнизони в страната”. Само че линейките се нуждаят от реанимационно оборудване. Простата логика показва следователно не са закупени реанимобили. Само че от къде Павлов да знае какво пише в първата докладна. Оказва се, че „За оборудването им с необходимите апарати, инструменти и консумативи сме сключили договори със съответните фирми, но сме затруднени с доставката поради липса на финансови средства...”. И следователно - „Моля, господин Министър, да разрешите от извънбюджетната сметка на Министерството на отбраната да бъдат предоставени 50 000 щатски долари за закупуване на медицинско оборудване, което ще гарантира своевременното и качествено оказване на медицинска помощ при спешни случаи възникнали в Българската армия”. Тук ще добавя, че преди внасянето на докладните те са предварително съгласувани – първата с генерал майор Орлин Маринчев, началник на Финансово-ревизионно управление на МО, а втората – с полковник Иван Иванов, началник на Финансово управление на МО (частичен правоприемник на горното). Съгласуването е положително. Нали не ги плащат от джоба си!

В кое Милан най-безочливо лъже Павлов. Ами в това, че е купил базовите линейки на „Фолксваген” със средства от бюджета на ВМА. Което е видно от Опис на фактури № 290 от 20.12.1994 г., според който министерството се е разплатило с фирмата вносител за доставката на два транша от по 2 116 629,20 лв. Автомобилите са получени от ВМА срещу накладна № 554785 от 31.03.1995 г., сиреч без пари. По този повод се принудих се да напиша докладна до зам. министъра Владимир Пенчев. Предложих му да бъде отклонено искането на проф. М. Петров, а в бъдеще да не се приемат негови докладни, без предварително съгласуване от Генералния щаб на Българската армия, в чийто състав е академията. Така спестих 50 000 щатски долара.

Ще отида малко по-напред. На 05.07.1996 г. на заседание на ХХХVІІ народно събрание време на парламентарен контрол народният представител Михаил Михайлов (СДС) в актуалния си въпрос към министъра на отбраната Димитър Павлов пита:

 „Отговаря ли на истината твърдението, че през пролетта на 1989 г. по предложение на господин Милан Петров, тогава ръководител на Информационния център, е закупен компютър VAX-8650 на стойност 2 млн. и 800 хил. щатски долара

......вярно ли е, че полковник Милан Петров чрез докладна записка от 29.11.1994 г. до Министерството на народната отбрана закупува два броя необорудвани реанимобила "Фолксваген", за които внася сумата от 100 хил. 912 германски марки с касов ордер 928 от 20 декември 1994 г. при положение, че реалната стойност на един оборудван реанимобил е 49 хил. 860 германски марки? Нещо повече, на 14 юли 1995 г. с докладна записка до вас той иска още 50 хил. щатски долара за оборудване на реанимобилите….

... вярно ли е, че в момента, в който се намира в родното си село Чомаковци по заповед, той същевременно води преговори в Германия с фирмата "Сименс" за закупуване на апаратура”.

Всички факти в питането на депутата от СДС са абсолютно верни. И днес се чудя, как Павлов е успял да изрече в българския парламент толкова витиевати фрази, за да защити Милан Петров. Дали под влияние на БСП, на която ако и да не е член е верен симпатизант или под влияние на бившите спецслужби? Отговорът не е известен.

От изнесеното в питането ще коментирам подробно скандалът със „Сименс”.

Малко предистория. Офертата за безлихвен кредит от 2 млн. немски марки ми беше отправена от г-н Вернер Фридрих - директор на обединението на фирмата за медицинска продукция и  г-н Райнхолд Херлингер – заместник директор за Източна Европа по време на посещението ми в централата на „Сименс” в Ерланген. То се осъществи в рамките на официалната визита при генерал Гюнтер Деш – шеф на Санитарната служба на Бундесвера през 1994 г. и влизаше в официалната програма на посещението. В последствие офертата бе подновена от г-н  Райнхолд Херлингер в София в присъствието на Веселин Павлов, представител на „Сименс медицинтехник” за България и инж. Стоян Манолов, бивш служител на  ВВМИ. За офертата бях уведомил началника на Генералния щаб Любен Петров – докладна № 454 от 03.05.1994 г. По-късно ми стана ясно, че Медицинско управление няма шанс да получи нито банкови, нито правителствени гаранции, за които „Сименс” настояваше. Простих се с идеята да модернизирам лечебните заведения. Простих се аз, но не и г-н Милан Петров. В интерес на истината не съм следил преговорите му със „Сименс”. Почти всичко по тази афера научих пост фактум.

По време на полета ни за Тирана на 10.04.1996 г., генерал-полковник Тотомиров ме извика в неговия салон на самолета и ми даде да прочета в-к „Демокрация”. В него имаше публикация за началника на ВМА. Според нея по време на годишен отпуск през 1995, за който професорът е заявил, че ще прекара в родното си село Чомаковци, той се разхожда във ФРГ, за да договаря покупки от „Сименс”. По въпросът не знаех нищо. Накратко разказах на Тотомиров историята на офертата за прословутия стоков кредит от „Сименс” и се върнах на местото си. Публикацията на вестника обаче се оказа вярна. На мое запитване до НСС (По това време Национална служба за сигурност осъществяваше граничният контрол в страната – бел. моя) ми беше отговорено, че на 22.11. 1995 г. със служебен паспорт серия „Г”, №  0154209 лицето Милан Петров е напуснало Граничния контролно-пропускателен пункт (ГКПП) на Аерогара София и със пътнически самолет LZ е отпътувало за Германия. Четири дни по късно, на 26.11.1995 г. същото лице се е завърнало в България, като на ГКПП е представило обикновен (частен) задграничен паспорт серия „К”, № 0154201. Моите приятели от канцеларията на Министъра на отбраната не откриха заповед за командироване на Милан Петров в Германия, която да му дава право да използва служебния си задграничен паспорт. За постъпката си Милан не беше наказан.

Историята със „Сименс” и другите безобразия на Милан доста време се въртяха само в публикациите на Босия. Те лъснаха след проверка на Сметната палата, с констатациите на която трябваше да се занимава Инспектората на министъра на отбраната. Забележете обаче. Това се случи една година и три месеца след питането на депутата Михайлов в Народното събрание. Горещият картоф бе хвърлен в ръцете на министър Георги Ананиев и новия началник на Генерален щаб Михо Михов. Документът на инспектората е твърде обемист, за да го цитирам (Виж в приложенията по главата – бел. моя). По тази причина съм направил кратко резюме на най-важните изводи от него.

Проверяващите констатират, че увеличе­ните бюджетни разходи на академията се дължат на поети ангажименти за бъдещи периоди по договора за доставка на ядрено-магнитен резонанс, компютърен томограф и литротриптер от "Си­менс" АД, Медицинска техника, Германия и договора за строителство на сграда за "Клиника за магнитно-резонансова томография и компю­търна томография - ВМА - ВВМИ", сключен с поделение 62560 – ГУСВ. Това според тях е нарушение на Наредбата за изпълнение на държавния бюджет. Подписаният договор е "рамков", с който опреде­лят общите параметри на доставките. Оказва се, че детайлите не са уто­чнявани в последващи конкретни договори. В рамковият договор не фиксира и сроковете за доставка. Предвижда се те да бъдат предмет на допълнително договаряне. На „Сименс” обаче е преведена авансово цялата стойност на рам­ковия договор. Установява се, че заемът, теглен тегленият от ТБ „'Био­хим" АД е завишен излишно. Необходи­мият аванс е бил само 156 356 германски марки. Вместо тази сума е изте­глен кредит от 1 200 000 германски марки, което по счетоводни данни е довело до заплащането на лихви в размер на 73 910 германски марки. Към момента на проверките раз­ликата от 1 043 644 германски марки е блокира­на неоснователно в сме­тката на "Сименс", т.е. почти две години и четири месеца. Само от лихви при депо­зит на средствата ВМА е изгубила над 100 000 гер­мански марки. ВМА е поела дългосрочни финансови задължения по доставката без нормати­вно основание. Договорът за строителство с поделе­ние 62560 - ГУСВ, е без предварително финансо­во осигуряване и е склю­чен в нарушение на изи­скванията на норматив­ните актове.

Ако тези данни бяха рожба на моето перо е естествено да ме обвините в пристрастие. Но те са на експерти от Сметната палата и Инспектората на министъра. Фактите от двете проверки говорят само за едно – Милан Петров е корумпиран ръководител на ВМА. И вай-вероятно от „Сименс” са си платили за сделката от 2 млн. марки. Сравнете това със защитните пледоарии на „машата” Герасимов. Дали в САЩ подобен на Милан щяха да го издигат или щеше да бъде изправен пред Темида?

Разбира се в следдесетоноемврийска България въпросите с Темида са твърде комплицирани. И на Милан му се размина с обикновено уволнение. След което продължи да работи като цивилен професор във ВМА. Спаси го Иван Костов, който не искаше да се раздухват далаверите на „Сименс”. Очакваше инвестиции от фирмата за стимулиране на икономическия растеж, след тежката финансова и банкова криза от 1996-1997 г. (Медицинската продукция на концерна е своеобразна „странична дейност”. Основното производство е свързано с оборудване на електроцентрали, в т. ч. и атомни – бел. моя).

Между другото днес не се учудвам, че през 1996 или бог знае през коя година, от „Сименс” са дали подкуп на Милан Петров. Явно това е била неофициална фирмена политика. Иначе как да си обясним факта, че  GR Reporter, Новините от Гърция съобщава на 03.06.2009 г.: „Набира скорост скандалът около германския концерн „Сименс” и аферата с подкупи в Гърция ........” Склонността на ръководството на „Сименс” да корумпира своите контрагенти се потвърждава и от едно интервю на Ваня Енчева с Лотар Де Мезиер (Първият демократично избран министър-председател на бившата Германска демократична република, заемал поста в периода април-септември 1990 г. – бел. моя) във в-к „Труд”, от 27.09.2008 г. На въпрос на г-жа Енчева за борбата с корупцията Де Мезиер отговаря: „Преди време организи­рахме семинар с български специалисти в Берлин с участието на представители от различни федерални струк­тури и опитни юристи. Тогава споделихме опита си от бор­бата с корупцията в Герма­ния. И у нас я има, нека само да припомня аферата с под­купите около „Сименс” .......”.

Още в началото казах, че за този герой не мога да напиша нищо положително. Лъгал съм се само в едно. Че успехите му на фронта на “далаверите” не могат да бъдат надминати. Стоян Тонев убедително го изпревари. С десятки пъти.

Портретът на професор Милан Петров няма да бъде пълен, ако не спомена и факта, че Комисията по досиетата (Наричам я с популярното и име, а не с това по закона – бел.моя) разкри, че още по време на службата си в Медицинско управление е вербуван за агент на ІІІ управление на Държавна сигурност (Военно контраразузнаване – бел.моя) с псевдоним „Чавдаров”. Кого и за какво го е клеветил не зная. Коментарите оставям на читателите.

Портретът на полковник професор Младен Григоров ще бъде може би най-положителният от направените до тук. В личен план сме били винаги в коректни отношения. Когато стана началник на Правителствена болница ме покани за свой заместник. Аз отказах. Никога и по никакъв повод не ми е нанасял управленски „удари”. През 2014 г. и неговата принадлежност към ІІІ управление на Държавна сигурност излезе на бял свят. Какво да се прави, никога не е късно да се орезилиш!

Длъжен съм да отбележа, че той най-малко „се облажи” от досега си с предишните и настоящи властимащи. Не стана генерал, а началстването му в бившата Правителствена болница беше кратко и завърши с пълно фиаско. Това най-вероятно го отрезви. Днес от време на време Григоров гостува на треторазрядни телевизии – „СКАТ” и Канал 3. За разлика от други „медицински светила”на прехода, в т.ч. и военни, говори разумно и сдържано. Предложенията му за здравни реформи са смислени и трудно могат да бъдат оборени. На практика с разказа си ще добавя към известното за кардиолога Григоров някои неизвестни щрихи. Те са свързани с „аферата Герасимов-Григоров”, както я наричам. В нейната основа е болестта на министър-председателя Любен Беров. По това време Григоров е загубил всички властови позиции във ВМА. Допускам действията му да са били продиктувани от желанието за реванш. Най-малко спрямо ръководството и част от персонала на Клинична база „Лозенец”.

В разказа си се опирам най-вече на документите. Част от тях са цитирани дословно и без стилова и правописна намеса. Съветвам читателят внимателно да ги прочете, а на по-любознателните - да прегледа теченията на вестниците от 1994 г. Документите съм показал в тяхната последователност –рапорт на полковник Герасимов, обяснителна записка и предложения към рапорта му и моята докладна по поставената задача от армейския генерал Любен Петров. За удобство съм подчертал заглавията им и част от текстовете.

Рапорт от полковник Герасимов до Министъра на отбраната Валентин Александров с копие до началника на Генералния щаб армейски генерал Любен Петров.

Относно: Нарушенията в дисциплината и непристойното поведение на полк.проф.Младен Григоров във връзка със заболяването на премиера проф.Беров.

Г-н министър,

Като Началник на клинична болница "Лозенец", оправдавайки доверието, което Вие сте ни гласували смятам за крайно наложително да Ви докладвам следното:

В последно време кампанията подета от масмедиите и инспирирана от офицера в Клинична болница "Лозенец" полк. Проф. Мл. Григоров буди у мен сериозна тревога по отношение на няколко значителни важни аспекта:

1.   Политизирането на медицината включително и дейността на болницата, което е в пълно противоречие с хуманната й и деполитизирана същност.

2.   Опит за дискредитация на професионализма на военните лекари-офицери, предизвикващи съмнение в обществеността относно високата квалификация и престижа на ВМА и в частност на болница „Лозенец”.

3.   Грубите и цинични инсинуации за честната и безкористна
дейност на болница "Лозенец", като държавно здравно заведение, което в продължение на 4-ри години е доказало своя професионализъм и лоялност към всички до сега лекувани пациенти, независимо от тяхната партийна принадлежност.

4.   Съзнателна и опасна дезинформация, продиктувана от лични цели и интереси около здравословното състояние на Проф. Беров, с произтичащи от това индиректни политически нападки срещу определени управляващи институции и ведомства.

5.   Създаването на нетърпима обстановка в поверената ми болни­ца, като държавно здравно заведение, от което изцяло зависи решаване­то на държавни поръчки, които сте ни възложили Вие и Министерския съвет.

В заключение моля за Вашето съгласие и разпореждане за преодоляване на действията, на малка група лица, включително на офицера полковник професор Григоров, в опитите им да дискредитират Българската армия, офицерската чест, военната медицина и в частност военния лекар пред своите колеги, цялата общественост, както и да създават недоверие в чуждестранните официални делегации обслужвани в болницата.

Дали Проф.Григоров е в служебно съответствие със званието и длъжността, която заема е Ваш приоритет.

Аз предлагам, като Н-к на Катедра по кардиология постоянното му работно място да бъде пребазирано във ВМА, където има условия да върши същата работа и е в съответствие с Правилника на Военномедицинс­ка академия чл.18, ал.1 и 2.

Обяснителна записка и предложения по рапорта на полковник Герасимов.

Г-н Министър,

След 11 април т.г. когато Премиера Беров получи едно следоперативно усложнение, започна не случайно и се разви организирана казания а някои вестници, а именно „Нощен труд", 'Труд" и "Дума. Във в-к "Нощен труд" започнаха нападки, спекулации и клевети против приетото ПМС № 66 за създаване на Клинична болница "Лозенец". В по следващия период се появиха във в-к "Труд" и "Дума" внушения,че Премиерът не е болен, че му е измислен хепатит, че той е "арестуван а болницата и изолиран от обществото”. В подтекста на всичко това личеше внушението, че се изпълнява политическа поръчка, от лекарите и колектива  на 1-во вътрешно отделение ,тъй като точно в него пре­миера възстановяваше здравословното си състояние. Стигна са да там, че в публикация на в-к „Труд” – 21.ІV.94г. се твърди, че леку­ващия лекар на Президента Желев дава нареждане на лекуващите лекари и изисква от тях информация. Всичко това будеше недоумение и изне­нада колектива, който полагаше много грижи и прилагаше лечение на пациента, воден единствено от медицински критерии.

В някои от тези информации като тази във в-к "Дума" бр. 87 от 26.ІV. 94г. под заглавие "Л.Беров няма хепатит, бил изолиран на­рочно" дори се съобщаваше, че информацията изхожда от "отлично информиран източиш във ВМА".

На 23 април във в-к "Дума" бр. З0  се появи интервю с полк. Проф. Младен Григоров – Н-к Катедра по кардиология под заглавие Някои е имал интерес Беров да боледува по дълго”. На 27 април във в.” Труд" се появи повторно интервю с полк. Проф.Младен Григоров под заглавие "Някой крие истината за болестта на Беров”.

Ако внимателно са съпоставят внушенията правени от цитираните вестници и двете интервюта, може лесно да се открие поразяващо съвпадение, между съдържанието на интервютата и предхождащите данни "от отлично информирания източник от ВМА”.

Няма да Ви занимавам със съдържанието на интервютата на полк. Проф. Мл. Григоров тъй като те могат да бъдат прочетени в съот­ветните вестници, но от тях могат да са направят сладните заключе­ния:

1. Деполитизираното лице полк. Проф. Мл. Григоров политизира медицински проблем в деполитизираното ведомство на М.О.,което личи както от заглавията на двете интервюта, така и от следните изрази:

- „Този човек няма никакъв хепатит - нито "А", нито "В",
нито "С". "Аз съм убеден, че в самото начало са е знаела истината. Впечатляващото е, че той беше държан 14 дни в изолация. Защо премиерът трябваш да се държи в болница, когато през това време се решиха толкова съществени проблеми за България - в-к 'Труд" - 27. ІV. 94г.

2.     Обвинява в манипулация Националната служба за охрана относно постъпилия при тях сигнал за заплаха за живота на премиера Беров. Цитирам:

- „Не е имало заплаха за живота му? Тя беше инсценирана
нарочно. Впрочем тази игра беше само уводът на всичко което се
разви в последствие - в-к "Труд” от 27.1У.94 г.

3. Дискредитира една военна структура, каквато е клинична
болница "Лозенеци в която той е един от служителите й и в част­ност 1-во вътрешно отделение - обслужващо висшите държавни институ­ции, както и всички чуждестранни делегации на ниво Президент, Премиер, Председател на НС. Какво доверие е възможно и какъв имидж би имала тази структура пред чуждестранните делегации посещаващи България?

Заблуждава общественото мнение за работата на тази структура, която обслужва и пленарните заседания на Народното събрание.Но не е въз­можно да заблуди хората обслужвани от няколко години от 1-во вът­решно отделение, тъй като те добре познават персонала и неговите възможности. Ето някои цитати:

"И ако трябва да се търси отговорност за небрежността към здравето на Беров, то тази личност е псевдолекуващия лекар Герасимов Не се отказвам от епитета. Герасимов не е никакъв лекуващ лекар, а се представя за такъв" – в-к "Труд" от 22.ІV.94 г.

"Колегите от 1-во вътрешно отделение на Правителствена болница. които са много опитни в подобни неща....В смисъл еднакво разби­рат от медицина и от полицейските истории” - в-к "Труд” - 27. ІV. 94г.

"Колегите от 1-во вътрешно отделение са автори на диети, а дали е измислена случайно или нарочно само мога да предполагам” - в-к „Труд” - 27. ІV. 94 г.

В първо отделение работят "лекари които се занимават из­ключително с диспечерска Функция и там работата е силно обвързана с полицията" - в-к "Труд" - 22.ІV.94 г.

4. Упорито иска да внуши на обществеността, че работещите в 1-во вътрешно отделение са диспечери, недобросъвестни и некомпетентни и изпълнители на политически поръчки. Ето някои цитати:

- „Лечението на Премиера в клиниката беше на висота "в първата половина, когато решавахме сърдечния проблем" -в-к "Дума" от 23.IV.94год.

- „Те работят изключително с консултанти. И тежко и горко
на този пациент който е лекуван с консултанти" - в-к "Труд" - 27.IV.94 год.

- „Нито един от лекарите от 1-во не е хабилитиран” - в-к "Труд" от 22.IV.94 год.

Тук ще си позволя да отбележа, че хабилитационните титли отразяват степента на проявите в научната и преподавателската дей­ност и съвсем на означават, че във всички случаи те са най-добрите специалисти.

Не правя оценка на професионалната квалификация на проф. Григоров, но съм длъжен да осведомя, че специалистите работещи коронарографии ги извършват най-кратко за 8-14 мин. и в най-слож­ните случаи за 40 мин. Коронарографията на пациента продължи 150 мин и при това с неоцветена дясна артерия на сърцето.

5. Съзнателна дезинформация на медиите.

Във връзка със сигнала за посегателство върху живота на премиера цитирам:

„И върху мен беше упражнен натиск да определя един-двама лекари и толкова сестри, които единствено да са грижат за премиера”

Истината е, че този въпрос без всякакъв натиск беше решен от Ген. Владимиров, оператора доц.Мишев и от мен д-р Герасимов. Цитирам:

"Ние нямахме достъп до премиера, екипът ни беше отстранен него – в-к "Труд" от 22.ІV.94 г.

Истината е, че проф.Беров беше преместен в 1-во вътрешно отделение за възстановяване по изричното желание и настояване от доц.Мишев и личното желание на пациента. До изписването му целият кардиохирургичен екип продължаваше ежедневния контрол без всякакви ограничения. Защо през това време проф.Григоров не посети нито един път пациента?

6. Силно разтрои и семейство Берови, като в телевизионното предаване водено от Валя Ахчиева на 25. IV.94 г., показа снимките със сърцето му - една интимна подробност засягаща личността. В резултат на това съпругата задава въпроса защо са представени така, че оставало впечатлението, че Република България е ръководена от "един почти умрял човек" (израз на Г-жа Берова).

След всичко представено, което е извадено от собствените и самоволни интервюта на полк.проф. Григоров, задължително трябва да се отговори на въпроса: Притежавали този господин нравственост, морал или показва наглост, безскрупулност и цинизъм.

Дали Г-н Професора е в служебно съответствие със званието и длъжността което заема, е Ваше право да прецените и решите.

Споделяйки мнението на колектива от 1-во вътрешно отделение и на мнозинството от персонала на болницата РЕШИТЕЛНО НАСТОЯВАМ, Н-ка на Катедра по кардиология да бъде пребазиран за постоянна месторабота във ВМА, където се намира половината от катедрата по кар­диология и където работят всички началници на катедри от клиничните специалности. С това няма да се промени и характера на работата му тъй като във ВМА има също отделение за извършване на коронарографии и сърдечни катетеризации.

От това няма с нищо да пострада работата в кардиологичните звена в болница "Лозенец" тъй като кардиохирургията, кардиологичната клиника, както и клиниката по ангиография има опитни и хабили­тирани началници.

Предложението което правя да бъде пребазирано във ВМА постоянното работно място на Проф. Григоров е в пълно съответствие и с чл.18 ал.1 и 2 от Правилника на Военномедицинската академия което гласи:

„Катедрите организират и контролират учебната и научна работа и методически ръководят диагностично-лечебната дейност".

"Катедрата не е административно и структурно звено спрямо
клиниките от нейния състав, а представлява функционално обединение
на клиники и лаборатории". 

На рапорта на Герасимов армейски генерал Любен Петров беше поставил резолюция: „ ген.л-т Илиев създайте комисия с представители от МУ, р-ството на ВМА и проверете случая на място след което предложете нужните мероприятия. Срок 15.05.94 г. Подпис, 04.05.94 г.”

Разбира се работата не свърши само с резолюцията. Генерал Илиев и моя милост бяхме извикани и лично инструктирани от началник на Генералния щаб. По непонятни причини Милан Петров отсъстваше, а обвиненията бяха срещу негов непосредствен подчинен.  За разлика от други случаи (Най-често документи насочени срещу мен – бел. моя), на рапорта липсваше неговото мнение, независимо че той бе изпратен и до двамата адресати чрез него Излязохме от кабинета и генерал Илиев ме покани в своя. Поръча кафе и минерална вода и наля по една чаша уиски. Последното не беше в навиците му, още повече че разговорът при Любен Петров бе около 10 часа сутринта. След като ни сервираха и каза „Наздраве” продължи (цитирам по памет): „Колев, да не си мислиш, че ще се занимавам с мръсотиите на Герасимов и Младенов. Тия доктори така ще ме намразят, че утре като се пенсионирам, няма да искат да ме погледнат, камо ли да ме прегледат и лекуват във Военна болница?!”(Коментарите са за вас читатели, а иначе генералът не беше лош като човек. Просто не беше за този пост! – бел- моя). Това означаваше, че генерал Илиев просто абдикираше от проверката.

Тъй като не съм свикнал да не изпълнявам поставените ми задачи, се заех със случая. Той, ако сте прочели внимателно цитираните документи, беше твърде деликатен.

Първо. Обект на „престрелките” между Герасимов и Григоров бе не кой да е, а министър-председателя на републиката.

Второ. Министърът на здравеопазването Танчо Гугалов и шефът на Националната служба за охрана генерал Владимиров мълчаха и не беше ясно защо.

Трето. Думите на Младен Григоров за част от лекарите и останалия персонал в тогавашната Правителствена болница бяха истината. Как обаче да кажа, че „царят е гол”?

Мисля, че намерих решение на дилемата. Ще наложи обаче да изчетете и моето становище по поставената от Любен Петров задача (Определени места в текста съм маркирал, за да видите, че понякога е бил нужен Езоповски език, за да не получиш удар от „богопомазаните”, каквито бяха и Герасимов и служителите в Правителствена болница – бел.моя). Становището адресирах до генерал-лейтенант Илиев. Независимо, че не желаеше да се набърква в играта, крайната дума си оставаше негова:

„Господин генерал-лейтенант,

Повдигнатите обвинения от полк. Герасимов по принцип са основателни (Значи има и такива, които не са – бел. моя). Полковник проф. Мл. Григоров се е поддал на емоции (Хайде де! Емоции! Че той да не е дете?  - бел. моя) и си е позволил коментари в средствата за масова информация в нарушение на уставите и заповедите на министъра на отбраната и начални­ка на Генералния щаб на Българската армия. Подобни действия на офицер считам за недопустими, независимо от подбудите (Не може да постъпва така, а иначе може и да е прав – бел. моя), които са ги продиктували. Полковник Григоров би следвало да спази установени­те порядки в БА даже и да е имал основателни причини (Защо даже? Най-вероятно е имал! Проблемът е, че никога няма да си ги признае – бел.моя) да възнегодува от някои действия по лечението на г-н министър-председателя професор Л. Беров. Още по недопустимо е, че той си е позволил да дава политически оценки, чиято правомерност трудно може да се обективизира.

Наред с това искам да подчертай, че проф. Мл.Григоров е   един  висок  професионалист със   значителен  принос в  развитието на кардиологията в БА. Негов е приносът за изграждане на кардиохирургията във ВМА. Известен е не само сред научните среди у нас, но и в чужбина. Поради тази причина е необходим на медицинската служба на БА.

Като имам предвид горното ПРЕДЛАГАМ:

1. Да бъде наказан с „предупреждение за непълно служеб­но съответствие” полковника от Медицинската служба на БА профе­сор Младен Григоров и бъде изведен на работа във ВВМИ.

2. Да бъде оторизиран началника на ВМА като единственото лице   имащо  право да прави  изявления   по  повод  здравословното състояние   на  членове   на висшето  държавно   ръководство  и  то  след съгласу­ване   с  компетентните   държавни  органи,   пресцентрове  и  т.н.

3. Ръководството  на  ВМА да  обследва  дейността на първо вътрешно отделение и  предложи  целесъобразни  мерки  за организацията  на  работа  в  него (Както би казал дядото на жена ми – „Що бе джанъм ако всичко е наред”? – бел. моя).   Мисля,   че  въвеждането   на   ротационния прин­цип  ще   повиши  възможностите  за  квалификация   на  персонала,   както и   ще   се   яви  надеждна  преграда  пред  изграждане   на  самочувствие сред лекари  и  сестри  за известна  привилигированост (Меко казано, те се смятаха за богопомазани и единствената им работа бе да търсят облаги за себе си от държавниците, които обслужваха и да доносничат – бел.моя) в  статута им. Това е напълно възможно с оглед на високата квалификация на всички военни лекари от ВМА”.

Толкова за ръководителите на ВМА. Струва ми се, че днес могат да се напишат далеч по-интересни неща.

Няма коментари:

Публикуване на коментар